Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,09.06.
2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в
публичното заседание на деветнадесети май
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и
прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 8453
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 80658 от 02.05.2020 г. по гр.д.№ 41978 по
описа за 2018 г. СРС, Трето ГО, 138 състав : ОСЪЖДА „А.П.“ ЕООД, да заплати на „П.Ю.“ ЕАД , на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата от 9600 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – обособена част от
сграда с площ 255 кв.м., част от сервизна работилница със застроена площ 945
кв.м., находяща се в гр.София, район „Илинден“,
местност
„Западен парк“, кв.1, парцел 1, след прекратяване на договор за наем от
01.01.2016 г. и въпреки противопоставянето на наемодателя за периода от
01.07.2016 г. до 28.02.2017 г., ведно със законната лихва от 26.06.2018 г.
до окончателното изплащане, сумата в общ
размер от 1566.20 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата в размер на законната лихва за период на забава от 02.08.2016 г. до
25.06.2018 г., сумата от 3727.89 лв., консумативни разходи за ползването на
имота за периода от 01.07.2016 г. до 28.02.2017 г., ведно със законната лихва
от 26.06.2018 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2615.76 лв., представляваща разноски по делото за заплатена
държавна такса, депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „А.п.“ ЕООД, ответник в
производството пред СРС.
Излагат
се доводи за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с
обсъждането на събраните по делото писмени доказателства и по-конкретно във
връзка с наличието на споразумение между страните. Сочи, че по делото не бил
представен от ищеца приемо-предавателен протокол за предаване на обекта. Налице
била забава на кредитора поради което ответника бил освободен от задължението
да заплаща консумативи.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което обективно съединените
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- „П.Ю.“ ЕАД, в който се излага становище
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
решение. Според въззиваемия не са допуснати сочените от въззника нарушения при
обсъждане на доказателствата по делото; съдът правилно бил установил
фактическата обстановка и достигнал до правилни изводи.
Правилно СРС бил приел, че на основание
чл.236, ал.2 ЗЗД е налице правен интерес на ищеца да претендира от ответника
заплащане на обезщетение за ползване на имота, който се ползвал от наемателя
след изтичането на уговорения срок въпреки противопоставянето на ищеца
/наемодател/. Правилно бил приел и, че ответника дължи суми за консумативни
разноски за периода 01.07.2016 г.- 28.02.2017 г. Сочи, че ответникът не бил
подал отговор по исковата молба, не представил и доказателства, че е заплатил
задълженията си. Не ангажирал доказателства, които да оспорят сключването на
споразумението за заплащане на финансово обезщетение между страните по делото,
както и издадените фактури за дължим наем. Неоснователен бил довода на въззивника,
че по делото не е представен приемо-предавателен протокол за предаване на
процесния имот от ищеца на ответника. Такъв протокол бил представен с дата от
10.06.2014 г. От последния се установявало, че имота е предаден на ответника по
силата на предходно споразумение. В подкрепа на тази теза бил фактът, че
ответника е плащал суми за покриване на текущи разходи за ползване на имота за
периода 01.07.2016 г.- 28.02.2017 г., което било индиция, че имота се е ползвал
от ответника и след изтичането на уговорения срок по силата на клауза в чл.14,
ал.1,т.2 от сключеното между страните Споразумение
за заплащане на финансово обезщетение. Счита, че периодичното плащане на
консумативите за обекта от страна на ответното дружество за периода 01.07.2016
г.- 28.02.2017 г. опровергавало твърдението, че фактическата власт на имота не
е била предадена. Това се установявало от показанията на разпитаните по делото,
свидетели. Правилни били изводите на СРС, че е доказано сключването на договор
за наем между страните по делото за процесния имот, ползването на имота от
ответното дружество за периода 01.07.2016 г.- 28.02.2017 г. след изтичането на
уговорения срок на наемния договор, както и, че не са налице доказателства
наемателят да е заплащал обезщетение за ползване на имота след изтичане на
срока на договора за наем, за периода, който се претендира от наемодателя.
Претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
19.05.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 03.06.2020 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва,
предявените срещу въззивника /ответник/ искове са били уважени; следователно налице
е правен интерес от обжалване.
Въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени искове
на основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД, чл.236, ал.2 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 9 600 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот- обособена част от
сграда с площ от 255 кв.м., част от сервизна работилница със застроена площ 945
кв.м., находяща се в гр.София, м.“Западен парк“,кв.1,парцел 1, след
прекратяване на договор за наем от 01.01.2016 г. и въпреки противопоставянето
на наемодателя, за периода от 01.07.2016 г.- 28.02.2017 г., ведно със законната
лихва от 26.06.2018 г. до окончателното плащане; сумата в общ размер от 1566,20
лв.- лихва за забавено издължаване на главницата, изтекла за периода 02.08.2016
г.- 25.06.2018 г.; сумата в размер на 3727,89 лв.-консумативни разходи за
ползването на имота за периода от 01.07.2016 г.- 28.02.2017 г. ведно със
законната лихва от 26.06.2018 г. до окончателното плащане.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните не спорят, че са били обвързани от споразумение за заплащане
на финансово обезщетение от 01.01.2016 г., че е съществувало наемно
правоотношение по силата на което ищецът бил предоставил на ответника за
възмездно ползване собствения си недвижим имот, срещу заплащане на месечна
наемна цена в размер на 1000 лв. без ДДС, платима до 5-то число на текущия
месец. Съгласно чл.2 от това Споразумение, същото влизало в сила на 01.01.2016
г. и било със срок до приключване на съответните конкурсни процедури с влязла в
сила заповед за определяне на наемател и сключване от ищцовото дружество на
договор в резултат на конкурса, но не по-късно о 01.07.2016 г., вкл. С чл.5,
т.1 от това Споразумение било уговорено, че наемателят заплаща всички
консумативни разходи, свързани с ползването на обекта. В чл.14 били уговорени начините за
прекратяване на Споразумението. По делото било представено уведомително писмо,
получено от управителя на ответното дружество на 30.08.2016 г. , че с оглед
изтеклия срок на Споразумението и владеенето на обекта без правно основание,
ответното дружество следва да освободи имота в срок до 15.09.2016 г.
Представено било и предходно споразумение от 19.05.2014 г. за заплащане на
финансово обезщетение, сключено между ответника и „Озеленяване“ ЕАД, чийто
правоприемник се явявало ищцовото дружество. На основание Споразумението от
19.05.2014 г. бил съставен приемо-предавателен протокол от 10.06.2014 г. От
показанията на разпитаните по делото свидетели станало ясно, че на всеки шест
месеца между страните бил сключван договор за наем, но не били съставяни нови
приемо-предавателни протоколи, тъй като помещението не било освобождавано. След
изтичането на последния наемен период от м.01.2016 г. до края на м.юни 2016 г.
ответникът продължил дейността си като свидетелят Л.и негов колега многократно
правели опити да се свържат с дружеството, което наложило връчването на
уведомителното писмо за освобождаване на помещението. След получаване на
уведомителното писмо ответникът продължил дейността си като освободил
помещението в края на м.02.2017 г. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установило, че ответника е извършил плащания в общ размер от 1 882,57
лв. за консумативи по процесния договор за наем. По този начин СРС е достигнал
до извода, че наемното правоотношение между страните е било прекратено на
основание чл.14, т.2 от Споразумението 01.01.2016 г., поради изтичане на
уговорения в него срок, а именно 01.07.2016 г. Въпреки отправената покана,
която била връчена на ответника на 30.08.2016 г. фактическата власт върху имота
не била върната. Налице било противопоставяне от страна на наемодателя /ищец/;
последното се доказвало от показанията на свидетелите. Налице били
предпоставките на чл.236, ал.2 ЗЗД
за ангажиране на отговорността на ответното дружество за заплащане на
обезщетение, както и за изпълнение на всички задължения по прекратения договор
за наем. Обезщетението за ползване се претендирало в размер на уговорения наем,
съобразно чл.8, ал.1 от Споразумението. Съгласно съдебната практика по чл.290 ГПК, обезщетението за ползване не можело да е по-ниско от уговорената наемна
цена. Затова и искът е приет за основателен. Относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС се е позовал на уговореното
между страните – чл.8, ал.1 от Споразумението. Но е взел предвид, че от ищеца
се претендира лихва за забава, считано от първо число на следващия месец и така
е приел, че претенцията е основателна за периода от 02.08.2016 г.- 25.06.2018
г. вкл. Конкретният размер на лихвата е определен на основание чл.162 ГПК в
размер на 1566,20 лв., т.е. в пълен размер. Относно претенцията по чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД, СРС се е позовал
на уговореното в чл.5, т.7 от Споразумението от 01.01.2016 г., съгласно което
наемателят бил поел задължение за заплащане на всички консумативни разходи,
свързани с ползването на обекта- разноски за ел.енергия, вода, охрана и др.
Ответникът нито твърдял, нито установил да е заплащал плащане по издадените от
ищеца фактури, предмет на исковата молба. Не се оспорвало и основанието на
което са издадени фактурите. От заключението на ССчЕ се установило, че
сторените от ответника плащания на 26.07.2016 г. и на 24.01.2017 г. за
консумативни разходи за ел.енергия и студена вода, не касаят процесните
фактури. Затова и претенцията е била уважена в пълен размер. Главниците са присъдени ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По доводите
във въззивната жалба:
Относно
обезщетението за ползване по чл.236, ал.2 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД, ако
наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той
дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от
прекратения наемен договор.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в
определението от 21.02.2019 г./л.29 по делото пред СРС/ правилно е разпределена
доказателствената тежест между страните по спора. На ответника е указано, че е
изпълнил задължението си да върне вещта на наемодателя след прекратяване на
правоотношението и преди процесния период, респ., че е погасил претендираните
вземания като изрично му е указал, че не сочи доказателства за тези
обстоятелства.
Основателен е довода на въззиваемия /ищец пред СРС/,
че ответника /въззивник/ не е подал отговор по исковата молба в срока по чл.131 ГПК.
Съгласно чл. 133 ГПК когато в
установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не
вземе становище, не направи възражения, той губи възможността на упражни тези
права по-късно.
Действително, на ищеца е било указано, че следва да
докаже предаването на фактическата власт на процесния имот на ответника по
силата на наемното правоотношение, което е прекратено.
Противно на твърдяното от въззивника, ищецът е доказал
предаването на имота. Това е станало още въз основа на Споразумението от
19.05.2014 г./л.48 по делото пред СРС/, който ответникът е бил сключил с
„Озеленяване“ЕАД. На 10.06.2014 г. е бил съставен предавателно-приемателен
протокол между „Озеленяване“ ЕАД и ответника – „А.п.“ ЕООД /л.51/. Не се спори
по делото, а и от представените от ищеца /пред СРС/ доказателства /решение №
575 от 11.09.2014 г. на СОС, л.40 и следв./се установява, че ищцовото дружество
е правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД. Де юре в наемното правоотношение е
встъпил като наемодател правоприемника на предишния такъв- съгласно т.8.8 от
горецитираното решение на СОС, наемните правоотношения, възникнали до момента
на вливането, страна по които е „Озеленяване“ ЕАД, продължават своето действие,
като „П.Ю.“ ЕАД встъпва в правата му на наемодател/л.42 по делото пред СРС/. От
показанията на свидетеля Л.се установява, че след изтичането на срока по
предходното споразумение ответното дружество не е освободило имота, а е
продължило дейността си и към момента на сключването на процесното Споразумение,
виж л.54 от делото пред СРС.
При това положение правилно СРС е уважил претенцията на ищеца по чл.236, ал.2 ЗЗД.
Относно
претенцията по чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД:
С
оглед уговореното в чл.5, т.7 от Споразумението от 01.01.2016 г., наемателят е поел
задължение за заплащане на всички консумативни разходи, свързани с ползването
на обекта- разноски за ел.енергия, вода, охрана и др.
При липсата на отговор по исковата молба правилно СРС
е приел, че ответникът нито е твърдял, нито е установил плащане по издадените
от ищеца фактури, предмет на исковата молба. От заключението на ССчЕ е установено,
че сторените от ответника плащания на 26.07.2016 г. и на 24.01.2017 г. за
консумативни разходи за ел.енергия и студена вода, не касаят процесните
фактури.
С оглед приетото по иска по чл.236, ал.2 ЗЗД доводът,
че е налице забава на кредитора поради което ответника бил освободен от
задължението да заплаща консумативи, се явява неоснователен. Факт е /установено
от заключението на ССчЕ/, че наемателят е заплатил част от консумативите- в
размер на 1882,57 лв./виж таблица № 1, л.166 по делото пред СРС/, за което се е
задължил по чл.5, т.7 от Споразумението от 01.01.2016 г., което по своя
характер изключва тезата му за забава на кредитора, направен с въззивната
жалба. Тези плащания потвърждават и предаването на имота на наемателя
/ответник/.
Затова и правилно претенцията е била уважена от СРС в
пълен размер.
Досежно претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД липсват конкретни
доводи при което с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК и ограничения въззив,
настоящата инстанция не следва да излага мотиви.
Поради съвпадане на крайните изводи първоинстанционното
решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е
правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият
претендира разноски. Такива са сторени за процесуално представителство –
адв.възнаграждение в размер на 1 200 лв., които му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80658 от 02.05.2020 г. по гр.д.№ 41978 по
описа за 2018 г. СРС, Трето ГО, 138 състав, изцяло.
ОСЪЖДА
„А.п.“ ЕООД, ЕИК ******, съдебен адрес: ***-адв. М.М., да заплати на „П.ю.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, съдебен адрес:***- адв.С., сумата в размер на 1200 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.