Решение по дело №138/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. Пазарджик, 22.05.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на двадесет и първи май..…..….…………………………

през две хиляди и деветнадесета година........................ в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                       Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                                     МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Галина Младенова..........…… .и в присъствието на

прокурор……….…................……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова………...в. гр. дело № 138 по описа

        за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 398/03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 478/2019 г. Велинградският районен съд е приел за установено, че в полза на М.В.Г. ЕГН: ********** съществува парично вземане по отношение на Л. А. Б., ЕГН: **********, за неизплатени месечни наемни вноски в размер на 1050 лв. /хиляда и петдесет лв./ за месеците от юни до декември 2018 г. включително, по сключен между страните договор за наем от 20.12.2017 г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград, ведно със законна лихва, считано от 11.01.2019 г. - датата на подаване на заявлението, до окончателното плащане.

Осъдил е Л. А. Б. да заплати на М.В.Г. разноски в производството по гр. д. № 478/2019 г. по описа на съда, в размер на 25 лв. /двадесет и пет лв./ - държавна такса и 210 лв. /двеста и десет лв./ - възнаграждение за процесуално представителство в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

         Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Л.Б. с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че решението на рйонния съд е недопустимо, тъй като не бил налице идентитет между заповедното и исковото производство. В издадената заповед за изпълнение на парично задължение №11/14.01.2019 г. било записано, че се издава същата за сумите от: 1150 /хиляда сто и петдесет/ лева - незаплатени наемни вноски, ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.01.2019 г. до изплащане на вземането, 25.00 /двадесет и пет/ лева - държавна такса. Отдолу като описание на обстоятелствата, от които произтича вземането, било записано, че сумата се дължи по договор за наем от 20.12.2017 г. В петитума на исковата молба пък било записано, че се претендира посочената по-горе сума съгласно издадената заповед за изпълнение по ЧГД 23/2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед до окончателното й изплащане. При запознаване на съдържанието на заповедта за изпълнение и исковата молба се виждало, че липсва идентитет относно факта, от който произтичало и какъв бил характерът на задължението, ищцата твърдяла, че притежава, което водело до извод за липса на идентитет между заповедното и установителното производство, приравняващо се на липса на правен интерес.

Решението било недопустимо и поради факта, че съдът се бил произнесъл по иск без да е налице правен интерес за ищеца от водене на делото, понеже сумата била заплатена в хода на процеса и за ищцата не съществува годно вземане. Това било така, тъй като с нарочна молба ответникът представил писмени доказателства, от които се установявало, че месечният наем бил заплащан на ищцата чрез сина й и този факт не бил спорен между страните.

При условие на алтернативност жалбоподателят поддържа и възражения за незаконосъобразност на решението, тъй като то било постановено при допуснати съществени процесуални нарушения на правилата по водене на делото в първата съдебна инстанция. Съдът с определението си за насрочване на делото изчел проект за доклад, който бил обявен на страните. В същото определение се бил произнесъл и по разпределяне на доказателствената тежест, като е указал коя от страните какво следва да доказва. Жалбоподателят счита това разпределение за незаконосъобразно, тъй като му било възложено да доказва факти и обстоятелства от предмета на делото, без да е подал писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК.

Било допуснато и друго съществено процесуално нарушение при водене на делото, изразяващо се в неспазване на норми от процесуалния закон. Жалбоподателят твърди, че с нарочна молба, депозирана преди първото по делото открито съдебно заседание, бил взел становище по исковата молба преди доклада; представил писмени доказателства; направил бил нужните доказателствени искания с цел попълване на цялостния доказателствен материал по делото, но съдът приел възраженията и доказателствените искания за недопустими. Счита, че молбата е депозирана своевременно по реда на чл. 146 ГПК и не е недопустима, а като не я е разгледал и не е допуснал събирането на доказателства, съдът бил ограничил правото му на справедлив процес.

Решение било неправилно, тъй като жалбоподателят бил оспорил договора за наем с твърдението, че същият не е подписан от ищцата, а е подписан от друго лице. Съдът приел, че договорът е валиден, без да изследва въпроса в действителност има ли породени облигационни отношения въз основа на договора за наем, понеже ако същия не бил подписан от страната, то не било възникнало валидно облигационно отношение. Съдът имал и служебно задължение да изследва този въпрос.

По делото не били събрани и доказателства за правото на собственост на ищцата, което рефлектирало пряко върху възможността помещението да бъде отдавано под наем.

В чл. 3 от договора било посочено, че се уговаря месечен наем от 150 лв., платим от 1-во до 10-то число на текущия месец, като при неплащане на един пореден месечен наем в уговорения срок договорът за наем се прекратява без предизвестие и наемателят е длъжен да освободи имота в едноседмичен срок. Ако, както е твърдяла ищцата, жалбоподателят не бил платил за цели седем месеца, то на това основание договорът бил прекратен по силата на тази клауза още на 11.06.2018 г. и съответно не дължал заплащане на наем за периода, посочен в исковата молба. Изцяло неоправдано и житейски нелогично било ищцата да не е получила парите и да го остави да ползва имота. В договора липсвала изрична клауза, уговаряща възможност за продължаване на срока му на действие, поради което следвало да се приеме, че след като договорът е веднъж прекратен, задължението за плащане на наем е отпаднало. Наред с всичко това по делото били събрани доказателства, че наемът бил изцяло платен.

Съдът бил изложил неясни и неразбираеми мотиви за продължаване действието на договора, основани на нормата на чл. 233 ал. 1 ЗЗД, според която наемателят бил длъжен да върне вещта. Жалбоподателят разсъждава върху хипотезата на посочената законова норма с краен извод, че обектът бил върнат на наемодателя.

Никъде в исковата молба и в хода на делото не било въведено твърдение от ищцата, че договорното задължение произтича от законовата фикция за превръщане на договора в безсрочен по силата на чл.236 от ЗЗД. Приемайки и излагайки тези съждения, съдът излизал извън очертаните рамки на процеса понеже не е бил сезиран с иск за неплащане на наем на вече прекратен договор или за такъв станал за неопределен период от време по силата на законова фикция. При това ако била налице трансформация на договора за наем от срочен в такъв за неопределен срок, следвало да намери приложение нормата на чл. 238 ЗЗД, според която ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Такова нямало отправено до жалбоподателя и по логиката на съда и до ден днешен той трябвало да е ползвател на този имот, а не бил такъв. Позовава се на решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, за които твърди, че имат задължителен характер, съгласно които ако след датата на автоматичното прекратяване на договора ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът не се счита за продължен за неопределен срок. В този случай, държането на наетата вещ е на отпаднало основание, като последиците се уреждат на плоскостта на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, която норма урежда спецификата на неоснователното обогатяване по отношение на договора за наем с отпаднало действие.

Искането е решението да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, ведно с присъждане на разноските. С молба от 13.03.2020 г. е възразил на основание чл.78, ал.5 от ГПК против размера на претендираното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение.

В законния срок е постъпил писмен отговор от ответника по въззивната жалба М.В.Г. чрез нейния процесуален пълномощник с искане решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Страната е възразила срещу направените доказателствени искания, като е посочила, че жалбоподателят – ответник в първата инстанция, е пропуснал да подаде писмен отговор на основание чл.131 от ГПК и на основание чл.133 от ГПК всички направени от него правопогасяващи възражения са преклудирани, както са преклудирани и доказателствените искания.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против Л.Б. ищцата М.Г. е твърдяла, че на 20.12.2017 г. между страните е сключен Договор за наем на магазин с площ 53 кв. м., находящ се в гр. Р., ул. „Х.Б.“ № 3, по силата на който М.Г., в качеството й на наемодател, предоставила на Л.Б.  горепосочения имот за временно и възмездно ползване за срок от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., срещу месечен наем в размер на 150 лв., дължим от 1-во до 10-то число за текущия месец.

Твърдяла е, че е изправна страна по договора и е изпълнила задължението си да предаде имота и да осигури ползването му за срока на договора. Ответникът е ползвал имота, но не е изпълнил изцяло насрещното си задължение за плащане на наемната цена за срока на договора, като са останали неизплатени задължения за месеците от м. юни 2018 г. до м. декември 2018 г., включително, в размер на общо 1050 лв. Въпреки отправените до наемателя устни покани по време на действие на договора и след прекратяването му, същият не е изпълнил произтичащото от договора задължение. По заявление на ищцата за неизплатената сума е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград. Искането е да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сума в размер на 1050 лв., представляваща непратен наем през периода м.юни – м. декември 2018 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 11.01.2019 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор. Преди открито съдебно заседание е депозирал писмено становище, с което е изложил възражения срещу основателността на иска. Възразил е против твърдението за възникнало между страните валидно облигационно правоотношение на посоченото в ИМ основание, с довод, че положения от М.Г. подпис под договора не изхожда от нея, поради което между страните не било налице съгласие за сключването му. При условията на евентуалност е оспорил материалноправната легитимация на ищцата с довод, че същата не била доказала правото си на собственост върху имота, поради което не можела да го отдава валидно под наем.

Оспорил е твърденията, че не е заплащал наема, като е заявил, че уговорените суми е предоставял на сина на ищцата - А.Д.Г., за което същият му издавал разписка, като последната заплатена сума е по банков път на 15.08.2018 г., в размер на 300 лв. Заяил е, че за периода след 01.10.2018 г. не следва да заплаща наем, предвид че е изпратил до А.Д.Г. уведомление, че от същата дата преустановява ползването на имота.

Твърдял е, че не дължи претендираната сума за наем, която следвало да бъде прихваната - по уговорка между страните - срещу вложените в ремонта на магазина от него материали.

Възразил е срещу твърденията на ищцата, че са му отправяни многократни устни покани за заплащане на претендираната наемна цена по през време на ползването на имота.

Заявил е, че не дължи сумата, тъй като на основание чл. 3 от договора същият бил прекратен поради неплащане на първата поредна наемна вноска и не било налице правно основание за дължимост на сумите. С доводи за неоснователност на главното вземане за наем е оспорил като неоснователна и претенцията за лихва за забава.

Установява се от приложените писмени доказателства, че по силата на договор за наем от 20.12.2017 г., М.В.Г. е предоставила на Л. А. Б. временно и възмездно ползването на недвижим имот - магазин с площ 53 кв. м., находящ се в гр. Р., ул. „Х.Б.“ № 3, срещу цена от 150 лв. месечно. В чл.3 от договора е уговорено наемната цена и консумативите да бъдат заплащани от първо до десето число на месеца за текущия период на ползване на наетия имот, като при неплащане на една поредна месечна наемната вноска, договорът се прекратява без предизвестие и наемателят следва да освободи имота в едноседмичен срок, освен ако между страните не се постигне друга уговорка. Срокът на договора е за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г.

Няма спор между страните, че ищцата е предоставила фактическата власт върху имота и е осигурила безпрепятственото му ползване.

По делото не са ангажирани доказателства от ответника за заплащане на месечните вноски за периода м. юни 2018 г. – м. декември 2018 г. включително.

Районният съд не е приел представените от ответника писмени доказателства и не е обсъдил направените правопогасяващи възражения поради настъпила преклузия на основание чл.133 от ГПК, тъй като ответникът не е подал писмен отговор, а подаденото писмено становище, макар и преди първото по делото заседание, е депозирано извън преклузивния срок по чл.131 от ГПК.

         Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост. В тази връзка е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че заявеното в заявлението по чл.410 от ГПК не съответства на заявените в исковата молба обстоятелства. Неправилно жалбоподателят е посочил, че присъдената със заповедта по чл.410 от ПК сума е в размер на 1150 лв., тъй като видно от приложената заповед № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград присъдената сума е в размер на 1050 лв. Обстоятелствата, от които произтича искането, са същите като изложените в исковата молба.

         Неоснователно е и твърдението, че липсва правен интерес от придявяването на иска, тъй като той е предявен при условията на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК при липсата на възражение и доказателства за извършено плащане.

         Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

         Както беше посочено по-горе, въпреки дадената от съда възможност, ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, а такъв е подаден след изтичането на преклузивния едномесечен срок. Съгласно чл. 131 ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба. С изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения се преклудират и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред първоинстанционния съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 ГПК. Съгласно чл. 147 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за нововъзникнали обстоятелства.

Възражението за нищожност на договор поради липса на съгласие, по който ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй като обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и той е могъл своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска събиране на доказателства за установяването им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от съда. Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът не може служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установимо от договора. В случая ответникът е възразил, че подписът под договора не е положен от ищцата, а това обстоятелство не е видно от самия договор и не може да бъде безспорно установено без събирането на надлежни доказателства. Поради липсата на писмен отговор, подаден в законния срок обаче, направените по-късно доказателствени искания не могат да бъдат допуснати и събрани. Същото се отнася и до останалите правопогасяващи възражения на ответника, касаещи дължимостта на исковата сума и направените във връзка с това доказателствени искания. В този смисъл като не е допуснал събирането им и като не е взел предвид и не е обсъждал преклудираните доказателствени искания и правопогасяващи възражения на ответника, съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение. Въвеждането на възражението за нищожност на договора, правопогасяващите възражения за недължимост и представянето на доказателства за установяването им в по- късен етап на първоинстанционното производство не е мотивирано с твърдения за наличие на обективни причини по смисъла на чл. 147 ГПК поради които същият не е могъл да ги заяви своевременно. Липсват твърдения в този смисъл и в подадената въззивна жалба. При тези данни обосновано и законосъобразно районният съд е приел, че възражението за нищожност и правопогасяващите възражения, направени несвоевременно от ответника по иска след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, не подлежат на разглеждане по същество.

Доколкото всички възражения, направени във въззивната жалба по съществото на спора са направени извън срока по чл.131 ат ГПК, въззивният съд не следва да се произнася по тях. При липсата на други относими оплаквания, като е уважил исковата претенция, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на спора в полза на ответника М.Г. следва да бъдат присъдени деловодни разноски за тази инстанция в размер на 100 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. В тази връзка следва да се посочи, че възражението за прекомерност на основание чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно, тъй като претендираните разноски са в минимален размер.

Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 398/03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 478/2019 г. по описа на Велинградския районен съд.

         ОСЪЖДА Л. А. Б., ЕГН**********,***, да заплати на М.В.Г. ЕГН **********,*** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100 /сто/ лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: