Мотиви към Присъда № 260007 от 08.04.2021
г., постановена по
н.ч.х.д.
№ 470/2020 г., по описа на РС- Ихтиман, 5-ти състав
Съдебното производство е образувано по тъжба, с която подсъдимата
Р.Е.З. е предаден на съд с обвинение за това, че на 25.02.2020 г., в гр.
Ихтиман, приписала престъпление на А.А.А., ЕГН ********** – „В противовес на
претенциите му му, че е добър баща, мога да заявя, че дъщеря ни А. А. е била
обект на блудствени действия от страна на неговия приятел М. Ив.когато баща
ѝ я водил в гр. Перник, в дните определени за свиждане“, като клеветата е
била разпространена чрез писмено обяснение по пр. пр. № 176/2020 г. по описа на
РС – престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 147, ал. 1,
пр. 2 от НК.
В съдебно заседание частният тъжител и граждански
ищец поддържа повдигнатото обвинение.
Счита, че целта за подаване на сигнала е дискредитирането му пред съответните
държавни институции. Пледира за осъдителна присъда.
Повереникът – адв. П.Д., намира за обвинението за
безспорно доказано от събраните по делото доказателства. Моли за осъдителна
присъда и уважаване на предявения граждански иск.
Защитникът пледира за оправдателна присъда. Счита, че
не е установено от обективна и субективна страна подсъдимата да е реализирала
състава на престъплението клевета. Инкриминираните изрази не съдържат
набедяване или оклеветяване на частния тъжител. Намира показанията на свид.
Малин Иванов за лишени от обективност. Въз основа на това моли за оправдателна
присъда и отхвърляне на предявения граждански иск.
Подсъдимата в право на лична защита заявява, че
действията ѝ са били провокирани от загриженост към дъщеря ѝ. Не е
преследвала цел да дискредитира баща ѝ – частният тъжител А.. В последната
си дума моли за оправдателна присъда.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните по реда на чл. 14 и чл. 18 от НПК, намира
за установено следното:
От фактическа страна:
Подсъдимата Р.Е.З. е родена на *** г. в гр. Ихтиман, ЕГН **********,***,
българска гражданка, разведена, неосъждана, трудово ангажирана.
Подсъдимата Р.З. и частният тъжител и граждански ищец (ЧТ и ГИ) А.А. са
бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с Решение № 48/14.03.2014 г. по гр.д. №
66/2014 г. на РС – Ихтиман. От брака си имат едно малолетно дете – А. А. А.,
ЕГН **********. След развода отношенията им са влошени, което е резултирало в
множество сигнали до различни държавни институции и няколко съдебни дела.
По жалба на ЧТ и ГИ А.А. против подс. Р.З. на 20.02.2020 г. в РП – Ихтиман
е образувана пр.пр. № 176/2020 г. В рамките на преписката подс. Р.З. е
депозирала писмено обяснение, в което е написала „В противовес на претенциите
му, че е добър баща, мога да заявя, че дъщеря ни А. А. е била обект на
блудствени действия от страна на неговия приятел М. И., когато баща ѝ я
водил в гр. Перник, в дните определени за свиждане“.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена
въз основа на материалите от прокурорска преписка № 176/2020 г. на РП -
Ихтиман, Решение № 48/14.03.2014 г. по гр.д. № 66/2014 г. на РС – Ихтиман,
справка за съдимост и показанията на свид. М. Ив..
Съдът
намери, че горепосочените доказателства, обсъдени в своята съвкупност и по
отделно, категорично и без съществени противоречия, установяват описаната
фактическа обстановка в нейната пълнота, поради което изцяло основа на тях
своите фактически изводи.
От показанията на свид. Ив. се установяват влошените
отношения между страните, като същите следва да бъдат кредитирани единствено в
частите, в които се излагат факти от обективната действителност, а не негови
субективни мнения.
От Решение № 48/14.03.2014 г. по гр.д. № 66/2014 г. на
РС – Ихтиман се установява, че подсъдимата и ЧТ и ГИ са бивши съпрузи, от брака
между които има родено ненавършило пълнолетие дете.
От материалите в прокурорска преписка № 176/2020 г. на
РП – Ихтиман се установяват инкриминираните изрази.
Доколкото доказателствените източници не страдат от
противоречия по аргумент от чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК настоящият състав не
дължи по-подробен доказателствен анализ.
От правна страна:
Съдът намира за необходимо да повтори накратко
съображенията, изложени в съдебно заседание на 04.02.2021 г., досежно
допустимостта на производството. Те са свързани в доводите на защита за
изтичане на 6-месечения срок по чл. 81, ал. 3 НПК от узнаване на престъплението
до депозиране на тъжбата. Липсват сигурни данни кога частният тъжител А. се е
запознал с инкриминирания израз, обективиран в процесното обяснение. Поради
това за такава дата следва да се приеме посочената в тъжбата - 23.04.2020 година.
Дори обаче да се възприеме, че частният тъжител е узнал за процесните изрази
в деня на депозирането им пред РП – Ихтиман - 25.02.2020 година, то тъжбата, депозирана
по пощата на 19.10.2020 г. и 6-месечният срок по чл. 81, ал. 3 от НПК от
узнаване за престъплението не е изтекъл, тъй като за периода от 13.03.2020 година
до 13.05.2020 година процесуални срокове по съдебни дела не са текли на
основание чл. 3, т. 1 от Закон за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 година, и за
преодоляване на последиците.
Поради изложеното не е налице пречка от абсолютен характер за развитие
на наказателното производство.
С изменението чл. 250,
ал. 1, т. 2 НПК (изм. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) отпадна
законовата възможност наказателното производство да бъде прекратено от
съдията-докладчик в случаите, когато деянието, описано в тъжбата не съставлява
престъпление. Т.е. дори и в случаите, когато деянието, описано в тъжбата, не осъществява
състав на престъпление законодателят изисква развитието на пълноценно
наказателно производство, което да приключи с присъда пред първата инстанция.
Макар настоящият състав да е споделял в миналото теза, че и след изменението
на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК съдията-докладчик
има правомощието да прекрати наказателното производство доколкото правомощието
по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК включва и преценката за
това дали в тъжбата се твърди престъпление, тази практика следва да счита за
преодоляна след постановяването на Решение № 173 от 21.01.2021 г. на ВКС по н.
д. № 626/2020 г., III н. о., НК. Последното, макар да няма задължителен
характер, застъпва разбирането, че гореизложената теза не е съобразена със
законовите правомощия на съответния съд, който е задължен да се произнесе с акт
по същество /присъда или решение/. Настоящият състав следва да се съгласи с
принципните разсъждения, изложени от Върховния касационен съд. С оглед на това
са налице предпоставките по настоящото дело за приключване на производството с
присъда.
Съдът приема, че са
налице предпоставките на чл. 304 от НПК, тъй като деянието, описано в тъжбата
не представлява престъпление.
Както в съдебната
практика, така и доктрината се приема, че предмет на престъплението по чл. 147 НК могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за
точно определено обстоятелство или явление.
Докато фактите и обстоятелствата
(включително за извършено престъпление) имат обективно изражение в
действителността и могат да бъдат потвърдени или опровергани, разгласата
(изразяването) на мнение и оценка на фактите и обстоятелствата е резултат на
субективни преживявания и възприятия на дееца. И позорящите обстоятелства, и
при приписване на престъпление следва обективно да бъдат заявени от него като
реално съществуващи (осъществено) и при съзнание за тяхната неистинност
(неизвършване) същият следва да понесе наказателната отговорност, към която е
привлечен от оклеветеното лице (вж. Решение № 29 от 13.02.2017 г. на ВКС по н.
д. № 1325/2016 г., I н. о.).
В случая чрез
инкриминираната фраза подсъдимата не е приписала престъпление на частния
тъжител. В изречението „В противовес на претенциите му, че е добър баща, мога
да заявя, че дъщеря ни А. Ас. е била обект на блудствени действия от страна на
неговия приятел М.И., когато баща ѝ я водил в гр. Перник, в дните
определени за свиждане“ липсва каквото и да е твърдение, израз или дори намек,
който да сочи, че частният тъжител е съпричастен към конкретно престъпление.
Чрез процесната фраза подсъдимата е реализирала своето конституционно право на
мнение (чл. 39, ал. 1 от Конституцията) и елемент от своето право жалба (чл. 45
от Конституцията), т.е. да сигнализира националните власти като съобщи за
предполагаема нередност в поведението на друго лице и компетентен орган да се
занимае с този въпрос. Те са закрепени както в основния закон, така и в чл. 10
от ЕКЗПЧОС /вж. дело „Сапунджиев срещу България“ образувано пред ЕСПЧ по жалба
№ 30460/08, „Маринова и други срещу България“ по Жалби № 33502/2007 г.,
30599/2010 г., 8241/2011 г. и 61863/2011 г.). Същественото за липсата на
съставомерност по настоящото дело е, че конкретната фраза не сочи никаква форма
на престъпление, осъществена от частния тъжител. Разбирането, че чрез него
подсъдимата намеква, че тъжителят е съучастник в престъпление е необоснован и
не намира юридическа опора.
За пълнота следва да
се посочи, че инкриминиараната фраза не може да бъде определена и като позоряща.
Тя представлява мнение на подсъдимата относно родителските качества на
тъжителя, което не подлежи на контрол за достоверност, не е изказано недостойно
от гледна точка на общоприетите морални разбирания по шокиращ, арогантен или
позорящ начин, поради което не би могло да изпълни състава на престъплението
клевета. Инкриминираната фраза не е от характер да предизвика еднозначна
негативна оценка посредством употребата му, тъй като просто няма позорящ
характер.
Поради изложеното и
на основание чл. чл. 304 НПК подсъдимата следва да бъде оправдана по
повдигнатото ѝ обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК.
По гражданския иск:
Гражданската
отговорност в наказателния процес е функция от наказателната, доколкото инкриминираното
деяние нарушава не само наказателноправна норма, но и законовото предписание да
не се вреди другиму и доколкото това деяние е противоправно и виновно по
смисъла на чл. 45 от ЗЗД.
Доколкото
изпълнителното деяние не е противоправно, то не съставлява деликт и
гражданският иск подлежи на отхвърляне (вж. ТР № 1/2013 г. по ТД № 2/2012 г. на
ОСНК на ВКС).
На основание чл. 190, ал. 1 НПК частният
тъжител А.А. следва да бъде осъден да заплати на подсъдимата Р.З. сумата от
2000 лв. разноски в производството, които е сторила за осъществената адвокатска
защита.
Воден от изложените фактически и правни съображения,
съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ/