Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 09.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 12.12.2018г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 554 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 153/13.07.2018г., постановено
по гр.д. № 1109/2017г. по описа на Ботевградския районен съд, са отхвърлени
предявените от Ц.Г. искове за осъждане на „К и Н ф.к.“ ЕООД да му заплати:
·
сумата 400лв.,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 01.03.2016г. до
31.03.2016г. за положен от него труд при ответника,
·
сумата 50лв.,
представляваща законната лихва за забава върху главницата от 400 лв. за период
от 31.03.2016г. до 15.01.2018г.,
·
сумата 160лв., представляваща
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 8
дни за 2016г.,
·
сумата 50лв.,
представляваща законната лихва за забава върху обезщетението от 160 лв. за
период от 31.03.2016г. до 15.01.2018г.
·
сумата 1000лв.,
представляваща командировъчно обезщетение за извършен последен международен шофьорски
курс от ищеца при ответника през 2016г.,
·
сумата 100лв.,
представляваща законната лихва за забава върху главницата от 1000 лв. за
периода от 31.03.2016г. до 15.01.2018г.,
·
законната лихва върху всички главници, считано от датата на
предявяване на иска (15.01.2018г.) до окончателното им заплащане.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Ц.Г. срещу горното
решение във всички негови части. Жалбоподателят твърди, че решението е незаконосъобразно
и необосновано, както и че противоречи на смисъла на закона и на събраните по
делото доказателства. Поддържа, че първоинстанционният
съд е поставил въпроси към допуснатата експертиза, които излизат извън предмета
на делото. Подчертава, че постановеният съдебен акт е обоснован именно с
експертното заключение, изготвено по невъзложена експертиза. Счита, че в случая
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 197, ал. 1 от ГПК, а заключението е
необосновано и погрешно. Не отрича, че е получил сумата 500 лв., но изтъква, че
тя съставлява плащане за предходен международен курс, а не за този, за който се
претендира плащане в настоящото производство. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че последното му месечно трудово
възнаграждение е за м. март 2016г. Намира, че фактите и обстоятелствата по
делото са останали неизяснени. Моли съда да отмени обжалваното решение.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
от въззиваемата страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят, редовно призован, се
представлява от адв. Т., която поддържа жалбата. Подчертава, че
не е имала възможност да се яви в производството пред първоинстанционния
съд, но че с исковата молба е претендирано заплащане
на последното трудово възнаграждение на доверителя й. Заявява, че не е
предявявала исканията, по които първоинстанционния
съд се е произнесъл. Прави доказателствени искания,
като обосновава тяхната допустимост с неизпълненото задължение на първоинстанционния съд да даде надлежни указния. Счита, че
БРС се е произнесъл по искане, с каквото не е бил сезиран. Моли съда да обезсили
първоинстанционното решение и да върне делото за
разглеждане от друг съдебен състав.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият,
редовно призован, се представлява от адв. Н., който счита жалбата за
неоснователна и моли съда да остави в сила обжалваното решение. Оспорва доказателствените искания на жалбоподателя, както и
изразеното от процесуалния му представител становище. Изтъква, че по делото е
прието експертно заключение, като не е направено искане за допускане на
повторна или допълнителна експертиза. Намира, че са били отстранени
неточностите на исковата молба, свързани с последния шофьорски курс на ищеца.
Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение. Не
претендира разноски пред въззивната инстанция.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства, а направените
с въззивната жалба и в открито съдебно заседание на
12.12.2018г. доказателствени
искания са били
оставени без уважение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове
с правилно определена от БРС правна квалификация.
Във връзка с това, неоснователно
процесуалният представител на жалбоподателя претендира, че първоинстанционният
съд се бил произнесъл по непредявени искове, а именно - по иск за заплащане на
трудово възнаграждение за непосочен от него период, както и по иск за заплащане
на командировъчно обезщетение във връзка с непосочен от него международен
шофьорски курс.
Настоящият
съдебен състав намира, че, независимо от непрецизното формулиране на исковата
молба, предметът на спора и периодите на исковите претенции са били изяснени в
достатъчна степен още пред първоинстанционния съд.
На
първо място, това е станало с помощта на уточняващата молба от 14.02.2018г., с
която е заявено, че всички претенции касаят периоди от време през 2016г., а не през
2015г., както фигурират в първоначалния текст на исковата молба.
На
второ място, в исковата молба изрично е посочено, че става въпрос за трудово
възнаграждение за м. март, а в заседанието на 27.06.2018 г. пред БРС ищецът е
бил представляван от адв. П.(надлежно преупълномощен
от адв. Т.), който изрично е потвърдил, че поддържа предявените искове, като
претенцията за трудово възнаграждение е в размер на 400 лв. за месец март 2016
г. с допълнително посочване на начална и крайна дата на периода – от
01.03.2016г. до 31.03.2016г.
Следва
да се има предвид и обстоятелството, че мораторната
лихва върху обезщетението по чл. 224 от КТ е претендирана
именно от 31.03.2016г., което свидетелства за убеждението на ищеца (макар и
погрешно), че към този момент трудовото му правоотношение е било прекратено, с
оглед разпоредбите на чл. 224, ал. 1 и 2 от КТ.
При
тези данни не може да има никакво съмнение относно заявения от ищеца период на
първия главен иск, а изложените от процесуалния представител на жалбоподателя твърдения
във въззивното производство, че бил претендирал трудово
възнаграждение за следващ месец (април 2016 г.), са неоснователни и противоречат
на собствените му изявления по този въпрос. Независимо че в действителност трудовото
правоотношение между страните е било прекратено едва на 20.04.2016г. (видно от
представената заповед за това – л. 15 от първоинстанционното
дело), този факт не може да заличи изричната воля на ищеца да претендира
трудово възнаграждение за м. март 2016г. Следователно, като е разгледал действително
предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение за м. март 2016г. и се е
произнесъл именно по него, БРС не е допуснал процесуално нарушение и не е
постановил недопустим съдебен акт.
Сходни
съображения може да се изложат и във връзка с времевия период, касаещ иска за заплащане на командировъчно обезщетение. При
това, следва да се има предвид, че в нито един момент от производството пред първоинстанционния съд ищецът (жалбоподател в настоящото
производство) не е конкретизирал, кога се е осъществил (според него) последният
му задграничен шофьорски курс. Поради това БРС правилно е преценил, че е
сезиран с иск за заплащане на обезщетение във връзка с последния извършен от
ищеца шофьорски курс – така, както е отразено в доклада на делото, срещу който
ищецът не е възразил. Независимо от непосочване на конкретни дати на курса,
следва да се приеме, че искът е бил достатъчно конкретизиран и не е имало
пречка да бъде разгледан по същество. Ако във връзка с него е съществувала
някаква неяснота, тя се дължи не на недостатъци в дейността на съда, а на
процесуалното поведение на самия жалбоподател, който не е уточнил времетраенето
на курса. Но дори при това допускане, възражението му по този въпрос е изразено
несвоевременно – едва с въззивната жалба, поради
което е преклудирано. Освен това, така констатираната
непрецизност не е накърнила процесуалните права на ищеца (жалбоподател в
настоящото производство), тъй като точно съответства на неговите собствени
изявления. В този смисъл, тя би могла да затрудни правото на защита на
насрещната страна, но не и правата на ищеца, който е направил съответните
изявления и по този начин сам е очертал предмета на предявените от него искове.
С
оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният
съд се е произнесъл точно по исковете, с които е бил сезиран.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно
изложените от първоинстанционния съд мотиви и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
изтъкнатите във въззивната жалба аргументи, съдът
излага следните съображения:
1. По първия главен иск
Неоснователно
жалбоподателят твърди, че вещото лице неправилно било коригирало поставената му
задача и е отговорило на непоставени му въпроси. С оглед предприетата от самия
жалбоподател (ищец в първоинстанционното
производство) корекция на годината, за която се отнасят исковите му претенции,
вещото лице правилно е съобразило, че релевантният период е именно през 2016г.
Освен това, то е отговорило не само на въпроси, касаещи 2016г. (каквито
наистина не са му били поставени от съда), но и на същите въпроси за 2015г.
(т.е. точно както са му били поставени), като е дало заключение, че през м.
март 2015г. ищецът въобще не е бил в ТПО с ответника, поради което за него не
му се дължат възнаграждения и обезщетения.
Настоящият
съдебен състав споделя този краен извод, тъй като от заявлението за постъпване
на работа и от трудовия договор между страните се установява, че трудовото
правоотношение между тях е възникнало на 02.10.2015г.
Така, вещото лице
е отговорило не само на изрично поставените въпроси и периоди, но освен това е
отговорило на същите въпроси, съобразявайки ги с направените от самия ищец
уточнения относно периодите на претенциите му. Поради това съдът намира, че,
макар и формално надхвърлящо поставените задачи, заключението не е опорочено, а
касае действително релевантните обстоятелства, които са от значение за
предявените искове. Поради това то правилно е било прието от районния съд и е
годна основа за формиране на правни изводи.
Също
така следва да се има предвид, че, независимо от формалното оспорване на
заключението, ищецът не е поискал назначаване на повторна експертиза – нито пред
първоинстанционния съд, нито с въззивната
жалба, а едва в откритото съдебно заседание пред въззивния
съд, когато възможността за това е била преклудирана.
Поради
това и с оглед заключението по ССЕ, че трудовото възнаграждение на ищеца за м.
март. 2016г. му е било изплатено, а през м. март 2015г. между страните не е
съществувало трудово правоотношение, въззивната жалба
е неоснователна в частта й, касеща първия главен иск.
2. По втория главен иск
Във
въззивната жалба не са изложени конкретни доводи
срещу обжалваното решение в частта му, касаеща иска
по чл. 224 от КТ, поради което и на основание чл. 269 от ГПК съдът не следва да
извършва служебна проверка на правилността на решението в тази му част.
Твърдения, че в действителност жалбоподателят не бил ползвал отпуск, са
изложени несвоевременно – едва в откритото съдебно заседание пред въззивния съд, поради което не следва да се обсъждат.
Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че косвени доказателства
в обратен смисъл са намиращите се в личното трудово досие на ищеца молби за
разрешаване на три и седем дни платен отпуск (съответно от 15.01.2016г. до
19.01.2016г. и от 11.04.2016г. до 19.04.2016г.), чиято автентичност не е
оспорена.
3. По третия главен иск
Неоснователно
жалбоподателят поддържа, че последният му международен курс бил различен от
посочения от в.л. Тодорова, както и че представените от насрещната страна доказателства
за получени от него плащания касаели не последния, а предпоследния такъв. Както
се посочи по- горе, самият жалбоподател (ищец в първоинстанционното
производство) не е конкретизирал, кога според него е бил проведен въпросният
последен курс. Косвени изводи по този въпрос, обаче, могат да се правят от петитума на исковата молба, в който се съдържа искане за
присъждане на мораторна лихва върху командировъчното
обезщетение от края на м. март. Така формулирано, искането свидетелства за
убеждението на ищеца, че въпросният курс е бил извършен именно през този месец,
а възнаграждението за него е станало изискуемо в неговия край. Това виждане,
обаче, се опровергава от заключението на в.л. Тодорова, според което последният
такъв курс е проведен в по- късен период, а именно – от 30.03.2016г. до
09.04.2016г. Поради това, дори да се установи наличие на международен курс в
периода между 01.03.2016г. и 29.03.2016г., той не е бил последен и –
следователно – не може да е предмет на така предявения иск за заплащане именно
на последния международен курс.
От
друга страна, ако твърденията на жалбоподателя се тълкуват в смисъл, че
последният му международен курс е проведен след 09.04.2016г., те се опровергават
както от заключението по ССЕ, така и от подадената от него молба за отпуск от
11.04.2016г. до 19.04.2016г., чиято автентичност (както се посочи по- горе) не
е оспорена. Така, по делото няма никакви данни за проведен международен курс от
жалбоподателя след 09.04.2016г., а събраните доказателства практически
изключват възможността за наличие на такъв между тази дата и датата на прекратяване
на трудовото правоотношение между страните (20.04.2016г.).
С оглед
гореизложеното, съдът не споделя довода на жалбоподателя, че последният му
международен курс е различен от посочения от в.л. Тодорова, както и че той не
му е заплатен. Този довод се опровергава от заключението по ССЕ, че последният документиран
курс е продължил от 30.03.2016г. до 09.04.2016г., и че именно за него
жалбоподателят е получил плащане на две части (съответно на 24.03.2016г. и
05.04.2016г.), като няма останали неизплатени задължения на ответника във
връзка с този курс. Поради това искът за заплащане на командировъчни
обезщетения за този курс е неоснователен и правилно е бил отхвърлен.
4. По акцесорните искове
С
оглед отхвърлянето на главните искове, акцесорните
такива са неоснователни и правилно са били отхвърлени.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено във всички негови
части.
ІV. По
разноските
Разноски не са претендирани
от страната, която, с оглед изхода на делото, има право на такива, поради което
съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 153/13.07.2018г., постановено по гр.д. № 1109/2017г. по описа на
Ботевградския районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.