Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 30.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана
Гълъбова
Десислава
Йорданова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №4301
по описа за 2019год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №32425 от 15.05.2018г., постановено по гр.дело №15030/2014г. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, по предявения от „М-К.****”ООД против ЕТ”Р.М.-Р.**”
по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.92 ЗЗД е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 150 лева- неустойка по чл.25
от договор за наем от 22.05.2010г. за забавено плащане на наема в периода от
16.05. до 31.05.2013г., за която сума е издадена заповед по чл.410 ГПК по
гр.д.№44183/2013г., като искът е отхвърлен за горницата до пълния предявен
размер от 310 лева. Отхвърлени са исковете с правно основание чл.232 ЗЗД за
сумата от 200 лева- незаплатен наем за месец май 2013г., с правно основание
чл.233 ЗЗД за сумата от 97 лева- повреди в имота, с правно основание чл.92 от ЗЗД за суматаот 320 лева неустойка по чл.26 от договора за наем и за сумата от
640 лева- неустойка по чл.27 от договора за наем за ползване на имота след
прекратяване на договора. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство в размер общо на 124,85 лева, а ищецът е
осъден да заплати на ответника 436,80 лева разноски съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Срещу решението в
частта с която е уважен иска с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.92 от ЗЗД за сумата
от 150 лева- неустойка по чл.25 от договор за наем от 22.05.2010г. за забавено
плащане на наема в периода от 16.05. до 31.05.2013г., е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
ЕТ”Р.М.-Р.**”. Жалбоподателят поддържа, че за ищеца не е
възникнало правото да получи неустойката по чл.25 от процесния договор поради
извършено прихващане на дължимата наемна цена с предоставения от наемателя
депозит при сключването на договора. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено в тази част, а искът- отхвърлен изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец
не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба на ответника. В проведеното открито съдебно заседание оспорва същата
като неоснователна и моли решението в тази част да бъде потвърдено.
Срещу решението в
отхвърлителните му части е подадена въззивна жалба от ищеца „М-К.****”ООД.
Жалбоподателят твърди, че не е могло да бъде извършено прихващане на дължимата
наемна цена с дадения по договора депозит, тъй като договорът не е бил
прекратен към момента на волеизявлението на ответника за прихващане.
Подадена е и
частна жалба от ищеца срещу определение №537232/14.11.2018г., с което е
оставена без уважение молбата му за изменение на обжалваното решение в частта
за разноските. Жалбоподателят поддържа, че общо направените от него разноски са
в размер на 1291 лева в исковото и заповедното производство, но предявените
искове били пет на брой и това обстоятелство не било съобразено от
първоинстанционния съд. Моли определението по чл.248 ГПК да бъде отменено.
В подадените в
срок отговори ответникът оспорва както въззивната жалба, така и частната жалба
срещу определението по реда на чл.248 ГПК като неоснователни и моли решението и
определението на СРС да бъдат потвърдени в обжалваните от ищеца части.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
По въззивната
жалба на ответника:
С клаузата на чл.25 от процесния
договор страните са уговорили, че при забава на някое от плащанията наемателят
дължи освен месечния наем и неустойка от 10 лева за всеки просрочен ден до
датата на плащането. Ответникът твърди, че наемната цена за месец май 2013г. е
заплатена чрез извършено прихващане с депозита по чл.9, ал.2 от договора.
Съгласно чл.104 ЗЗД прихващането се извършва чрез
изявление на едната страна, отправено до другата, като двете насрещни вземания
се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който
прихващането е могло да се извърши. Съгласно представения по делото анекс към
процесния договор от 12.02.2011г. считано от 01.03.2011г. заплащането на наема
се извършва от 1-во до 15-то число на текущия месец. Следователно ответникът е
изпаднал в забава относно задължението си за плащане на наемната цена за
м.05.2013г. на 16.03.2013г. Волеизявлението на ответника за извършване на
прихващане е получено от ищеца на 31.05.2013г. За периода от изпадането в
забава до датата на извършване на плащането чрез прихващане ответникът дължи
неустойката по чл.25 от процесния договор, която за 15 дни е в размер на 150
лева.
Ето защо
въззивната жалба на ответника се явява неоснователна, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в тази му част.
По въззивната
жалба на ищеца:
Съгласно разпоредбата на чл.103 от ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или
еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и
ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. От разменените между
страните в писмен вид волеизявления, които са представени и приети като
доказателства в първоинстанционното производство се установява, че в случая са
налице всички изискуеми от закона предпоставки за извъвршване на прихващане на
дължимия от ответника наем за последния месец от действието на процесния
договор, с насрещното задължение на ищеца да върне дадения му депозит по чл.9,
ал.2 от договора, до размера на по-малкото от тях а именно- размера на депозита
от 320 лева. Остатъкът до общо дължимите наемни зени за периода м.май 2013 и до
15.06.2013г. в размер на 40 лева е заплатен от ответника на 05.06.2013г. Поради
това прихващането следва да се счита за извършено с достигането на
волеизявлението на наемателя- ответник до наемодателя- ищец.
Твърдените от ищеца за повреди на процесния имот причинени
при ползването му от ответника не са установени от представените по делото
доказателства, поради което правилно искът с правно основание чл.233, изр.2 ЗЗД
за сумата от 97 лева е отхвърлен от първоинстанционния съд.
Ищецът не е
установил с позволените от закона доказателствени средства при условията на
пъно и главно доказване наличието на предпоставките за уважаване на исковете с
правно основание чл.92 от ЗЗД за неустойки по чл.26 и чл.27 от процесния
договор. Както правилно е отбелязъл и първоинстанционният съд, наемателят е бил
готов да предаде имота на 18.06.2013г. съгласно съответната клауза на процесния
договор. Наличието на повреди (което както бе посочено по-горе не се и
установява) може да доведе до възникване на задължение за обезщетение по
чл.233, изр.2 от ЗЗД, но не и до възникване на право на отказ на наемодателя да
приеме вещта обратно, като от този отказ да произтече пък друго задължение на
наемателя за заплащане на неустойка.
Ето защо и въззивната
жалба на ищеца е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено и в тази му част.
По частната
жалба:
Първоинстанционният
съд още в обжалваното решение правилно е изчислил и разпределил разноските
съобразно уважената, респективно- отхвърлената част от исковете и в
съответствие с приложимите законови разпоредби. Още повече, че в представения
по делото договор за правна помощ не е направено диференциране по кой от
предявените искове какъв хонорар заплаща ищецът. Ето защо частната жалба на
ищеца срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по реда на
чл.248 ГПК следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното
определение- потвърдено като правилно.
При този изход на
спора на жалбоподателите разноски не следва да се присъждат.
На основание чл. 280,
ал.3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №32425 от 15.05.2018г., постановено по гр.дело №15030/2014г. по описа на СРС, ГО, 165 с-в в обжалваните му части.
ПОТВЪРЖДАВА определение №537232 от 14.11.2018г. по
гр.дело №15030/2014г. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, с което е оставена без уважение молбата на ищеца
за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/