№ 4143
гр. София, 07.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря Р.Д.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20231110158986 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за признаване за установено по отношение на „П.К.Б.“ ЕООД, че за И.
Т. Т. съществува правото на парично вземане за сумата 106,61 лева (сто и шест лева и 61
стотинки), представляваща вземане за заплатени без правно основание суми по
нищожно/недействителна клауза за възнаградителна лихва във връзка с Договор за
потребителски кредит П.К. Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело №
41467/2023 г.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника посочения договор, въз основа на който е
получил заемна сума 500 лв. Твърди се, че е изпълнил точно по договора, вкл. като заплатил
в повече процесната сума в резултат от недействителност на заемното правоотношение
поради противоречие с изискванията на ЗПК, евентуално приложението на неравноправни
клаузи, по подробно изложените в искова молба фактически и правни съображения.
Ответникът, в срока по чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор, в който оспорва
иска, като заявява, че е налице основание за събиране на процесната сума. Същата
представлява възнаградителна лихва, в уговорен, фиксиран размер, който не надвишава
петкратния размер на законната лихва. Подробно излага съображения в подкрепа на
твърденията си за действителност на сключения между страните договор. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК като е предявен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За уважаване на предявения иск в доказателствена тежест
на ищеца е да докаже, че исковата сума е получена от ответника по Договор за
потребителски кредит П.К. Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г., а в тежест на ответника е
да докаже, че сумата е получена с основание.
1
С оглед становището на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с
доклада по делото, са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата,
че между страните е сключен Договор за потребителски кредит П.К. Стандарт №
40008895483/07.04.2022 г.
От съдържанието на представения Договор /л.7/ се установява, че е отпуснат кредит в
размер на 500 лв., при срок 11 месеца, размер на погасителната вноска 55,15 лв., ГПР 47,98
%, ГЛП 40,90 %, лихвен процент на ден 0,11 %, обща дължима сума – 606,61 лв. В Договора
е посочено също, че при кандидатстването за кредит, клиентът е поискал да закупи
допълнителна незадължителна услуга – „Фаст“ /която била предоставена/ и „Флекси“ /като
редът за използването й бил описан в ОУ/. За така закупените услуги е уговорено
възнаграждение, както следва: за услуга „Фаст“ -175 лв., „Флекси“ – 325 лв., като общият
размер на вноските за погасяване на тези услуги /разсрочени и дължими наред с
погасителните вноски по кредита/ е 45,46 лв. В договора е посочен и общият размер на
задължението /при включване на вноските за допълнителните услуги/ - 1 106,61 лв., при общ
размер на вноската 100,61 лв.
Видно от Декларация към Договора /л.8/ - клиентът, сега ищец, е декларирал, че са му
предоставени информация под формата на СЕФ, разяснения относно Договора за кредит, в
това число и такива относно допълнителните услуги, че са му предадени ОУ. Представени
са и Общите условия към Договора за кредит, както и погасителен план.
От представените от страна на ищеца разписки, се установява, че същият е извършил
плащания в общ размер на 1214,40 лв.
В исковата молба са наведени твърдения за нищожност на целия договор за кредит
поради неспазена форма, поради това, че договорът не е съставен на ясен и разбираем език.
Като основание за нищожност е посочено, че ГПР не включва всички разходи, които водят
до оскъпяване; че договорът не съдържа възможност за изискване на погасителен план за
извършени и предстоящи плащания. Развити са съображения в насока, че неправилно
посоченият размер на ГПР е равнозначен на липса на такъв. В заключение е посочено, че
договорът не би могъл да съществува без клаузите за договорна лихва и допълнителните
услуги „Фаст“ и „Флекси“. Изложено е също и че клаузата уреждаща възнаградителната
лихва е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит намира своята правна
регламентация в ЗПК, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. Условие за неговата действителност е
писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК. В случая договорът отговаря на изискванията за форма
и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на
сключването му. В него са означени дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срокът на договора, общият
размер на кредита, размерът на ГЛП, в това число и лихвеният процент на ден, информация
относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Посочен е годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, както и
останалите изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план, неразделна част от
договора с вписани 11 бр. месечни погасителни вноски с размер на всяка падежна вноска, с
точни дати за погасяване на отделните вноски /л.13/. В случая в погасителния план е
направена разбивка какво точно включва всяка вноска. Клаузите на договора са написани
ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер, съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от
ЗПК.
Съгласно т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
2
при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Изискването на закона за
посочване на годишния процент на разходите има за цел да защити правата на
потребителите на услугата като гарантира информирането им за максималната цена, която
те биха заплатили за услугата, за периода на погасяване на кредита. Тази цена включва
всички оправдани разходи за кредитодателя, които той, като професионалист в тази област,
следва да предвиди към момента на сключване на договора, примерно изброени в чл. 19, ал.
1 от ЗПК (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора). Възнаграждението за
кредитодателя (възнаградителна лихва) за ползвания от страна на потребителя паричен
ресурс е само един от компонентите на ГПР, а останалите, както беше посочено, са онези
предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на услугата. За да
изпълни задължението си за информиране на потребителя кредитодателят е достатъчно да
посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по договора сума - сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (§ 1, т. 2 от ДР на ЗПК), без
да е необходимо да бъдат сочени конкретните компоненти. Това посочване е достатъчно, за
да гарантира информираността на потребителя за това колко ще заплати за услугата през
срока на действие на договора, и възможността да извърши преценка на цената. В случай че
кредитодателят прикрива разходи, които ако бъдат включени в годишния процент на
разходите, той би надхвърлил императивно уредения минимум, тези разходи са недължими
по аргумент от чл. 19, ал. 6 ЗПК. Следователно, договор за потребителски кредит, при който
действителните общи разходи надхвърлят максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, не е
недействителен, а недължими са онези разходи, които са над обявения и уговорен процент.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена
в т. 10 на чл. 11 ЗПК - посочен е годишният лихвен процент - 40.90 %, описани са условията
за прилагането му - чл. 4 от ОУ на договора, като не е предвидена възможност за промяната
му, тъй като същият е фиксиран, посочен е ГПР - 47.98 %, който е в границите, определени в
чл. 19, ал. 4 ЗПК (не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5.2 от ОУ на договора. Не се
спори, а и се установява от представената декларация /л.8/, че ищецът е получил
преддоговорна информация в Стандартизиран европейски формуляр, като в същата тази
декларация е посочено освен това, че на клиента са разяснени основните характеристики на
продукта, в това число и допълнителните услуги, които могат да му бъдат предоставени и
въздействието, което могат да окажат върху него.
Налице са и другите изисквания съгласно ЗПК - изготвен е погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски - изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 11 ЗПК. Предвидена е
възможността на кредитополучателя да се откаже от кредита в определен срок, налице е
информация за размера на лихвения процент на ден (чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗКП). Установен е
фиксиран лихвен процент изключващ необходимостта да се съдържа методика за
изчисляване на референтен процент. Противно на твърденията на ищеца, в чл. 7.3.1. от ОУ,
неразделна част от договора, е посочено изрично правото на клиента при погасяване да
получи при поискване и безвъзмездно извлечение под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания.
По отношение твърденията на ищеца, че договорът не би могъл да съществува без
клаузите за договорна лихва и допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. На първо
място съдът намира за необходимо да разгледа клаузите, предвиждащи заплащане на
възнаграждение за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. В разглеждания случай от
съдържанието на договора се установява, че е закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“
/за която е предвидено възнаграждение 175 лв./ и „Флекси“ /за която е предвидено
възнаграждение 325 лв./ В договора изрично е посочено, че размерът на вноските по
закупените допълнителни услуги възлиза на 45,56 лв. и е дължима заедно с месечната
погасителна вноска по кредита. Освен това видно от погасителния план – в последните две
колони от таблицата е посочен размер на вноската по закупената допълнителна услуга,
3
както и общ размер на вноската /т.е. на тази по кредита и тази по допълнителната услуга
като сбор/. Настоящият съдебен състав счита, че клаузата за заплащане на възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги в уговорения размер противоречи на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването и управлението на кредита, които са
част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи
на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. А
отделно от това следва да се посочи, че действията по актуализиране на наличната
финансова информация за потребителя след сключването на договора за потребителски
кредит са свързани с управлението на кредита (управлението на риска), във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни на основание чл. 10а,
ал. 2 ЗПК. На следващо място следва да се отчете и фактът, че заплащането на това
възнаграждение е предварително /специално на възнаграждението за услуга „Флекси“/, т.е.
същото е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на услугите, като е без
значение дали тези услуги ще бъдат използвани по време на действие на сключения между
страните договор. Процесните клаузи безспорно са във вреда на потребителя, тъй като водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени
индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Следователно
клаузите в договора за кредит, с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи
възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги противоречат на
горепосочените императивни законови норми, поради което са нищожни, а след като са
нищожни, по тях не се дължи възнаграждение. Нищожността на така посочените клаузи
обаче настоящият съдебен състав счита, че не води до нищожност на целия договор,
доколкото същият би могъл да съществува и без тези клаузи. За да бъде налице нищожност
на целия договор, е необходимо да липсва някой от съществените му елементи – посочени в
разпоредбата на чл. 11 ЗПК. Действително размерът на възнагражденията за допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“ съдът счита, че следва да се включи в размера на ГПР, в който
случай същият ще надвиши максимално допустимия размер от закона. Настоящият съдебен
състав счита, че погрешно посоченият размер на ГПР /по-висок от законово допустимия/ не
следва да се приравнява на липса на посочен ГПР. Отчитайки закрилата на потребителите
като по-слаба страна в правоотношението, не следва да се пренебрегва разпоредбата на чл.
26, ал. 4 ЗЗД, която гласи, че „ Нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона “. Не би
следвало да буди съмнение, че повелителното правило на закона е чл. 19, ал. 4 ЗПК
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.“ Респ. в хипотеза, в която
действителният размер на ГПР надвишава допустимия от закона, то същият следва да бъде
редуциран до допустимия такъв. С оглед изложеното съдът достига до извода, че
нищожността на клаузите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не води до нищожност
на целия договор.
Досежно възнаградителната лихва: следва да се посочи, че съществува практика на
ВКС, в която се приема, че уговорката за договорна лихва е действителна само ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната лихва. Това обаче е по-стара практика, отпреди
приемането на ал.4 на чл.19 от ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на
годишния процент на разходите по потребителски кредити до пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая съдът намира, че следва да съобрази
именно ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се
включват както дължимите лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи
4
общите разходи по кредита до определен размер, без да се интересува от съотношението на
всеки един от тях в общия им размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна
степен интересите на потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска
възнаградителна лихва, да бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят
повече кредита, отколкото ако лихвата е в по-висок размер / в частност над три пъти
законната лихва/. В случая годишният процент на разходите по процесния кредит е 47,98 %,
който е в рамките на допустимия, съобразно чл.19, ал.4 от ЗПК и предвиденото в ПМС №
426/18.12.2014 г. Ето защо съдът приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителната
лихва по кредита не е нищожна и кредитополучателят дължи уговорената с нея лихва. Само
за пълнота следва да се отбележи, че не е налице и противоречие с добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са
неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се
ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че кредиторът попада в
обхвата на определението за небанковите финансови институции. Те не са подчинени на
регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се
упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт -
Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място
освен от лихвоносни заемни средства поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т.е.
парите, за ползването на които се дължи лихва се наричат „капитал“. Още с параграф 1 от
ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 12*8/25.06.1951 г. за определяне максималният
процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да
се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и
принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за
предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер, който е следвало да
бъде върнат в сравнително кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за
необезпечен кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и
единствено от това, настоящият състав счита, че размерът на годишния лихвен процент от
40,90 % при потребителски заем от 500 лв., със срок на ползване от 11 месеца не
противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя,
както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба и при отчитане на факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник
по него (в този смисъл е Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по в.гр.д. № 9176/2018 г. по описа
на СГС, IV-Г въззивен състав и др.)
С оглед всичко изложено по-горе, съдът достига до извода, че процесният Договор за
кредит не е нищожен, не е нищожна и клаузата за възнагардителна лихва, респ. за ответника
е налице основание да получи/задържи получената сума, поради което и искът се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има
ответната страна. Последната претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, което
съдът предвид фактическата и правната сложност на делото определя в размер на 100 лв. за
исковото производство и 50 лв. за заповедното.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТВХЪРЛЯ предявения от И. Т. Т., ЕГН **********, срещу „П.К.Б.“, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за признаване за установено по отношение на „П.К.Б.“ ЕООД, че за И.
Т. Т. съществува правото на парично вземане за сумата 106,61 лева (сто и шест лева и 61
стотинки), представляваща вземане за заплатени без правно основание суми по
нищожно/недействителна клауза за възнаградителна лихва във връзка с Договор за
потребителски кредит П.К. Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело №
41467/2023 г.
ОСЪЖДА И. Т. Т., ЕГН **********, да заплати на „П.К.Б.“, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК 100 лв. разноски за исковото
производство и 50 лв. за заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6