Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 13.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от
мл.съдия Е.Маринова в. гр. д. № 6678 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № II-55-290300 от
02.12.2019 г., постановено по гр. д. № 56736/2018 г. на СРС, II ГО, 55
състав, е признато за установено, че М.И.Г. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните
суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 6714/2018 г. на СРС, 55 състав: на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД – сумата 1 099, 88 лв., представляваща главница
по договор за кредит „Бяла карта“, сключен с
„А.Ф.“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение
от 11.12.2015 г. към договор за цесия, ведно със законната лихва от 31.01.2018 г.
до окончателното плащане; на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – сумата от 93, 48 лв., представляваща договорна лихва
за периода 29.10.2014 г. – 10.01.2015г.; на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 317, 94 лв., представляваща лихва за
забава за периода 10.03.2015 г. – 30.01.2018 г., като искът е отхвърлен за
горницата над присъдения до пълния предявен размер от 346, 12 лв. Отхвърлен е предявеният
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.И.Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГП, вр. вр.чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал.1 ЗЗД, за установяване на вземане за сумата 219,
98 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
обезпечаване на кредита за периода 06.12.2014 г. – 10.01.2015 г. Отхвърлен е и предявеният
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.И. Германови иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД за установяване на вземане за сумата
87, 50 лв. – разходи по договора за извънсъдебно събиране на вземането за
периода 06.12.2014 г. – 10.01.2015 г.,
както и за сумата 120 лв. разходи за
дейност на служител при предсрочно прекратяване на договора по вина на
ответника.
Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 998, 79 лв.
разноски по делото, от които: сумата от 68, 64 лв. разноски за заповедното
производство и сумата от 930, 15 лв.
разноски за исковото производство.
Срещу така
постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове, е
депозирана въззивна жалба от ответника М.И.Г. чрез назначения особен
представител адв. М.. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния и процесуалния
закон и е необосновано. Като неоснователно се оспорва твърдението, че
ответникът е усвоил заемната сума на 28.10.2014 г., тъй като договорът е
сключен на 29.10.2014 г. Твърди се, че не е доказано ответникът да е получил
кредитна карта и ПИН код за използването ѝ. Сочи се, че с представения
договор за цесия ищецът е придобил вземания на продавача „Изи Асет Мениджмънт“
АД, а ответникът няма кредитни отношения с това дружество. Излагат се
съображения, че цесията е съобщена едва с исковата молба на особения
представител, като се сочи, че той не е страна по материалното правоотношение,
а само процесуален представител и това уведомление не води до замяна на кредитора
по отношение на ответника. Развиват се доводи за нищожност на клаузата на чл.20
от договора, с която е уговорена неустойка. Отправя се искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се направените по
делото разноски.
В срока по
чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Отправя се искане въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а решението в обжалваната част – да бъде потвърдено.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което съдът следва да
пристъпи към обсъждане на доводите относно правилността на решението.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл. 422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД. В предмета на делото са включени установителни
искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта
на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Ищецът
твърди, че по силата на договор за цесия е придобил заявените вземания,
произтичащи от неизпълнение на договорни задължения на ответника по договор за
револвиращ кредит „Бяла карта“ с „А.Ф.“
ООД. Обосновава правния си интерес от предявяване на установителните искове с
проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
6714/2018г. на СРС, 55 състав, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Претендира
разноски.
Ответникът,
чрез назначения особен представител, е депозирал писмен отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете. Излага съображения, че връчването на
уведомлението за извършена цесия не е произвело действие, тъй като не е било
надлежно връчено на ответника, нито е възможно връчването на документите с
исковата молба на особения представител да породи действие. Твърди, че клаузите
на договора с ответника противоречат на ЗПК, неравноправни са и поради това
нищожни по смисъла на ЗЗП. Оспорва автентичността на подписа на ответника,
положен върху договора за кредит „Бяла карта“ от 29.10.2014 г. и приложение № 1
към него.
На л.5-13 от
делото на СРС е представен договор за кредит „Бяла карта“ от 29.10.2014 г., от
който се установява възникнало облигационно правоотношение между „А.Ф.“ ООД и М.И.Г.
по договор за револвиращ потребителски кредит, по който дружеството-заемодател
е предоставило заемна сума на физическото лице-потребител срещу насрещното му
задължение да я ползва срещу договорена възнаградителна лихва, както и да я
върне на падежа, а при неизпълнение – да заплати на кредитора лихва за забава.
Представен е
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. и извлечение
от приложение № 1 към него от 11.12.2015г. /л. 14-20 от делото на СРС/ по
силата на който „А.Ф.“ ООД е прехвърлило
вземането си по процесния договор за паричен заем на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД, с
правоприемник „А.з.с.н.в.“ ЕАД /вписване
по партидата на дружеството в Агенция по вписванията – Търговски регистър/. Предмет
на договора за цесия са станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания,
произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за
потребителски кредити по смисъла на ЗПК, сключени от продавача с физически лица
и такива, сключени от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и физически лица, които
продавачът е придобил по силата на договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 01.07.2014 г., които не изпълняват задълженията си по тях,
като вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от
договора, считано от датата на съставянето му. Действително, няма данни
ответникът да има отношения с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, но предмет на договора
за цесия са не само вземания, придобити от „А.Ф.“ ООД към „Изи Асет Мениджмънт“
АД, но и вземания на „А.Ф.“ ООД по сключени от последното договори с физически
лица, в т.ч. и вземанията по процесния договор за кредит, видно от
отбелязването в приложение № 1 на л. 19 от делото на СРС.
Пред СРС е
назначена съдебно-счетоводна експертиза,
вещото лице по която е дало заключение, че: неиздължената главница по договора
от предоставената в заем парична сума възлиза на 1 099, 88 лв.; дължимата
договорна лихва е в размер 93, 48 лв. за периода 29.10.2014 г. – 10.01.2015 г.;
дължимата лихва за забава върху усвоената и непогасена в срок заемна сума е в
размер на 317, 94 лв. за периода 10.03.2015 г. – 30.01.2018 г.; начислената
такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията е в размер на 87, 50 лв.;
начислената такса за разходи за дейност на служител е в размер на 120 лв.; начислената
неустойка по чл.15 от договора е в размер на 219, 98 лв. Не са представени
доказателства за извършени от ответника плащания на търсените суми.
Прието е
заключение на съдебно-графическа експертиза, вещото лице по което е установило,
че подписите за „потребител“, положени на договора за кредит „Бяла карта“ от
29.10.2014 г. и на Приложение № 1 към него са изпълнени от сочения автор – М.И.Г..
В тежест на
ищеца е да докаже наличието на валиден договор за заем, по силата на който
цедентът „А.Ф.“ ООД е предоставил
заемната сума на ответника, размера на усвоения кредит, настъпилата изискуемост
на кредита, размера на непогасения остатък по дълга, надлежно прехвърляне на
вземането по договора на ищеца – цесионер, надлежно съобщаване на цесията на
длъжника. В тежест на ответника е, при установяване на горните обстоятелства от
ищеца, да докаже изпълнение, както и да докаже възражението си, че подписът,
положен от заемателя по договора, не е автентичен.
От
представените по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи се
установява, че А.Ф.“ ООД е предоставило на ответника револвираш потребителски
кредит в максимален размер от 11000 лв. със срок на договора 2 години, който се
усвоява с международна кредитна карта при фиксиран годишен лихвен процент – 43,
2 % и годишен процент на разходите – 45, 9 %.
В чл. 2, ал. 2 от договора е посочено, че заедно с подписването на
договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен инструмент -
кредитна карта с № 422422, издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД. С ал. 3 на
същата договорна клауза е уговорено, че кредитополучателят удостоверява с
подписването на договора получаването на отделен запечатан плик, който съдържа
ПИН код за ползване на картата. Ето защо, възраженията за недоказаност на
получаването на кредитна карта и ПИН код за използването ѝ са
неоснователни.
Неоснователно
се явява релевираното възражения за недължимост на сумите поради разлика между
датите на подписване на договора и усвояване на част от сумата с ден по-рано.
Вещото лице е констатирало, че сумата е усвоена именно с процесната кредитна
карта по процесния договор за кредит, а не по друг договор за заем, каквито
мотиви е изложил и първоинстанционният съд в обжалваното решение.
Както бе
посочено, с приложения рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. и извлечение от приложение
№ 1 към него от 11.12.2015 г. /л. 14-20 от делото на СРС/ „А.Ф.“ ООД е прехвърлило вземането си по процесния
договор за паричен заем на ищеца „А.з.с.н.в.“
ООД. С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице
сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно
постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника
и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За да породи
действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен
от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3
и ал. 4 ЗЗД задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за
цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение.
Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия
случай, предвид приложените към договорите пълномощни. Съгласно разпоредбата
на чл. 36 ЗЗД представителната власт
възниква по волята на представлявания, като нейният обем се определя според
волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 ЗЗД/ и не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством императивни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на
договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на
уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4
от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение, само при условие, че ответникът е платил своето
задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение, че ответникът е
платил преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера-ищец
лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор
/цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би
имало значение.
Уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.
99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235 ал.3 ГПК /в посочения смисъл - решение № 123/24.06.2009 г. по
т.д. № 12 /2009 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I ТО; решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.
на ВКС, II ТО; решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ
ТО; решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I ТО и др./
Уведомяване
в тази хипотеза може да се извърши и чрез връчване на исковата молба и
приложенията на особения представител на длъжника, приравнено на лично такова. Приемането
от особения представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед
личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права /в
посочения смисъл - решение № 198 от
18.01.2019г. по т.д. №193/2018 г. на ВКС, I ТО; решение № 139/05.11.2014 г. по
т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І ТО; решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018
г. на ВКС, І ТО/. Доколкото
след изпълнение на сочените изисквания на ответника чрез особения му
представител са надлежно връчени преписите от исковата молба, ведно с
приложенията към нея, сред които договор за цесия, пълномощно за цесионера и
уведомлението до длъжника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, следва да се приеме, че е
налице уведомяване за цесията. Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е
породила своето действие спрямо кредитополучателя и ищецът има качеството
кредитор спрямо ответника.
Доводите на
жалбоподателя във връзка с нищожност на клаузата за неустойка са неотносими към
предмета на спора, доколкото с първоинстанционното решение претенцията за
неустойка е отхвърлена, като в посочената част решението не се обжалва от
страна на ищеца и не е предмет на въззивна проверка.
С оглед
изложеното и предвид изчерпване предмета на въззивна проверка, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
На ответника по жалбата следва да се
присъди, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 300 лв. разноски за
внесен депозит за особен представител на жалбоподателя и сумата от 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение, определено при съобразяване на чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-290300 от 02.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 56736/2018 г. на СРС, II ГО, 55 състав, в частта, с която е признато
за установено, че М.И.Г., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 422 ГПК, вр.чл. 415 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, сумата 1 099, 88 лв., представляваща
главница по договор за кредит „Бяла карта“, сключен с „А.Ф.“ ООД, вземането по който е прехвърлено
на заявителя с Приложение от 11.12.2015 г. към договор за цесия, ведно със
законната лихва от 31.01.2018 г. до окончателното плащане; на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 41 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – сумата от 93, 48 лв., представляваща договорна лихва за периода 29.10.2014 г.
– 10.01.2015г.; на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 317, 94 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 10.03.2015 г. – 30.01.2018 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6714/2018 г. на СРС, 55 състав.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА М.И.Г., ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 300
лв. разноски за въззивната инстанция и сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.