№ 96
гр. София, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000502769 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение №262257/07.07.2022 г. по т.д. № 5576/2021 г. на СГС, I-17 състав е
отхвърлен като неоснователен предявеният от „Стоекс 2008“ ООД срещу Република
България чрез министъра на финансите иск с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ вр.
чл. 4§3 ДЕС за заплащане на сумата от 29 540.71 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от
произведена електрическа енергия в периода април – ноември 2016 г., януари-
октомври 2017 г. и януари – март 2018 г. при цена 106.86 лева/МВтч вместо при цена
576.50 лева/МВтч, поради приемането на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ, бр.
56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г.), която законодателна промяна съставлява
достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС.
Решението е постановено при участието на контролираща страна –
Прокуратурата на Република България.
Ищецът „Стоекс 2008“ ООД е депозирал въззивна жалба против
първоинстанционното решение, с твърдения, че същото е неправилно и необосновано.
СГС не взел предвид Решение на СЕС от 15 април 2021 г. по съединени дела С 798/18 и
С 799/2018, с което бил разгледан сходен казус. Поддържа, че е претърпял вреди
вследствие приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, с който са нарушени основополагащи
принципи на нормите на правото на ЕС от страна на Държавата. Не били съобразени
принципите на правна сигурност и на правото на оправдани правни очаквания.
Поддържа, че чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО не допускат национална уредба
като § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Тази норма противоречала и на Директива 2009/72/ЕО и
нарушавала чл. 17 от Хартата на Основните права на ЕС. Чл. 16 от същата харта не
допускала национална правна уредба като тази по § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Изложени са
1
подробни правни съображение с позоваване практика на СЕС. Жалбоподателят моли
да бъде отменено решението и предявеният иск да бъде уважен.
Ответникът Държавата, представляван от министъра на финансите, е депозирал
отговор на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност,
като излага подробни правни доводи.
Прокуратурата не е изразила становище.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във връзка с
допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът „Стоекс 2008“ ООД твърди в исковата си молба, че е собственик на
фотоволтаична електрическа централа, присъединена към електроразпределителната
мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД с договор от 01.03.2010 г. През 2011 г. и
2012 г. били подписани две споразумения към договора.
Изграждането на електроцентралата се извършило с частично финансиране от
програма за развитие на селските райони.
На 23.08.2012 г. ищецът сключил с „ЧЕЗ Електро България“ АД договор за
изкупуване на електрическа енергия по преференциална цена, определена от
Комисията по енергийно и водно регулиране (КЕВР). Срокът на действие на договора
бил до 23.08.2032 г.
Първоначално преференциалната цена била определена с решение № Ц-
18/20.06.2011 г. на 576.50 лв/MWh, а от 24.07.2015 г. – на 106.86 лв/MWh.
Ищецът сочи, че от 24.07.2015 г. влязъл в сила ЗИД на ЗЕ, като според § 18, ал. 1
от ПЗР, за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез
енергийни обекти, изградени със средства от национална или европейска схема за
подпомагане и по отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до
влизане в сила на ЗЕВИ, се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от закона, последно
определени с решение на КЕВР. Законът пораждал задължение за привеждане на
договорите за изкупуване на електрическа енергия в съответствие с изискванията на §
18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ.
Според ищеца, по отношение на цената за изкупуване следва да се прилагат
клаузите на договора от 23.08.2012 г. и там цената била договорена на 576.50 лв/MWh
за целия срок на договора.
В исковата молба се излагат подробни съображения за нарушение на правото на
ЕС чрез приемането на посочения § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ – чл. 107 и 108 от
ДФЕС, разпоредби от Директива 2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО и от Хартата на
основните права на ЕС (ХОПЕС).
Ищецът сочи още, че за произведената в периода април – ноември 2016 г.,
януари – октомври 2017 г. и януари – март 2018 г. „Стоекс 2008“ ООД издал фактури
на обща стойност 6 721.57 лева при преференциална цена 106.86 лв/MWh, вместо по
2
първоначално определената с договора цена от 576.50 лв/MWh, или общо за 36 262.28
лева. Така ищецът пропуснал да реализира приход в размер на 29 540.71 лева. Тъй като
имуществената вреда, изразяваща се в пропуск да се реализира приход от 29 540.71
лева се дължала на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, чрез
приемане на § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, ищецът моли държавата да бъде осъдена да му
заплати тази сума, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата
молба до окончателното изплащане.
Ответникът Държавата, представлявана от министъра на финансите, е подал
отговор, в който оспорва пасивната си легитимация, тъй като се излагали твърдения за
нарушения във връзка със законодателната дейност на Народното събрание. По
същество оспорва да са налице сочените от ищеца нарушения на правото на ЕС,
причинната връзка на евентуални такива нарушения с вредите и техния размер.
Контролиращата страна – Прокуратурата на Република България, изразява
становище за неоснователност на иска.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства.
С договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия
към електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД от
01.03.2010 г. „Стоекс 2008“ ООД и „ЧЕЗ Разпределение България“ АД са уредили
правата и задълженията си във връзка с присъединяване на обект „Фотоволтаична
електроцентрала“, с. Дебово, общ. Никопол, област Плевен, УПИ VІІ-57, кв. 15 към
електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД.
Със споразумение от 18.03.2011 г. към договора страните са договорили краен
срок за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване -
12 месеца от датата на подписването на споразумението.
С Договор № 15/12/01735/21.12.2011 г. за отпускане на финансова помощ по
мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятията“ от Програмата
за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г.(ПРСР), подкрепена от
Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, сключен между
Държавен фонд „Земеделие“ и „Стоекс 2008“ ООД на последното дружество е
предоставена финансова помощ, представляваща 80% от одобрените и реално
завършени от дружеството разходи, свързани с проект № 15/312/01735 от 10.08.2010 г.
На 23.08.2012 г. „ЧЕЗ Разпределение България“ АД и „Стоекс 2008“ ООД са
сключили два договора – за използване на разпределителната мрежа от производителя
„Стоекс 2008“ ООД и за изкупуване от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД на
произведената от „Стоекс 2008“ ООД електрическа енергия по цени и условия,
определени в договора и в съответствие с действащите нормативни актове. В чл. 2, ал.
1 от договора страните са определили срока на действие на постигнатото съглашение –
до 23.08.2032 г., т.е. 20 години. Що се отнася до цената, по която купувачът изкупува
електрическата енергия, в чл. 11, ал. 4 от договора за изкупуване тя е определена на
576.50 лева за МВтч без ДДС, като тази цена е валидна до изтичане срока на договора.
Уговорено е обаче, че в случай на промяна на действащото законодателство, в резултат
на която се промени договорената преференциална цена, то страните се съгласяват
същата да бъде актуализирана в съответствие със законодателните промени.
С решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена, считано от 01.07.2011
г. преференциална цена за продажба на електрическа енергия от възобновяеми
източници, като за електрически централи с фотоволтаични модули до 30 кВТч цената
е 576.50 лева за МВтч.
С решение № Ц-14 от 01.07.2014 г. ДКЕВР е определила, считано от датата на
вземане на решението, цена за изкупуване на електрическата енергия, произведена от
3
възобновяеми източници, когато инвестицията за изграждането на енергийния обект се
подпомага със средства от национална или европейска схема за подпомагане. За
фотоелектрически централи с инсталирана мощност до 30 МВт цената е 106.86 лева за
МВтч., когато обектът е изграден с безвъзмездно финансиране от 70% до 80%.
На 24.07.2015 г. в „Държавен вестник“ е обнародван ЗИД на ЗЕ. § 18, ал. 1 от
ПЗР на закона предвижда, че за производителите на електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от
национална или европейска схема за подпомагане и по отношение на които заявления
за подпомагане са постъпили до влизането в сила на Закона за енергията от
възобновяеми източници (ЗЕВИ), се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от същия закон,
които последно са определени с решение на Комисията за енергийно и водно
регулиране към датата на влизането в сила на този закон. Ал. 2 вменява в задължение
на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници в срок до
31.07.2015 г. да приведат договорите за изкупуване на електрическа енергия, които са
сключили с обществения доставчик или съответния краен снабдител, в съответствие с
изискванията на ал. 1.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
По допустимостта на първоинстанционното решение.
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ вр. чл. 4,
§ 3 от Договора за ЕС за осъждане на Държавата чрез министъра на финансите, да
заплати на ищеца „Стоекс 2008“ ООД сумата от 29 540.71 лева, представляваща
обезщетение за претърпените от него имуществени вреди (пропуснати ползи) от
нарушаване правото на ЕС.
По отношение общия случай на производства за търсене отговорност на
Държавата за вреди по българското право се приема в Решение № 72/21.04.2021 г. по
гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV г.о., че иск за вреди срещу държавата може да се
предяви както срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, така и
срещу съответния орган, пряко причинил вредите, в качеството му на процесуален
субституент, но не е възможно искът да бъде предявен едновременно срещу държавата
и срещу процесуалния й субституент. Изложени са следните мотиви: Държавата е
специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от
държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в
отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите
правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният
орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да
упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на
държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато
от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не
възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да
съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против
самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против
причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е
обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от
действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може
4
да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй
като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата.
Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против
нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск
не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и
по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в
процеса от свое име.
Настоящият съдебен състав споделя изложените съображения и предвид пряко
приложимата норма на чл. 7 от Конституцията, според която Държавата отговаря за
вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица, намира, че при приложение на принципите на равностойност и ефективност
(посочени в решението по делото Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90,
§.42-43/, по следния начин: материалните и процесуалните условия на установения от
националното право ред за реализиране отговорността на Държавата за вреди от
нарушения на правото на ЕС не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при
подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, и не
могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или
прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/),
посоченото изискване следва да бъде приложено в случая и към приложението на чл. 7
ЗОДОВ вр. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, според който ответник по исковете е държавният
орган, причинил вредите (в случая Народното събрание). Следва да бъде преценено
дали така предвиденият ред за определяне ответника по иска не е по-неблагоприятен
от начина на определяне на ответника при искове за вреди срещу Държавата в общия
случай. В случая следва да се признае възможност искът за вреди срещу Държавата от
нарушаване правото на ЕС от Народното събрание да бъде предявен не само срещу
него, като неин процесуален субституент, а и срещу самата Държава, която именно е
носител на отговорността. Това е така, тъй като противното неоправдано би стеснило
възможността за претендиране вреди срещу Държавата в сравнение с подобни искове,
засягащи само националното право (исковете по чл. 49 вр. 45 ЗЗД напр., по отношение
на които се приема възможност Държавата да отговаря както чрез законово
определения си представител, така и чрез свои процесуални субституенти).
Ето защо не може да се отрече правото на „Стоекс 2008“ ООД да насочи
исковата си молба към Държавата чрез министъра на финансите.
Изложеното обосновава извод, че искът за вреди срещу Държавата е
процесуално допустим, съответно – допустимо е и решението по този иск.
По основателността на иска.
Отговорността за нарушаване правото на ЕС се предпоставя от установяване на
следните елементи, посочени в решения на Съда на ЕС (Frankovich and others v.Italian
Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler): 1/нарушение на правна норма, която
предоставя права на частноправни субекти, 2/пнарушението да е достатъчно
съществено и 3/ да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението
и претърпяната вреда.
Съгласно чл. 4 пар. 3 от ДФЕС държавите-членки са длъжни да осигурят
спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно
сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане
на правото на ЕС. В изпълнение на това задължение националният законодателен
орган, в случая НС, дължи да приема закони, които не противоречат на общностното
право, както и да изменя съществуващите, така щото да не противоречат на същото.
Със Закона за енергията от възобновяеми изтичници (ЗЕВИ), (обн. ДВ, бр. 35 от
3 май 2011г.) Република България въвежда директивите в сектор енергия от
5
възобновяеми източници (ВИ) в българското законодателство. Съответни разпоредби
са включени в ЗЕ, ЗВАЕИБ, Закона за енергийната ефективност, Закона за
техническите изисквания към продуктите и наредбите, издадени въз основа на същите.
ЗЕВИ въвежда във вътрешния правен ред Директива 2009/28/ЕО за насърчаване
използването на енергия от ВИ (§2 от ДР на ЗЕВИ). Съгласно възприетия в ЗЕВИ
режим за насърчаване на енергията от ВИ остава задължението за изкупуване на
енергията от ВИ по договори с продължителен срок на действие - от 12 до 20 г. в
зависимост от от вида на първичния енергиен източник. В чл.32, ал.2 ЗЕВИ са
посочени критериите и факторите, на които се основава определянето на
преференциалните цени за енергия от ВИ (и препраща към наредбата по чл.36, ал.3 ЗЕ)
в т.ч. размерът на инвестиционните разходи, включително разходите за
присъединяване към съответната преносна или разпределителни мрежи, нормата на
възвръщаемост, структурата на капитала и инвестициите и др. експлоатационни
разходи. За производителите на енергия от ВИ съществува опцията да излязат на
енергийния пазар или да бъдат на регулирания сегмент на пазара за изкупуване с
преференциални цени на посочения обем електроенергия от ВИ, който обем се
променя с изменение на ЗЕВИ (от цялото количество енергия от ВИ с гаранция за
произход, първоначално, до размера на нетното специфично производство на
електроенергия днес, съгласно §16. 3 ПЗР ЗИДЗЕ в сила от 24 юли 2015г.).
Енергийните обекти, производители на енергия от ВИ, с оглед на определяне на
преференциалните цени на изкупуване, съгласно чл.31, ал.7, т.2 ЗЕВИ (в неговата
редакция при влизане в сила на 3.05.2011г.), във връзка с ал.8 от същия закон, са
разграничени в две основни групи: такива обекти, които са ползвали инвестиция за
изграждане от национални и европейски фондове, и други, които са изградени със
собствени инвестиции. За изкупуването на електроенергията от първите не се прилагат
преференциалните цени по чл.31, ал.1, които са общи, а такива, които са определени от
КЕВР, съгласно наредбата по чл.36, ал.3 от ЗЕ. Последната изисква намаляване на
преференциалната цена пропорционално на инвестицията за изграждане от национална
или европейска схема за подпомагане. Като следва текста на чл.2 (k) Директива
2009/28, §1, т.21 от допълнителните разпоредби на ЗЕВИ съдържа легална дефиниция
на понятието „схема за подпомагане". Тя е конкретизирана в отделни разпоредби на
този закон така, че се прави ясно разграничаване между инвестиция за изграждане и
предпочетената от законодателя схема за пряко ценово подпомагане – преференциални
цени.
Съгласно §11 ПЗР ЗЕВИ, разпоредбите на чл.31, ал.7, т.2 и ал. 8 (в
обнародваната редакция на ЗЕВИ от 03.05. 2011г.) се прилагат само за проекти, по
отношение на които заявления за подпомагане постъпват след влизането в сила на
закона. От съществено значение е промяната, въведена със ЗИДЗЕ през 2012г. (обн.ДВ,
бр.54 от 17.07.2012г.). С §203 се изменя чл.32, ал.1 ЗЕВИ, като се създава нова т.2,
съгласно която „ДКЕВР определя преференциалните цени за енергията от ВИ и когато
в резултат на анализ констатира съществено изменение на ценообразуващите елементи
по ал.2 на чл.32 ЗЕВИ“, наред със задължението по т.1 - да определя ежегодно
преференциалните цени в срок до 30 юни. В съответствие с разпоредбата на чл.31, ал.8,
във връзка с ал.7, т.2, ЗЕВИ, регулаторните решения на КЕВР за цените на енергията
от ВИ се разграничават според енергийните обекти - в зависимост от това дали (и
доколко) инвестицията за изграждането на тези обекти е със средства от национална
или европейска схема за подпомагане. Първото такова решение с коригирани цени е
прието през ноември 2011г. Тези цени за изкупуване се отнасят само за
производителите, подали заявление за подпомагане след влизането в сила на ЗЕВИ
(03.05.2011г.) и не засягат производителите, които се отличават от първите единствено
по това, че техните заявления са подадени преди законът да бъде поставен в действие.
6
Тези цени са определени по групи, които отразяват осреднени стойности на
съотношението на безвъзмездното финансиране в общия размер на инвестициите -
стойността на регулаторната база на активите (РБА) се намалява пропорционално със
стойността на инвестициите по безвъзмезден начин. През 2012 г., 2013г. и
2014г.ДКЕВР приема по две отделни ценови решения за преференциалните цени за
енергия от ВИ, предвид изискването на чл.31, ал.8 ЗЕВИ. Именно Решение № Ц-
14/01.07.2014г. е последното регулаторно решение, преди оспорените промени, за
коригиране на преференциалните цени в случаите, когато производителите на
електрическа енергия от ВИ са ползвали финансиране от национална или европейска
схема за подпомагане.
С оспорената разпоредба на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ обн. ДВ бр. 56 от
24.07.2015 г.) закона предвижда, че за производителите на електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от
национална или европейска схема за подпомагане и по отношение на които заявления
за подпомагане са постъпили до влизането в сила ЗЕВИ, се прилагат цените по чл. 31,
ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на Комисията за
енергийно и водно регулиране към датата на влизането в сила на този закон.
Именно последната разпоредба ищецът-жалбоподател твърди да противоречи на
основни принципи и конкретни норми на ЕС, в причинна връзка с което противоречие
той е реализирал пропуснати ползи в исковия размер.
Ищецът-жалбоподател претендира на първо място, че с приемането на § 18, ал. 1
от ПЗР на ЗИД на ЗЕ са нарушени основополагащи принципи на нормите на правото
на ЕС от страна на Държавата, а именно принципите на правна сигурност и на правото
на оправдани правни очаквания и в тази връзка се позовава на Решение на СЕС от 15
април 2021 г. по съединени дела С 798 и С 799/2018 г., според което бъдещият доход
може да се смята за собственост, която би могла да се ползва от закрилата на чл. 17 от
Хартата само ако вече е бил спечелен, ако е бил обект на сигурно вземане или ако са
били налице обстоятелства, които могат да създадат у заинтересованото лице
оправдани правни очаквания да получи имуществена стойност. Според
жалбоподателят настоящият случай е именно такъв, тъй като е сключил договор за
изкупуване със срок на действие 20 години, съгласно който преференциалната цена на
ел. енергия, изкупувана по договора, не подлежи на промяна през целия срок на
договора, поради което очаквания от жалбоподателя бъдещ доход безспорно
представлява негова собственост.
На първо място, неоснователно е позоваването от страна на жалбоподателя на
правилото, закрепено в чл. 31, ал. 4 и чл. 32, ал. 3 ЗЕВИ, според което
преференциалната цена не подлежи на промяна за целия срок на договора. Видно от §
18, ал. 5 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ за производителите на електрическа енергия от ВИ по §
18, ал. 1, не се прилагат разпоредбите на чл. 31 ал. 4 и чл. 32, ал. 3 от ЗЕВИ.
На следващо място настоящият съдебен състав намира, че посочената в
цитираното решение на СЕС хипотеза е неприложима в настоящия случай. Не може да
се приеме, че са налице оправдани правни очаквания у жалбоподателя да получава
една и съща преференциална цена за целия период на договора най-малкото предвид
уговорката в чл.1, ал. 4 от договора му с обществения доставчик, че при законодателни
промени, засягащи определянето на преференциалните цени на изкупуване на ел.
енергия, същите ще бъдат приложени между страните.
Следва да бъде посочено още, че не може да бъде признато оправдано правно
очакване у жалбоподателя по отношение запазване размера на преференциалните цени
и предвид решенията на ЕК в тази област. Така в Решение № СА.44840 (2016/NN) ЕК
приема, че помощта по мярката (каквито са и преференциалните цени) може по
7
принцип да се съвместява с инвестиционна помощ. Когато изграждането на
съоръжения за производство на енергия от ВИ се финансира от национална или
европейска схема за подпомагане, преференциалните цени се коригират, за да се вземе
предвид нивото на предоставеното подпомагане за инвестиране. Корекцията се
извършва чрез пропорционално намаляване на регулаторната база на активите,
използвана за изчисляване на преференциалните цени на изкупуване със стойността на
инвестицията, предоставена по линия на национални схеми за подпомагане или схеми
за подпомагане на ЕС.
Следва да бъде посочено още, че въпросът за това дали нормата на § 18, ал. 1 от
ПЗР на ЗИД на ЗЕ нарушава принципа на законността и свързания с него принцип на
оправданите правни очаквания, е разгледан вече в Решение № 5/11.05.2017 г. по к.д.
№ 12/2016 г. на Конституционния съд, като следва да бъде отчетено, че приетото от
Конституционния съд съответства и на т. 49 от Решение по дело С-201/08 Plantanol,
според което принципът на правна сигурност изисква не да липсва законодателна
промяна, а по-скоро законодателят да отчита особените ситуации на икономическите
операции. Конституционният съд приема следното: „Правната сигурност се проявява
като съществен елемент на върховенството на правото както на национално, така и
на общностно ниво. Конституционният съд, в съответствие със своята константна
практика, поддържа, че принципът на правна сигурност не може да се
идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна
рамка на дадена сфера на обществени отношения. Всеки законодател разполага с
определена дискреционна власт, включително и по отношение мерките за
осъществяване на политиката в сектор енергия от възобновяеми източници (ВИ).
Оспорената разпоредба на §18 ПЗР ЗИДЗЕ актуализира режима на компенсиране на
производителите на енергия от ВИ и промените се основават на обективни,
прозрачни и недискриминационни критерии. Още при приемането на ЗЕ, на ЗВАЕИБ,
както и на ЗЕВИ законодателят изисква от изпълнителната власт при регулиране на
цените за изкупуване на енергия от ВИ, преферециалните цени да осигуряват
обосновани приходи за направените инвестиции, с оглед на цените на пазара.
Законодателят може да прави промени в тази материя, за да приведе правната
уредба в съответствие с променящите се икономически и социални условия в
страната, включително и с цел стабилизиране на регулирания сектор, при условие че
инсталациите за енергия от ВИ, предмет на специален режим, няма да бъдат
възпрепятствани за възвръщане на техните инвестиции в рамките на дългосрочните
договори. Правото на възвръщане на инвестициите не е право на определен
непроменяем задължително висок размер на цените за изкупуване на енергията и
респективно - на постоянно висок приход от производство на енергия от ВИ. Още
повече това е валидно, когато държава – член на ЕС променя законодателството си
в сектора, така че да го приведе в съответствие със състоянието на европейската
правна рамка и продължаващия процес на развитие на електроенергийния пазар в ЕС
и на отваряне за конкуренцията на националните електроенергийни пазари.
Намаляването на цените за изкупуване в конкретния случай не е санкция за
производителите на енергия от ВИ, а създава предпоставка за равноправно
третиране на всички производители на енергия от ВИ. Цените за изкупуване на
енергия от ВИ не са предмет на свободно договаряне, а се определят от формиран от
държавата национален регулатор при условията и по ред, посочени в закон.
Намаляването на цените за изкупуване на енергията от ВИ е средство за справедливо
разпределение на разходите в обществото между тези, които в определена степен са
привилегировани за своите приходи и следва да понесат и полагащите им се
тежести. Никой не е защитен от такава тежест и нейното налагане, дори да има
обратно действие въвеждащата я норма, не е задължително нарушаване на
8
правната сигурност. Когато със законодателната промяна се преследва легитимна
цел, за постигането на която са предвидени разумно обосновани средства,
преценката за правилността на такова решение е изцяло на законодателя.“
Конституционният съд сочи още, че „начинът на определяне на
преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от ВИ и
невъзможността нейният размер да бъде коригиран по време на действие на
дългосрочния договор (20 години), предпоставят прекомерното инвестиране в този
сектор, което деформира пазара. Инсталираните мощности многократно
надвишават заложените цели в план 2020 на ЕК като същевременно са постигнати
при икономически обременяващи условия за крайните потребители и бизнеса. Цената
за произведената енергия от ВИ многократно надхвърля пазарната цена.
Стопанските субекти, които по този начин държавата поставя в положение на
икономическо предимство, за постигане на цели от обществена полза, не могат да
разчитат, че законодателят няма да преоцени размера на предоставената облага. Те
нямат основание да претендират придобити права въз основа на едно предоставено
привилегировано положение, произтичащо от преценката за целесъобразност на
законодателя към даден момент. Реално погледнато, производителите на енергия от
ВИ продължават да бъдат подпомагани, при действието на оспорения законов
текст, като не се променя дори схемата – чрез директно ценово подпомагане - за
срока на договорите за изкупуване.
Очакванията на правните субекти да не се променя законодателството, не са
конституционно защитени, особено когато става дума за уредба на непазарни
механизми при условията на ясна цел за изграждане на конкурентен вътрешен
електроенергиен пазар в ЕС. Във всеки случай, промените въведени с §18 ПЗР ЗИДЗЕ
преследват легитимната цел да предотвратят неадекватно високата финансова
тежест, която се поема от потребителите на електроенергия. Държавната
интервенция в разходите на обществото чрез ограничаване на мерките за
подпомагане, когато икономическата ситуация го изисква (в случая доказан дефицит
на НЕК и несъразмерна тежест за потребителите – битови и бизнеса), е социално
оправдана, освен в случаите на очевидна нерационалност на законодателните
промени, основание за констатиране на каквато в настоящия случай, предвид
изложеното до тук, съдът не намира. Ако се запази помощта с преференциални цени,
на нивото до промяната, има реален риск тя да бъде непропорционална на целите на
самия ЗЕВИ, както и на целите според европейската правна рамка в сектора.
Изложената по- горе позиция на съда има опора и в практиката на СЕС (т.н.решение
по дело C-201/08, Plantanol GmbH & Co. KG срещу Hauptzollamt Darmstadt, пар. 49;
решение по дело Di Lenardo и Dilexport, присъединени дела C 37/02 и C 38/02, пар. 70 и
др). СЕС придава особено значение на правната сигурност когато се отнася до
ограничаване на основните права и свободи и нееднократно сочи на необходимостта
тези ограничения да са оправдани от специфичен обществен интерес, валидността
на който, като основание за ограничаване, се преценява с инструментариума на
пропорционалността. (решение по дело Wachauf, Hubert Wachauf v Federal Republic of
Germany 5/88, [1989] 2609).“
При съобразяване на посоченото следва да бъде възприет извод, че
жалбоподателят не може да очаква законодателството да не бъде изменяно в течение
на 20 години, нито има оправдани правни очаквания относно запазването на размера
на преференциалната цена за целия период на договора, който е 20 години, която
преференциална цена е изцяло в прерогативите на държавата да допуска, определя
размера й и да го изменя съобразно измененията в социално-икономическите условия и
при съобразяване измененията в Европейската правна рамка в областта. Ето защо, а и
9
предвид цитираната норма на чл. 11, ал. 4 от Договора между ищеца и „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД, оспорваната норма на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ не
нарушава принципа на законността и свързания с него принцип на оправданите правни
очаквания.
Жалбоподателят е изложил твърдения, че чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО
не допускат национална правна уредба като § 18, ал. 1 ПЗР от ЗИД на ЗЕ, която изменя
съществено преференциалните условия на изкупуване на електроенергия от ВИ, при
условията на вече сключени дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия от
такива източници. Това твърдение противоречи на приетото от СЕС в т. 28 от
решението по съединени дела С-798 и С-799/18 СЕС, а именно: “Както следва от
самия текст на чл. 3,§3, буква а) от Директива 2009/28, и по специално от думата
„може“, държавите членки не са длъжни да приемат схеми за подпомагане, за да
насърчат използването на енергия от възобновяеми източници. Действително, те
разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за
постигането на задължителните общи национални цели, определени в чл. 3,
параграфи 1 и 2 от тази директива във връзка с приложение 1 към нея. Такава
свобода на преценка означава, че държавите членки са свободни да приемат, изменят
или отменят схеми за подпомагане, стига тези цели да са изпълнени.“
В случая националните цели в областта на енергията от ВИ по Директива
2009/28/ЕО са изпълнени още през 2012 г., поради което държавата разполага с
дискреция да намали размера на преференциалните цени с цел от една страна да
премахне свръхкомпенсирането на доставчици като жалбоподателя, който вече е
получил помощ при изграждане на съоръженията за ВИ и да го постави при равни
условия с другите видове доставчици,а от друга страна да намали икономическата
тежест, възложена на потребителите.
Не се установява нарушение и на чл. 3,§ 1 от Директива 2009/72/ЕО. Тази
разпоредба въвежда общо задължение за регулиране на енергийния пазар в
съответствие с нормите на директивата, което задължение може да има съдържание
само във връзка със следващите норми. То не може да се прилага самостоятелно,
поради което не е ясно в какво точно се състои оплакването на жалбоподателя и какво
точно несъотвествие вижда той между § 18 и него.
С оспорвания § 18 не се допуска и твърдяната дискриминация на
производителите, които попадат в обхвата на разпоредбата, включително
жалбоподателите. Напротив, това законодателно изменение има за цел да не допусне
нарастващото неравенство между привилегировани производители като тези от ВИ и
останалите производители, предвид възможното свръхкомпенсиране, което
привилегированите производители получават веднъж като помощ за инвестицията и
веднъж под формата на преференциални цени за произвежданата от тях ел. енергия.
На последно място, не се установяват и твърдените нарушения на чл. 16, чл. 17 и
чл. 20 ХОПЕС.
Чл. 16 ХОПЕС урежда свободата на стопанска инициатива и в частност
свободата на договаряне. Несъстоятелността на твърдението за нарушаване на този
принцип с процесня § 18 се установява най-малкото предвид това, че жалбоподателите
са сключили договор, но в рамките на регулирания пазар, а не на свободния пазар. На
регулирания пазар цените за изкупуване на енергия от ВИ не са предмет на свободно
договаряне, а се определят от държавния регулатор (КЕВР) при условията на закона.
Свободата на стопанската инициатива съществува само на свободния пазар.
Жалбоподателят е избрал да функционира на регулирания пазар, където получава
привилегировано третиране, включително чрез по-високи изкупни цени на
електроенергията. От друга страна обаче той следва да се съобразява с регулативните
10
правомощия на държавата на регулирания пазар, които са по-големи тук от тези на
свободния пазар. (така приема и КС в Решение № 5/11.05.2017 г. по к.д. № 12/2016 г.
на КС).
Чл. 17 ХОПЕС урежда защита на правото на собственост. Както бе посочено по-
горе с Решение на СЕС от 15 април 2021 г. по съединени дела С 798 и С 799/2018 г., е
дефинирано, че бъдещият доход може да се смята за собственост, която би могла да се
ползва от закрилата на чл. 17 от Хартата само ако вече е бил спечелен, ако е бил обект
на сигурно вземане или ако са били налице обстоятелства, които могат да създадат у
заинтересованото лице оправдани правни очаквания да получи имуществена стойност.
По-горе бе посочено също, че в случая не може да се приеме, че за жалбоподателя са
налице оправдани правни очаквания да получава първоначално определената
имуществена стойност в течение на целия срок на договора с обществения доставчик, а
именно 20 години, най-малко с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 4 от Договора с този
доставчик.
От друга страна в т. 48 от решение на СЕС по съединени дела С 798 и С799/2018
е прието, че: „В случая ми се струва, че правото на бъдещо предоставяне н
астимулите, предвидени в споразуменията, сключени между операторите на
фотоволтаични инсталации и GSE не може да се счита за достатъчно окончателно,
така че намаляването на тези стимули и промяната на условията за предоставянето
им да съответстват на отчуждаването на „имущество“, което вече е част от
патримониума на тези оператори. Всъщност, както вече посочих, в т. 39 от
настоящото заключение, чл. 26, § 2 и § 3 от Декрет-закон № 91/2014 г. има само за
цел да промени стимулите, чието предоставяне вече е предвидено, но все още не е
дължимо, без да засяга вече извършените плащания“.
С оглед на казаното не може да се приеме, че твърденият от жалбоподателите
доход е бил спечелен, бил е обект на сигурно вземане или че жалбоподателят е имал
оправдани правни очаквания да получи твърдяната имуществена стойност. Тъй като
тази имуществена стойност не е собственост, по смисъла на ХОПЕС, то и тя не е
приложима към него.
Не е налице и твърдяното противоречие на § 18, ал. 1 от ЗИД на ДР на ЗЕ с чл.
20 ХОПЕС, който урежда равенството пред закона. Посочената норма напротив, е
приета, за да намали, ако не да отстрани напълно, съществуващо неравенство между
производителите, които са подали заявления за подпомагане след влизане в сила на
ЗЕВИ и тези, които са подали такова заявление преди влизане в сила на ЗЕВИ, какъвто
е и жалбоподателят. Първата група производители са получавали цените по чл. 31, ал.
8 ЗЕВИ от въвеждането в експлоатация на техните мощности. Производителите от
групата на жалбоподателя пък са получавали цените по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ, като
едновременно с това са получили и подпомагане за самата инвестиция от национални
или европейски схеми за подпомагане. Подпомагането по две направления, каквото е
дадено и на жалбоподателя, е довело до риск от свръхкомпенсиране и реализирането
на твърде висока печалба. Именно това неравенство в икономическите условия идва да
отстрани нормата на § 18, ал. 1 от ЗИД на ДР на ЗЕ.
Жалбоподателят не е доказал първото условие за търсене на отговорност за
нарушаване правото на ЕС – нарушаване на правна норма на ЕС, даваща права на
правните субекти, поради което е ирелевантно обсъждането на останалите две условия.
Само неустановяването на посоченото първо условие води до неоснователност на иска.
Поради достигане от въззивния съд до краен извод идентичен с този на СГС,
първоинстанционното решение е правилно, а въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
11
разноски има въззиваемия, но същият не е доказал такива. Бил е защитаван от
юрисконсулт, на когото съдът определя юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.
78, ал. 8 ГПК в размер на 350 лева, платими от жалбоподателя.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №262257/07.07.2022 г. по т.д. № 5576/2021 г. на
СГС, I-17 състав.
ОСЪЖДА „Стоекс 2008“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Държавата,
представлявана от министъра на финансите, сумата от 350 лева – юрисконсултско
възнаграждение пред САС, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12