Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 23.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА
АНГЕЛОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при секретаря Марина Филипова, като разгледа докладваното от
съдия Пенов в.гр.д. № 530 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе,
съобрази:
Производството е
по реда на чл. 258 -273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от „Теленор България“ ЕАД против решение № 210/02.07.2020 г., постановено по гр.д. № 1167/2019 г. на РС – Троян, с което е
отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване, че С.Х.Л.
дължи на въззивника заплащане на сумата от 292,66
лв. – претендирана като главница по неизпълнение по Допълнително споразумение
към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +359******** и Договор за лизинг към него, ведно със
законната лихва, считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Във въззивната жалба се оправят следните оплаквания за
неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до необоснованост, съществено
противоречие на съдопроизводствните правила и противоречие с материалния закон:
за несъобразяване от съда на приетите по делото споразумения между ищеца и
ответницата, към предходно сключени договори за мобилни, приемайки за
недоказано сключването на първоначален договор за мобилни услуги, без да укаже
изрично на ищеца представянето на конкретния такъв; за неправилно разпределена
от съда доказателствена тежест, без конкретно указване на страните за кои
конкретни факти носят доказателствена тежест, респ. не сочат доказателства; за
незаконосъобразно и необосновано отричане от районния съд дължимостта на
лизинговите вноски, без да се зачита изтичане срока на договора за лизинг и
неосъществено от ответника връщане на мобилния телефон – обект на лизинга; за
едновременно приемане на две изключващи се съждения – наличие на лизингов
договор с предпочетен номер, от една страна, и липса на договор за мобилни
услуги със същия предпочетен номер, от друга; за придаване на погрешно
доказателствено значение на приетите по делото фактури, чрез приемане извършено
прехвърляне на задължения от предходни периоди, каквото прехвърляне нямало; за
несъобразяване от съда, че фактурите индивидуализират задълженията към
ответницата, а самите вземания произтичат от сключените между страните договори
за мобилни услуги и договора за лизинг. Въз въззивната жалба е направено искане
за отмяна на обжалваното решение, за на предявения иск и за присъждане на
разноските по делото за двете инстанции и заповедното производство.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от особения представител на въззиваемия е постъпил писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност
на въззивната жалба, респ. за правилност на атакуваното съдебно решение.
Въззивникът „Теленор
България“ ЕАД не взема участие в съдебното заседание, но в писмена
молба по делото поддържа въззивната жалба и моли съда да
постанови решение, с което отмени решението на РС Троян и се произнесе по
същество, признавайки съществуването на вземанията по заповедта, като
претендира и присъждане на сторените по делото разноски.
Въззиваемият
С.Х.Л. взема участие по делото чрез особения представител адв. Д., който
оспорва въззивната жалба, излага съображения за правилност на обжалваното
решение и моли за неговото потвърждаване.
Ловешкият окръжен съд, след като
прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по
делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав
следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната
жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното
производство е образувано по иск от „Теленор България“ ЕАД против С.Х.Л., предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на
292,66 лв. – общ размер на неизплатени абонаментни такси по
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер +359******** и по договор за лизинг към него, ведно със законната лихва върху вземането, начиная от датата на подаване на
заявлението до окончателното му изплащане, за което по ч.гр.д. № 670/2019 г.
на РС Троян е издадена заповед за изпълнение. От приложеното ч.гр.д.
№ 670/2019 г. на РС Троян се
установява, че издадената заповед за изпълнение е връчена чрез залепване на
уведомление на адреса на С.Х.Л.. Искът за установяване на вземанията по заповедта е допустим, с оглед
връчване на заповедта при условията на чл. 47 ГПК.
В писмения отговор на исковата молба, подаден от особения представител на ответника
се дава становище за допустимост на иска и за неговата неоснователност.
Като
обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната
съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема
за установено следното от фактическа страна:
От
допълнително споразумение от 08.11.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани
услуги с мобилен номер +359******** между „Теленор България“
ЕАД, като оператор от една страна, и С.Х.Л.,
като потребител от друга, се установява, че на същата дата операторът и
потребителят постигнали съгласие за продължаване ползването на
мобилните/фиксирани услуги на оператора от потребителя с означения в
споразумението мобилен номер (+359******** ) при условията на
абонаментен план Нонстоп 29.99 promo 17.99. От съдържанието на договора се
установява, че стандартният месечен абонамент е 29,99 лв., промоционалният
такъв – 17,99 лв. Неразделна част от споразумението е приложение – ценова листа
за абонаментни планове за частни лица от 08.11.2016 г., подписано от
потребителя С.Х.Л..
С допълнително
споразумение от 12.12.2016 г. към договор за мобилни/фиксирани услуги с мобилен
номер +359******** между „Теленор България“ ЕАД, като оператор от
една страна, и С.Х.Л., като потребител от друга,
операторът и потребителят постигнали съгласие за продължаване ползването на
мобилните/фиксирани услуги на оператора от потребителя с означения в
споразумението мобилен номер (+359******** ) при условията на абонаментния
план, ползван към датата на споразумението. Неразделна част от споразумението е
приложение – ценова листа за абонаментни планове за частни лица от 12.12.2016
г., подписано от потребителя С.Х.Л.. Установява се от съдържанието на
допълнителното споразумение, че срокът за ползване на услугите, предоставяни от
оператора на потребителя, от означения мобилен номер, се продължава до
12.12.2016 г. и че споразумението влиза в сила в дена на подписването му –
12.12.2016 г. (чл. IV, 2). В
допълнителното споразумение е установена уговорка, че с подписването му,
потребителят получава устройство марка “Lenovo” модел “C2 Black”
(чл. II, 1).
Същото
устройство е обект на договор за лизинг от 12.12.2016 г. между „Теленор
България“ ЕАД, като лизингодател от една страна, и С.Х.Л.,
като лизонгополучател от друга (чл. 1 и 4 от договора). С договора за лизинг,
лизингодателят поел задължение да предостави за временно и възмездно ползване
на лизингополучателя устройство срещу заплащане на обща лизингова цена в размер
на 252,77 лв. с ДДС. С договора за лизинг лингополучателят е поел задължение да
заплаща лизинговата цена на 23 броя месечни вноски (чл. 2 от договора), всяка в
размер на 10,99 лв. с ДДС, като в договора е установен и падежа на всяка от тях
(чл. 5 от договора). От договора се установява, че уговорка, според която той е
сключен при действието на общите условия на лизингодателя за лизинг на
устройство, както и изявление на лизингополучателя, че е запознат с тях (чл. 6
от договора). В общите условия е установено правило, според което при
неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя, лизингодателят има
право: с писмено изявление до лизингополучателя да се откаже едностранно от
изпълнение на задълженията си по договора и/или; да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми, вкл. всички останали парични задължения по договора за
лизинг и/или; да поиска връщане на устройството и да удовлетвори вземането си
чрез продажба, прехвърляне или последващо отдаване на лизинг на устройството
и/или; принудително да удовлетвори вземането си от предоставения като
обезпечения запис на заповед; както и правило, че месечните вноски по договора
за лизинг стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора за
мобилни и/или фиксирани услуги с лизингодателя, както и при забава на плащания
по договора за лизинг.
От
фактура № **********/15.05.2017 г., издадена от
„Теленор България“ ЕАД за отчетен период 15.04.2017 г. 14.05.2017 г. за сумата
от 44,98 лв. с ДДС, се установява че за същия период С.Х.Л. е ползвала услугите
на оператора, чрез мобилен номер 0******** , като
от означените във фактурата основания, формиращи компонентите на сумата по
фактурата, е видно, че част от нея, в размер на 32,95 лв., съставлява цената на
месечната такса с отстъпка и на ползваните за периода услуги, а друга, в размер
на 10,99 лв. – е вноска по договор за лизинг. От фактура № **********/15.06.2017 г., издадена от „Теленор България“ ЕАД за отчетен
период 15.05.2017 г. 14.06.2017 г. за сумата от 53,43 лв. с ДДС, се установява,
че за отчетния период С.Х.Л. е ползвала услугите на оператора, чрез мобилен номер 0********
, като сумата, за която е издадена (53,43 лв.) се формира от: 42,44 лв. –
цената на месечната такса с отстъпка и на ползваните за периода услуги и 10,99
лв. - вноска по договор за лизинг. Към двете фактури има подробно означение на
потреблението и таксуването на услугите и направленията (на разговорите).
От
фактура № **********/15.06.2017 г., издадена от
„Теленор България“ ЕАД за отчетен период 15.05.2017 г. 14.06.2017 г. за сумата
25,98 лв. с ДДС, се установява, че за отчетния период С.Х.Л. е ползвала
услугите на оператора, чрез мобилен номер 0******** , че
сумата, за която е издадена фактурата, се формира от: 17,99 лв. – цената на
месечната такса с отстъпка и 10,99 лв. - вноска по договор за лизинг. Видно от
фактура № **********/15.07.2017 г. на „Теленор
България“ ЕАД за отчетен период 15.07.2017 г. 14.08.2017 г., сумата, за която е
издадена в размер на 4,61 лв. съставлява непогасен остатък от лизингова вноска,
получен след прихващане с авансово платени сума по споразумението за
допълнителна услуга. От фактура №
**********/15.06.2017 г.,
издадена от „Теленор България“ ЕАД за отчетен период 15.08.2017 г. 14.09.2017
г. се установява, че е издадена на името на С.Х.Л. за две суми: 412,27 лв. –
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за услуги и 164,85 лв. – вноски
по договор за лизинг.
При така установените факти
настоящата инстанция прави следните правни изводи:
Претенциите
на ищеца за вземанията по заповедта се основават на две съглашения между ищеца
и ответника – на допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани
услуги с конкретен мобилен номер мобилен номер (+359********
) и на договор за лизинг с обект устройство марка
“Lenovo” модел “C2 Black”.
Двата договора са самостоятелни и пораждат за страните по тях отделни права и
задължения.
По допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги с конкретен мобилен номер мобилен
номер (+359******** ) ответницата е поела
задължение да заплаща на оператора цените на услугите според избраните от нея
абонаментен план и условия, в случая Нонстоп 29.99 promo 17.99 (чл. 1 от
допълнително споразумение от 08.11.2016 г.). В допълнителното споразумение и в
договора са означени идентификационните данни на потребителя (три имена и ЕГН)
и неговите телефон и адрес. Посочени са вида и описанието на услугите, вкл. цени, ценови пакети или тарифи,
условия и срокове на плащане (чрез означаване на избрания от потребителя
абонаментен план и подписване на ценовата листа, съставляваща неразделна част
от споразумението), както и срока на допълнителното споразумение към договора и
условията за подновяване и прекратяване на услугите (т. III от първото
допълнително споразумение, респ. т. IV от второто допълнително
споразумение). В този смисъл допълнителните споразумения между оператора и
потребителя притежават минимално установеното съдържание по чл. 228 от Закона
за електроните съобщения. Затова съдът не споделя възражението в писмения
отговор на особения представител за липса на съществени реквизити от договора
за телекомуникационни услуги. При ползване на телефонни услуги чрез
индивидуален договор (както е в случая), насрещното задължение на потребителя е
да заплати дължимите месечни такси и цените на ползваните услуги през съответния
отчетен период, като плащането се извършва въз основа на издадена от оператора
фактура, в срока, посочен във фактурата (чл. 26-27 от Общите условия). Такива
фактури са издадени от оператора, като в тях са означени както месечните такси,
така и цената на ползваните от С.Х.Л. услуги и срока на плащането им. В този смисъл ищецът е
индивидуализирал по основание и размер периодичните си вземания към ответницата
и е определил срока за плащането им, поради което тя е била в обективна възможност
да ги изпълни. Освен означение на всяко от вземанията по индивидуалния договор
за телекомуникационни услуги, във фактурата са означени и количествата на
ползваните услуги и мерните единици, чрез които те са определени (мин. – за
разговорите, брой – за кратките текстови съобщения и МВ – за мобилния
интернет), поради което съдът приема, че ищецът е обезпечил и яснота относно основата
за формиране размера на периодичните вземания за заплащане цената на ползваните
през отчетния период услуги. Затова настоящата инстанция не споделя доводите в
обратния смисъл, изложени от особения представител в подадения от него писмен
отговор. Общият размер на вземанията за неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за времето от 15.04.2017 г. до 14.07.2017 г. е 90,23 лв. и се
формира като сбор от таксите и цената на услугите по всяка от фактурите,
издадени за отчетните периоди, попадащи в същия времеви интервал.
Като
лизингополучател по договора за лизинг с обект устройство марка
“Lenovo” модел “C2 Black” С.Х.Л. има задълженията на наемател съгласно чл. 232
и чл. 233, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, както и задължението
да върне вещта след изтичане срока на договора (чл. 345, ал. 1 ТЗ). Тя е длъжна
да плаща наемната цена, във формата на лизингови вноски, както и разходите,
свързани с ползването на вещта. Задължението за заплащане на лизинговите вноски
е детайлизирано по размер и падеж във възприетия с договора погасителен план –
по 10,99 лв., платими на 12-то число от всеки месец в периода от 12.01.2017 г.
до 12.11.2018 г. (чл. 5 от договора). При неизпълнение на задължението за
заплащане на лизинговите вноски, в полза на лизингодателя възникват различни
потестатични права: да се откаже едностранно от изпълнение на задълженията си
по договора; да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, вкл. всички
останали парични задължения по договора за лизинг; да поиска връщане на
устройството и да удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне или
последващо отдаване на лизинг на устройството (чл. 12, ал. 1 от договора за
лизинг). Лизингополучателят не е върнал устройството, обект на лизинг, като
връщането му не се е претендирало от лизингодателя. От последно издадената
фактура е видно, че ищецът лизингодател се възползвал от втората правна
възможност по чл. 12, ал. 1 от договора за лизинг – да обяви месечните вноски
за предсрочно изискуеми, доколкото едно от означените в нея вземания (за 164,85
лв.) е за оставащите до края на договора 15 лизингови вноски, първата от които
с падеж 12.09.2017 г., а последната с падеж 12.11.2018 г. Независимо от липсата
на доказателства за обявяване на сумите за предсрочно изискуеми, падежът на
всички тези лизингови вноски е настъпил преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение (29.07.2019 г.). Общият размер на
вноските по последно издадената фактура (164,85 лв.) и на лизинговите вноски по
издадените от ищеца четири фактури за периода от 15.04.2017 г. до 14.08.2017 г.
(37,58 лв.) е 202,43 лв.
Съдът намира за
неоснователно възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора за
лизинг. Ищецът не основава претенцията си на уговорки, чието съдържание да
разкрива значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Той иска единствено заплащане на лизинговите
вноски, което негово право съставлява част от същественото съдържание на
договора за лизинг (чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 233, ал. 2 ЗЗД). В този смисъл
разбирането, че срещу правото да получи устройството, лизингополучателят се
задължава да заплаща цената в продължение на две години, валидна за годината на
производството му, не обуславя неравноправност на която и да било уговорка от
договора. Оплакването за поето от ответника задължение за пазене на
устройството в рамките на срока на договора (вкл. от кражби), да го ремонтира
за своя сметка в оторизиран сервиз, е без правно значение за решаване на спора
дали ответникът дължи заплащане на месечните лизинговите вноски. Въпреки това,
следва да се отбележи, че тези задължения на лизингополучателя също са част от
установеното от закона съдържание на договора за лизинг. За договора за лизинг
се прилагат съответно правилата на договора за наем с изключение на изрично
изброените в чл. 347, ал. 2 ТЗ разпоредби, сред които са чл. 231, ал. 1 и 2 ЗЗД, разпределяща тежестта на разноските между наемателя и наемодателя във
връзка с ползването на вещта, а с оглед чл. 233, ал. 2 ЗЗД, чието приложение не
е изключено, лизингополучателят следва да съобщава незабавно на лизингодателя за повредите и
посегателствата, извършени върху вещта, обет на лизинг. Неоснователно е и
оплакването за липса на установена в договора за лизинг възможност за
лизингополучателя да го развали. Развалянето на двустранния договор поради
съществено и виновно неизпълнение е право за изправния кредитор, произтичащо от
закона (чл. 87 ЗЗД). Ето защо липсата на уговорка, позволяваща изрично
възможността за разваляне на договора за лизинг, също не установява неравновесие в
правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Неоснователни са съображенията на първоинстанционния съд за фактурирани
задължение от предходен период и на неустойки по договорите между оператора и
ответника. Неустойките по фактурите не се претендират от ищеца. Макар да са
включени във всяка следваща фактура, задълженията от предходния период са
означени изрично като справочна информация, за изясняване на баланса към новия
отчетен период в зависимост от това дали е постъпило плащане или не. Ищецът
извежда претенцията си по всяка от фактурите съобразно сумата за съответния
отчетен период, а не от означената в документа обща сума, формирана чрез
натрупването от предходните периоди.
По
тези съображения съдът приема, че искът на „Теленор България“ ЕАД против С.Х.Л.
за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение № 287/31.07.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 670/2019 г. на РС – Троян, в
общ размер на 292,66 лв., е основателен. Крайните изводи на двете съдебни
инстанции по основателността на исковете не съвпадат, поради което решението
следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което да се признае
за установено, че „Теленор България“ ЕАД има вземания срещу
С.Х.Л. за заплащане на сумата от 292,66 лв., представляваща общ
размер на вземане за неплатени абонаментни такси и използвани услуги за период
15.04.2017 г. – 14.07.2017 г. (90,23 лв.) и на вземане за неплатени лизингови
вноски с падеж след 12.04.2017 г. (202,43 лв.), за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 287/31.07.2019 г., постановено по
ч.гр.д. № 670/2019 г. на РС – Троян.
С
оглед основателността на въззивната жалба и на иска за установяване вземанията
по заповедта, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника-ищец следва да се
присъдят както разноските по делото, сторени в исковото производство на двете
инстанции, така и тези, направени в заповедното производство. Това е така,
защото материалноправният спор се пререшава от въззивния съд, чрез уважаване на
предявения за част от претендирания размер. Ищецът е сторил разноски в общ
размер на 675 лв. (25 лв. – такса заповедно производство, 25 лв. – такса исково
производство, 300 лв. – възнаграждение за особен представител на ответника в
първа инстанция, 25 лв. – такса въззивно обжалване и 300 лв. - възнаграждение
за особен представител на ответника във въззивна инстанция), поради което
заплащането на тази сума следва да се възложи на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Представените по делото договори за правна защита и съдействия не удостоверяват
заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение с ДДС. След като е регистриран по Закона за данъка върху добавена стойност (ДДС) адвокатът
е задължен да издаде фактура (чл. 133, ал. 1 ЗДДС). Документирането на
доставките между данъчно задължени по ЗДДС лица се извършва с изброените в чл.
112 ЗДДС документи – фактура, известие към фактура и протокол. Без издаване на
някой от тези документи, не би могло да се приеме надлежно удостоверяване на
данъчното събитие – предоставяне на услуга от адвоката в полза на търговското
дружество-заявител, доколкото получателят и доставчикът на услугата са данъчно
задължени лица по смисъла на чл. 3 ЗДДС. Сама по себе си
фактурата не доказва плащането на възнаграждението, но тя служи за доказване на
извършена доставка на услуга, респективно на стока, или за получаване на авансово
плащане (чл. 133, ал. 1 ЗДДДС). Като първичен счетоводен документ по смисъла на
чл. 6, ал. 1 ЗСч фактурата е носител на информация за регистрирана стопанска
операция, с която следва да се обвърже издаденият документ за извършено плащане
по операцията - касов бон или разписка. При липсва на такъв документ, не би
могло да се приеме, че договорът има характер на разписка за заплатена сума. В
това се проявява доказателственото значение на фактурата спрямо заплащане на
адвокатското възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 210/02.07.2020 г., постановено по
гр.д. № 1167/2019 г. на РС – Троян, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, че „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: ****, има вземания срещу С.Х.Л.,
с ЕГН **********, с адрес: *** за заплащане на сумата от 292,66 лв.,
представляваща общ размер на вземане за неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за период 15.04.2017 г. – 14.07.2017 г. (90,23 лв.) и на
вземане за неплатени лизингови вноски с падеж след 12.04.2017 г. (202,43 лв.), за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 287/31.07.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 670/2019 г. на РС – Троян.
ОСЪЖДА С.Х.Л., с ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: **** сумата 675 лв., представляваща
общ размер на сторените по делото разноски за заповедното и за исковото
производство в двете инстанции (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.