Р Е Ш Е Н И Е № 260059
Гр.Пловдив,30.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско
отделение,първи търговски състав,в открито заседание на тридесети септември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№449 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №150 от
04.05.2020 г.,постановено по т.д.№141/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара
Загора,е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Я.Г.Я. с ЕГН **********
*** с ЕИК ***иск за признаване за установено по отношение на „Е.“АД
съществуване на вземането на Я.Г.Я. за сумата от 250 000 лв.,представляваща
неизплатена главница по запис на заповед от 31.08.2010 г. с падеж-31.08.2015
г.,ведно със законната лихва върху главницата от 21.09.2018 г.
Срещу горното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца Я.Г.Я. чрез пълномощника му адв. Р.Р.,в която
са изложени съображения за постановяване на решението при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и за постановяването му при нарушения на
материалния закон.Във връзка с първия поддържан порок на решението жалбоподателят
е развил в жалбата си съображения за това,че първоинстанционният съд е уважил
възражение на ответника за погасяване на спорното вземане по давност,което
възражение не е релевирано надлежно,както и че съдът не е извършил проверка дали е изтекъл срокът по
чл.534,ал.2 от ТЗ,който дава допълнителна искова защита на приносителя на
менителницата.Във връзка с твърденията за постановяване на решението при
нарушение на материалния закон,жалбоподателят развива аргументи,че
първоинстанционният съд неправилно е приел процесния иск за погасен по давност
и че по отношение на процесното вземане е приложима кратката тригодишна
давност.Въз основа на изложените във въззивната жалба
съображения,жалбоподателят е поискал обжалваното решение да бъде отменено като
неправилно и да бъде уважен изцяло предявения от него иск.Претендира разноски.
Ответникът
по въззивната жалба и ответник по процесния иск-“Е.“АД-гр.С.З.с ЕИК ***,е подал в законния срок писмен отговор на
жалбата,в който е изразил становище за неоснователността на същата и е оспорил
като неоснователни оплакванията на жалбоподателя за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесулните правила и за неправилно
приложение на материалния закон.Конкретни доводи в тази насока въззиваемото дружество
е изложило в отговора си и въз основа на тях моли жалбата да се остави без
уважение,а първоинстанционното решение да се потвърди изцяло като правилно и
законосъобразно.Претендира да му бъдат присъдени направените по делото
разноски.
В отговора на въззивната
жалба е заявено искане за представяне на процесния запис на заповед в оригинал
и за назначаване на графологическа експертиза,но в съдебното заседание на
30.09.2020 г. ответникът по въззивната жалба чрез пълномощника си адв. Д.е
заявил,че не поддържа тези доказателствени искания,поради което въззивният съд
не се е произнасял по тях.
Други
доказателствени искания не са заявявани от страните в настоящото въззивно
производство и не са представени писмени доказателства от тях пред въззивния
съд.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Жалбата е
процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата
писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено
изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки сружебна проверка по реда
на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното
решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално
допустимо и в тази връзка-че съдът се е произнесъл по иска,с които е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело и че самия този иск е допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№141/2019 г. по описа на
Окръжен съд-С.З.ищецът Я.Г.Я. с ЕГН ********** е предявил против ответника „Е.“АД-гр.С.З.с
ЕИК ***установителен иск по чл.422 от ГПК,с който е поискано да се признае за
установено по отношение на ответното дружество,че то дължи на ищеца Я.Г.Я.
сумата от 250 000 лв.,представляваща неизплатена главница по запис на заповед
от 31.08.2010 г. с падеж-31.08.2015 г.,ведно със законната лихва върху
главницата от 21.09.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Искът е основан на следните
твърдения:
Ищецът твърди,че със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 21.09.2018 г. е поискал
издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу
ответника „Е.“АД за вземането си в размер на 250 000 лв.,произтичащо от запис
на заповед,издаден на 31.08.2010 г. и с педаж-3.08.2015 г.Твърди,че по това
заявление е образувано ч.гр.д.№4710/2018 г. по описа на РС-С.З.и че по същото
дело са били издадени заповед за незабавно изпълнение на парично задължение
№2659 от 26.09.2018 г. и изпълнителен лист от същата дата,а впоследствие с
разпореждане от 04.04.2019 г. заповедният съд констатирал,че в срока по
чл.414,ал.2 от ГПК е постъпило възражение от длъжника срещу издадената
заповед,в която връзка съдът на основание чл.415 от ГПК указа на заявител,че
може да предяви иск за установяване на вземанието в едномесечен срок.С тези
твърдения ищецът обосновава правния си интерес от процесния иск,а по съществото
на иска е изложил твърдения,че по силата на запис на заповед от 31.08.2010 г.
ответното дружество „Е.“АД се е задължило неотменимо и безусловно,без протест и
без разноски,без никакви възражения и без такси и удръжки от какъвто и да било
характер,да заплати на ищеца като поемател по записа на заповед сумата от 250
000 лв. на посочения в записа падеж-31.08.2015 г.И като твърди,че тази сума е
останала неплатена от ответника,ищецът поддържа,че тя му е дължима от същия към
момента на предявяването на иска и на основание чл.422 от ГПК е поискал да се
установи дължимостта й /респ. съществуването на същото вземане,произтичащо от
процесния запис на заповед/.
Ответникът по иска „Е.“АД-гр.С.З.е
подал писмен отговор на исковата молба,в който е заявил възражение за
погасяване по давност на вземането по записа на заповед от 31.08.2010 г.В тази
връзка е развил съображения,че спрямо процесния установителен иск по чл.422 от ГПК е приложима специалната погасителна тригодишна давност по чл.531,ал.1 от ТЗ,тъй като претендираното с иска вземане произтича от запис на заповед и
понеже в случая давностният срок за предявяване на вземането въз основа на
ценната книга е изтекъл на 31.08.2018 г.,а заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.417 от ГПК е подадено след това-на датата 21.09.2018 г.,то
според ответника правото на иск на ищеца за същото вземане е погасено давност.
В отговора си ответникът е направил
и възражение за наличие на порок на волеизявлението при издаване на процесния
запис на заповед,тъй като същият е подписан „за издател“ единствено от Е.К.К.
като представител на „Е.“АД,а към момента на издаване на записа на заповед дружеството
е било представлявано заедно от две лица-от посоченото физическо лице като
председател на Съвета на директорите и от изпълнителния директор С.Д.К..При
наличие на колективно представителство,представителната власт принадлежи на
всички представители заедно,но не и поотделно,както смята ответникът,и затова
според него сделката,сключена само от един от колективно действащите
прадставители,е извършена без представителна власт.В случая,предвид изложеното
и като смята процесния запис на заповед за редовен от външна страна,ответникът
е заявил,че е приложима хипотезата на чл.462 от ТЗ,съгласно която,който подпише
менителница без представителна власт или при превишаване на властта си,се
задължава лично по менителницата.
На трето място,ответникът е изложил
в отговора си възражението,че упражняването на правата по процесния запис на
заповед от 31.08.2010 г.,издаден в полза на ищеца Я.Я.,цели единствено
увреждане на „Е.“АД,което според ответника е недопустимо съгласно чл.289 от ТЗ
във вр. с чл.40 от ЗЗД.Конкретните му аргументи в тази насока са изложени в
отговора.
В допълнителната искова молба ищецът
е взел становище по направените от ответника възражения срещу иска.Счита,че
специалната тригодишна давност по чл.531,ал.1 от ТЗ е приложима единствено по
отношение на определен вид искове,но не и по отношение на самото вземане по
менителницата,както необосновано твърдял ответникът.Вземането е притезателно
субективно материално право,според ищеца,а не процесуално средство,каквото е
искът.Освен това,според ищеца,с тригодишна давност се погасяват единствено
исковете по менителницата,т.е. тези уредени в Раздел VIII от ТЗ,а не всички искове за защита на вземания
изобщо,уредени в различни нормативни актове.Затова ищецът поддържа,че по
отношение на процесното вземане за сумата от 250 000 лв. е приложима общата
петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД..Наред с тези аргументи,ищецът е изложил и
доводи,че подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед
за изпълнение има за последица възникване на правен интерес от предявяването на
иск като процесния такъв за установяване на вземането по заповедта и исковият съд
на общо основание следва да прецени наличието на подадено в срок възражение от
длъжника,без да е обвързан от преценката на заповедния съд.В тази връзка е
развил и твърдения,че възражението на ответника срещу издадената заповед за
изпълнение е било просрочено и заповедният съд изобщо не е следвало да го
приема и по този начин незаконосъобразно да препятства принудителното събиране
на вземането на заявителя.Позовава се и на това,че за процесното вземане има
издаден изпълнителен лист,представляващ самостоятелен изпълнителен титул,койо
се погасява със самостоятелна,петгодишна давност,която започва да тече от
датата на издаването му.
В допълнителната си искова молба
ищецът е изложил контрааргументи и срещу възраженията на ответното дружество,че
процесия запис на заповед не го задължавал,както и по възражението му,че
упражняването на правата по записа на заповед има за цел единствено увреждането
на дружеството.
От ответника е подаден и отговор на
допълнителната искова молба,в който са изложени съображения срещу твърдението
на ищеца,че спрямо процесното вземане е приложима общата петгодишна давност по
чл.110 от ЗЗД,както и срещу твърденията му,че възражението на дъжника срещу
издадената заповед за изпълнение е направено повече от шест месеца след
връчването на заповедта.Развил е и съображения за неоснователността на
поддържаните от ищеца доводи за приложимост спрямо случая на разпоредбите на
чл.235,ал.4 от ТЗ и чл.301 от ТЗ.
С обжалваното решение от 04.05.2020
г. първоинстанционният съд е счел процесния иск за допустим,а по същество е
приел процесния запис на заповед за редовен от външна страна,съдържащ всички
необходими реквизити по чл.535 от ТЗ и удостоверяващ подлежащо на изпълнение
вземане срещу „Е.“АД,но го е отхвърли изцяло като погасен по давност.В тази
връзка е разгледал направеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност по чл.531,ал.1 от ТЗ и го е приел за основателно,а обратно на това е
счел за неоснователно възражениет на ищеца,че давността на процесното
вземане,тъй као то е установено с изпълнителен лист,се е трансформирала в
петгодишна на основание чл.117,ал.2 от ЗЗД.
Настоящата инстанция също приема
процесния иск по чл.422 от ГПК за допустим,тъй като са установени всички
законови предпоставки,обосноваващи допустимостта му.Такъв извод налагат
обстоятелствата,че за процесното вземане в размер на 250 000 лв. са издадени по
ч.гр.д.№ 4710/2018 г. по описа на РС-С.З.заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист,че срещу заповедта е подадено в срок възражение
от длъжника по смисъла на чл.414 от ГПК,че искът е предявен в законния и указан
от заповедния съд едномесечен срок,че съвпадат основанието на вземането по
процесния иск и по издадената заповед за изпълнение,че искът изхожда от
кредитора по заповедта и е насочен срещу длъжника по същата и че самата заповед
за изпълнение не е обезсилена по образуваното заповедно производство.
В допълнителната ИМ ищецът е
заявил,че възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е
просрочено,т.е. подадено след изтичане на срока по чл.414,ал.2 от ГПК,защото е
направено повече от 6 месеца след връчването на заповедта на „Е.“АД и с оглед
на това заповедният съд изобщо не е следвало да приема това възражение.Тези
доводи на ищеца са неоснователни и не намират опира в данните по приложеното
ч.гр.д.№4710/2018 г. по описа на ОС-Стара Загора.От документацията по същото
дело става видно,че настоящият ищец Я.Я. е подал молба с вх.№6452 от 28.11.2018
г. за присъединяването му като взискател
по изп.д.№20188690400185 по описа на ЧСИ И.Б.с рег. №**на Нотариалната камара и
с район на действие-ОС-С.З.за сумите,които са му присъдени с изпълнителния
лист,издаден по ч.гр.д.№4710/2018 г. на РС-Стара Загора.В тази връзка,частният
съдебен изпълнител е изпратил до длъжника „Е.“АД покана за доброволно
изпълнение от 28.11.2018 г.,в която са описани и задълженията му по процесната
заповед на изпълнение,както и препис от подлежащия на принудително изпълнение
акт.Същата покана,ведно с приложенията към нея,е връчена на длъжника при
условията на чл.50,ал.4 във вр.
чл.47,ал.1 и ал.5 от ГПК,на датата 13.12.2018 г.,а възражението на
длъжника по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в съда
/по посоченото частно гражданско дело/ на датата 06.12.2018 г.,т.е. дори преди
връчването на горната покана и приложенията към нея,а именно от това връчване
започва да тече и визирания в нормата на чл.414,ал.2 от ГПК срок за подаване на
възражението.С други думи,възражението е подадено преди за започне да тече
законния срок за подаване на възражението,поради което е неоснователен довода
на ищеца,че възражението на длъжника по чл.414 от ГПК е просрочено.Всъщност,във
въззивната жалба този довод не се поддържа от ищеца и същият не е изложил оплаквания
срещу извода на първоинстанционния съд,че възражението на длъжника е подадено в
законния срок,но настоящата инстанция излага съображения по преценка
основателността на същия довод,доколкото то има отношение към допустимостта на
иска,а съдът във всички инстанции е длъжен служебно да следи за тази
допустимост.
По съществото на спора настоящият
съд,подобно на първостепенния съд,счита,че процесния запис на заповед от
31.08.2010 г. с издател „Е.“АД и поемател-ищецът Я.Г.Я.,съдържа всички
задължителни реквизити по чл.535 от ТЗ,съставляващи условие за действителността
на ценната книга и е редовен от външна страна,поради което е годно изпълнително
основание за визираното в съдържанието му парично вземане на ищеца.
Ответникът по иска обаче е направил
възражение за погасяване на иска по давност и същото,както се отрази по-горе,е
уважено от първоинстанционния съд.На тази основа,с обжалваното решение е
постановен и крайния резултат по процесния иск.И именно във връзка с това
възражение са и оплакванията на жалбоподателя срещу същото решение,предмет на
обжалване в настоящото въззивно производство.
Най-напред жалбоподателят се
позовава на оплакването,че възражението на ответника не е релевирано надлежно и
с оглед на това първоинстанционният съд,като е разгледал и уважил същото
възражение,е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.А
конкретно,твърдението си за ненадлежно заявено възражение жалбоподателят
обосновава с твърдението,че пълномощното на адв. Л.Т.,чрез която възражението е
направено от името на ответника,не е годно да учреди представителна власт в
полза на адвоката.Това пълномощно,както смята жалбоподателят,не съдържало
надлежно според българското право упълномощаване за извършване на процесуални
действия от името на „Е.“АД в качеството му на ответник в конкретното съдебно
производство.Счита,че предоставените с пълномощното права на адвоката за
упражняване на представителство от името на „Е.“АД по предявени срещу или от
дружеството искове,се отнасят само до предявени към момента на издаване на
пълномощното искове,а процесният иск към този момент не е бил предявен и делото
по него не е било образувано.Позовава се и на аргумента,че е заверен и
апостилиран единствено положеният в пълномощното подпис на физическото
лице-упълномощител,но не и съдържанието на документа,а именно от това
съдържание адв. Т. твърдяла,че черпи
представителната си власт спрямо ответника.
Горните доводи на жалбоподателя са
неоснователни.В производството пред първата инстанция ответното дружество
действително е представлявано от адв. Л.Т. и е вярно,че чрез този адвокат
ответникът е заявил възражението си за изтекла погасителна давност в подадения
отговор на исковата молба.Адв. Т. се е легитимирала като пълномощник на
ответника въз основа на пълномощно от 28.11.2018 г.,издадено от С.Д.К.,гражданин
на О.,в личното му качество и в качеството му на изпълнителен директор на „Е.“АД
с ЕИК ***.Няма спор,че към момента на издаване на пълномощното,физическото
лице-упълномощител е било законен представител на ответното дружество и в това
си качество е можело да упълномощава трети лица /в частност-адвокати/ от името
на самото дружество.Пълномощното е издадено в чужбина и е с нотариално заверен
подпис на упълномощителя Д.К.,а наред с това е придружено с апостил.Видно от
съдържанието на пълномощното,с него адв.
Л.Т. и още един /неучастващ по конкретното дело/ адвокат са упълномощени заедно
и поотделно да упражняват от името на С.Д.К.и/или от името на „Е.“АД визираните
в пълномощното права.Измежду тези представителни права е и правото на
пълномощниците да защитават физическото лице-упълномощител лично,както и
представляваното от него дружество „Е.“АД,при предявени срещу физическото лице и/или дружеството искове,от
какъвто и да било характер,пред всички съдебни инстанции.Дадено е и правото от
тяхно име да завеждат всякакви дела.С други думи,от текста на пълномощното е
видно,че по своя характер то е общо,като дава правото на двамата упълномощени
адвокати заедно и поотделно да представляват физическото лице-упълномощител
и/или представляваното от него дружество „Е.“АД по предявени от или срещу тях
искове от всякакъв характер и пред всички съдебни инстанции.Общото пълномощие е
напълно допустимо от българското право и касателно адвокатите-пълномощници се
извлича от разпоредбата на чл.34,ал.1
във вр. с чл.32,т.1 от ГПК.То дава правото на упълномощения от страната адвокат
да извършва всички съдопроизводствени действия и съгласно чл.34,ал.4 от ГПК има
сила до завършване на делото във всички инстанции,ако не е уговорено
друго.Жалбоподателят-ищец намира,че с пълномощното от 28.11.2018 г. се
предоставят права на адв. Т. за процесуално представителство спрямо ответното
дружество само по исковете,които вече са предявени от или срещу дружеството към
момента на издаване на пълномощното.Това становище е неоснователно.Както се
посочи,в конкретния случай пълномощното е общо,като във времево отношение в
съдържанието му няма определен срок на действие,а това означава,че същото
пълномощно е безсрочно и с оглед на това дава право на всеки от пълномощниците
за процесуално представителство спрямо ответното дружество както по
делата,образувани от или срещу дружеството към момента на издаване на
пълномощното,така и по всякакви бъдещи дела спрямо него до момента,в който
пълномощието бъде прекратено на някое от предвидените в закона основания и по
предвидения в закона ред,в частност-до момента на оттеглянето му от
упълномощителя или отказа на пълномощника от него.В случая няма данни към
момента на заявяване на възражението за изтекла погасителна давност,извършено в
подадения на датата 12.08.2019 г. отговор на исковата молба,упълномощаването на
адв. Т.да е прекратено и предвид предоставените й общи пълномощия,същата е
разполагала с процесуалното право да заяви от името на дружеството
коментираното възражение.
Неоснователен е и довода на
жалбоподателя за това,че горното пълномощно не поражда надлежни представителни
права в полза на адв. Т.поради обстоятелството,че е нотариално заверен и
апостилиран единствено подписа в документа,но не и съдържанието на същия
документ.В закона няма поставено изискване пълномощното на адвокат,упражняващ
процесуално представителство спрямо страна в даден съдебен процес,да бъде с
нотариално заверено съдържание.А в случая,що се касае до апостилирането на
пълномощното,то следва да бъде съобразено,че документа е издаден в чужда
държава и е с нотариално заверен подпис,като последното обстоятелство е
приравнило частния документ на официален такъв и това именно е наложило
заверката му с апостил.
При тези съображения въззивният съд
намира,че както по съдържание,така и от външна страна,не се установява порок на
извършеното в полза на адв. Т.писмено упълномощаване и с оглед обема на
предоставената в полза на адвоката представителна власт,същата е разполагала с
правомощието да заяви от името на ответното дружество коментираното възражение
за изтекла погасителна давност,поради което първоинстанционният съд не е
допуснал процесуално нарушение като е разгледал и се е произнесъл по съществото
на това възражение.
На следващо място,във въззивната
жалба се поддържа и оплакването,че първоинстанционния съд е допуснал съществено
процесуално нарушение,като е приел исковата претенция за погасена по давност с
оглед изтичане на тригодишния давностен срок по чл.531,ал.1 от ТЗ,без да
извърши проверка дали е изтекъл тригодишният срок по чл.534,ал.2 от ТЗ,който
дава допълнителна искова защита на приносителя на менителницата.И този аргумент
на жалбоподателят е неоснователен.Давността по чл.534,ал.2 от ТЗ е приложима по
отношение на т.нар. иск за неоснователно обогатяване,намиращ правното си
основание в разпоредбата на чл.534,ал.1 от ТЗ.Това е осъдителен иск,с който
приносителят на менителница,запис на заповед или чек може да претендира от
издателя или платеца заплащане на сумата,с която те са се обогатили в негова
вреда,в случай,че е изгубил исковете по тези ценни книги поради давност или
неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях.В
настоящия исков процес обаче няма предявен иск по чл.534,ал.1 от ТЗ,а е
предявен иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК във вр. С чл.535 от ТЗ,което
е с различен предмет от иска по чл.534,ал.1 от ТЗ.В производството по
иск,предявен на основание чл.422 от ГПК,когато приеме за основателно
направеното от издателя на записа на заповед възражение,че вземането е погасено
по давност на основание чл.531,ал.1 от ТЗ,съдът следва да отхвърли иска по
чл.422 от ГПК и не може в това производство да изведе правата на поемателя на
записа на заповед,основани на иска за неоснователно обогатяване по чл.534 от ТЗ,респ. На това основание да уважи иска за съществуване на вземането по чл.422 ГПК /в този смисъл е решение №162 от 02.11.2012 г. по т.д.№1126/2011 г. на ВКС,II т.о./.Предвид изложените съображения,въззивният съда намира,че
първостепенния съд не е допуснал твърдяното от жалбоподателя процесуално
нарушение,като не е изследвал срока по чл.534,ал.2 от ТЗ,а е формирал извода си
за погасяване на иска по давност само с оглед изтичане на предвидения в
чл.531,ал.1 от ТЗ давностен срок.
Във въззивната жалба е направено и
оплакване за допуснато с обжалваното решение нарушение на материалния
закон,изразяващо се в това,че първоинстанционния съд неправилно е приел
процесния иск за погасен по давност и е приел,че по отношение на процесното
вземане е приложима кратката тригодишна давност,респ. че искът на
ищеца-жалбоподател има регресен характер.Въззивният съд счита и тези оплаквания
за неоснователни,като споделя направените в първоинстанционното решение изводи
за погасяване на спорното вземане по давност на основание чл.531,ал.1 от ТЗ,респективно за приложимостта на визирания в тази норма давностен срок при
предявен установителен иск по чл.422 от ГПК за вземане,произтичащо от запис на
заповед.В тази връзка следва да се съобрази,че исковете срещу издателя по
записа на заповед,също като исковете по менителницата срещу платеца,се
погасяват с тригодишна давност от падежа съгласно чл.531,ал.1 във вр. с чл.537
от ТЗ.Това изключва приложението на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД
при тези искове.По въпроса коя погасителна давност следва да се прилага при
установителния иск по чл.422 от ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед
или неговия авалист са постановени решение №102/23.07.2014 г. на ВКС по
т.д.№2680/2013 г.,I-во т.о. и решение №150 от 30.11.2016 г. на ВКС по
т.д.№1552/2015 г.,II-ро т.о.,в които се приема,че за вземане срещу издателя по
запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност
по чл.531,ал.1 от ТЗ.Визираният в тази норма тригодишен давностен срок започва
да тече от датата на падежа на записа на заповед,а в случая падежа е на
определен ден-настъпва на посочената в записа на заповед падежна
дата-31.08.2015 г.,при което положение приложимият давностен срок по
чл.531,ал.1 от ТЗ е изтекъл на датата 31.08.2018 г.Искът по чл.422,ал.1 от ГПК
се счита предявен от момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК,а в
случая заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение и подадено
на датата 21.09.2018 г.,както е видно от данните по приложеното
ч.гр.д.№4710/2018 г. по описа на РС-Стара Загора.Очевидно е,че към момента на
подаване на същото заявлени,респ. към момента на предявяване на процесния
установителен иск,тригодишният давностен срок по чл.531,ал.1 от ТЗ е бил
изтекъл,с оглед на което искът е погасен по давност.Поради погасяване по
давност към датата на заявлението за издаване на заповед по чл.417 от ГПК,процесното вземане не съществува и затова именно искът по чл.422 ГПК
подлежи на отхвърляне,какъвто краен резултат е приет и от първоинстанционния
съд в обжалваното решение.
Ето защо и предвид всички изложени
по-горе съображения,въззивният съд счита за неоснователна разгледаната въззивна
жалба срещу атакуваното първоинстанционно решение,а самото решение намира за
правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора в настоящата
инстанция,жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото
дружество сумата от 300 лв. съдебни разноски за производството пред въззивния
съд,представляваща платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие от 28.09.2020 г.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №150 от 04.05.2020 г.,постановено по
т.д.№141/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА Я.Г.Я. с ЕГН **********
и с адрес:г*** да заплати на „Е.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на
управление *** сумата от 300 лв. /триста лева/ съдебни разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.