Р E Ш Е Н И
Е
град София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на двадесет и четвърти март,
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН
ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа
докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно
гр. дело № 5227 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от
Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), вр. § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН,
вр. чл. 258 - 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20030651
от 02.02.2021 г., постановено по гр.
дело № 13020 по описа за 2020 г., Софийският
районен съд, III ГО, 149-ти състав е издал, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДН, заповед за защита срещу К.Р.Д.,
ЕГН **********. Задължил е, на
основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, К.Р.Д.
да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Е.К.Д., ЕГН **********, и Т.Б.М., ЕГН **********. Забранил
е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗЗДН, на К.Д. да приближава Е.Д.
и Т.М., на разстояние не по – малко от 100 метра за срок от 18 месеца, считано
от издаване на заповедта за защита. Забранил
е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗЗДН, на К.Д. да приближава жилището, обитавано от Е.Д.
и Т.М. на разстояние не по – малко от 100 метра за срок от 18 месеца, считано
от издаване на заповедта за защита. Забранил
е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 3 ЗЗДН, на К.Д. да приближава
местоработата на Е.Д., както и местата за социални контакти и отдих на Е.Д. и Т.М.
за срок от 18 месеца, считано от издаване на заповедта за защита. Предупредил
е, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, К.Д., че при неизпълнение на заповедта
полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата. Наложил е, на
основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на К.Д. глоба
в размер на 300.00 лева, платима
в полза на държавния бюджет. Осъдил е,
на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, К.Д. да заплати по сметка на Софийския районен
съд държавна такса в размер на 25.00
лева.
Ответникът по молбата
за защита К.Р.Д. (въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от така постановеното
решение и го е обжалвал с въззивна
жалба, вх. № 25036610 от 01.03.2021 г. по описа на СРС. В жалбата се излагат
доводи за неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния
съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Според
жалбоподателя доказателственият материал по делото не установява по безспорен и
категоричен начин, че на 09.03.2020 г. ответникът, който е баща на първата
молителка Е.Д. и дядо на малолетната молителка Т.М., е извършил домашно насилие
спрямо тях. Поддържа, че предвид изминалия период от време от издаване на
заповедта за незабавна защита на 19.03.2020 г. до момента на постановяване на
съдебния акт, както с оглед на обстоятелството, че молителките са се изнесли и
не съжителстват с ответника, първата инстанция е следвало да извърши повторна
преценка за наличие на предпоставките за налагане на мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. Релевира и доводи, че събраните гласни доказателства, ангажирани от
ответника, оборват твърденията в молбата за защита, но съдът е игнорирал това и
приел, че молбата за защита е основателна. Оспорва като неправилни изводите на
съда, че действията му на 09.03.2020 г. съставляват домашно насилие по смисъла
на чл. 2 ЗЗДН и изтъква в тази връзка, че е допуснато нарушение на материалния
закон. Съобразно с изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло обжалвания
съдебен акт и вместо него да постанови друг, с който да остави молбата за
издаване на заповед за съдебна защита без уважение. Не претендира разноски за
настоящото производство.
Молителите Е.К.Д. и Т.
Б.М., действаща чрез нейната майка и законен представител Е.Д. (въззиваеми страни в настоящото производство) в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН са депозирали становище по подадената от ответника въззивна жалба. Оспорват
същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност
на съдебния акт. Не заявяват искане за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Въззивната жалба е допустима. Подадена
е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирана
страна при наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и
допустим, и подлежи на въззивно
обжалване по чл. 258 ГПК, във връзка с чл. 17 ЗЗДН.
Софийският градски съд, с оглед
обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете
съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, приема следното:
При постановяване на обжалвания
съдебен акт Софийският районен съд е приел за установено, че молителката Е.Д. и молителката Т.М., действаща чрез
нейната майка и законен представител Е.Д., и ответникът по молбата за защита К.Д.
попадат сред лицата по чл. 3 ЗЗДН, тъй като ответникът К.Р.Д. е баща на първата
и дядо по майчина линия на втората молителка. Посоченото обстоятелство не е и
спорно в отношенията между страните.
Първоинстанционният съд е
обосновал, че описаните в молбата актове на 09.03.2020 г. представляват домашно
насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, изразяващо се във физическо и вербално
домашно насилие.
Съдът е приел, че представените
от молителите по делото като писмени доказателства – декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и съдебно-медицинско удостоверение (СМУ) № 184/2020 г., както и ангажираните гласни
доказателства от ответника (показанията на св. Е. Б.Д.
– майка на ответника), в своята съвкупност доказват
извършени на 09.03.2020 г. от ответника спрямо молителката Е.Д., в присъствието
на детето, действия на домашно насилие, изразяващи се в агресивно поведение –
обиди, блъскане и удари. В тази връзка, първоинстанционният съд не е анализирал
представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Приел е, че от СМУ е установено,
че молителката Д. имала оток по гърба на лявата длан, като в СМУ се сочи, че
увреждането може да се получи по начина, по който съобщава обследваното лице. По
реда на чл. 15, ал. 6 ЗЗДт по делото е предоставен социален доклад от
компетентната Д“СП“ – “Сердика“. При извършване на социалното проучване се
установило, че молителките живеят на адрес, който майката иска да остане
неизвестен, с оглед на сигурността им. Към момента на изготвяне на доклада Е.Д.
и дъщеря й се чувствали спокойни, а времето, през което са сами след напускане
на апартамента на родителите на Е.Д., е най – хубавото, което са имали. Пред
социалните работници молителката Е.Д. е споделила, че баща й имал поведение
през годините, в което преобладавали крясъците и обидите към нея. Св. Д. е заявила
при разпита й в първата инстанция, че по принцип синът й говорел високо и някой
можело да си помисли, че се кара. Св. Д. е установила, че през м. март 2020 г. (на неустановена дата и място) молителката Т. (която е нейна правнучка) я извикала и казала, че
майка й и дядо й се карат. Когато отишла при тях, св. Д. видяла, че и двамата
са много афектирани. Св. Д. е заявила още, че страните, според казаното й от
правнучката й, са разговаряли на висок тон за училището на детето. Заявила е
също, че имало и други случаи, в които детето е търсило съдействие от нея.
Тази доказателствена съвкупност е
дала основание на първоинстанционния съд да приеме молбата за защита за изцяло
доказана и, че са налице предпоставките за уважаването й.
Горната фактическа
обстановка следва да се допълни с установеното въз основа на експертно становище на клиничен психолог В.Ф., прието
като писмено доказателство във въззивната инстанция. От същото е видно, че се
провеждат периодични консултации с въззиваемата - молителка Е.Д. и с детето Т..
Препоръките на клиничния психолог са контактите на Е.Д. с К.Д. да са силно
ограничени и сведени до минимум.
Други допустими и относими доказателства, на които
въззивният съд основава изводите си, не са ангажирани в двете съдебни
инстанции.
Въззивният съд, след преценка на така
установената доказателствена съвкупност по делото и доводите на страните, прие следното:
Следва да се обоснове, че домашно
насилие може да бъде установено само при кумулативното наличие на две
предпоставки, а именно: на първо място – осъществен
от съответното лице - ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен
насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителят,
респективно молителите в производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и място на извършване, и на
второ място – наличие между лицата на правна, фактическа и/или родствена връзка
от изброените в чл. 3 ЗЗДН. Соченият с
молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан изцяло (пълно и главно) –
по време, място, начин на извършване и авторство. В процесния случай, между
страните не е спорна единствено процесуалната легитимация, очертана от чл. 3 ЗЗДН.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че твърдяните процесни насилнически
актове на датата 09.03.2020 г. са доказани.
Представената от молителката
декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е негодно доказателствено средство, защото не
съдържа нито часа (точен или приблизителен), нито мястото и описанието на
актовете на психическо насилие (конкретните думи и заплахи на ответника). В нея
също така не се сочи на твърдяната дата молителката Е.Д. да е звъняла на тел.
112, дошъл патрул, дала писмени показания и ответникът бил задържан (както се твърди в
молбата). При това положение
така представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН не може да бъде ценена като
доказателство, че са извършени процесните актове на домашно насилие, тъй като
не ги индивидуализира в достатъчна степен.
Приетото по делото СМУ № 184/2020 г. удостоверява
единствено констатираните от лекаря увреждания и следи от насилие върху лицето (след извършен преглед на Е.К.Д. лекарят е констатирал,
че същата по гърба на лявата длан в областта на втора и трета метакарпални кости
има лекостепенен оток с диаметър 4 см.) - (арг. от чл. 4, ал. 3 ЗЗДН), но
не доказва авторството им.
От друга страна, от показанията
на св. Е. Б.Д. – майка на ответника, баба на първата молителка и прабаба на
втората молителка, за която се сочи да е очевидец на процесните актове на
09.03.2020 г., не се установи да е възприела лично и непосредствено, че на 09.03.2020
г. ответникът К.Д. е извършил конкретно твърдените с молбата и уточнителната
такава действия на насилие срещу нейната внучка и правнучка. Св. Д. е възприела
единствено, че молителката Е.Д. и ответникът К.Д., на неустановена дата през месец
март, са били афектирани. Разбрала е от малолетната молителка Т.Д., а не е
възприела лично, че майката и дядото са водили разговор на висок тон във връзка
с училището, в което ще учи детето. Предвид което следва изводът, че с
показанията на разпитания от първата инстанция св. Е.Д., макар и очевидец, също
не се доказват процесните актове на домашно насилие.
Други доказателства за
авторството на домашното насилие, за защита срещу което съдът е бил сезиран,
няма. Не може да бъде обоснован извод за доказаност на процесните актове и от приетото
във въззивната инстанция експертно становище на клиничен
психолог В.Ф., макар и да е допустимо доказателствено
средство, съгласно чл. 13, ал. 2, т. 1, предл. последно ЗЗДН. Същото почива на
изявления на въззиваемата – молителка Е.Д., но не установява авторството на сочените
актове на домашно насилие, а от друга страна, препоръката на клиничния психолог
за ограничаване на контактите между страните е реализирана на практика от
въззиваемите, които са напуснали адреса на ул.“Свобода“ № 30 още в хода на
първоинстанционното разглеждане на делото.
Съобразно изложеното въззивният съд намира, че описаните действия в молбата за защита, които следва да изпълват фактическия състав
по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, не са установени пълно и главно от въззиваемите –
молители. Твърдените актове на домашно насилие на 09.03.2020 г. са останали
недоказани по време, място, начин
на извършване и авторство, а за съда недоказаният факт е неосъществил се
факт - аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.
Ето защо, обжалваното решение, с което е
издадена заповед за защита по ЗЗДН в полза на Е.К.Д. и Т.Б.М. срещу
въззивника К.Р.Д. с наложените мерки за защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, вкл.
относно предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложената глоба
по чл. 5, ал. 3 ЗЗДН и постановената държавна такса, е неправилно и следва да се отмени, а молбата за издаване на
заповед за съдебна защита по ЗЗДН – да се остави без уважение.
По разноските.
Предвид изхода на въззивното
дело, въззиваемата Е.К.Д. дължи в полза на Софийски градски съд държавна такса
за въззивната жалба в размер на 12.50 лева и за молбата си за защита по ЗЗДН -
в размер на 25.00 лева, или общо държавни такси в размер на 37.50 лева - арг.
от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 18, ал. 1, вр.
с чл. 16 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата
по ГПК.
Страните не са заявили искания за
разноски, предвид което въззивният съд не се произнася по този въпрос.
Така мотивиран, Софийският
градски съд, на основание чл. 17, ал. 5, предл. 2 ЗЗДН
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20030651 от 02.02.2021 г., постановено по гр. дело № 13020 по описа за
2020 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 149-ти състав, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на
Е.К.Д., ЕГН **********, и Т.Б.М., ЕГН **********, действаща чрез нейната
майка и законен представител Е.К.Д., за издаване на заповед за съдебна защита
срещу К.Р.Д., ЕГН **********, и
ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА
ЗАЩИТА, с която на ответника да бъдат наложени мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
ОСЪЖДА Е.К.Д., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския
градски съд държавни такси в общ размер на сумата от 37.50 лева (тридесет и седем лева и петдесет стотинки).
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.