№ 2403
гр. София, 19.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100500148 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК
С решение от 20.10.2022 г., постановено по гр. дело №37356 от 2021 г.
по описа на Софийския районен съд, 128 състав, са отхвърлени предявените
от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за
установено по отношение на С. М., че дължи сумата от 289,18 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.11.2018 г.; сумата от 16,49 лв., представляваща главница за
дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното погасяване на вземането и сумата от 43,10 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 18.06.2020 г. върху
главницата за топлинна енергия и сумата от 3,84 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за ДР за периода от 01.05.2017 г. до
18.06.2020 г. и по отношение на Н. М., че дължи сумата от 289,18 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.11.2018 г.; сумата от 5,50 лв., представляваща главница за
дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2018 г. ведно със
законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното погасяване на вземането и сумата от 14,37 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 18.06/2020 г. и сумата от
3,84 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за ДР за
1
периода от 01.05.2017 г. 18.06.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело№
26758/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, с която обжалва същото като неправилно и
необосновано. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че по делото не е доказано наличието на облигационно
правоотношение между ищцовото дружество и ответниците. Заявява се, че
наличието на такова се установява от представените по делото писмени
доказателства, а именно договор за покупко-продажба на жилище, сключен по
реда на чл. 117 ЗТСУ /отм./; нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 2018 г. ; споразумителен протокол при покупко-продажба
на недвижим имот от 15.11.2018 г.; приемо-предавателен протокол за
поправка на НА от 2018 г., както и от представени удостоверения за
наследници. По изложените съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат уважени в цялост.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от ответника С. М., с който оспорва същата като
неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди
обжалваното решение.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените
в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата въззивна инстанция при извършена служебна проверка
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е частично
недопустимо.
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
представлява предявеното чрез заявлението по чл. 410 ГПК притезание, ведно
с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви, т.е. съдът е длъжен да се
произнесе съобразно заявения по чл. 410 ГПК размер и вид на предявеното
материално право в заповедното производство, като този иск се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
2
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК - арг. чл. 422, ал. 1
ГПК. Следователно, с този иск се цели да се установи дали оспореното в
заповедното производство вземане съществува, респ. дали е спорно, като при
уважаване на този иск ще влезе в сила заповедта за изпълнение, с която вече е
допуснато принудително удовлетворяване на претендираното парично
притезание и въз основа на която ще бъде издаден изпълнителен лист - арг.
чл. 416, изр. 2 ГПК.
В случай че заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410 ГПК, влезе в
сила - изцяло или частично, за заявителя не съществува правен интерес да се
установи съществуването на неоспорено вземане, тъй като вече е възникнал
годен изпълнителен титул, с който е допуснато принудително
удовлетворяване на безспорно парично вземане.
Видно от кориците на ч. гр. дело №26758 от 2020 г. по описа на СРС,
128 състав същото е образувано по заявление на „Топлофикация София“ ЕАД
срещу длъжниците Б.А., С. М. и Н. М.. Със заповед за изпълнение на парично
задължение от 03.07.2020 г. заповедният съд е разпоредил същите да заплатят
на заявителя претендираните суми при условията на разделност. Видно е
също така, че заповедта за изпълнение е връчена на Б.А., С. М. при условията
на чл. 47, ал. 5 ГПК, а на Н. М. по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК.
От горното се изяснява, че длъжникът Н. М. не е подал в
законоустановения срок - по чл. 414, ал. 2 ГПК, възражение срещу Заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което на основание чл. 416, ал. 1 ГПК
срещу него тя е влязла в сила и е породило целяното от заявителя
изпълнително действие. Тъй като в тази част заповедта за изпълнение е влязла
в сила, тя е станала годен изпълнителен титул - арг. чл. 416, изр. 1, предл. 1
ГПК, като на основание чл. 416, изр. 2 ГПК въз основа на нея се издава
изпълнителен лист.
Въпреки това обаче с разпореждане от 02.06.2021 г. заповедният съд е
дал указания на заявителя да предяви иск по чл. 415,ал. 4 ГПК срещу С. М. и
Н. М.. Както беше изяснено, в случай че възражението срещу Заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК не е подадено в законоустановения срок - изцяло
или частично, респ. ако в последствие то бъде оттеглено - арг. чл. 416, изр. 1,
предл. второ ГПК, Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК влиза в сила -
изцяло или частично, превръщайки се в годен изпълнителен титул, въз основа
на който може да са допусне принудително удовлетворяване на предявените
притезания. Следователно, след като Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК
е влязла в сила, за заявителя липсва правен интерес от установяване
съществуването на неоспореното вземане, поради което не е възникнало и
публичното субективно право на иск за установяване на неоспореното
материално право спрямо Н. М.. Доколкото се установява, че производството
в тази част е недопустимо на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК то трябва да
бъде обезсилено, а съдебното производство прекратено по отношение на
ответника Н. М..
На следващо място, съдът намира, че решението е частично
недопустимо и по отношение на С. М..
3
Съгласно чл. 6 ГПК, съдебните производства започват по молба на
заинтересованото лице, като предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните. Принципа на диспозитивното
начало е общ принцип на гражданския процес, който намира приложение и в
заповедното производство.
Софийският районен съд е бил сезиран със заявление по чл. 410 ГПК
срещу длъжниците Б.А., С. М. и Н. М., които да изплатят сумата от 534,39 лв.,
представляваща главница за топлинна енергия за периода от м. май 2016 г. до
м. ноември 2018 г.; сумата от 114,94 лв., представляваща лихва за периода от
15.09.2017 г. до 18.06.2020 г.; сумата от 43,98 лв., представляваща главница за
услуга дялово разпределение за периода от м. март 2017 г. до м. ноември
2018 г. и сумата от 10,25 лв. – лихва за периода от м. май. 2017 г. ди
18.06.2020 г. и при разделна отговорност, както следва: Б.А. – 3/8; С. М. – 4/8
и Н. М. 1/8.
Следователно, от С. М. се претендират сумите: 267,20 лв. за топлинна
енергия; 57,47 – лихва; 21,99 лв. за дялово разпределение и 5,13 лв. лихва.
Видно от издадената заповед обаче заповедният съд е приел, че С. М. дължи
суми в следните размери: 289,18 лв. главница за топлинна енергия, ведно със
законната лихва от 25.06.2020 г.; 57,47 – лихва за периода от 15.09.2017 г. до
18.06.2020 г; 21,99 лв. за дялово разпределение и 5,12 лв. мораторна лихва.
Произнасянето на районния съд извън очертания със заявлението обем
на съдебна защита е свръхпетитум, паради което заповедта, както и
решението в частта, в която е установено съществуването на парично вземане
над сумата от 267,20 лв. за топлинна енергия, представляваща продажната
цена за доставената топлинна енергия за периода от м. май 2016 г. до м.
ноември 2018, ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от
25.06.2020 г.; до окончателното й изплащане са недопустими и в тази част на
основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК трябва да бъдат обезсилени, а съдебното
производство прекратено - в тази част.
С молба вх. №27227/15.07.2021 г. ищецът по указания на съда е
уточнил, че срещу С. М. предявява иск за установяване на вземане в размер
на 289,18 лв. главница за от м. май 2016 г. до м. ноември 2018 г.; 43,10 лв.
лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 18.06.2020 г.; 16,49 лв.-
главница за услуга дялово разпределение за периода от м. март 2017 г. до м.
ноември 2018 г. и сумата от 3,84 лв. – лихва за периода от м. май. 2017 г. ди
18.06.2020 г.
По правилността на решението в останалата част настоящата въззивна
инстанция намира следното:
Основният довод на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, изложен във
въззивната жалба, е, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е
доказана наличието на облигационна връзка между ищцовото дружество и
ответника С. М. по доставка на топлинна енергия през процесния период.
Поддържа се, че качеството на потребител и клиент на топлинна енергия на
ответника се установява от представените по делото писмени доказателства -
договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ
4
/отм./; нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 2018 г. ;
споразумителен протокол при покупко-продажба на недвижим имот от
15.11.2018 г.; приемо-предавателен протокол за поправка на НА от 2018 г.,
както и от представени удостоверения за наследници. Заявява се, че от така
събрания доказателствен материал се установява, че ответникът е собственик
на процесния имот, поради което на основание чл. 153 ЗЕ дължи заплащане
на разходите за топлинна енергия.
Съгласно чл. 150 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Разпоредбата на чл.
153 ЗЕ предвижда, че всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Битов клиент по смисъла на закона, съгласно дефиницията, предвидена в §2а
от ДР към ЗЕ, е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергиино и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал.
1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за деиствителност, а форма за
доказване /в този смисъл ТР №2/2018 по т. дело № 2/2017 г. по описа на
ОСГК на ВКС/.
Видно от договор за покупко-продажба на жилище, сключен на
основание чл. 117 от ЗТСУ, С.А.Л. е придобил заедно със С.Л. ¾ от
апартамент № 33, находящ се в бл. №*******, кв. „Дружба -2“, гр. София. С
удостоверение от „ГИС-София“ е установена идентичността на имота с
процесния имот. Видно от удостоверение за наследници от 27.05.2010 г. С.
М. е внук С.А.Л. и син на М.А. – М.а, починала на 27.10.2003 г. С НА за
покупко-продажба на недвижим имот от 15.11.2018 г. имотът е продаден на
трето лице, с което е сключено споразумение, съгласно което задълженията
за имота до 12.12.2018 г. са за сметка на продавачите.
От изложеното следва, че ответникът С. М. е бил собственик на
процесния имот по смисъла на чл.153 ЗЕ и на основание чл. 150 ЗЕ се
установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото
топлофикационно дружество, респективно качеството му на потребител на
топлинна енергия през процесния период. По изложените съображения
настоящата въззивна инстанция намира, че предявените срещу него
обективно кумулативно съединени установителни искове за дължимост на
стойността на потребената топлинна енергия и услуга дялово разпределение
са основателни и следва да бъдат уважени. С оглед основателността на
главната претенция, основателна се явява и акцесорната претенция за лихва
5
върху главницата за топлинна енергия, както и върху главница за дялово
разпределение.
Пред първоинстанционното производство своевременно е релевирано
възражение за погасителна давност на претендираните суми, което съдът
намира за частично основателни.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2012 г. по т.д.№ 3/11 г. на
ОСГТК на ВКС, задълженията на потребителите на предоставяните от
топлофикационните дружества стоки и услуги се характеризира с изпълнение
на повтарящи се парични задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви, поради което същите се
погасяват с изтичането на 3-годишен давностен срок по чл.111, б. "в" ЗЗД,
както и лихвите за забава. Следователно погасена по давност се явява
претенцията на ищеца за главница за топлинна енергия за периода от м. май
2016 г. до м. април 2017 г., включително и за сумата от 82,64 лв. Погасена по
давност се явява и претенцията за ДР за периода от м. март 2017 г. до м.
април 2017 г., включително и за сумата от 4 лв. Предвид частичната
основателност на претенцията за главница, основателна се явява и
претенцията за лихва на стойност 43,10 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 15.09.2017 г. до 18.06.2020 г. върху главницата за
топлинна енергия. Следва да се посочи, че по отношение на главницата,
дължима за услуга дялово разпределение, не е уговорен срок заплащане,
поради което става изискуема след отправена покана за плащане по реда на
чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана, поради което искът по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за услуга дялово разпределение е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По изложените съображения и поради разминаване на крайните изводи
на двете съдебни инстанции решението на първоинстанционния съд в частта,
в която са отхвърлени исковете за признаване за установено по отношение на
С. М., че дължи сумата от 184,56 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.11.2018 г.; сумата от 12,49
лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от
01.05.2017 г. до 30.11.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното погасяване на вземането и
сумата от 43,10 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
15.09.2017 г. до 18.06.2020 г. върху главницата за топлинна енергия следва да
бъде отменено и вместо да това да бъде постановено друго, с което исковете
да бъдат уважени в установените размери. В останалата част решението
следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид изхода от спора право на разноски има въззивника, който
6
претендира юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред настоящата инстанция и 200 лв. за държавна такса. На
основание чл. 78,ал.3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането
на правната помощ съдът определя на въззивника юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. Пропорционално на уважената част на
въззивната жалба, въззивникът има право на разноски в размер на 204,32 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 20.10.2022 г., постановено по гр. дело
№37356 от 2021 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на
чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове за признаване за установено по отношение на Н. М., че дължи сумата
от 289,18 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2018 г.; сумата от 5,50 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2018 г.
ведно със законната лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното погасяване на вземането и сумата от 14,37 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до
18.06/2020 г. и сумата от 3,84 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за ДР за периода от 01.05.2017 г. 18.06.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. дело№ 26758/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128
състав.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ ЧАСТ КАТО
НЕДОПУСТИМО.
ОБЕЗСИЛВА решение от 20.10.2022 г., постановено по гр. дело
№37356 от 2021 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на
чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове за признаване за установено по отношение на С. М., че дължи сумата
от 21,98 лв. представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2018 г., както и ОБЕЗСИЛВА заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.07.2020 г. по ч. гр.
дело№ 26758/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав в тази
част.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ ЧАСТ КАТО
НЕДОПУСТИМО.
ОТМЕНЯ решение от 20.10.2022 г., постановено по гр. дело №37356 от
2021 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422
ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове
за признаване за установено по отношение на С. М., че дължи сумата от
7
184,56 лв. за топлинна енергия; 43,10 – лихва; 12,49 лв. главница, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. дело № 26758/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128
състав.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени по реда на чл. 422 ГПК
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът С.
Н. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „******* сумата от 184,56 лв. за топлинна енергия
за периода от м. май 2017 г. до 30.11.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на заявлението по чл. 410 – 25.06.2020 г. до окончателното погасяване
на вземането; сумата от 43,10 – лихва за периода от 15.09.2017 г. до
18.06.2020 г; сумата от 12,49, представляваща стойността на услуга дялово
разпределение за периода от м. май 2017 г. до 30.11.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 – 25.06.2020 г. до
окончателното погасяване на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело№
26758/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 128 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.1 ГПК С. Н. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* да заплати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „******* сумата от 204,32 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8