Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 1079 Година
16.10.2017 Град
Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесети
септември Година 2017
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: Ц.Д.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 1791 по описа за
2017 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл.
245, ал. 2 и чл. 224, ал. 1 КТ.
Ищецът П.Г.Р.
твърди
в исковата си и уточняващата я молба, че с ответника сключил трудов на 29.04.2014 г., по силата на
който бил назначен на длъжност „о.”, с основно месечно възнаграждение от 340
лева. Със заповед № 16639/28.02.2017 г. трудовото му правоотношение било
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ. Към момента на прекратяването
му не му били изплатени трудовите възнаграждения за ноември и декември 2016 г.,
и януари и февруари 2017 г. Практика в дружеството, фиксирана и в трудовите
договори, с екземпляр от който не разполагал, била, месечното възнаграждение за
предходния месец да се изплащало до 30-то число на месеца, следващ текущия. При
това положение му се дължало след удръжки, трудово възнаграждение от 338.65
лева за ноември 2016 г., което следвало да му бъде платено до 30.01.2017 г.,
трудово възнаграждение от 338.65 лева за декември 2016 г., което следвало да му
бъде платено до 28.02.2017 г. и трудово възнаграждение от 338.65 лева за януари
2017 г., което следвало да му бъде платено до 30.03.2017 г., а с прекратяване
на трудовия му договор, станало изискуемо и плащането на трудовото му
възнаграждение за февруари от 338.65 лева, тъй като отпаднало договореното
отлагателно условие, а и към момента на изтичане на срока за отговор, това
вземане щяло да бъде изискуемо. В заповедта за прекратяване на трудовото му
правоотношение се сочело, че не му се дължало обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ
за неползван годишен отпуск, което не кореспондирало с действителността, защото
не бил ползвал въобще отпуск за периода от назначаването му до прекратяване на
трудовото му правоотношение. Така за 2014 г. му се дължало обезщетение за
неползван отпуск за отработените 8 месеца в размер на 232.50 лева, за 2015 и
2016 г., за отработени 12 месеца, по 310 лева, и за 2017 г., за отработени 2
месеца, 52 лева. Исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД били за обезщетение от 5.66 лева
за забава в плащането от 31.01.2017 г. до 31.03.2017 г. на възнаграждението за
ноември 2016 г. и 3.02 лева за забава от 28.02.2017 г. до 31.03.2017 г. в
плащането на възнаграждението за декември 2016 г. След частичното прекратяване с
протоколно определение от 20.09.2017 г. на производството по делото, поради
отказ на ищеца от посочените в същото искове и допуснатото с това определение
изменение и намаление в размера на предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ, искането
е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 5.66 лева за мораторна
лихва за забава от 31.01.2017 г. до 31.03.2017 г. в плащането на трудовото
възнаграждение за ноември 2016 г., сумата от 3.02 лева за мораторна лихва за
забава от 28.02.2017 г. до 31.03.2017 г. в плащането на трудовото
възнаграждение за декември 2016 г., сумата от 299 лева за главница от неплатено
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван при прекратяване на трудово
правоотношение отпуск за 2014 г., и законна лихва върху посочената главица от
01.04.2017 г. до изплащането й, както и разноските по делото.
Ответникът „А.” ЕООД оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли,
като неоснователни и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и
доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор, а в
съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите
на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от
значение за спорното право, намери за установено следното:
По
исковете по чл. 245, ал. 2 КТ
Страните не спорят, че на 29.04.2014 г. са сключили представения
срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, със срок за изпитване по чл.
70, ал. 1 КТ от шест месеца в полза на работодателя, по силата на който ответникът
възложил, а ищецът приел да изпълнява при него за срок до приключване на
договора за охрана на обект -, длъжността „о.“ на същия обект, с основно
месечно трудово възнаграждение от 340 лева (л. 37). Страните не спорят и по
факта, че този договор е прекратен без предизвестие на основание чл. 325, ал.
1, т. 4 КТ, считано от 01.03.2017 г., с връчването на ищеца на същата дата на
представената по делото заповед за освобождаване № 16639/28.02.2017 г. на
ответника – л. 44 (чл. 335, ал. 1 и 2, т. 3 КТ).
От
заключението на назначената по делото съдебно - икономическа експертиза, което
съдът възприема поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства, се установява, че за ноември 2016 г. на ищеца се
дължи нетно трудово възнаграждение от 338.84 лева, което ответникът му е изплатил
на 12.04.2017 г., в хода на делото, а за декември 2016 г. на ищецът се дължи нетно
трудово възнаграждение от 334.73 лева, което ответникът му е изплатил на
26.05.2017 г., също в хода на делото (т. IV –
3 и 4 от ЗСИЕ, л. 47).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че е частично
основателен само предявеният от ищеца иск по чл. 245, ал. 2 КТ за мораторна
лихва за забава в плащането на трудовото му възнаграждение за ноември 2016 г.,
а другият предявен в обективно съединение с него иск по чл. 245, ал. 2 КТ за
мораторна лихва за забава в плащането на трудовото му възнаграждение за декември
2016 г., е недоказан още в своето основание и като такъв следва да се отхвърли
изцяло, като неоснователен, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на
неговия размер, защото това се явява безпредметно.
В
чл. 6 от трудовия договор страните са уговорили, че месечното трудово
възнаграждение за съответния месец се изплаща ежемесечно до края на втория
месец, след месеца, за който се отнася, но не по-късно от последния ден на
третия месец след месеца, който е изработено (л.
37).
Тълкувайки тази уговорка на страните в процесния трудов договор, съдът намери,
че действителната им воля в същата е била трудовото възнаграждение на ищеца за
съответния месец да се изплаща не по-късно от последния ден на третия месец,
следващ този, за който се отнася, а не както неоснователно поддържа ищеца - до
края на втория месец, следващ този, за който се отнася, защото последното очевидно
изключва уговореното в края на чл. 6 от трудовия договор, че трудовото
възнаграждение следва да се заплаща „…не по-късно от последния ден на третия
месец след месеца, който е изработено…“ (чл.
20 ЗЗД).
Понеже в този сключен между страните трудов договор е уговорена тази друга
периодичност при изплащането на дължимото се на ищеца трудово възнаграждение,
диспозитивната норма на чл. 270, ал. 2 КТ не може да намери
приложение. А след като е така, ответникът е следвало в случая да заплати на
ищеца дължимото му се според ЗСИЕ нетно трудово възнаграждение от 338.84 лева
за ноември 2016 г. най-късно на 28.02.2017 г., което се явява съгласно
уговорката на страните в чл. 6 от трудовия договор падежа за плащането му, а дължимото
му се според ЗСИЕ нетно трудово възнаграждение от 334.73 лева за декември 2016
г., ответникът е следвало да му плати най-късно на 31.03.2017 г., което се
явява според същата уговорка в трудовия договор падежа за плащането на това
възнаграждение. По делото се установи от ЗСИЕ, че ответникът е платил на ищеца
дължимото му се нетно трудово възнаграждение от 338.84 лева за ноември 2016 г. на
12.04.2017 г., а дължимото му се нетно трудово възнаграждение от 334.73 лева за
декември 2016 г. на 26.05.2017 г. Следователно, едва на 01.03.2017 г.
ответникът е изпаднал в забава да заплати на ищеца дължимото му се нетно
трудово възнаграждение от 338.84 лева за ноември 2016 г., а на 01.04.2017 г. е
изпаднал в забава да му заплати дължимото му се нетно трудово възнаграждение от
334.73 лева за декември 2016 г. (чл.
84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). А след като е така, едва от тези дати на своята забава
ответникът дължи на ищеца мораторна лихва за забава в плащането на тези
възнаграждения, а не както неоснователно я претендира ищеца с исковете си по
чл. 245, ал. 2 КТ от по-ранните дати 31.01.2017 г. и 28.02.2017 г. (чл.
86 ЗЗД). Поради
това ответникът
дължи на ищеца само мораторна лихва за забава в плащането на трудовото му
възнаграждение за ноември 2016 г. и то само за периода от изпадането си в
забава да му го плати на 01.03.2017 г. до подаване на исковата му молба в съда
на 31.03.2017 г., за който период съдът сам изчисли тази лихва в размер на
законната лихва (защото вещото лице е изчислявало същата за посочения от
ищеца друг период от 31.01.2017 г. до 31.03.2017 г. – т. IV-11
от ЗСИЕ, л. 48),
върху претендираното от ищеца с исковата му молба по-малко по размер нетно трудово
възнаграждение от 338.65 лева (с оглед диспозитивното
начало в процеса - чл. 6, ал. 2 ГПК). След това изчисление
съдът намери, че за забавата си от 01.03.2017 г. до 31.03.2017 г. да му плати
претендираното от ищеца нетно трудово възнаграждение от 338.65 лева за ноември
2016 г., ответникът дължи на ищеца 2.92 лева мораторна лихва (чл.
162 ГПК). До
този размер и за този период следователно този му иск по чл. 245, ал. 2 КТ за
плащането й следва да се уважи, като основателен и отхвърли, като неоснователен,
в останалата му част, над тази сума, до претендираната с него по-голяма от 5.66
лева и за периода от 31.01.2017 г. до 01.03.2017 г. А другият предявен от ищеца
иск по чл. 245, ал. 2 КТ за осъждането на ответника да му заплати
3.02 лева мораторна лихва за забава от 28.02.2017 г. до 31.03.2017 г. в
плащането на претендираното от ищеца нетно трудово възнаграждение от 338.65
лева за декември 2016 г., се явява недоказан още в своето основание (чл.
245, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 86 ЗЗД). Поради това, като
неоснователен, следва да се отхвърли изцяло, без преди това да бъде обсъждан и
по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно. Съгласно чл.
6 от трудовия договор падежа за плащането на това възнаграждение на ищеца е
настъпил на 31.03.2017 г., при което едва на 01.04.2017 г. ответникът е
изпаднал в забава да му го плати, а само от тази дата на своята забава той дължи
мораторна лихва за обезщетяването й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). С
този иск обаче, ищецът претендира такава лихва за по-ранен период от 28.02.2017
г. до 31.03.2017 г., през който ответникът не е бил в забава да му плати това
възнаграждение, поради което за същия период не му дължи и мораторна лихва за обезщетяването
й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Неоснователни са доводите на ищеца за противното в
исковата му молба, защото с прекратяването на 01.03.2017 г. на сключения между
страните трудов договор, не отпада уговорената в чл. 6 от него периодичност на
изплащането на възникналите преди прекратяването му задължения на ответника да
плати на ищеца трудовите възнаграждения за месеците, предхождащи това му прекратяване,
защото последното има действие само занапред. Поради това прекратяването му не
влияе върху съществуването и изискуемостта на възникналите преди това задължения
на ответника за неплатените до същото на ищеца трудови възнаграждения. Поради
това изискуемостта на последните настъпва и в случая съгласно уговореното между
страните в чл. 6 от трудовия договор, независимо, че е прекратен на 01.03.2017
г.
По
иска по чл. 224, ал. 1 КТ
Този
иск също се явява недоказан още в своето основание (чл.
224, ал. 1 КТ).
Поради това и той следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен така,
както е изменен от ищеца, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на
неговия размер, защото това се явява безпредметно.
Според
действащата редакция на чл. 224, ал. 1 КТ, при
прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или
служителят има
право на парично обезщетение само за неползвания платен
годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, а случаят не
е такъв. При него ищецът, след допуснатото в съдебно заседание изменение и
намаление на този му иск, претендира със същия ответникът да му заплати
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 299 лева за неползвания при
прекратяване на 01.03.2017 г. на трудовото им правоотношение платен годишен
отпуск за 2014 г. (л. 62). Ответникът възразява в
подадения в срок отговор, че правото на ищеца за ползването на този му отпуск е
погасено по давност съгласно чл. 176а КТ (л.
18).
От т. IV-5
и 9 на ЗСИЕ се установи по делото, че пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж, ищецът има за 2014 г. право на 13 дни платен годишен
отпуск, който няма данни нито да е ползвал до прекратяване на 01.03.2017 г. на
трудовото му правоотношение, нито да е отлагано ползването му при условията и
по реда на чл. 176, ал. 1 КТ (л. 47-48). А
според нормата на чл. 176а, ал. 1 КТ, на която се позовава ответника в
отговора, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до
изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от
причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. А след като
е така и по делото няма данни ползването на полагащият се на ищеца платен
годишен отпуск от 13 дни за 2014 г., да е отлагано при условията и по реда на
чл. 176, ал. 1 КТ, нито пък ищецът да е ползвал този полагащ му се за 2014 г.
платен годишен отпуск до изтичането на 31.12.2016 г. на две години от края на
2014 г., за която се полага, то с оглед възражението на ответника в отговора му
- правото на ищеца на ползването му е погасено по давност на 01.01.2017 г. (чл.
176а, ал. 1 КТ). При
това положение обаче, ищецът няма право на претендираното с този му иск след
изменението му обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за този неползван до
прекратяване на 01.03.2017 г. на трудовия му договор платен годишен отпуск от
13 дни за 2014 г., защото правото за ползването му е погасено по давност преди
това на 01.01.2017 г., а съгласно чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на
трудовото правоотношение, работникът или служителят има право на парично
обезщетение само за този неползван платен годишен отпуск, правото за който не е
погасено по давност, какъвто не е случая с оглед изложеното (в
този смисъл и Р 330-2013-IV г.о. на ВКС).
Доводите
на пълномощника на ищеца за противното в хода на делото по същество, че с
изтичането на посочения в нормата на чл. 176а КТ двугодишен срок, се погасявало
по давност само правото на работника или служителя да ползва погасения си
платен годишен отпуск, но не и правото му на парично обезщетение за същия отпуск
по чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на
трудовото му правоотношение, са неоснователни, защото в нормата на чл. 224, ал.
1 КТ е предвидено именно противното, че само при наличие на такъв неползван
платен годишен отпуск, който не е погасен по давност, работникът или служителят
има право при прекратяване на трудовото му правоотношение на парично
обезщетение за същия, а случаят не е такъв (чл.
224, ал. 1 КТ). Поради
това предявеният от ищеца иск да му се присъди парично обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ за неползваните при прекратяване на трудовото му
правоотношение 13 дни платен годишен отпуск за 2014 г., се явява
недоказан още в своето основание, защото правото на
ползването на този отпуск е погасено по давност на 01.01.2017 г. Поради за
същия отпуск ищецът няма право и на парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ.
Поради това предявеният от него иск за плащането му по делото, следва да
бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен, ведно с акцесорното нему искане за
присъждане и на законна лихва върху претендираната с него след
изменението му сума от 299 лева, от подаване на исковата
молба в съда до изплащането й, без преди това да бъде обсъждан и по отношение
на неговия размер, защото това се явява безпредметно (чл. 224, ал. 1 КТ).
По отношение
на разноските,
съдът намери от една страна, че ищецът е освободен
от заплащането на държавна такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1,
т. 1 ГПК), а от друга, че независимо, че производството по предявените от него искове за
неплатени му съответно нетно трудово възнаграждение за ноември 2016 г., до
претендирания от него размер от 338.65 лева, неплатеното му нетно трудово
възнаграждение за декември 2016 г. - до дължимия му се според ЗСИЕ нетен размер
от 334.73 лева и неплатената му за неползвания до прекратяване на трудовото му правоотношение
отпуск за 2017 г. нетна част от 62.10 лева от претендираното с иска му по чл.
224, ал. 1 КТ (преди намаляването и изменението му) обезщетение от 904.50 лева,
е прекратено с протоколно определение от 20.09.2017 г. (поради отказ на ищеца
от първите два иска и намаляване и изменяне на последния от тях в тази му част,
поради плащането им в хода на делото), сторените от ищеца разноски по
тези му искове, следва да бъдат възложени в тежест на ответника, защото
претендираните с тях вземания са
погасени чрез
плащане едва в хода на настоящото дело, при положение, че падежите за плащането
им са настъпили съответно на 28.02.2017 г., на 31.03.2017 г. и на
31.03.2017 г.,
при което ответникът е дал повод за завеждането на делото
за тези му искове и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дължи на
ищеца сторените
от него разноски за същите до
посочените им размери (така и Р 124-1957-IV г.о., Опр. 605-2002–II
г.о. и Опр. 475-2005II т.о. на ВКС). При този изход на делото по останалите искове, по които
производството по делото не е прекратено, сторените от ищеца разноски за
същото, следва да се възложат в тежест на ответника съразмерно с уважената им
част (чл.
78, ал. 1 ГПК).
Или в тежест на ответника следва да се възложат сторените от ищеца разноски за
заплатено от него адвокатско възнаграждение от 300 лева съразмерно, както с
посочените искове, по които производството е прекратено, но за завеждането на
които ответникът е дал повод до посочените им размери, така и съразмерно с
частично уважения иск за мораторна лихва или сумата от 97.68 лева (чл. 78, ал.
1 и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК). В този смисъл и дължимата се за предявените
искове съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 1 ТДТКССГПК държавна такса от
общо 154.18 лева, следва да бъде възложена в тежест на ответника съразмерно,
както с посочените искове, по които производството е прекратено, но за
завеждането на които ответникът е дал повод до посочените им размери, така и
съразмерно с частично уважения иск за мораторна лихва или сумата от 50.20 лева,
а заплатеното от бюджета на съда възнаграждение от 300 лева за вещото лице,
следва да бъде възложено в тежест на ответника също съразмерно, както с
посочените искове, по които производството е прекратено, но за завеждането на
които ответникът е дал повод до посочените им размери, така и съразмерно с
частично уважения иск за мораторна лихва или сумата от 97.68 лева (чл. 78, ал.
6 ГПК). При
този изход на делото, ответникът също има право да му се присъдят сторените
от него разноски по същото съразмерно, както с останалите от предявените искове
за неплатени трудови възнаграждения за януари и февруари 2017 г., и частта от
иска по чл. 224, ал. 1 КТ за обезщетение за неползван отпуск за 2015 и 2016 г.,
по които производството е прекратено, но за предявяването на които ответникът не
е дал повод (тъй
като изискуемостта на претендираните с първите два вземания е настъпила едва в
хода на делото съответно на 30.04.2017 г. и на 30.05.2017 г., поради което те
са били недопустимо/преждевременно предявени на 31.03.2017 г., защото ГПК не
допуска да се предявява осъдителен иск за неизискуемо към датата на
предявяването му вземане, с изключение на случите по чл. 124, ал. 2 ГПК, какъвто
настоящият не е, а от ЗСИЕ и представените с ЛТД на ищеца молби за отпуски и
заповеди за разрешаването им, се установи още, че към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение на 01.03.2017 г., ищецът не е имал неползван отпуск за
2015 г. и за 2016 г., който да обуславя основателност в тази му част на иска му
за паричното му компенсиране по чл. 224, ал. 1 КТ – л.38-43 и 47),
така и съразмерно с отхвърлената част от исковете му за мораторни лихви и
обезщетение по чл. 224 КТ (чл. 78, ал. 3 и
4
ГПК). По делото обаче няма данни ответникът да е сторил
разноски по делото, поради което такива не му се присъждат съразмерно с тези
искове с настоящото решение (чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, с ЕИК -, със
седалище и адрес на управление -, представлявано от В.п.п.,
да заплати на П.Г.Р., с ЕГН **********, с адрес ***,
сумата
от 2.92 лева за мораторна лихва за забава от 01.03.2017 г.
до 31.03.2017 г. в плащането на трудовото възнаграждение за ноември 2016 г.,
както и сумата от 97.68 лева за разноски по делото съразмерно с уважената част
от исковете, КАТО
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, предявените от П.Г.Р.
искове за осъждането на „А.” ЕООД, да му заплати сумата от 3.02 лева за мораторна
лихва за забава от 28.02.2017 г. до 31.03.2017 г. в плащането на трудовото
възнаграждение за декември 2016 г., сумата от 299 лева за главница от неплатено
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван при прекратяване на трудово
правоотношение платен годишен отпуск за 2014 г., и законна лихва върху тази
главница от 01.04.2017 г. до изплащането й, КАКТО и предявения иск за неплатена
мораторна лихва за забава в плащането на трудовото възнаграждение за ноември
2016 г. В
ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 2.92 лева до
претендираната 5.66 лева и за периода от 31.01.2017 г. до
01.03.2017 г.
ОСЪЖДА
„А.” ЕООД с п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 50.20 лева за дължима се за
производството държавна такса.
ОСЪЖДА
„А.” ЕООД с п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 97.68 лева за разноски по делото за
заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: