№ 20329
гр. С 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110123769 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „П и б АД, чрез юрк. М., срещу К. А. Ф., с
която са предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ,
чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: 9091,64 лв. – непогасена главница по
Договор за банков кредит № ********/22.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до окончателното
изплащане на сумата; 6192,49 лв. – непогасена договорна лихва, начислена за периода
10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. –
обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г.,
дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. – разноски, за които вземания в полза на „П
и б АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК от 21.04.2023 г. по ч.гр.д. № 17980/2023 г. по описа на Софийски районен съд,
ГО, 167 състав.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
22.01.2013 г. сключил с К. А. Ф. договор № ********, по силата на който предоставил в
полза на ответницата кредит на стойност 10 000 лв. за погасяване на съществуващи
задължения, който бил изцяло усвоен към датата на сключване на договора. В чл. 4 от
договора било уговорено, че кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер
на базов лихвен процент на банката, увеличен с надбавка от 5 пункта, като към датата на
сключване на договора базовият лихвен процент на банката за лева бил в размер на 8,79%
годишно. Съгласно чл. 10 от договора, банката прилагала лихва при просрочие в размер на
1
договорения лихвен процент, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.
Ищецът твърди, че крайният срок за погасяване на кредита бил до 10.01.2023 г., като
ответницата не е погасила задълженията си по договора, който са станали изискуеми,
считано от 10.01.2023 г. Излага доводи, че кредитът е в просрочие от 10.10.2014 г., с
продължителност от 3052 дни, изчислени към 16.02.2023 г., като не били заплатени 100 на
брой погасителни вноски за главница, съгласно погасителния план към договора. Твърди, че
общата стойност на просрочената сума за главница възлиза на 9091,64 лв., като просрочени
били и 99 на брой вноски за лихви, на обща стойност от 6192,49 лв. Излага доводи, че
разполага с издадена в полза на банката заповед № 11350/21.04.2023 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, съгласно която ответницата
следвало да заплати в полза на „П и б АД сума в общ размер на 22 798,65 лв., от която:
9091,64 лв. – непогасена главница по процесния договор за кредит; 6192,49 лв. – непогасена
договорна лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание
чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за
периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. –
разноски, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на вземанията. Сочи,
че ответницата е възразила срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради
което за банката е налице правен интерес от завеждане на настоящите искови претенции. В
тази връзка, моли съда да признае за установено, че ответницата дължи на „П и б АД
заплащането на процесните вземания, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до
окончателното изплащане на вземанията. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. Д, е подала отговор на исковата молба,
с който оспорва предявените искове. Потвърждава, че е страна по сключения с ищеца
договор за банков кредит № ********/22.01.2013 г. за сума в размер на 10 000 лв. Твърди, че
посочените в договора лихва и ГПР не съответстват на изискванията на чл. 11 ЗПК. Излага
доводи, че не й е била предоставена разбираема информация за условията и реда за
прилагане на посочения в договора лихвен процент, както и относно периодите, условията и
процедурите за неговата промяна. В тази връзка счита, че са налице основания, обуславящи
недействителност на процесния договор, поради което дължи единствено чистата стойност
на кредита. Сочи, че след приспадане на стойността на извършените от нея плащания по
договора в размер на 3259,81 лв., непогасеният остатък от главницата по кредита възлиза на
6740,19 лв. Поддържа, че не дължи заплащането на останалите вземания поради липсата на
правно основание за получаването им от ищеца. Твърди, че вземанията за главница за
периода до 17.02.2018 г. са погасени по давност, като сочи, че погасени по давност са и
вземанията за лихви до 17.02.2020 г. Моли съда да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
2
установено следното от фактическа страна:
Безспорно е в настоящото производство, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че на 22.01.2013 г. между "П и б" АД, от една страна и К. А. Ф., от друга страна,
като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит № ********, при общи
условия (които са били приети от ответника с подписване на договора), по силата на който
банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 10 000 лева, а последният
са е задължил да го върне до 10.01.2023 г., ведно с годишен лихвен процент, формиран като
сбор от базовия лихвен процент на банката за лева – 8.7907% и надбавка от 5 пункта, на 120
равни месечни погасителни вноски (в общ размер на 18 758.83 лева, а всяка месечна вноска
в размер на 154.45 лева), съгласно погасителен план (който е приет като доказателство по
делото и съдържа пълна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на вноските), при уговорен ГПР в размер на 15.59%. Страните постигнали съгласие, че
дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по
разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора
лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от
деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в
неработен ден; че кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно изискуем или да
увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в забава от ответника
за погасяване на задълженията му за плащане, произтичащи от договора. В клаузите на чл. 6
и чл. 7 от договора е уговорено, че кредитополучателят заплаща на банката еднократна такса
в размер на 25 лв. и че банката събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 %
от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
настоящото производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, а и не е спорно между страните, че сумата по
кредита е била усвоена от К. А. Ф. на 22.01.2013 г., като същата е осъществила плащания в
общ размер на 3 458,81 лв. (след уточнението на вещото лице в о.с.з. от 17.10.2024 г.) през
периода от 10.02.2013 г. до 30.01.2015 г., с които са били погасени задълженията за
договорна лихва в общ размер на 2341,09 лв., наказателна лихва в размер на 9,36 лв.,
главница в размер на 908,36 лв. и комисионна съгласно чл. 7 от договора. Непогасени
задължения на ответника възлизали, както следва: 9 091,64 лв. – главница за периода от
10.10.2014 г. до 10.01.2023 г.; 6192,74 лв. – договорна лихва за периода от 10.11.2014 г. до
10.01.2023 г.; 25 лв. – еднократна такса за разглеждане на искането за кредит, както и 7
538,54 лв. - обезщетение за забава за периода от изпадане в забава на всяка просрочена
вноска от главницата до 16.02.2023 г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Сключеният между страните по делото договор за банков кредит от 22.01.2013 г.
разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона
за потребителски кредит – ЗПК (обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.),
3
доколкото в частност не е налице някоя от отрицателните предпоставки, установени в чл. 4
ЗПК. Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в
ЗПК.
В отговора на исковата молба ответникът, чрез процесуалния му представител, е
релевирал възражение за недействителност на договора за кредит, на основание чл. 11 ЗПК,
поради непосочване в неговото съдържание на достатъчна информация относно лихвения
процент по кредита.
В практиката на ВКС, обективирана в Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на І т. о., Решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на II т. о, Решение
№ 188/15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г., ІІ т. о., Решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на II т. о, Решение № 87/16.11.2020 г. по т. д. № 2165/2019 г. на I т. о. на ВКС и
др., съобразно постановките в решенията на СЕС по дело С-243/08, дело С-397/11, дело С-
168/05 (т. 24), дело С-40/08 (т. 38), дело № С-618/10 (т. 46), С-488/11 и др., е прието че: 1/
първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор; 2/ съдът
уведомява страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като
дава възможност на същите да изразят становище и да ангажират доказателства (принцип на
състезателност), което настоящият съдебен състав е сторил с Определение
№31709/05.08.2024 г.; 3/ само при противопоставяне на потребителя (след уведомяването)
съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата. Такова е и даденото
разрешение във формираната задължителна практика на ВКС в Тълкувателно решение №
1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът се
произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства,
независимо от вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния
акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с
отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в
доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл.
146, т. 2 и 5 ГПК, което в случая е сторено с Определение №31709/05.08.2024 г. В този
смисъл е и новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.), в която изрично е предвидено
задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита
на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК (приложима редакция към момента на сключване
на процесния договор – ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните изисквания
към формата и съдържанието на договора, установени в защита на потребителите, а именно
тези по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.
В чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения
договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва
4
причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това
потестативно право, посочени в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните
норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно решение от 09.09.2021 г. на СЕС по
съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 (т. 123), целта на посочената разпоредба на
директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите
му договор и следователно да се откаже в "срока за размисъл" от договор (след като го е
сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната
норма на чл. 10, пар. 2, б. "п" от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за
кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за
упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3 ЗПК, да е осъществено условието
по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена
лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на
връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.
Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно
размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на
потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка
на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на
ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането
на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит,
което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на
чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се
гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно
да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в "срока за размисъл"
по чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното,
изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за
правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора (Решение № 59 от 21.05.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 2695/2022
г., II т.о.).
В частност в процесния договор за кредит не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел е обезпечаване на реална
възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора. Непосочването в
процесния договор на лихвен процент на ден - част от изискуемото по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК
5
съдържание на потребителския кредит, обуславя, на основание по чл. 22 ЗПК,
недействителност на договора, поради което кредитополучателят, в качеството му на
потребител, дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или
други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК (в същия смисъл са Решение № 59 от 21.05.2024 г. на
ВКС по к. т. д. № 2695/2022 г., II т.о., Решение № 204 от 15.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. №
3739/2023 г. и др.), като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде
предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД – виж Решение № 50056 от
29.05.2023 г. на ВКС по т. дело № 2024/2022 г., І т. о., ТК.
Отделно от гореизложеното и само за пълнота относно претендираните от ищеца
6192,49 лв. – лихва, начислена на основание чл. 4.1 от договора (клауза, в която е
предвидено едностранно повишаване от страна на банката на лихвения процент), следва да
се отбележи, че е формирана многобройна, последователна и непротиворечива практика на
ВКС, съдържаща се в Решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III
г. о., Решение № 15 от 18.4.2018 г. по т. д. № 2439/2016 г. на I ТО на ВКС, Решение № 51 от
04.04.2016г. по т.д. №504/15 г., Решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д. №4452/14 г. на ІІІ ГО,
Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. №1899/15 г. на ІV ГО, Решение № 95 от 13.09.2016 г.
по т.д. №240/15 г. на ІІ ТО и много други. Според тази практика уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и
когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на
чл. 143 ЗЗП. Методът на изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна
и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения
и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори.
Потребителят трябва да разполага с достатъчно информация как кредиторът може да
промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да
извърши необходимите действия в своя защита. В противен случай уговорката е
неравноправна и съответно-нищожна.
Ищецът претендира дължимостта на непогасена главница в размер на 9091,64 лв.,
като по делото е установено, че ответникът е извършил плащания по кредита в общ размер
на 3 458,81 лв., от които 908,36 лв. ищецът е отнесъл за погасяване на главница и следва да
бъдат съобразени, а останалата част в размер на 2 550,45 лв. е отнесъл за погасяване на
вземане за лихви и такси. Настоящият съдебен състав приема, че кредиторът не би могъл да
осъществи прихващане на изпълнението с несъществуващи задължения, поради което и със
заплатената от ответника сума е възможно погасяване само на валидно възникналото
задължение за главница, т. е. ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане по чл.
430, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК в размер на 6 541,19 лв.
Относно възражението за погасителна давност относно вземането за главница:
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че давностният срок
6
съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
настъпването на изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска, а не от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита – виж Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д.
№ 237/2019 г. на II т. о., Решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на I т. о. на
ВКС, Решение № 102 от 05.08.2022 г. по гр. д. № 1759/2021 г. на IV г. о. на ВКС, Решение №
63 от 01.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на I т. о. на ВКС и др.
За вземанията за главница е приложима петгодишна погасителна давност – в този
смисъл са Решение № 50061 от 11.07.2024 г. по т. д. № 2142/2021 г. на I т. о. на ВКС,
Решение № 34 от 07.03.2024 г. по т. д. № 161/2023 г. на I т. о. на ВКС.
Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 17.02.2023 г., от която дата установителният иск се
счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. "б" ЗЗД. Ето защо вземанията на ищеца
за главница, станали изискуеми преди 17.02.2018 г., принципно следва да са погасени по
давност.
В случая следва да се отчете и обстоятелството, че в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на
ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Съгласно § 13 от
Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона
за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време
на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в "Държавен вестник".
При съобразяване чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положени и обстоятелството, че в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.
давностният срок е спрял да тече, то вземанията за главница по вноска с падеж 10.02.2019 г.
и 10.01.2018 г. не са погасени по давност. Погасени по давност са всички вземания за
главница до погасителна вноска с падеж 10.12.2017 г. включително.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че падежиралата главница за
периода от първата незаплатена главница по вноска № 21 с падеж 10.10.2014 г. до вноска №
72 с падеж 10.12.2018 г. включително е в размер на 3 437,56 лв., която сума за главница е
погасена по давност.
Следователно искът за главница е основателен за сумата в размер на 3 103,63 лв. (6
541,19 лв. - 3 437,56 лв.), представляваща непогасена главница по Договор за банков кредит
№ ********/22.01.2013 г., а искът за разликата до пълния предявен размер от 9091,64 лв.
следва да бъде отхвърлен. Като законна последица върху главницата следва да се присъди и
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до
7
окончателното изплащане.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, разноски се дължат и
на двете страни.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят има право на направените от него разноски
в двете производства съразмерно с уважената част от претенциите. В заповедното
производство ищецът е направил разноски в размер на общо 505,97 лв., а в настоящото
производство в размер на общо 1 205,01 лв. (включително и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с
НЗПП). Или общият размер на разноските за заповедно и за исково производство на ищеца е
1 710,92 лв., от които по съразмерност в тежест на ответника ще се възложи сумата от 232,91
лв.
Ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК и доказателства за направата на
разноски в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
съразмерно с отхвърлената част от исковете, на ответника следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 1036,64 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
положителен установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че К. А. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С кв. „С“, ул. В“, бл. 5, дължи на
„П и б” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление – гр. С бул. „Ц ш“ № 111П,
сумата в размер на 3 103,63 лв., представляваща непогасена главница по Договор за банков
кредит № ********/22.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от
21.04.2023 г. по ч.гр.д. № 17980/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за разликата над присъдения размер от 3 103,63 лв. до пълния претендиран
размер от 9 091,64 лв., както и ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК искове за заплащане на следните суми: 6192,49 лв. – непогасена договорна лихва,
начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от
договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за периода
10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. – разноски за
събиране на вземането.
8
ОСЪЖДА К. А. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С кв. „С“, ул. В“, бл. 5, да заплати
на „П и б” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление – гр. С бул. „Ц ш“ №
111П, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 232,91 лв. – разноски за
заповедното и исковото производство пред СРС, съразмерно с уважената част от
вземанията.
ОСЪЖДА „П и б” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление – гр. С
бул. „Ц ш“ № 111П, да заплати на К. А. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С кв. „С“, ул. В“,
бл. 5, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 1036,64 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за производството пред СРС, съразмерно с отхвърлената част от
вземанията.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на препис от решението на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9