№ 92
гр. Варна, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело
№ 20213000500357 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на Мюсюлманско
изповедание, гр. София чрез адв. М. Д. от АК-Шумен, срещу решение №
260056/21.05.2021г., постановено по гражданско дело № 87 по описа за 2020г. на Окръжен
съд – Търговище, с което са отхвърлени исковете му против Община Попово, за признаване
за установено, че ищецът е собственик на Поземлен имот /ПИ/ с идентификатор №
57649.503.1448 по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на град Попово,
област Търговище, с площ от 2137 кв. м, с трайно предназначение на територията:
Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), с номер по
предходен план: 1717, квартал 72, парцел I, при съседи: 57649.503.3508, 57649.503.3511,
57649.503.1447, 57649.503.1446, 57649.503.1445, 57649.503.1444, заедно с построените в ПИ:
Сграда с идентификатор № 57649.503.1448.1 по КККР на град Попово, община Попово,
област Търговище, разположена в ПИ с идентификатор №57649.503.1448, със застроена
площ на сградата от 114 кв. м, брой надземни етажи: 1, с предназначение: култова,
религиозна сграда; и сграда с идентификатор № 57649.503.1448.2 по КККР на град Попово,
одобрени със Заповед РД-18-78/26.10.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на
сградата: гр. Попово, п. к. 7800, ул.“Александър Стамболийски“ № 12, разположена в ПИ с
идентификатор №57649.503.1448, със застроена площ на сградата от 38 кв. м., брой
1
надземни етажи: 1, с предназначение: Култова, религиозна сграда; и ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 3150 лв., направени по делото разноски. В жалбата се
поддържа, че решението е незаконосъобразно като постановено при допуснати процесуални
нарушения /липса на мотиви, необоснованост и необсъждане на целия доказателствен
материал в неговата съвкупност/ и нарушения на материалния закон. В тази връзка се сочи,
че от доказателствата по делото се установява, че най-късно от 1929г. мюсюлманската
вероизповедна община, чийто правоприемник е настоящият ищец, е владеела поземления
имот, в който е построила джамия и сграда за нуждите на турското училище /наличието им е
установено като факт най-късно през 1951г. в Акта за държавна собственост/. В тази връзка
се сочи, че няма пречка имот, записан в плана на населеното място на друг субект да бъде
владян и придобиван по давностно владение от владелеца, което в случая е станало най-
късно с изтичането на 20-годишна придобивна давност. Построените в имота сгради пък са
били придобити въз основа на принципа на приращението. Понастоящем сградите са
отразени в СГКК като култови сгради - молитвени храмове с титуляр ищеца. Оспорва се и
извода на съда, че турското училище е било одържавено през 1951г. на правно основание,
което освен това не е включено в основанията за реституция по чл. 3, ал. 2 от ЗВСОНИ и § 5
от ПЗР на Закона за вероизповеданията. В тази връзка са развити подробни съображения за
неприложимост на нормата на чл. 140 от Закона за народната просвета от 1948г. относно
завземането на сградата на училището, а ако същата е приложима – не са налице
доказателства за изпълнението на изискването на чл. 135 от същия закон за безвъзмездно
предаване на имота на съответния народен съвет. Поради това се поддържа, че отнемането
на постройката е станало не по установения ред и това е основанието за възстановяването й
по реда на ЗВСОНИ. Сочи се освен това, че съдът е допуснал процесуално нарушение като
не е събрал изисканите и непредставени от ответника писмени доказателства, съставляващи
съдържанието на досието на процесния недвижими имот, по което е съставен оспорения Акт
за общинска собственост. В тази връзка няма отправено доказателствено искане.
Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявените искове, ведно с
присъждане на разноските за двете съдебни инстанции.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна
Община Попово чрез адв. Р. Д. от АК-Търговище, с който същата е оспорена като
неоснователна. Изцяло се споделят решаващите мотиви на първоинстанционния съд за
неоснователност на предявените искове. Счита се, че при постановяване на обжалваното
решение не са допуснати процесуални нарушения, а съдебният акт е мотивиран и
обоснован. Счита се, че по делото не е установено изобщо мюсюлманската духовна общност
да е осъществявала фактическа власт с намерение за своене върху дворното място, както и
периода на осъществявано владение. Не е било установено по делото и кога и въз основа на
какви документи са изградени постройките в поземления имот. Поддържа се, че сградата на
турското училище е отнета на законно основание /по силата на ЗНП /отм.// и не подлежи на
възстановяване по ЗВСОНИ. Имотите не са придобити и въз основа на придобивна давност
за периода след 2000г. до подаване на исковата молба. Претендира се решението да бъде
2
потвърдено, ведно с присъждане на разноските по делото.
В с.з. изразените в жалбата и в отговора й становища на страните се поддържат чрез
процесуалните им представители. Последните са предстивили и в писмен вид
съображенията си по съществото на спора.
За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното от фактическа
и правна страна:
В подадената на 13.03.20г. искова молба ищецът „Мюсюлманско изповедание“, гр.
София твърди, че е собственик на следните недвижими имоти, находящи се в гр. Попово и
индивидуализирани по действащата КККР на гр. Попово, одобрени със Заповед № РД-18-
78/26.10.09г. на изпълнителния директор на АГКК, а именно: поземлен имот /ПИ/ с
идентификатор № 57649.503.1448, с площ от 2137 кв. м., , с номер по предходен план: 1717,
квартал 72, парцел I, заедно с построените в ПИ: сграда на един етаж с идентификатор №
57649.503.1448.1, със застроена площ на сградата от 114 кв. м., и сграда с идентификатор №
57649.503.1448.2, със застроена площ на сградата от 38 кв. м. и с административен адрес -
ул.“Александър Стамболийски“ № 12. Наведените в исковата молба и в уточняващата
такава от 24.02.21г. /т. ІІ, л. 439-442/ твърдения са, че собствеността върху поземления имот
била придобита въз основа на придобивна давност за периода от 1926г. до момента на
подаване на исковата молба; тази върху сградите – въз основа на приращение като
построени върху собствена земя, а евентуално въз основа на придобивна давност - с начален
момент от 1929г. и изтекла през 1949г. съгласно Закон за давността, както и въз основа на
настъпилата по силата на ЗВСОНИ и § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията
реституция на собствеността върху процесните имоти, които са били отнети без законово
основание за това. Изложено е, че поземленият имот е бил закупен през 1926 г. със средства
на местното население, изповядващо мюсюлманско вероизповедание в полза на
мюсюлманското настоятелство за построяването на джамия в гр. Попово. Джамията е била
построена в периода 1926г.-1929г. и е действала до 1956 г. Освен това мюсюлманското
настоятелство е построило и съществуващите сгради в поземления имот. Именно в този
поземлен имот мюсюлманите от гр. Попово са извършвали и продължават да извършват
своята богослужебна дейност. През 1951г. построените в имота сгради са били иззети от
държавата, за което е бил съставен съответен акт с пореден № 47/25.07.51г., но въз основа на
настъпилата им реституция по силата на ЗВСОНИ, със Заповед № ДС-189/26.11.2001г. на
областния управител на гр. Търговище е било извършено деактуване на постройките като
държавни. Въпреки горните обстоятелства, ответникът Община Попово е съставила Акт за
частна общинска собственост № 487/27.03.2002г. по отношение на поземления имот,
представляващ парцел І, пл. № 1717 по плана на гр. Попово, на осн. § 42 от ПЗР на ЗИД на
ЗОбС. Тъй като този акт не създава права на общината върху имота, а освен това не е
налице посоченото придобивно правно основание, то ищецът счита себе си за техен
собственик. Посочено е, че имотите се владеят от местното неперсонифицирано поделение
на ищеца – Мюсюлманско настоятелство, гр. Попово като се заплащат и всички
3
консумативни разноски за имота. Поддържа се, че Мюсюлманското изповедание, гр. София
е регистрирано юридическо лице по см. на Закона за вероизповеданията, което е
правоприемник на съществувалите религиозни, религиозно-просветни и социално-
благотворителни юридически лица на мюсюлманите в периода до 1949г. Поради това се
обосновава наличието на правен интерес за ищеца да установи по отношение на ответната
община, че е собственик на описаните недвижими имоти, придобити въз основа на
посочените придобивни способи.
В отговора на исковата молба ответната община оспорва предявения иск. Счита, че по
делото не е доказано, че ищецът е правоприемник на Джамийското настоятелство гр.
Попово. Освен това липсват доказателства за закупуването на поземления имот, както и за
собствеността върху процесните сгради и времето на тяхното построяване (като
представеният списък на покритите имоти на Джамийското настоятелство гр. Попово не
удостоверява собствеността върху процесните имоти). Освен това в Акта за държавна
собственост от 1951 г. е отразено наличието на основно турско училище, а не на молитвен
храм (джамия), а като ползвател на имота е посочено турското училищно настоятелство.
Поради това се счита, че процесните имоти са били държавна собственост (съобразно чл. 2,
ал. 1 от ЗДИ /отм./), а впоследствие са преминали в патримониума на община Попово. Освен
това във всички разписни листи към действащите кадастрални и регулационни планове на
гр. Попово, считано от 1908г. и до настоящия момент, поземленият имот е отреден като
общински. Поддържа се още, че ако се установи, че имотите са били собственост на
турското училище, то на осн. чл. 154 от Закона за народното просвещение /в редакцията му
съобразно ЗИД, обн. в ДВ, бр. 231/12.10.1945г./, за задоволяване нуждите на малцинствените
населения в България за обезпечаване обучението им на техния матерен език, общините
откриват училища и ги издържат по отношение на веществените им разходи, а съгласно чл.
164е от същия закон, училищните фондове и имоти на съществуващите до влизането в сила
на този закон частни малцинствени училища, преминават в общия училищен фонд в
положението, в което се намират, а сградите, инвентара и учебните пособия се предават
безвъзмездно на общините, за нуждите на съответните малцинствени училища. Относно
втората процесна сграда с идентификатор № 57649.503.1448.2 се сочи, че тя е построена въз
основа на строително разрешение от 04.07.1966г., таксата, за което е била заплатена от
държавния бюджет, поради което не може да се приеме, че е собственост на ищеца въз
основа на въведените от него придобивни основания. Претендира се исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Въз основа на наведените с исковата и уточняващата молба твърдения за наличието
на право на собственост върху процесните имоти в патримониума на ищеца Мюсюлманско
изповедание, гр. София /вписано на осн. чл. 18 от Закона за вероизповеданията като
религиозна институция със статут на юридическо лице/, като придобито чрез придобивни
основания, посочени в нормата на чл. 77 от ЗС /вкл. и чрез правоприемство от
Мюсюлманско настоятелство гр. Попово като негово местно поделение, което
понастоящеме не е персонифицирано/, както и че ищецът ги владее, а ответната община
4
оспорва собствеността му, вкл. и чрез съставения акт за частна общинска собственост
относно поземления имот, следва да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес от
предявените положителни установителни искове за собствеността върху
индивидуализираните недвижими имоти. За допустимостта на предявените искове няма
правно значение наличието на евентуално висящ правен спор по § 4, ал. 2 от ПЗР на Закона
за вероизповеданията /ЗВ/, тъй като този иск има за предмет оспорването на
правоприемството между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-
просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г., като факт,
който е част от регистърния статут на вероизповеданието и искът се води срещу друго
претендиращо правоприемство вероизповедание.
Основателността на предявените искове е обусловена от установяването по пътя на
пълното и главно доказване от ищеца на фактите, с които съответните правни норми
свързват последицата на придобиването на правото на собственост в неговия патримониум,
вкл. и чрез правоприемство.
Съгласно § 7 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в
Царство България, утвърден с Указ на цар Борис ІІІ, обн. в ДВ, бр. 63/26.06.1919г. и
действал до 23.11.1945г., при наличието на повече от 40 мюсюлмански семейства в населено
място, те могат след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията
да образуват мюсюлманска вероизповедна община, която по силата на § 8 от устава е
юридическа личност и може да притежава за джамиите и училищата си, движими и
недвижими имоти и да приема със или без задължения дарения и завещания, направени в
тяхна полза. Мюсюлманските вероизповедни общини са управлявани и представлявани от
настоятелства - § 11. Почти с идентично съдържание /разликата е относно броя на
мюсюлманските семейства в населеното място, които могат да образуват вероизповедната
община и в наименованието на училищата - медресета/ тези норми са пренесени и в
следващия Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България,
действал от 23.11.1945г. до 22 май 1951г. (тяхното съдържание е общодостъпно на
електронната страница на Главното мюфтийство на електронен адрес
https://www.grandmufti.bg/bg/za-nas/normativni-dokumenti/881-ustavi.html). Аналогични са и
нормите от действалия след 23 май 1951г. до 1975г. Устав на мюсюлманското изповедание в
Народна република България /л. 134-187 от делото/.
Съгласно Устава от 1919г. всяка вероизповедна община може да има един или повече
молитвени домове според броя на населението си /§ 90/. Възлагането на нов молитвен дом
се допуща с разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията.
Разрешението се поисква чрез главното мюфтийство с мотивиран доклад от съответния
мюфтия или мюфтийски наместник, основан на постановление на настоятелството на
вероизповедната община. Определени са и основните изисквания към съдържанието на
доклада /§ 91/. Аналогични са разпоредбите по тази материя и в следващите устави на
мюсюлманското вероизповедание в България.
5
По настоящото дело не са представени писмени доказателства за създаването и
съществуването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Попово през периода от
1919г. до 1951г., нито след това. Няма и документи, свързани със закупуването на поземлен
имот за нуждите на такава вероизповедна община на мюсюлманите в гр. Попово, както и за
строителството на молитвен дом – джамия или на сграда за нуждите на духовно
мюсюлманско училище /медресе/ или на училище за турските малцинствени групи за
изучаване на майчин език.
От представения от ищеца документ, съставен в гр. Попово на 23.03.1929г.,
наименован „Списък на покритите имоти на джамийското настоятелство за Попово“,
съхраняван в Централния държавен архив /ЦДА/, който съобразно отделните графи е имал
за цел да опише молитвените домове, тяхното наименование и местонахождение, вида на
постройката, броя на свещенослужителите, емлячната оценка и притежавани документи, се
установяват следните записвания: 1. Джамията е съборена, богослужението се извършва на
открито; 2. Дворно джамийско място има 1 дка и 9 ара, от които е отстъпено на турското
училище 9 ара; 3. Наченато е постройка на новата джамия. Документът е подписан от
председател Мустафа Юсеинов. Върху документа е поставен щемпел с надписа
„Мюслюманска вероизповедна община гр. Попово“ /т. І, л. 57-59 и т. ІІ, л. 448/. Видно от
представения на л. 444, т. ІІ „Списък на имотите, които са притежание на Поповската
мюсюлманска вероизповедна община към днешна дата“, че същият е съставен в гр. Попово
на 11.11.1932г. и в същия са описани Джамия в двор от 1 декар, находящ се в гр. Попово;
ливада от 6 дка, и място за гробище от 6 дка, находящи се в землището на гр. Попово.
Документът е подписан от председателя И.. Върху документа е поставен отпечатък от
щемпел с надписа „Мюслюманска вероизповедна община гр. Попово“.
Поставените печати не съответстват на изискването на § 41 от действалия към 1929г.
и 1932г. Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България,
който е предвиждал печатът на настоятелството да е с държавен герб и надпис на български
и турски: „Царство България, мюсюлманска изповедна община ………..“. Не е ясна целта за
съставянето на документите, но най-вероятно те са били свързани с изискването за водене на
нарочни книги, вкл. и такава за инвентара /§ 34 от цитирания устав от 1919г./.
На л. 445-446 са представени копия на документи, озаглавени „Списък на покритите
имоти, които притежава Поповското турско училищно настоятелство“, подписан от
председател. В документа е описано училище в квартал 17, състоящ се от І, ІІ, ІІІ парцели,
отбелязано е, че постройката е масивна, на един етаж, състои се от 2 стаи, с площ от 96 кв.м.,
емлячна оценка от 50 000 лв. и днешна цена от 70 000 лева. Отбелязано е, че
настоятелството не притежава крепостен акт. Липсва отбелязана дата на съставяне на този
документ. Съпоставено обаче с градоустройствения статут на имота съобразно
заключението на СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд, което подробно ще бъде
коментирано по-долу, описанието на имота като състоящ се от три парцела І, ІІ, и ІІІ в кв.
17, съответства на кадастрален и регулационен план на дворищната регулация, утвърден от
6
1908г. и действал до 1958г. Може да се приеме, че документът е съставен при действието на
този план.
Видно от Акт № 184-І за завземане на недвижим имот за държавен, бивша
собственост на Турското училищно настоятелство, гр. Попово, съставен на 25.07.1951г., че
на осн. чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните имоти, считано от 25.07.51г. е одържавена цялата
сграда на училището, което служи на турските малцинствени групи в гр. Попово, находящо
се на ул. „Стълба“ 8 и при граници – от всички страни улици, състоящо се от един етаж с 2
стаи, коридор и антре. Посочено е, че заварен използвач на имота е Турското училищно
настоятелство и за имота няма съставен акт /т. І, л. 60 и т. ІІ, л. 447/. На гърба на акта е
отбелязано, че на основание Заповед № ДС 189/26.11.2001г. на Областен управител на
област Търговище, имотът се отписва от актовите книги за недвижими имоти, държавна
собственост. Копие от тази заповед е приложена на л. 55 и от съдържанието на същата се
установява, че нареждането за отписването е основано на нормата на чл. 3, ал. 2, вр. чл. 3,
ал. 1 от ЗВСВОНИ и чл. 78 от ЗДС. Относно местонахождението на сградата в заповедта е
посочено, че тя се намира в парцел І, пл. № 1717, кв. 72 на гр. Попово по плана от 1993г.
Издаването на заповедта е инициирано от подадена на 23.11.1998г. молба до областния
управител на област Русе от Мюсюлманското настоятелство гр. Попово, към която е било
приложено и писмо изх. № 395/05.01.1998г. на Дирекция на вероизповеданията при МС,
коментираните по-горе списъци на покритите имоти, съхранявани в ЦДА, актуална скица на
имота. Поради това в заповедта е прието, че собствеността върху имота е възстановена по
силата на ЗВСВОНИ на Мюсюлманското настоятелство – Попово /последното към датата на
издаване на заповедта и съгласно чл. 19 от действащия тогава Устав на мюсюлманското
изповедание в Република България е било юридическо лице/. Копие на цитираното в
заповедта писмо изх. № 395/05.01.1998г. на Дирекция на вероизповеданията при МС е
представено в т. І, л. 62 и в същото се изразява правното становище, че съгласно Устава за
духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919г., действал
до 1945г., мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е
притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си, а съобразно действащия
към момента на съставяне на това писмо Устав на мюсюлманското изповедание, наследник
на тази община се явява мюсюлманското настоятелство.
Видно от представеното на л. 63 удостоверение, издадено на Мюсюлманско
настоятелство – Попово от областен управител на област Търговище на 06.02.2002г., че в
отдел „Държавна собственост“ на посочената област към 06.02.02г. не е налице информация
за одържавяване на терена на имот 1717, парцел І, кв. 72 на гр. Попово по плана на
населеното място от 1993г., върху който е разположен реституиран по силата на чл. 3, ал. 2,
вр. ал. 1 от ЗВСВОНИ имот, представляващ масивна сграда /училище/.
От представените от ищеца и приложени в т. ІІ, л. 536-539 удостоверения, издадени
от община Попово през 2006г., 2009г., 2011г. и 2020г. в регистъра на църковните и
джамийските настоятелства е вписвано ръководството на мюсюлманското настоятелство гр.
7
Попово като поделение на Мюсюлманско вероизповедание, на осн. чл. 19 от Закона за
вероизповеданията. Освен това районният мюфтия на гр. Шумен е назначил на 01.08.2004г.
лице за „имам-хатиб“ на гр. Попово със задължението да извършва всички религиозни
обреди в гр. Попово и в посочени села в района. През 2015г. главният мюфтия като
представител на Мюсюлманското изповедание е сключил трудов договор и допълнително
споразумение за назначаването на „имам“ на гр. Попово. Мюсюлманското настоятелство
пък е абонат на енергоснабдителното дружество, за чиито услуги е заплащало съответните
разноски през 2021г./т. ІІ, л. 540-546/
От представеното на л. 326 удостоверение, издадено от ОС-Търговище на 03.08.20г.,
се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията, воден при съда,
няма вписано местно поделение на Мюсюлманско изповедание, гр. София – Мюсюлманско
настоятелство – Попово или друго със сходно наименование.
На 27.03.2002г. е съставен Акт за частна общинска собственост за имот, находящ се в
гр. Попово, ул. „Ал. Стамболийски“ и представляващ дворно място с площ от 2 141 кв.м.,
парцел І, пл. № 1717, кв. 72, при граници изток, запад и юг – улици и на север – имоти пл. №
1714 и 1715. Правното основание за съставяне на акта е § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС и с
посочване, че бивш собственик на имота е общината /т. І, л. 67-68/. Актът е вписан в СВ-
Попово на 25.11.04г. и въз основа на същия в издадената на 12.03.21 скица на поземления
имот от СГКК-Търговище, като негов собственик е вписана община Попово /т. ІІ, л. 481-
482/. Преди съставянето на този акт е изпратено на 25.02.2002г. писмо от кмета на общината
до областния управител на област Търговище, в което е посочено, че за този поземлен имот
в отменените планове на гр. Попово няма данни същият да е отнеман от физически или
юридически лица в полза на държавата или общината /т. І, л. 69/.
Въз основа на постъпило искане от Съюз на ветераните от войните гр. Попово от
18.02.10г. за изработване на ПУП-ПРЗ за УПИ І в кв. 72, на 25.02.10г. е било взето решение
от ОбС-Попово за откриване на процедура за частично изменение на ПУП-ПРЗ на
посочения парцел като се промени предназначението му от „за дом на техниката, дом на
учителя, озеленяване и павилиони“ в „озеленяване рекреационни дейности и Мемориален
комплекс“. Със заповед от 05.03.10г. на кмета на община Попово е допуснато изработване
на поисканото изменение на действащия ПУП-ПРЗ чрез посочената промяна на
предназначението му. Цитираната заповед е допълнена с нова такава на кмета на общината
от 21.02.18г. като е разпоредено да се изработи и инвестиционен проект за строеж на
„Мемориален комплекс на загиналите поповчани във войните“ /т. ІІ, л. 476-480 и л. 483-484/.
От заключението на СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд, което съдът
кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че:
- процесният поземлен имот е обособен по кадастрален и регулационен план /КРП/ на
дворищната регулация, утвърден със заповед № 795/20.06.1908г. като новообразувани
парцели І - общински, ІІ - общински, и ІІІ – общински, с обща площ от 2 045 кв.м., в кв. 17.
8
Няма данни вписани в разписния лист.
- по КРП, одобрен през 1958г. имотът е без кадастрален номер, с площ от 2 258 кв.м.
и попада в парцел ІV – за обществени нужди, кв. 154а. По разписен лист – двор, без
документ за собственост, а за сградата – по АДС № 103/25.07.1951г. – държавна
собственост.
- по КРП от 1973г., имотът е с № 893, с площ от 2 231 кв.м. и попада в кв. 35 – за
озеленяване. По разписен лист – двор, няма данни за собственик, а за сградата – по АДС №
103/25.07.1951г. – държавна собственост.
- по КРП, одобрен 1987г., имотът е с № 1717, с площ от 2 035 кв.м., попадащ в парцел
І – за озеленяване, дом на техниката и дом на учителя, кв. 72. По разписен лист – двор „за
озеленяване, дом на техниката и дом на учителя“, без документ за собственост, а за сградата
– АДС № 103/25.07.1951г. – държавна собственост.
- по КРП от 1993г. имотът е с № 1717, с площ от 2 035 кв.м.,попадащ в парцел ХІХ –
за озеленяване, кв. 72. Няма данни за собственик, за сградата по разписен лист – турско
училище, по АДС № 103/25.07.1951г. – държавна собственост
- по КП от 2000г., имотът е с № 1717 и с площ от 2 141 кв.м., общинска собственост
съгласно АОС № 487/27.03.2002г. и разписен лист, за сградата – няма данни;
- по ПУП, ПР, одобрен 2009г., имотът е без номер с площ от 2 141 кв.м. и попада в
парцел ХІХ за озеленяване, кв. 72; общинска собственост съгласно АОС № 487/27.03.2002г.
и разписен лист, за сградата – няма данни;
- по КККР, одобрени със заповед от 26.10.09г. имотите са с идентификатори
съответно 57649.503.1448 /поземлен имот с площ от 2 137 кв.м., с трайно предназначение –
ниско застрояване, собственост – частна, обществени организации/, сграда с идентификатор
57649.503.1448.1 /собственост – частна, обществени организации с предназначение
„Култова, религиозна сграда“/ и сграда с идентификатор 57649.503.1448.2 /собственост –
частна, обществени организации с предназначение „Култова, религиозна сграда“/, без
документи за собственост.
Видно от приложените към заключението скици, че за първи път сграда с предверие
/залепена пред основната сграда пристройка/ е отразена в поземления имот в КРП от 1958г.
и върху сградата е отразено, че е „турско училище“ /л. 531/. При еднакъв мащаб на скиците,
контурите на сградата и на предверието, долепено до нея, са отразявани в скиците с
различна по големина площ и конфигурация. Вещото лице не е открило наличието на
документи за отчуждаването на поземления имот.
Изнесеното в заключението на вещото лице изцяло съответства на разписните листи,
ведно със съответната част на действалите планове за поземления имот, копия от които са
представени с отговора на исковата молба /т. І, л. 94-101/ и с допълнителни молби на
9
ответника от 08.06.20г. /т. І, л. 105-108/ и отговор от 18.03.21г. /т. ІІ, л. 474-475/.
Видно от строително разрешение № 38, издадено на 04.07.1966г., че се позволява на
турското училище в гр. Попово, в кв. 154, да построи входно антре на училището с размери
8/3 м. и с височина от 3 м. с ж.б плоча, съгласно строителна линия, дадена от техническа
служба. Таксата е заплатена от държавния бюджет. На същата дата е издаден и протокол за
дадена строителна линия по повод заявлението, подадено от турско училище относно
застрояването на парцел ІV, кв. 154а в гр. Попово чрез застрояването на входно антре с
размери 8/3 м. /т. І, л. 93 и 92/.
Съобразно представен от ответната страна протокол от м. 12.1986г. на комисия по чл.
309 от ППЗТСУ /отм./, се установява, че е направен оглед на сградата, представляваща „Дом
на учителя“ в гр. Попово и е установено, че от земетресението има пукнатини в ъглите на
помещенията, поддаване на основите; има вертикални пукнатини между старата и
пристроената сграда. Комисията е решила, че освидетелства сградата като застрашена от
срутване /т. ІІ, л. 472/.
От представен от ответника констативен протокол от 21.01.20г., съставен от комисия,
назначена от кмета на община Попово във връзка с инвестиционния проект за изграждането
на „Мемориален комплекс на загиналите поповчани във войните“ се установява, че в
присъствието на представители на Районното мюфтийство-Търговище е извършен оглед на
процесната сграда, при която е описано нейното състояние, което е дало основание на
комисията да предложи на осн. чл. 195, ал. 6 от ЗУТ кметът на общината да издаде заповед
за премахването й като опасна. Комисията е взела предвид и изготвеното от инж. Иван
Миладинов конструктивно становище за съществуващата процесна сграда /т. ІІ, л. 514-517/.
От показанията на водените от ищеца свидетели се установява следното: според св.
А. А., който от 1950г. живее в гр. Попово /когато е бил на 5-годишна възраст/ сочи, че в
центъра на града мюсюлманското изповедание има имот и храм, който е бил изграден през
1926 г., но е изгорял. След пожара настоятелството построило сграда за молитвен дом, а
след това е изградено турското училище и допълнителна сграда, но свидетелят не знае
точната година на изграждането. Поземленият имот е 2 дка и в същия е имало 5
мюсюлмански гроба, които сега са затрупани. Към 1990г. мястото е било станало гора и е
трябвало да се изчисти. Преди демокрацията сградата била отчуждена и на мюсюлманите е
било забранено да посещават джамията. След одържавяването на сградата последната е била
ползвана от общината за всякакви работи. Свидетелят като председател на мюсюлманското
настоятелство е подал документи за връщането на имота и той e бил освободен от общината
след 1990г. Оттогава мюсюлманите си провеждат молитвите в сградата, която е била
разсипана и поради това се наложило извършването на ремонти. Сочи, че откакто са си
получили имота обратно, никой не е правил възражение за него и само мюсюлманското
настоятелство го ползва. Преди връщането на сградата в същата е имало шивачки, а след
това била складирана офис-техника от общината. Земята и сградата вече 20 години се ползва
10
от настоятелството.
Според св. О., който е роден през 1940 г. и сочи, че откакто се помни знае двора и
сградата като принадлежащи на мюсюлманите, където те ходят да се молят. Сочи, че след
09.09.1944г. сградата се е ползвала за около 10 години като турско училище, в което
свидетелят е учил. Имотът по това време се е ползвал и като джамия. Сочи, че си спомня, че
в двора е имало 5-6 гроба, но сега няма следа от тях. Мюсюлманите поддържат със
собствени средства сградата.
Свидетелят И. е вакъфски отговорник на Районното мюфтийство в гр. Търговище и
поради това често посещава джамията в гр. Попово. Сочи, че е научил от други хора, че
сградата преди това е била турско училище, а сега се ползва като джамия. Това е
единственото място в гр. Попово, на което мюсюлманите извършват своето богослужение.
Сочи, че след молитвата всички излизали навън и отивали да четат Коран на няколкото
гроба в двора. След връщането на имота никой не е обезпокоявал мюсюлманите при
използването му.
При изслушването си в с.з. вещото лице сочи, че при извършения оглед на сградата
/м. 04.2021г./ е установила, че същата е била заключена и има решетки. Няма прозорци, а
стъклата са счупени. Някъде дори и липсвали врати.
С оглед на така установеното по фактите от подробно коментирания доказателствен
материал по делото, следва да се приеме, че ищецът е правен субект, който се легитимира
като правоприемник на съществувалите религиозни, религиозно-просветни и социално-
благотворителни юридически лица на мюсюлманите в България в периода до 1949г.
Понастоящем единствено Мюсюлманско изповедание гр. София има правосубектност, тъй
като местните му поделения не притежават такава.
Както се установи и по-горе, липсват писмени доказателства за учредяването и
съществуването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Попово /а за това съобразно
действалия от 1919г. устав се е изисквало разрешение от на Министерство на външните
работи и на изповеданията/, която е имала правосубектността на юридическа личност. Но
дори и да се приеме, че въз основа на представените от ищеца списъци, в които са описвани
притежавани от мюсюлманската вероизповедна община гр. Попово недвижими имоти, може
да се направи извода за съществуването на такъв правен субект, който има правото да
притежава имоти в страната, то липсват доказателства за придобиването на правото на
собственост върху процесното дворно място чрез правна сделка. В цитираните списъци
нарочно е отбелязано, че за имота не е налице крепостен акт или друг акт за придобиване на
собствеността. Отделно от това, в цитираните списъци, съставени през 1929г. и 1932г.,
дворното място е описвано с различна площ и без граници – в този от 1929г. е посочено, че
дворното място има 1 дка и 9 ара, от които е отстъпено на турското училище 9 ара, а в
следващия от 1932г. – двор от 1 дка с джамия. Съдът не кредитира показанията на
разпитаните свидетели относно твърдяния от ищеца факт за осъществявано от
11
мюсюлманската вероизповедна община гр. Попово владение върху поземления имот с
намерението за своене, което да е довело до придобиването му давност за период от 20
години съобразно чл. 34 от Закона за давността, действал от 1898г. до 16.12.1951г. На първо
място и тримата свидетели са заинтересовани в полза на ищеца, тъй като са ангажирани с
ръководството на местните мюсюлмански настоятелства и с отговорността за вакъфите
/имотите/ на ищеца. На второ място, и това е по-важното – двамата свидетели, които имат
непосредствени впечатления /св. А. и св. О./, са родени съответно 1945г. и 1940г. и техните
съзнателин спомени относно фактите с правно значение /като осъществявана фактическа
власт с намерение за своене/, могат да датират едва с навършването на определена възраст.
Споменът, че в дадено дворно място е имало постройка за турско училище, в което са се
осъществявали и молитвени богослужения /към 1949г. първият свидетел е бил на 4 години, а
вторият на 9 години/, не може да се приеме като доказателство за своене на поземления
имот. Липсват и други доказателства, които да подкрепят свидетелските показания за
съществуването на гробове на мюсюлмани в процесния поземлен имот. Освен това
цитираните двама свидетели сочат различен брой гробове, но уточняват, че много отдавна, а
и понастоящем няма никакви следи от същите, а третият свидетел И. сочи, че чете Корана на
тези гробове /показанията в тази насока не са потвърдени и са противоречиви/.
Нещо повече, в съставения АДС на 25.07.1951г. се завзема единствено
съществуващата в поземления имот сграда, а не и самия поземлен имот, именно защото
последният, възникнал като общинска собственост, не е надлежно заявяван и отстояван като
собственост на местната вероизповедна мюсюлманска община – освен цитираните списъци,
съставяни от самата вероизповедна община, които по своята същност са частни
свидетелстващи документи, съставяни да удостоверят изгодни за самия автор факти,
липсват доказателства за демонстриране на намерението за своене на имота /напр. чрез
деклариране на същия пред съответните власти, плащането на съответни данъци и др.
подобни косвени доказателства/.
Поради всичко това следва да се приеме, че за периода от 1929г. до 1949г.
поземленият имот не е придобит от съществувала местна религиозна общност на
мюсюлманите в гр. Попово чрез дългата придобивна давност от 20 години съобразно
действалия тогава Закон за давността. След 1951г. поземленият имот е ползван от
държавата, вкл. и чрез отреждането му по одобряваните градоустройствени планове за
обществени нужди и чрез съответните общински власти е ползвана и самата завзета сграда –
предназначаван за озеленяване; за озеленяване, дом на техниката и дом на учителя, а в
сградата били настанявани шивачки, а по-късно била съхранявана офис-техника на
общинатга /според св. А./. Нещо повече, в действалия за периода от 1908г. до 1958г.
кадастрален и регулационен план на гр. Попово, процесният поземлен имот е съставен от
три парцела, които са посочени като общински и промяна в разписните листи не е настъпила
вкл. и до одобряването на действащата КККР през 2009г.
Липсата на одържавяване, отчуждаване, конфискуване или незаконно отнемане на
12
процесния поземлен имот налага извода, че не е налице хипотезата на § 5 от ПЗР на Закона
за вероизповеданията и същият да се счита по силата на закона за реституиран в полза на
ищеца.
Според свидетеля А., фактическата власт върху поземления имот е предадена на
мюсюлманското настоятелство след 1990г. и уточнява, че от 20 години имотът се владее от
представителите на мюсюлманската общност, която организира своите богослужения в него.
Това означава, че върху поземления имот, за който на 27.03.2002г. е съставен акт за частна
общинска собственост, фактическата власт се осъществява от местното поделение на ищеца,
но съобразно наложения мораториум за придобиване по давност на имоти частна държавна
или общинска собственост до 31.12.2022г. на осн. чл. 86 от ЗС и § 1 от ЗД на ЗС,
придобивна давност в полза на ищеца не е изтекла и за периода от 2000г. до момента на
подаване на исковата молба в съда на 13.03.2020г.
По отношение на времето на построяването на сградата и това кой я е построил,
също липсват писмени доказателства. Както се посочи и по-горе, съгласно Устава от 1919г.
всяка вероизповедна община може да има един или повече молитвени домове според броя
на населението си /§ 90/. Построяването на нов молитвен дом обаче се е допускало след
разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията, което е трябвало да
се предхожда от искане чрез главното мюфтийство с мотивиран доклад от съответния
мюфтия или мюфтийски наместник, основан на постановление на настоятелството на
вероизповедната община. Освен това уставът е определял и основните изисквания към
съдържанието на доклада /§ 91/. По делото са налице единствено съставените от
представители на мюсюлманската вероизповедна община списъци на недвижимите имоти
на мюсюлманското (джамийско) настоятелство, че към 1929 г. е наченато строителство на
джамия и 9 ара са отстъпени за турско училище, а към 1932 г. – че има вече построена
джамия в място от 1 дка. Същевременно съобразно описанието в „Списък на покритите
имоти, които притежава Поповското турско училищно настоятелство“, е посочено училище
в поземлен имот, който е индивидуализиран съобразно кадастрален и регулационен план на
дворищната регулация, утвърден от 1908г. и действал до 1958г. Първото отразяване на
съществуваща сграда е именно в плана от 1958г. Следователно, сградата на турското
училище е построена в процесния поземлен имот в периода след 1932г. и преди 1951 г.
/когато се завзема съществуващата сграда/. Дори и построена без налични строителни книжа
и без доказателства кой и с какви средства е построил сградата на турското училище,
логично може да се предположи, че това е станало именно от турската мюсюлманска
общност, с нейни средства и за задоволяване на нуждата от образование на турската
малцинствена общност /самият свидетел О. е учил в това училище, което според него е
съществувало до около 1954г. – 10 години след 09.09.1944г./. Предвид липсата на
доказателства обаче сградата да е построена върху собствен поземлен имот, принципа на
приращението като способ за придобиването на собствеността върху сградата /чл. 77 и
оборимата презумпция на чл. 78 от ЗИСС /отм. 16.12.1951г.//, е изключен. Въпреки това
обаче, дори и да се приеме, че именно мюсюлманската вероизповедна община е била
13
собственик на сградата на турското училище /макар и в акта от 25.07.1951г. собствеността
да се изземва от турското училищно настоятелство/, то следва да се вземат предвид и
следващите съображения:
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДИ /обн. ДВ, бр. 300/22.12.1948г. и отм. считано от
17.12.1951г./, държавни имоти са всички имоти придобити от държавата по силата на
междудържавните договори и на законите в страната, както и имотите, които не
принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. Към 25.07.1951г. е
действал Закон за народната просвета, обн. ДВ, бр. 218/17.09.1948г. и отменен през 1991г.
Съобразно чл. 1 от този закон, всички видове и степени образователни и професионални
училища в Народната република България са обявени за народни. Според чл. 4 от закона, за
задоволяване образователните нужди на инородното население в Народната република
България и обезпечаване обучението му на неговия майчин език, откриват се, със заповед на
министъра на народната просвета според нуждите, съответни народни училища за инородци.
Съгласно чл. 15, местните народни съвети се грижат за поддържането и ремонта на
училищните сгради, както и за цялостното и пълно материално обзавеждане на всички
видове и степени училища, подведомствени на Министерството на народната просвета.
Според чл. 135 всички имущества на предишните частни училища за инородци в страната се
предават безвъзмездно на съответните народни съвети и се използват само за нуждите на
съответните народни училища за инородци.
Или, именно посочената нормативна уредба на действалия към 25.07.1951г. Закон за
народната просвета /чл. 135/ е предвиждала безвъзмездното предаване на имуществата в
полза на държавата, която ги стопанисва чрез съответните народни съвети и това е
основанието за съставянето на Акта за завземането на сградата на турското училище в гр.
Попово в полза на държавата. Сградата е одържавена по силата на посочения закон и
индиция за съществуването на училището като държавно, но за нуждите на турското
население за обезпечаване обучението му на неговия майчин език, са издадените книжа за
строителството на входното антре през 1966г. като дължимите такси са заплатени от
държавния бюджет. Посоченото по-горе налага извода, че процесната сграда /бивше турско
училище с предверието му, които понастоящем са отразени в КККР на гр. Попово с отделни
идентификатори/ не е била отчуждавана или отнемана на никое от основанията и въз основа
на цитираните в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗВСВОНИ нормативни актове, нито е била
одържавена, отчуждена, конфискувана или незаконно отнета на основания, посочени в
нормативните актове, изброени в нормата на § 5 от ПЗР на ЗВ. Поради това и реституция в
полза на Мюсюлманското настоятелство – Попово не е настъпила, а оттам и собствеността
върху процесните сгради не е в патримониума на ищеца по настоящото дело.
Поради идентичността на правните съображения относно липсата на изтекла в полза
на ищеца придобивна давност по отношение поземления имот за периода от 2000г. до
13.03.20г., които са валидни и по отношение на процесните сгради, съдът препраща към
казаното по-горе. Изводът е, че ищецът не е придобил по давност процесните сгради за
14
периода след 2000г. до подаване на исковата молба в съда.
Всичко изложено по-горе обосновава извода за неоснователност на предявените от
ищеца искове за установяването му по отношение на ответната община на правото му на
собственост върху процесните имоти на посочените придобивни основания, поради което
инкорпориращото идентичен правен извод обжалвано понастоящем решение, следва да бъде
потвърдено.
Въз основа на отправеното от въззиваемата страна искане и на осн. чл. 78, ал. 3 от
ГПК на същата и в тежест на въззивника следва да се присъди сумата от 3 150 лв. –
заплатено от Община Попово адвокатско възнаграждение в полза на адв. Р. Д., съобразно
представените на л. 17 договор за правна помощ и на л. 41 извлечение от банковата сметка
на адвоката.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260056/21.05.2021г., постановено по гражданско дело №
87 по описа за 2020г. на Окръжен съд – Търговище.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание, ЕИК *********, гр. София, ул. „Братя
Миладинови“, № 27 да заплати на Община Попово, гр. Попово, ул. „Ал. Стамболийски“, №
1, сумата от 3 150 /три хиляди сто и петдесет лева/, представляващи разноски за въззивната
инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните (което да стане чрез процесуалните им
представители) при наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване
съобразно чл. 280, ал. 1, ал. 2 от ГПК.
(Съобразно изявленията на процесуалните представители на страните в с.з. от 06.10.21г. – решението
да им се изпрати на посочените от тях електронни адреси, със задължението на последните да потвърдят
получаването му в 3-дневен срок. При липсата на потвърждаване – да се изпрати по общия ред, съобразно
нормата на чл. 6а, ал. 4 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15