№ 2642
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА В. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20221110207325 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 58д - 63д ЗАНН.
Образувано е по жалба от В. М. В., ЕГН **********, срещу наказателно
постановление №1366 от 03.07.2020г., издадено от ВС - на длъжност Началник на 02 РУ -
СДВР, с което на жалбоподателя, на основание чл.257, ал.1 от Закона за министерство на
вътрешните работи (ЗМВР) е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на
200,00 /двеста/ лева за неизпълнено правно задължение по чл.64, ал.4 от ЗМВР.
В депозираната жалба се оспорва оценката на наказващия орган относно наличието
на нарушение, като се твърди неправилно приложение на материалния закон. Правят се
възражения за допуснати съществени процесуални нарушения в процедурата по съставяне
на АУАН, поради ограничаване правото на защита на нарушителя. Формулирана е молба за
цялостната отмяна на наказателното постановление.
В проведеното открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се
явява лично. Възползва се от правото си да даде обяснения, в които излага собствена версия
за обстоятелствата, довели до съставянето на АУАН срещу него. В хода по същество
поддържа жалбата с изложените в нея аргументи и моли за отмяна на издадения срещу него
санкционен акт.
Въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от юрк. Б. Той изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли наказателното постановление да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Жалбата е подадена в законоустановения срок. В тази насока съдът намира, че
извършеното върху санкционния акт отбелязване относно връчване при условията на чл.58,
1
ал.2 от ЗАНН е необосновано и незаконосъобразно. Този извод се налага не само предвид
обстоятелството, че видно от приложените по делото документи, така и по повод
призоваването на въззивника в настоящото производство, жалбоподателят може да бъде
намерен на адреса за получаване на кореспонденция, посочен от него пред
административните органи, който не е променен. Противен извод досежно този факт не
налага приобщената към материалите по делото докладна записка на полицейски орган,
доколкото описаните в нея причини за невръчване на санкционния акт не могат да бъдат
свързани с виновно поведение на лицето, чиято отговорност е ангажирана. Отбелязаната
лаконична констатация, че към датата на еднократното посещение на адреса В. не е
намерен, съчетана с изявлението, че не са установени и други живущи, от които да бъде
събрана нужната информация за неговото местонахождение, не е достатъчна, за да се
направят категорични изводи, че се касае до прекъсване на връзката между предоставения на
органите за кореспонденция административен адрес и въззивника и не съществуват други
възможности за връзка с него. Не е посочен час на посещение, поради което не може да се
изключи вероятността лицето да се е намирало на адрес по своята месторабота - подробност,
която не е изследвана. Изводът се налага на още по- голямо основание, тъй като настоящият
съдебен орган е призовал лицето редовно именно от така ангажирания адрес.
Като допълнение следва да се сподели и принципното разбиране на този състав, че
при установяване на невъзможност да се връчи наказателното постановление за
административнонаказващия орган е възникнало задължението да предприеме активни
действия по създаване на организация за придобИ.е на информация от достоверен източник
относно неговото местонахождение. Наказващият орган е бил длъжен да събере данни, още
овече че разполага със служебен достъп до множество регистри, в които се обработват
лични данни за гражданите на Република България, относно възможните други адреси, на
които В. би могъл да се намира, включително и такива на работодател, което и съгласно
приложимите норми за връчване на книжа, установени с НПК, се явява и единствено
законосъобразната процедура. Този подход се налага от цялостния прочит на
формулировката на текста на чл.58, ал.2 от ЗАНН. Последната предвижда като
задължително изискуеми, кумулативно дадени две предпоставки за приложение на
цитирания нормативен текст, а именно – нарушителят да не бъде „намерен” на адреса и
новият му такъв да „не е известен”, което предполага инициатива на наказващия орган
категорично да се убеди, че не е възможно да връчи постановлението на лицето, което се
явява и единствена гаранция за законосъобразност. Като не е проявил активност, а
прибързано е възприел приложимостта на нормата на чл.58, ал.2 от ЗАНН, АНО е
предпоставил допускането на съществено процесуално нарушение, водещо до невъзможност
да настъпят правните последици, които законът свързва с проявлението на материалната
законна сила на издадения санкционен акт.
По горните аргументи, съдът намира, че жалбата срещу наказателното
постановление, доколкото съдържанието на последното е узнато едва няколко години след
издаването му и предвид липсата на други обективни данни относно датата за това
2
обстоятелство, извън наведените от самия жалбоподател, се явява подадена в
законоустановения 14-дневен срок. Същата изхожда от процесуално легитимирано лице и
съдържа всички изискуеми реквизити, обуславящи нейната редовност, което предпоставя
пораждането на предвидения в закона суспензивен и деволутивен ефект. Разгледана по
същество се явява ОСНОВАТЕЛНА, макар и само по част от аргументите, изложени в нея.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
На 27.06.2020г., около 04:00 часа, в гр.София, В. М. В., ЕГН **********, се намирал
пред дискотека „Фабрика“, разположена на бул.“Княгиня Мария Луиза“, в гр.София, когато
към него се приближили двама полицейски служители – свидетелите Г. А. Г. и И. П. И. –
младши инспектори към 02 РУ – СДВР. Те пристъпили към проверка на жалбоподателя. В
нейния ход, при неизяснени обстоятелства, В. бил задържан.
Във връзка с тези събития свид. Г. съставил акт за установяване на административно
нарушение Серия АА бл. №643344/27.06.2020 г., за това, че: „На 27.06.2020г., около 04:20
часа, в гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“№126, при извършена полицейска проверка
горепосоченото лице пречи на органите на МВР да изпълнят служебните си задължения по
време на служба след неколкократни устни разпореждания (заповеди)“. Като накърнена
била посочена разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР.
При неизяснени обстоятелства в АУАН било отразено, че въззивникът е отказал да го
подпише и да приеме копие от него, което било удостоверено с подписа на един свидетел.
Въз основа на съставения АУАН било издадено атакуваното наказателно
постановление №1366 от 03.07.2020г., с което на основание чл.257, ал.1 от ЗМВР, при
пренасяне на фактологията, описана в АУАН, смесване и почти дословен цитат на част от
диспозициите на санкционните норми на чл.257, ал.1 от ЗМВР и чл.264, ал.1 от ЗМВР
(„Лицето не изпълнява полицейско разпореждане, като пречи на полицая да изпълнява
служебните си задължения“), на жалбоподателя е наложено наказание „Глоба“ в размер на
200,00 /двеста/ лева. НП не било връчено на наказаното лице, като за издаването му то
разбрало след получено писмо от НАП за задължения, без да успее да се запознае със
съдържанието му.
Изложената фактическа обстановка се установява от събраните по делото
доказателствени материали: доказателствата, съдържащи се в показанията на разпитаните по
делото свидетели Г., И. и обясненията на въззивника В., писмените доказателства по
делото: докладна записка, справки от НАП и електронна кореспонденция, приобщени по
реда на чл.283, ал.1 от НПК.
При проведените непосредствени разпити на свидетелите Г. и И., двамата заявиха, че
не пазят съхранени спомени за случая, а това обстоятелство обуслови предявяването на
АУАН бл.№ 643344/27.06.2020 г., съгласно разпоредбата на чл. 284 НПК. Предупредени за
наказателната отговорност по чл. 290, ал. 1 НК полицейските служители изрично
3
потвърдиха положените от тях подписи в съответните графи за актосъставител и свидетел в
документа. Дистанцираха се обаче от твърдения по фактите, като не успяха да споделят
повече подробности за поведението на нарушителя, което те са възприели като израз на
неизпълнение на „устни разпореждания“ и като „пречене“ да реализират задълженията си
по служба. Макар и неспособността да се възпроизведат детайли да е обяснима с изминалия
период от време, рутинността на извършваната дейност и множеството идентични казуси в
рамките на работния им график, декларацията на разпитваните лица, че поддържат
изложеното в АУАН, за този съд остава формална, доколкото тя не намира подкрепа от
други обективни доказателствени източници. Следва да се отбележи, че АУАН не се ползва
с презумптивна доказателствена сила /подобно разбиране противоречи на нормативен акт от
по-висша степен – чл. 84 ЗАНН, вр. чл. 14, ал. 2 НПК, поради което същата се явява
неприложима, имайки предвид и дадените задължителни указания от върховния съд в тази
насока/, поради което и отразените в него констатации подлежат на доказване с всички
допустими способи за събиране и проверка на доказателствен материал, установени в НПК.
Невъзможността да бъде проверена правилността на същите указва единствено
необезпеченост на тезата на наказващия орган за извършеното нарушение.
Изводи в противната насока не биха могли да се формират и въз основа на
обясненията на жалбоподателя, които съдът обсъжда критично с оглед двояката им природа
на източник на доказателства и средство за реализиране на защита. Разказът на В. е твърде
лаконичен, поради което в него не могат да бъдат отличени в детайли обстоятелствата,
наложили полицейската проверка, реализирана спрямо него и причините за неговото
задържане. Дори и да се приеме тезата му, че именно отправената от него реплика към един
от полицейските служители, съдържаща искане последният да се легитимира, е била
възприета като неподчинение, подобно поведение трудно би се вписало в обхвата на
понятието „пречене“, доколкото изискването за легитимация е част от задълженията на
полицейските органи. Не следва да се игнорира обаче правилото, установено в нормата на
чл.116, ал.1 от НПК, приложимо по силата на ограничително препращащата норма на чл.84
от ЗАНН, което гласи, че: „Обвинението и присъдата не могат да се основават само на
самопризнанието на обвиняемия.“ Така ситуираната забрана е напълно приложима в
конкретния случай, доколкото единствените сведения за събитията, обусловили началото на
административнонаказателното производство, се съдържат макар и схематично, единствено
в обясненията на нарушителя. Те не биха могли да се ползват в случая не само поради липса
на възможност за тяхната проверка, но и доколкото съдържанието им не разкрива елементи
на проявено от жалбоподателя общественоопасно поведение, което да консумира състав на
административно нарушение.
Обстоятелствата около нарушението не могат да бъдат изведени и от други
приложени към преписката материали. Поради тези причини съдът намира и приобщените
писмени доказателства за неинформативни досежно конкретното проявление на
нарушението като виновно поведение на лице, реализирано в обективната действителност.
4
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Административнонаказателното производство е строго формален процес, доколкото
чрез него в значителна степен се засягат правата и интересите на физическите и юридически
лица. Последното обуславя и съдебният контрол, установен с разпоредбите на ЗАНН и
предвиден за издадените от административните органи наказателни постановления, да се
съсредоточава върху тяхната законосъобразност. По аргумент от чл.84 от ЗАНН, вр. с чл.14,
ал.2 от НПК съдът е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия
материален закон, като съобразява императива относно извършването на обективно,
всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, независимо от
наведените от жалбоподателя аргументи, респ. фактическите констатации, заложени в
АУАН или наказателното постановление.
Съдът след извършена проверка на съставения АУАН и издаденото въз основа на
него НП прие, че не са налице процесуални нарушения относно компетентността на
длъжностните лица, които са ги издали. Административнонаказателното производство е
образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН 3-месечен срок от открИ.е на
нарушителя, респективно 1-годишен срок от неизпълнението на правното задължение. От
своя страна обжалваното наказателното постановление е постановено в 6 – месечния
давностен срок. Ето защо са спазени всички срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34
ЗАНН, досежно законосъобразното ангажиране на административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя от формална страна.
Този съд споделя основателността на част от релевираните от въззивника в жалбата
възражения, по- конкретно за нарушение на императивното правило на чл.43, ал.5 от ЗАНН.
Вписаният в АУАН отказ на нарушителя да го подпише и да приеме препис от него, макар и
да е удостоверен с подписа на един свидетел, не може да се приеме за доказан факт, поради
липсата на сведения от страна на актосъставителя и свидетеля по акта, дадени в подкрепа на
тази констатация. Доколкото не разполага с информация за обстоятелствата, при които е
съставен акта, съдът не може еднозначно да приеме, че са спазени императивно
установените за това правила, част от които са съставянето на АУАН в присъствието на
нарушителя и неговото предявяване.
Съставът на настоящата инстанция намира, че в хода на
административнонаказателното производство са допуснати и други съществени
процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на посоченото като нарушител
лице да разбере фактическите параметри на предявената му отговорност.
Съставеният в конкретния случай АУАН не отговаря на императивните изисквания
на разпоредбата на чл.42, т.5 от ЗАНН, доколкото извършеното описание на приетото за
реализирано от жалбоподателя нарушение не кореспондира на приложената към него
материална правна норма, посочена като накърнена. Не са удовлетворени изискванията за
пълнота на обвинителната теза и адекватното упражняване на реципрочното й право на
защита на лицето, срещу което се насочва административнонаказателната принуда. Този
5
порок е пренесен и в издаденото въз основа на акта наказателно постановление, в което на
отделно основание се констатират допълнителни пропуски - бланкетност на неговата
формулировка и отсъствието на самостоятелен анализ, с коя деятелност точно
жалбоподателят е реализирал елементите на състава на вмененото му нарушение.
Прочитът на акта за установяване на административно нарушение показва, че
извършеното от В. е представено като „пречене на органи на МВР да изпълнят служебните
си задължения...след неколкократни устни разпореждания (заповеди)“. Това поведение е
отнесено като накърняващо правилото за поведение, въведено с разпоредбата на чл.64, ал. 4
от ЗМВР. Последната гласи: „Разпорежданията на полицейския орган са задължителни за
изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или
нарушение, или застрашават живота или здравето му.“ Изложената в АУАН и НП
фактология и приложената спрямо нея като накърнена правна норма обаче разкриват
непреодолимо противоречие, поради допуснато смесване на две различни хипотези на
несъобразено със закона поведение. Последното се налага и при сравнителен прочит на
санкционните норми на чл.257, ал.1 от ЗМВР (приложена в случая) и тази на чл.264, ал.1 от
с.з. Докато първата визира „неизпълнението на полицейско разпореждане”, то втората
категорично е дадена с оглед санкциониране на „противозаконно пречене изпълнението на
функциите на полицейските органи”. Като е релевирал твърдения за едновременното
наличие на двете хипотези, които се сакционират на различни основания, наказващият орган
е възпрепятствал възможността да се извърши преценка, дали приетото поведение на
жалбоподателя действително е годно да реализира състав на нарушение и какво точно, с
оглед своето съдържание. Тук е мястото да се посочи, че докато текстът на чл.257, ал.1 от
ЗМВР предвижда бездействие, то този на чл.264, ал.1 от ЗМВР визира действие, като
възможна форма на изпълнително деяние. Отразеното в НП, наред с твърдението за
неизпълнение на полицейско разпореждане, пречене на полицейски орган да изпълни
задълженията си по служба, категорично не кореспондира със санкционната норма на
чл.257, ал.1 от ЗМВР, което сочи на накърняване императивното правило на чл.57, ал.1, т.6
от ЗАНН. Предложената формулировка възпрепятства възможността, както на нарушителя,
така и на съда да узнае действителната воля на наказващия орган, дали санкционира
жалбоподателя за проявеното неподчинение да изпълни издаденото му разпореждане, или за
това, че е попречил да се извърши полицейска проверка. Не на последно място, изложението
в един текст на обективни елементи, относими към два различни състава на простъпки и
налагането само на една санкция за тях, противоречи на императивното правило на чл.18 от
ЗАНН, съгласно което за всяко нарушение се налага отделно наказание.
Неправилно въведената материална разпоредба препятства изпълването на правната
квалификация на възведеното нарушение и съществено накърнява възможността на
привлеченото към отговорност лице да разбере правните рамки на предявеното му
административно обвинение. Същото обуславя, както наличието на порок във волята на
актосъставителя и административнонаказващия орган по смисъла на чл.42, т.5 от ЗАНН и
чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, така и материална незаконосъобразност на издаденото наказателно
6
постановление, като отнема възможността за постигане изискуемо единство между факти и
право. Този пропуск не може да бъде саниран едва на стадия на въззивното производство,
доколкото подобен подход би обосновал недопустимо противоречие с принципа reformatio
in pejus.
На следващо място, в АУАН и НП словесното описание на нарушението, предявено
на В., се изразява в дословно пренасяне на елементи от диспозициите на чл.257, ал.1 от
ЗМВР и чл.264, ал.1 от ЗМВР, а именно „не изпълнява полицейско разпореждане“ и „пречи
на полицая да изпълнява служебните си задължения“, без обективните и субективните
признаци от фактическия състав на конкретното нарушение да са пояснени, така че да се
придобие представа за проявлението им в поведението на санкционираното лице. Липсва
изрично отразяване в какво се е изразило „пречене“-то или „разпореждания“-та, на които
нарушителят не се е подчинил. Бланкетното въвеждане на текста на правни норми, без да
бъдат ангажирани фактите, с които се изпълват отделните им елементи, възпрепятства
възможността да се извърши преценка, дали приетите за неизпълнение действия или
бездействия действително са годни да реализират състав на нарушение, както с оглед своето
съдържание, така и с оглед интензитета си, респ. да се определи точно неговия вид. В тази
връзка обективно е отнета дори възможността да се анализира извършеното в контекста на
предпоставките за приложение на нормата на чл.28 от ЗАНН. Така очертаните факти следва
задължително да присъстват в обстоятелствената част на наказателното постановление, като
те не биха могли да се тълкуват и допълват въз основа приобщените към делото
доказателствени материали. Съдът намира за необходимо да отбележи, че елементи от
състава на нарушението е незаконосъобразно да се извеждат по подразбиране и/или по
предположение, още по- малко за неговото установяване да се използва техника на
препращане към съдържанието на документи или изявления, съществуващи като факти
извън материализираното волеизявление на наказващия орган. Последните биха могли да се
ползват единствено с оглед тяхната доказателствена стойност за установяване
съществуването на твърдени обстоятелства. Подобен подход е равнозначен на допълване на
властническата воля на АНО, което се явява недопустимо. Това разбиране е установено и в
задължителната съдебна практика на върховната инстанция, в частност ТР № 2 от 2002г. на
ОСНК на ВКС, приложимо и в конкертния случай, доколкото се касае за наказателна по
характера си процедура, която субсидиарно, по силата на чл.84 от ЗАНН се подчинява на
правилата на НПК. Всички задължителни елементи от състава на нарушението
задължително следва да фигурират в санкционния акт, тъй като носят информация за
фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на нарушителя в
осъществяването му. Именно наказателното постановление определя окончателно
„административното обвинение“ и фиксира параметрите на реципрочната функция,
свързана с упражняване правото на защита на жалбоподателя. Коментираните пропуски и
несъответствия са довели до съществено процесуално нарушение, доколкото не предпоставя
условия за пълноценно и ефективно упражняване правото на защита на привлеченото към
отговорност лице. Тук следва да се посочи, че изискването към всеки гражданин да познава
действащото в страната законодателство, не дерогира задължението на органите да
7
съблюдават минимално изискуемото съдържание на своите актове, в случаите на
иницииране на наказателни процедури, доколкото подобно разбиране противоречи не само
на императивните правила на ЗАНН и приложимите по силата на чл.84 от ЗАНН разпоредби
на НПК, но и на нормите на Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи.
С оглед на изложените аргументи се достига до извод, че при съставяне на АУАН е
нарушено императивното изискване на чл. 42, т. 5 от ЗАНН, а при постановяване на НП са
нарушени разпоредбите на чл. 57, ал. 1, т. 5 и т.6 от ЗАНН, които пороци са тежки и
неотстраними на този етап от производството. Нарушението е съществено, когато ако не е
било допуснато, би могло да се стигне и до друго решение по въпроса, или когато е довело
до ограничаване на правата на страните, в която и да е фаза на процеса. Такъв е и
настоящият случай, в който наказващият орган е неглижирал напълно установения от закона
минимален задължителен старт, обуславящ законосъобразността на неговия акт от
формална страна.
Само за пълнота, съдът намира за необходимо да сподели кратки аргументи по
същество на казуса. Разкрива се недоказаност на фактическите твърдения на
административнонаказващия орган, която не може да бъде преодоляна. Съдържането на
свидетелските показания, събрани в хода на съдебното следствие, анализирано заедно с
обясненията на нарушителя не служи за изясняване на обстоятеллствата от предмета на
доказване. Изявленията на двамата полицейски служители, разпитани пред съда, са напълно
неинформативни относно реда за провеждане на полицейската проверка и установеното в
нейния ход. В този смисъл не са събрани доказателства за извършено нарушение от вида,
посочен в издадения санкционен акт. Всичко това е показателно за незадълбоченото
изследване на обстоятелствата относно случая. От тази гледна точка не е постигната пълна
доказаност на деянието и вината на дееца, необходими за реализирането на неговата
отговорност. Проведеният анализ на данните, събрани преди издаването на НП е
некоректен, доколкото е позован на доказателствена дейност, белязана от пропуски и
предпоставила ангажиране на отговорност чрез презюмиране на факти, за които не е
постигнато категорично познание.
Съобразно така изложените фактически и правни доводи, съдът приема, че
административнонаказателното производство по налагане на административно наказание е
опорочено от нарушения на формата на актовете, както и не е проведено всестранно и
пълно, поради което и деянието остава недоказано от субективна страна. Тези констатации
мотивират извода, че издаденият санкционен акт е незаконосъобразен и необоснован,
поради което следва да бъде отменен.
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 2, т.1 ЗАНН, Софийски районен съд, НО,
2-ри състав,
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление №1366/03.07.2020 г., издадено от ВС –
Началник на 02 РУ - СДВР, с което на основание чл. 257, ал. 1 от ЗМВР на В. М. В., ЕГН
**********, е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 200,00 /двеста/,
лева за нарушение на чл.64, ал.4 от ЗМВР, като незаконосъобразно и неправилно.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд - София
град, на основанията предвидени в НПК, и по реда на Глава Дванадесета от АПК, в 14-
дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9