Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 09 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 27.09.2019 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Христова, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 3716/19 г., намери за установено следното:
Софийската районна
прокуратура е подала в срока и по реда на чл. 319 НПК въззивен протест срещу
постановената на 10.04.2019 г. присъда по н.о.х.д. № 10148/18 г. на СРС (НО, 17 с.),
с която подс. Д.Д.Д. (ЕГН: **********) е бил оправдан по обвиненията за
извършени от него в условията на идеална съвкупност на 20.09.2017 г. в гр.
Бухово (Столична община) две отделни престъпления по чл. 144, ал.3 НК (закани с
убийство спрямо пострадалите Ц. и К.Г.).
Протестът, поддържан от
прокурора в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК,
без в него да се оспорват установените пред първата инстанция факти. Твърди се
единствено, че при така изяснените обстоятелства Районният съд е приложил
неправилно материалния закон, приемайки деянието на подс. Д. за несъставомерно.
Представителят на държавното обвинение сочи, че след като първата инстанция е
приела за доказана изречената по адрес на свидетелите Г. и Г. инкриминирана
словесна реплика („Всички ще ви избия“!), това негово поведение е било
достатъчно, за да изпълни състава на чл. 144, ал.3 НК, още повече, че с
позоваване на Т.р.53/89-ОСНК се претендира, че не е било нужно лицата,
възприели тези думи, в действителност да са изпитали основателен страх. Като
цяло, деянието на Д. е оценено с висока степен на обществена опасност поради
неговия адресат (възрастни хора в уязвимо положение) и предизвиканите последици
(предизвиканата у св. Г. трайна фобия към личността на подсъдимия).
Несъгласие с въззивния
протест изразява защитата на подс. Д. (адв. Б.), но с релевирани аргументи от
процесуално естество – че показанията на двамата пострадали са противоречиви и
объркани, коренно различаващи се от обективно установените факти, поради което
следва да бъдат оставени без доверие, а оправдателната присъда – потвърдена.
СГС намери, че следва да
потвърди оспорваната присъда. Като краен резултат, тя е правилна, въпреки, че
част от юридическите аргументи за приложението на материалния закон следва да
бъдат прецизирани при условията на чл. 337, ал.3 НПК.
Казано накратко, за да
оправдае подс. Д., първата инстанция като цяло е приела за доказани описаните в
обстоятелствената част на обвинението факти, с две изключения: първото – че
инкриминираната реплика („Всички ще ви избия!“) е била пряко възприета (чута)
единствено от св. Г., но не и от нейния съпруг (св. Г.); и второто – че след
нейното изричане, слизането на Д. пред входа на общата кооперация не се дължи
на желанието му за физическа саморазправа с двамата пострадали (за което –
според обвинението – носел дървен прът и метално острие), а на нуждата да
довърши работата по своя автомобил и да дочака прибирането на детето си. Районният
съд обаче е достигнал да извод, че цитираната реплика (с оглед конкретните
условия на време, място и обстановка), обременената история на влошените
междусъседски отношения и конкретните възприятия на свидетелите Г. и Г. не
обосновават съставомерност на деянието, с което прокурорът твърди, че
едновременно са реализирани (като идеална съвкупност) две самостоятелни
престъпления по чл. 144, ал.3 НК.
От своя страна,
въззивният съд прецени, че фактите по делото са били изяснени правилно и в голямата
си част могат да бъдат споделени, чрез позоваване на (препращане към) мотивите
на първата инстанция. Няма и основание да бъдат установявани „нови фактически
положения“, които да внасят някаква промяна в картината на изследваните
събития, още повече, че това едва ли би могло да стане в тежест на подс. Д..
Така е, защото при изготвянето на въззивния протест прокурорът на практика се е
съгласил с изяснените от Районният съд обстоятелства, без да ги оспорва по
същество (относно дейността по допускане, събиране, проверка и оценка на
доказателствата). Несъгласието на СРП е сведено единствено до застъпените в
присъдата правни изводи за приложението на материалния закон (чл. 144, ал.3 НК). Следователно, не съществува и процесуална възможност по своя инициатива
(служебно), без „съответен протест“ в тази насока, втората инстанция да вмени в
тежест на подсъдимия допълнителни факти, които макар и включени в
първоначалното обвинение, са отпаднали от него с приемането им за недоказани от
СРС (прякото възприемане на репликата на подс. Д. от св. Г. и целта, с която
след словесния скандал Д. е излязъл пред входа на кооперацията). Аргумент за този извод може да бъде почерпен
не само по аналогия от чл. 314, ал.2 НПК (правомощието за служебна интервенция
върху присъдата само в интерес на необжалващия подсъдим или в неоспорената
част), но и съобразно принципното правило, че влошаването на положението на
подсъдимия чрез постановяването на нова (осъдителна) присъда (чл. 336, ал.1,
т.2 НПК) или утежняване на наказанието (чл. 337, ал.2 НПК) винаги предполагат
„съответен протест“ на прокурора, т.е. протест с конкретно искане против
интересите на подсъдимото лице.
Липсата на необходимост
изяснените от първата инстанция и споделяни изцяло от СГС факти да бъдат
преповтаряни в цялост, налага синтезирано да бъдат посочени само тези от тях,
имащи пряко отношение към преценката за съставомерността на процесното деяние.
Към м. септември 2017 г. подс. Д. бил съсед на семейството на свидетелите Ц. и К.Г.,
като живеел един етаж над тях в гр. ********Често между него и двамата
свидетели възниквали междусъседски спорове относно поддържането на реда и
тишината в кооперацията, за което сем. Г.и сезирали нееднократно с жалби
органите на СДВР/05 РУ. Скандал възникнал и около 14.20 ч. на 20.09.2017 г.,
когато св. Ц. Г. направила забележка на подс. Д., че вдига шум, а последният
(раздразнен от поведението й и повлиян от употребен алкохол) започнал да крещи,
докато се намирал в апартамента си, изричайки репликата: „Всички ще ви избия.
Излезте да се разберем долу…!“ Казаното било чуто от св. Г. през тавана и
отворения прозорец, без пряка видимост към подсъдимия, а нейния съпруг – св. К.Г.,
който по това време също бил в жилището си, не възприел непосредствено думите
на Д., а научил за тях от жена си. Случилото се притеснило семейство Г.и, които
сигнализирали националния център „112“ и на мястото пристигнал св. В.
(инспектор от СДВР/05 РУ). Междувременно подс. Д. излязъл пред входа на блока,
седнал на намираща се там пейка, носейки в джоба си метален нож и поставяйки в
близост дървен прът, който принципно ползвал за да подпира капака на автомобила
си. Провел и разговор с пристигналия на мястото инспектор В., пред когото
обяснил, че е имал конфликт със съседите си и ги очаквал да слязат, за да се
разберат. Подсъдимият оставил доброволно ножа на масата, а поради липсата на
документи за самоличност, бил задържан и отведен в СДВР/05 РУ. Там предал с
протокол дървения прът и ножа, а след
пристигането и на сем. Г.и за разпитването им като свидетели, във
въпросното полицейско управление предадените вещи им били предявени. Вследствие
на това, двамата се уплашили и притеснили от евентуални бъдещи срещи с подс. Д..
Оценявайки доказателствата,
послужили за установяване на тези факти, първостепенният съд обосновано е дал
по-голямо доверие на казаното от св. Г. (непосредствено пред него – л. 39 от
н.о.х.д., и пред съдия по време на разследването – л. 31 от д.п., прочетено на
осн. чл. 281, ал.1, т.1-2 НПК) и именно от нейните показания е направил
изводите си за времето и мястото, на което е протекъл словесният скандал; за
участниците в него и тяхното месторазположение; за пряко възприетите от нея
процесни реплики на подсъдимия, без непосредствен визуален контакт между
двамата; за обстоятелството, че в момента на изричането им съпругът й К.Г. нито
е виждал подс. Д., нито е чул думите му, защото е бил в друга стая; за
притеснението, което двамата са преживели в сградата на СДВР/05 РУ, когато
разследващите са им предявили предадените от подсъдимия прът и нож. Изнесените от посочената свидетелка факти не
са изолирани от останалите източници на информация по делото, защото
съответстват не само на разказа на полицейския служител В. В. (л. 59, гръб от
н.о.х.д.), на когото Г. незабавно се е обадила с молба за съдействие на място,
споделяйки му възприетата от нея картина на събитията, но и на изготвените в
началото на разследването писмени доказателства и доказателствени средства,
приети и прочети в съдебното следствие по реда на чл. 283 НПК – протоколите за
полицейско предупреждение от 20.09.2017 г. (л. 17 от д.п.), за доброволно
предаване на ножа и дървения прът в СДВР/05 РУ (л. 18 от д.п.) и за проведения
оглед на въпросните предмети (л. 27 от д.п.).
На законно основание обаче СРС е отказал
частична вяра на Г. относно твърдението й, че от неустановени съседи е научила
за намеренията на подс. Д. да изчака нея и съпруга й пред входа на блока, за да
„избие всички“. Тази информация няма дори и характер на производно
доказателство, защото чрез показанията на свидетелката не са възпроизведени
направени пред нея конкретни изявления на индивидуализирани трети лица, а
непроверими по реда на НПК абстрактни сведения, правилно оценени в мотивите към
присъдата като „слухове“ (за недопустимостта на тази категория данни в
наказателното производство – р. 260/77-І и 266/48-І, цит. по П., Ст.,
„Наказателен процес на Р. България. Обща част“, изд. Сиби, С., 1996 г., с.
317).
Вътрешната
противоречивост в показанията на св. К.Г., разминаването им дори с версията на
неговата съпруга, логическото им несъответствие с останалите доказателства и
манифестираното от този свидетел желание да хиперболизира фактите (около самата
заплаха и нейното преживяване) са послужили като аргумент на Районния съд да
обяви за недостоверно това доказателствено средство и да откаже използването му
при установяването на фактите. Това не е направено голословно, а с конкретни
доводи по всеки от пунктовете, за които Г. е свидетелствал, вкл. и за
най-съществените – чул ли е той пряко думите на подс. Д. и видял ли го е лично
да излиза от входа на кооперацията в очакване за среща с него и съпругата му.
Именно в тази насока казаното от свидетеля не заслужава доверие – не само,
защото е в конфликт с логично и последователно изнесената версия на съпругата
му (която, за разлика от него, твърди, че Г. не е възприел непосредствено
инкриминираните изразни средства), но и поради обективно изяснения факт, че
апартаментът на сем. Г.и няма пряка видимост към входа на блока.
Анализирайки съвкупно
заключенията на приетите по делото три психиатрични експертизи, първата
инстанция обосновано е разграничила кои части от тях кредитира и кои са
неизползваеми. Проявеният процесуален подход не е бил формален, а съобразен със
съдържанието на гласните доказателства. Установената вменяемост на подсъдимия,
въпреки емоционално волевата му нестабилност (СППЕ, л. 41 от д.п.) са изводи,
които не са породили спорни въпроси. По-детайлно обсъждане са наложили двете
отделни експертни изследвания на свидетелите Г. и Г. (л. 51 и л. 61 от д.п.),
съпроводени с допълнителни устни разяснения от вещите лица в с.з. на 22.03.2019
г. (л. 62 от н.о.х.д.), защото заключенията им касаят не само възможността да
дават годни показания, но и оценка на преживените от тях чувства и емоции след
изречените от подс. Д. думи. Изводите на експертите за „преживения стрес“ и
усещането за „основателен страх“ у двамата пострадали обаче, следва да бъдат
съпоставени - от една страна – с обстоятелството, че каквото и психично
състояние да е било породено у св. Г., това не е станало от пряко възприетите
слова на подсъдимия, а посредством техния преразказ от св. Г., както и че – от
друга страна - у съпрузите се наблюдава в принципен аспект натрупан с времето
страх от личността на подсъдимия (поради предишни конфликти с него), ескалирал
в крайна сметка с предявените им в полицията предмети (дървен прът и нож) и
породената в тях логическа асоциация за потенциалното им използване при
евентуално нападение.
При обосновано установени
факти, Софийският районен съд е приложил и правилно материалния закон,
приемайки, че деянието на подс. Д. не осъществява насочени към личността на
свидетелите Г. и Г. две отделни престъпления по чл. 144, ал.3 НК. Част от
изложените за това мотиви обаче, не могат да бъдат безрезервно споделени,
поради което е необходимо тяхното инстанционно коригиране.
За да прецени дали
инкриминираната фраза („Всички ще ви избия. Излезте да се разберем долу…!“)
съставлява закана с убийство, съдът е следвало да съобрази дали репликата е
била изречена от подсъдимия (факт, който е установен), от кого е била възприета
и била ли е в състояние да предизвика основателен страх. Последно споменатият
фрагмент не налага нито експертно изследване, нито реално настъпил резултат
(страхът в действителност да е бил преживян), защото интензитетът на заканата
може да бъде изведен и само от конкретните условия на време, място, обстановка
и начин на отправянето й. Ако трябва да се обобщи накратко, първата инстанция е
приела за непрестъпно поведението на Д. спрямо двамата свидетели по няколко
съображения: а) поради абстрактния характер на изявлението, което не било
достатъчно конкретизирано (по отношение на адресата и начина, по който
намеренията на дееца ще се осъществят); б) поради липсата на причинно-следствена
връзка между породения основателен страх и самото деяние (извод, мотивиран от
това, че св. Г. не е чул пряко заканата, а тя му е била преразказана, и от
това, че в принципен план свидетелите изпитвали страх от поведението на Д., особено
след явяването им в СДВР/05 РУ); и в) поради уязвимото им състояние на
възрастни хора, при които е нормално чувството за тревожност да се активизира и
от незначителни събития или от неправилната им житейска интерпретация.
Нито едно от цитираните дотук
съображения по същество не отрича съставомерния характер на деянието, защото на
практика СРС е приел думите за изречени, респ. – и за възприети от един от
свидетелите (Цв. Г.). Фактът, че заканата (макар и абстрактно изразена) не е
била непосредствено възприета и от св. Г., не заличава нейния противоправен
характер спрямо св. Г. – не само, защото тя е чула заканителната фраза, но и
поради принципното правно положение, че деянието на заканата е съставомерно и в
случаите, в които изразите, макар и адресирани само към едно лице, са насочени откъм
своето съдържание и към „негови ближни“ (вж.
привръзката към чл. 144, ал.1 НК), в която категория съпрузите безусловно
попадат (чл. 93, т. 10 НК). Друг е въпросът, бил ли е Районният съд в правомощието
си да преквалифицира без намеса на прокурора по чл. 287, ал.1 НПК правната
формулировка на обвинението и от две отделни престъпления по чл. 144, ал.3 НК
да приеме, че е осъществено само едно – спрямо св. Г., но включващо закана
спрямо нея и съпруга й. Отговорът обаче
е без значение, доколкото втората инстанция прецени, че юридическото основание
за оправдаване на подсъдимия е друго – деянието му, макар и формално
съставомерно, е с явно незначителна обществена опасност, което го прави и малозначително
(чл. 9, ал.2 НК), а по този начин – и непрестъпно.
Именно „формалното“
наличие на признаците на състава по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 НК не може да бъде
отречено, защото и подс. Д. е годен субект на това престъпление, и
изпълнителното му деяние е било обективно проявено (отправянето на заканителна
реплика с убийство към св. Г., възприета от последната като заплаха към нея и
към съпруга й), наред с възможността със степента на „основателен страх“ то да
породи уплаха и емоционално дестабилизиране на пострадалите (точно, защото с позоваване на Т.р.53/89-ОСНК в
мотивите към присъдата – л. 73, абз. първи от н.о.х.д. - изрично е уточнено, че
„основателният страх“ не следва да е реално настъпил резултат на деянието, а
само възможна последица от него). Всички допълнително отчетени от СРС фактори,
всъщност не сочат на несъставомерност на това деяние, а само на неговата явно
незначителна обществена опасност в контекста на чл. 9, ал.2 НК. Именно към тази
категория обстоятелства следва да бъдат отнесени принципно влошените
междусъседски отношения, уязвимото положение и нестабилно психично състояние на
двамата пострадали, абстрактния (условно казано) характер на репликата на
дееца, че „ще се избие всички“, без същата да съдържа конкретика кога, как и къде
ще се реализира това намерение, чистото съдебно минало на подсъдимия и
оказаното от него пълно съдействие на полицейските органи в самото начало на
разследването. Следователно, не класическата несъставомерност на деянието е
следвало да послужи като основание за постановената оправдателна присъда, а
неговата „малозначителност“, която обаче, по същество и като резултат, води до
същия извод – за непрестъпност. И именно с оглед на така постигнатия още в
първата инстанция резултат, въззивният съд намери присъдата за правилна, а
протеста
срещу нея – за неоснователен. Така, и
съобразно чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ
въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 10.04.2019 г. по н.о.х.д. № 10148/18 г. на СРС (НО, 17 с.),
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: