№ 111
гр. Пазарджик, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Константина Д. Рядкова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500061 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №87/08.11.2021г., постановено по гр.д.
№20215210100445/2021г. по описа на РС- Велинград е прието за установено
по отношение на „Х.К.“ ООД, регистрирано съгласно законите на Република
Румъния, вписано под единен регистрационен код 19795102 към Търговския
регистър на Република Румъния, със седалище в Република Румъния, и адрес
на управление: гр.Т., ул.„С.Б.“ №29, ет. партер, офис №2, че „М.Т.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: грВ. ул.„А.С.“ №4,
представлявано от управителя СТ. Б. К., му дължи следната сума-
2206,62евро- главница, представляваща сбор от стойността на неплатените
месечни наеми от по 450евро на месец за периода от 15.02.2019г. до
15.07.2019г. за наетата вещ полуремарке с рег.№... по Договор за наем от
15.02.2019г., за които наеми са издадени фактура №442/31.03.2019г. за сумата
от 638,88 евро, фактура № 478/30.04.2019г. за сумата от 450 евро, фактура
№517/31.05.2019г. за сумата от 450евро, фактура №545/30.06.2019г. за сумата
от 450 евро и фактура №581/31.07.2019г. за сумата от 217,74евро, ведно със
1
законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2021г. до окончателното
плащане, които суми е разпоредено „М.Т.“ ЕООД да заплати със Заповед
№260130/02.03.2021г. по ч.гр.д.№221/2021г. по описа на РС- Велинград.
Осъден е „М.Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грВ. ул.„А.С.“ №4, да заплати на „Х.К.“ ООД, регистрирано
съгласно законите на Република Румъния, вписано под единен
регистрационен код 19795102 към Търговския регистър на Република
Румъния, със седалище в Република Румъния и адрес на управление: гр.Т., ул.
„С.Б.“ №29, ет. партер, офис №2, сумата от 995лв., представляваща разноски,
направени в заповедното производство, както и сумата от 1584лв.,
представляваща разноски, направени в настоящото исково производство.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от адв.Д.Д. от АК-
Пазарджик, в качеството му пълномощник на „М.Т.“ ЕООД, представлявано
от управителя СТ. Б. К..
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, понеже в него
решаващият съд е приел, че е налице валидно облигационно правоотношение
между страните възникнало въз основа на Договор за наем на движимо
имущество, който извод на съда се смята за неправилен. В този смисъл се
сочи, че с отговора на исковата молба по реда на чл.131 от ГПК е направено
възражение за нищожност на самия Договор за наем на движимо имущество
поради неясна воля между страните, което съставлява именно по своята
правно природа липсата на воля между страните за наличие на облигационно
правоотношение чрез сключване на процесния договор за наем, както и в
противоречие със закона, на основание чл.26 от ЗЗД, във вр. с препращащата
норма на чл.288 от ГПК.
Визира се, че с оглед наведените твърдения за нищожност на самия
Договор за наем на движимо имущество, съдът е следвало да се поизнесе по
тях. Съдът се е задоволил само да посочи, че възражението за неясна воля
между страните не е било основателно, но по същество не се произнася по
възражението за нищожност, което съставлява нарушение на закона, крайният
съдебен акт е опорочен и същото съставлява основание за неговата отмяна от
въззивната инстанция.
Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не са
ангажирани доказателства и не е оспорено задължението от страна от
2
ответника. В тази насока се сочи, че още с отговора на исковата молба по реда
на чл.131 от ГПК са оспорени задълженията, материализирани в издадените
от страна на ищцовото дружество пет на брой фактури, като са оспорени
самите суми, посочени в първичните счетоводни документи.
Твърди се, че изводите на съдът, че исковата претенция е доказана,
както по основание, така и по размер, за да я уважи изцяло са напълно
погрешни.
Приема се, че съдът е допуснал нарушение и не е изложил изобщо
мотиви по направеното, както с отговора на исковата молба и в съдебно
заседание на 21.10.2021г., така и с представените писмени бележки от
01.11.2021г. възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК.
Твърди се, че съдът неправилно е приел, че дадените обяснения от
страна на законния представител на дружеството по реда на чл.176, ал.1 от
ГПК и след изрично искане на ищцовото дружество са защитна теза, като
приема, че в протокола за приемно- предаване на вещта е записано друго.
Счита се, че това не е така, тъй като е станало ясно на управителя на
ответното дружество е било дадено да подпише някакви документи на чужд
език без придружен превод на български език и той ги е подписал без да знае
съдържанието им.
Визира се, че съдът не само е постановил неправилно решение, като е
приел, че договорът за наем на движима вещ е действителен, ами и по
направените и наведените твърдения за непредаване реално на вещта, предмет
на сделката е допуснал нарушение на процесуалния закон, като по това
твърдение не е изложил мотиви. Посочва се, че в конкретният случай ако се
приеме, че сключения между страните договор за наем на движимо
имущество не е нищожен /съгласно направено възражение/ и е годен да
породи своите правни последици, то следва да се приеме тезата, че реално не
са породени исканите от страните правни последици по него.
Твърди се, че съдът не само е постановил неправилно решение /на друго
основание, различно от предишното/ като е приел, че договорът за наем на
движима вещ е действителен, ами и по направените и наведени твърдения за
приложението на институтът на „Погасителната давност“, направени още с
отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК е допуснал нарушение на
процесуалния закон, като по това твърдение не е изложил мотиви.
3
Сочи се, че ищцовото дружество не е успяло при пълно и главно
доказване, с помощта на всички допустими в ГПК доказателствени средства,
да докаже фактът, че именно през 2019г. е сключен договора.
Визира се, че съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичане на
петгодишната давност се погасяват всички взимания, за които не се
предвижда друг срок. В тази връзка се смята, че по този договор са изминали
повече от пет години и вземането е погасено по давност. Смята се, и че
вземането за лихви и погасено по давност.
Искането е да се постанови решение, с което се уважи подадената
въззивна жалба, като се признае за нищожен сключения между ищцовото
дружество и ответното дружество договор за наем на движимо имущество,
поради фактът, че е сключен в противоречие на чл.26 от ЗЗД, във връзка с
препращащата норма на чл.288 от ТЗ, както и поради неясна воля на страните,
приравнена на липса на воля за облигационна връзка.
Алтернативно, ако не се приеме, че договор за наем на движимо
имущество е нищожен, то се моли да се уважи настоящата въззивна жалба и
се отмени обжалваното решение, като се постанови ново решение по
същество на спора, с което да се отхвърли изцяло исковата молба от „Х.К.“
ООД, като неоснователна- недоказана нито по основание, нито по размер.
Моли се за присъждане на сторените от жалбоподателят съдебно-
деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- „Х.К.“
ООД, представявано от управителя Е.Т.Х., чрез пълномощника му адв.С.Я.
П..
С него се визира, че наведените жалбата оплаквания за неправилност
на първоинстанционното решение, поради неправилно приложение на
материалния закон и допуснати процесуални нарушения са неоснователни.
Поддържа се становище, че първоинстанционният съд е постановил
правилен, допустим и валиден съдебен акт по съществото на спора. В тази
връзка се счита, че оплакванията на въззивника не намират опора, както в
материалния, така и в процесуалния закон.
В този смисъл се излагат подробни съображения.
Искането е съдът, да постанови решение, с което подадената въззивна
4
жалба се остави без уважение, а обжалвания първоинстанционен съдебен акт,
предмет на настоящото въззивно производство бъде потвърден.
Моли се за присъждане на сторените в настоящото производство
разноски.
В съдебно заседание, жалбоподателят „М.Т.“ ЕООД, редовно призован
не се явява, законен представител не се явява. За последният се явява
пълномощника му- адв.Д.. От страна на същия се поддържа подадената
въззивна жалба. Счита се, че обжалваното решение е неправилно. В този
смисъл излага съображения.
Искането е да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с
което се отхвърли исковата молба, като неоснователна.
Моли се за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции
разноски.
За ответникът по жалбата- „Х.К.“ ООД, редовно призован, законен
представител не се явява. От страна на процесуалния му представител- адв.П.
се изразява становище в насока неоснователност на подадената въззивна
жалба. Моли се същата да се остави бе уважение, а първоинстанционният
съдебен акт, като валиден, допустим и правилен се потвърди.
Моли се за присъждане на сторените в настоящото производство
разноски.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционният съд е образувано по искова
молба на ищеца „Х.К.“ ООД, регистрирано съгласно законите на Република
Румъния, вписано под единен регистрационен код 19795102 към Търговския
регистър на Република Румъния, със седалище в Република Румъния, и адрес
на управление: гр.Т., ул.„С.Б.“ №29, ет. партер, офис №2, представлявано от
управителя Е.Т.Х., действащо чрез пълномощника си адв.С.Я. П. от САК, с
личен № ********** и служебен адрес: гр.С., район „С.“, ул. „В.“ №32, ет.1,
офис №3, против „М.Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грВ. ул.„А.С.“ № 4, представлявано от управителя СТ. Б. К..
Със същата е предявен установителен иск, с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, във вр. чл.415, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в
5
отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца следните суми: 2
206,62евро- главница, представляваща сбор от стойността на неплатените
месечни наеми за периода от 15.02.2019г. до 15.07.2019г. на полуремарке с
рег.№..., за които наеми са издадени фактура №442/31.03.2019г. за сумата от
638,88евро, фактура №478/30.04.2019г. за сумата от 450евро, фактура
№517/31.05.2019г. за сумата от 450евро, фактура №545/30.06.2019г. за сумата
от 450евро и фактура №581/31.07.2019г. за сумата от 217,74евро, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2021г. до изплащане на
вземането, както и разноски по заповедното производство в общ размер на
995лв., от които 87лв. държавна такса и 908лв. адвокатско възнаграждение, за
които вземания е била издадена Заповед №260130/02.03.2021г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, постановена по ч.гр.д.№221/2021 г.,
по описа на РС- Велинград.
Твърди се в исковата молба, че във връзка с подадено от ищеца
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК с вх. № 261187/01.03.2021г. е било образувано ч.гр.д.№221/2021г.
по описа на РС- Велинград. По същото дело била Заповед за изпълнение
№260130/02.03.2021г., с която било разпоредено длъжникът „М.Т.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: грВ. ул.„А.С.“ №4, да
заплати на ищцовото дружество сумата от 2 206,62евро, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 26.02.2021г. до изплащане на вземането,
както и направените по делото разноски в размер на 87лв.- държавна такса и
908лв.- адвокатско възнаграждение.
Сочи се, че по реда на чл.414, ал.1 ГПК, длъжникът писмено възразил в
срока по чл.414, ал.2 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. Поради
което и за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на установителен
иск по чл.422, ал.1 от ГПК за вземанията, относно които е била издадена
Заповед за изпълнение, а също така и процесуалната легитимация на
страните. Поради това и в срока по чл.415, ал.4 от ГПК е предявена
настоящата искова молба.
Твърди се от страна на ищецът, че между него, като наемодател и
ответното дружество, като наемател е бил сключен Договор за наем, съгласно
който е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване
полуремарке с рег.№.... Договорен е бил месечен наем за ползването на
6
процесното превозно средство в размер на 450евро по силата на чл.5 от
договора. На 15.02.2019г., ищцовото дружество предало на ответника
държането на процесното превозно средство с протокол.
Визира се, че във връзка с дължимия от страна на наемателя наем за
ползването на това превозно средство за периода от 15.07.2019г. до
31.03.2019г., ищецът е издал и предоставил на ответника фактура
№442/31.03.2019г. за сумата от 638,88евро. За дължимия наем за периода от
01.04.2019г. до 30.04.2019г., ищецът е издал и предоставил на ответника
фактура №478/30.04.2019г. за сумата от 450 евро. За дължимия наем за
периода от 01.05.2019г. до 30.05.2019г., ищецът е издал и предоставил на
ответника фактура №517/31.05.2019г. за сумата от 450евро. За дължимия
наем за периода от 01.06.2019г. до 30.06.2019г., ищецът е издал и
предоставил на ответника фактура №545/30.06.2019г. за сумата от 450евро. За
дължимия наем за периода от 01.07.2019г. до 15.07.2019г., ищецът е издал и
предоставил на ответника фактура № 581/31.07.2019г. за сумата от
217,74евро.
Твърди се, че описаните задължения на ответното дружество, за които
били издадени процесиите фактури не са били платени. Те не били платени и
към датата на подаване на заявление, както и към датата на настоящата
исковата молба.
Визира се, че по силата на чл.228, във връзка с чл.232, ал.2 ЗЗД,
наемателят дължи на наемодателя наемна цена за ползването на вещта. Дори
и да се приемело, че липсват надлежни договорки между страните за падежа
на процесните задължения, то следвало да се съобрази и правилото на
чл.303а, ал.3 ТЗ. Следователно обосновано можело да се приеме, че
гореописаните задължения освен неплатени, се явявали и изискуеми,
доколкото процесните фактури вече са били получени от страна на ответника,
а и ищеца многократно бил канил длъжника да погаси своите задължения. На
следващо място за задълженията бил настъпил и падежа на плащане съгласно
чл.5 от договора, което обстоятелство поставяло ответното дружество в
забава.
Искането е да се признае за установено в отношенията между страните,
че ответника дължи на ищеца следните суми: 2 206,62евро- главница,
представляваща сбор от стойността на неплатените месечни наеми за периода
7
от 15.02.2019г. до 15.07.2019г. на полуремарке с рег.№..., за които наеми са
издадени фактура №442/31.03.2019г. за сумата от 638,88евро, фактура
№478/30.04.2019г. за сумата от 450евро, фактура №517/31.05.2019г. за сумата
от 450евро, фактура №545/30.06.2019г. за сумата от 450евро и фактура
№581/31.07.2019г. за сумата от 217,74евро, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.02.2021г. до изплащане на вземането, както и
разноски по заповедното производство в общ размер на 995лв., от които 87лв.
държавна такса и 908лв. адвокатско възнаграждение, за които вземания е била
издадена Заповед №260130/02.03.2021г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, постановена по ч.гр.д.№221/2021г., по описа на
РС- Велинград.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „М.Т.“
ООД, чрез пълномощника му адв.Д.. В него се изразява становище, че
подадената искова молба е процесуално недопустима. В тази насока се сочи,
че не е налице идентитет между заповедното и настоящото исково
производство. Тъй като искът по чл.422 ГПК се явявал специален
установителен, в тази хипотеза било необходимо наличието на допълнителни
специални положителни предпоставки за допустимост на иска. Недопустимо
било след като е извършена проверка за оспорването на едно вземане в
заповедното производство, впоследствие да се допуска исково производство
по чл.422 ГПК между същите страни относно друго вземане. В този смисъл,
всеки иск по чл.422 от ГПК, който по основание или размер се различавал от
заявеното пред съда по заповедното производство се оказвал недопустим
поради липса на правен интерес. Поради това и се иска съда да прекрати
производството по настоящото гражданско дело поради фактът, че не бил
налице идентитет между вземането, което е претендирано в настоящото
установително производство с вземането по ч.гр.д.№221 по описа за 2021г. на
РС-В. по което е издадена Заповед №260130/02.03.2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, както и присъждане на разноски по
делото.
По отношение на основателността на иска се намира, че същия е
неоснователен и недоказан, както по основание така и по размер.
В този аспект се твърди, че представения към исковата молба Договор
за наем на движимо имущество бил нищожен и поради това релевира
8
възражение за валидността му. Така според същия още в чл.1 последното
изречение имало изявление за прекратяване на наема на движимото
имущество- не става ясна каква е волята на страните- дали е за сключване на
договора или за прекратяване на същия. В чл.4 било посочено, че при
просрочие на плащането, наемателят дължи неустойка в размер на 0.01% на
ден, като неустойката можела да надвиши размера на наема- това било в
протоворечие на трите основни функции на неустойката и на самия закон
след като е възможно самия размер на неустойката да надхвърля размера на
вземането за месечния наем. В това отношение имало и богата съдебна
практика по чл. 290 ГПК.
В чл.5 било записано, че договорът е сключен с оглед на правните
отношения между наемателя /който в договора е записано, че е довереното му
дружество/ и „Х.К. Транспорт”, което дружество е установено в Австрия и в
същото време е трето лице за страните, понеже в договора е записано, че
страните са „Х.К.” като собственик и „М.Т.” ЕООД като наемател- не ставало
ясно кои са страните по договора и как се намесва едно трето външно лице.
Това лице, реалния собственик ли е на вещта, лизингодател ли е; каква е
неговата фигура и с какво участва в договора за наем оставало загадка. От
друга страна пък се посочвал някакъв рамков договор без да е посочен с
индивидуализиращите си белези- като явно се имало предвид, че този договор
за наем е обвързан с предходен сключен някакъв договор без да се посочва с
какво съдържание, за да се установи обвързаността на настоящото
облигационно правоотношение с предходното и тук не ставала ясна волята на
страните по договора. Посочвало се, че наемателят при предсрочно връщане
на полуремаркето заплаща неустойка в размер на 0.05% на ден, който
продължава от датата на отправено искане на собственика до реалното
връщане на вещта- и тук била налице неясна воля на страните: хем
наемателят предсрочно ще върне полуремаркето, хем пък ще плаща
неустойка от датата на отправено искане на собственика до реалното връщане
на вещта, като реално нямало нарушение на договора и нямало отправено
искане за връщане понеже е предсрочно върнатата веща доброволно от
наемателя. В същия този чл.5 било описано даже, че за да бъдат покрити
евентуални щети на наетото движимо имущество- полуремарке от глоби,
наложени на собственика, то наемателят изпращал на собственика един брой
непопълнена запис на заповед, одобрена от неговия социален администратор,
9
в която собственикът има право да попълни сумата от щетите или глобите,
отнасяща се до полуремаркето, което е обект на договора и да я депозира в
банката ако е необходимо, а собственикът ще задържи записа на заповед до
три години след прекратяване на договора- това обстоятелство създавало
възможност за злоупотреба с права и било в противоречие с целта на закона.
В случая клаузата посочвала, че наемателят издава запис на заповед без да
има определена сума в нея, като се подписва от наемателя и сумата ще се
попълни от наемодателя в един бъдещ момент- тогава също не може да се
приеме за ясна волята на страните, а и според търговския закон един от
задължителните реквизити на менителницата /в случая запис на заповед/ е да
се посочи с думи и цифри сумата, за която се издава.
Счита се, че цялостно като се обърне внимание на тези елементи
следвало да се приеме, че договорът е нищожен поради неясна воля на
страните и противоречие със закона на основание чл.26 ЗЗД, във връзка с
препращащата норма на чл.288 ТЗ.
Твърди се, че ответникът изобщо не бил получавал процесното
полуремарке, за което в настоящото производство се претендира сума като
незаплатени наемни вноски. В действителност са били провеждани преговори
между ищцовото дружество и ответното, но те били останали на фазата на
оформяне на нужната документация без да е налице реално предаване на
движимото имущество, предмет на договора за наем. Договорът за наем бил
реален такъв, или по друг начин казано следвало наетата вещ да бъде
предадена от страна на наемодателя на наемателя, а такова предаване
липсвало и ответника не бил получил полуремаркето.
Твърди се, че ищцовото дружество имало вземане за неизплатени
наемни вноски по договор за наем за периода от 15.02.2019г. до 15.07.2019г. в
общ размер на 2206,62евро. В действителност, договор за наем на тази дата не
бил сключван и съответно не се дължала претендираната сума от страна на
ответното дружество. В самият договор наистина била посочена датата 15.02.,
но не била отбелязана годината, което обстоятелство било изключително
важно и релевантно към правния спор, понеже се твърдяло неизпълнение за
заплащане на месечен наем за определен период от време на възникнало
облигационно правоотношение.
Визира се, че във връзка с направеното по- горе изявление, че договор
10
за наем на движимо имущество не е сключен на дата 15.02.2019г., то се смята,
че не може да се установи дължимостта на вноските и още повече не ставало
ясно, дали е налице изтекла погасителна давност за заплащането им.
Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Поради
това и се релевира възражение за изтекла давност по чл.110 ЗЗД. Също така
според чл.111 букви „б” и „в” ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се
погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор и
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. В конкретният
случай се приема, че вземането, както за тези лихви е погасено по давност,
което следва да се счита и за възражение за изтекла погасителна давност на
вземането. А с настъпване на погасителната давност ставало невъзможно
ищецът да търси по съдебен ред сумите си.
Счита се, че претендираната сума от 2206,62евро, съставляваща
главница като сбор от незаплатени суми по фактури била неправилно
изчислена и не отговаряла на действителните, поради което и се оспорват
изцяло. Това било така понеже не ставало ясно, на какво основание Фактура
442/31.03.2019г. е издадена за сумата от 638,88евро, както и защо Фактура
581/31.07.2019г. е за сумата от 217,74евро след като се твърди, че наемната
цена по договора е 450евро.
Визира се, че към исковата молба са били представени като приложение
пет на брой фактури на румънски език, придружени с официален превод на
български език, а именно: Фактура 442/31.03.2019г. за сумата от 638.88евро;
Фактура 478/30.04.2019г. за сумата от 450евро; Фактура 517/31.05.2019г. за
сумата от 450евро; Фактура 545/30.06.2019г. за сумата от 450евро и Фактура
581/31.07.2019г. за сумата от 217.74евро. Същите тези фактури не били
изпращани на ответното дружество и то не знаело за тях, съответно не са
били осчетоводени в счетоводството на дружеството. За тяхното издаване
ответникът бил разбрал едва с получаване на книжата по ч.гр.д.№221 по
описа за 2021г. на РС-В. като това и била и една от причините да бъде
депозирано възражение в срок. Нямало как при неполучени и неосчетоводени
фактури да се извършат плащания, като на това основание се оспорва
материализираното в тях задължение, като именно с исканата от ищеца
счетоводна експертиза щяло да се докаже възражението, че фактурите не са
осчетоводени понеже не са получени.
11
Твърди се, че към исковата молба е бил представен Протокол /на
немски език с официален превод на български език/, но на ответното
дружество не му е било предавано движимото имущество и не негов
представител не бил присъствал и подписвал такъв протокол. А и положения
в него подпис видимо се различавал от положения на самия договор. Поради
това и се оспорва положения подпис в този документ и се иска да бъде
задължен ищеца да заяви дали ще се ползва от този документ и при
положителен отговор да бъде задължен да го представи в оригинал.
Твърди се от страна на ответникът, че между двете дружества имало
търговски взаимоотношения породени от други договори, като при
изследване на въпросите по съдебно- счетоводната експертиза вещото лице
следвало да съобрази този факт и да даде отговори само във връзка с
твърдяния договор за индивидуализираната движима вещ, а именно:
Полуремарке марка „Ш.” с рег.№.... Що се отнася до искането за даване на
обяснения по чл.176 ГПК се смята същото за ненужно понеже отговорите на
въпросите ще се препокрият с тези по съдебно- счетоводната експертиза,
понеже самите въпроси са за ползването на веща и плащането по посочените
в исковата молба фактури.
По отношение на искането за присъждане на разноски по делото /както
в заповедното, така и в настоящото установително производство/ и понеже
нямало представен договор за правна защита и съдействие и не можело да се
установи заплатения адвокатски хонорар, то е направено възражение за
евентуална прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78 ал.5 ГПК,
както в настоящото производство така и в производството по издаване на
заповед за парично задължение, ако то е над минималния предвиден размер
по НМРАВ.
Искането е да се отхвърли иска.
От събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д. №221/2021г. по описа на РС-В. с
постановената по същото Заповед №260130/02.03.2021г. се установява, че е
разпоредено „М.Т.“ ЕООД, с ЕИК *********- грВ. да заплати на „Х.К.“ ООД,
с ЕРК 19795102 на Република Румъния, сумата от: 2206,62евро- главница,
представляваща сбор от стойността на неплатените месечни наеми за периода
12
от 15.02.2019г. до 15.07.2019г. на полуремарке с рег.№.., за които наеми са
издадени фактура №442/31.03.2019г. за сумата от 638,88евро, фактура
№478/30.04.2019г. за сумата от 450евро, фактура №517/31.05.2019г. за сумата
от 450евро, фактура №545/30.06.2019г. за сумата от 450евро и фактура
№581/31.07.2019г. за сумата от 217,74евро, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.02.2021г. до изплащане на вземането, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението-
26.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 87лв.-
разноски за държавна такса и 908лв.- адвокатско възнаграждение.
Издадената Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№162/2018г.
на РС- Велинград е връчена на длъжника „М.Т.“ ЕООД на 11.03.2021г. На
07.04.2021г. е постъпило от длъжника възражение по чл.414 ГПК, че не
дължи изпълнение по издадената заповед. Поради което на заявителя е
указано на основание чл.415, ал.1 от ГПК, със съобщение връчено му на
20.04.2021г., възможността да предяви установителен иск. Такъв е предявен
от него на 29.04.2021г.
Видно от представеното копие с превод на български от Договор за
наем на движимо имущество- без дата на сключването му се установява, че
между ищецът и ответника е сключен договор за наем, с предмет
полуремарке марка „Ш.“, с рег.№.. което се предава на наемателя. Срокът на
договора е безсрочен, считано от 15.02. По силата на чл.4 от този договор
ответникът- наемател се е задължил да заплаща наем в размер на 450евро на
месец без ДДС, който включва и застрахователни разходи от 150евро. В
същия член е уговорено и наемът да се заплаща до 20-то число на конкретно
посочена банкова сметка. В чл.5 е уговорено собственикът да предаде на
наемателя вещта в гараж в Австрия, където наемателят ще присъства на
предаването на вещта.
От копие с превод на български от Протокол за предаване на движимата
вещ полуремарке марка „Ш.“ с рег.№..- предмет на наемния договор /л.24/ е
видно, че тази вещ е получена на 15.02.2019г. срещу подпис от лице с име С.
Законния представител на ответното дружество- С.К., изрично е заявил пред
съда, че подписа положен в този Протокол е негов и това е неговото име.
Видно от представени от ищеца и издадени от него фактури с начислен
по тях наем за полуремарке на база 450 евро на месец се установява следното:
13
-Фактура №442/31.03.2019г. с начислени на ответника за заплащане
638,88евро- наем за периода 15.02.2019г.- 31.03.2019г.;
-Фактура №478/30.04.2019г. с начислени на ответника за заплащане
450,0евро- наем за периода 01.04.2019г.- 30.04.2019г.;
-Фактура №517/31.05.2019г. с начислени на ответника за заплащане
450,0евро- наем за периода 01.05.2019г.- 30.05.2019г.;
-Фактура №545/30.06.2019г. с начислени на ответника за заплащане
450,0евро- наем за периода 01.06.2019г.- 30.06.2019г.;
-Фактура №581/31.07.2019г. с начислени на ответника за заплащане
217,74евро- наем за периода 01.07.2019г.- 17.07.2019г.
Видно от заключените на ССЕ, изготвена от в.л. Т. се установява, че
общото задължение по процесните 5 броя фактури е в размер на 2206,62евро.
Тези фактури не са осчетоводени в счетоводството на ответника, не са
включени в дневници за покупки и Справки декларации по ЗДДС,
респективно няма данни по тях да са правени плащания. Няма данни и за
други задължения на ответника към ищцовото дружество или за извършени
цялостни или частични плащания между двете дружество.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав извърши проверка на депозираната възззивна жалба и констатира, че
същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от
ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че обжалваното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата се явява
неоснователна.
В настоящия случай, първоинстанционният съд въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е
определил правната квалификация на предявения иск, като такъв по чл.422,
във вр. с чл.415 от ГПК.
14
В конкретният казус, настоящата инстанция не приема направените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност и незаконосъобразност за
основателни. Основанието за това, е че въззивният съд след подробно
обсъждане на събраните в производството доказателства, достига до същите
правни изводи изведени от първата инстанция.
В този аспект няма основание последната да не приеме изцяло доводите
на районния съд в тази насока, които не счита да ги преповтаря, като ги
препраща по смисъла на чл.272 от ГПК.
В конкретният казус няма основание да не се приеме, че от събраните
по делото доказателства се установява, че между страните валидно е
възникнала облигационна връзка, обективирана в процесния договор за наем.
В тази насока следва да се посочи, че с предаването на държането на наетата
вещ, съгласно приемно- предавателния протокол от 15.02.2019г. между
страните надлежно е възникнало процесното наемно правоотношение, а оттам
и задължението за плащане на наем от страна на наемателя.
Не може да има спор, че съгласно чл.4 от процесния договор, месечният
наем за ползването на полуремарке с peг.№.. е бил в размер на 450евро без
дължим ДДС. Във връзка с дължимия от страна на наемателя наем за
ползването на това превозно средство за периода от 15.02.2019г. до
31.03.2019г. от страна на ищецът са издадени 5 броя фактури описани по-
горе, като претендираните с тях вземания са изискуеми и са дължими, поради
липса на плащане.
В случая няма основание да се приеме възражението в насока
нищожност на конкретния договор за наем на движимо имущество, в резултат
на което същия не е валиден и не поражда съответно желаните от страните
последици.
Такава в случая не е налице. Не се отрича от управителя на ответното
дружество- К., че е подписал такъв договор, както и че е подписал приемо-
предавателен протокол във връзка с отдаване под наем на въпросното
ремарке. Това, че същият твърди, че тези документи са на немски език, следва
да извежда извод, че това е негова защитна позиция. Не са налице установени
по делото възражения, че процесния договор за наем и приемо- предавателен
протокол са неразбираеми за законовия представител на ответното
дружество.
15
На практика не са налице доказателства установяващи, която и да е от
хипотезите визирани в чл.26 от ЗЗД на база събрания доказателствен
материал.
Правилен следва да се приеме и извода на първоинстанционният съд, че
и при хипотеза на нищожност в процесния договор в частта му относно
записа на заповед, каквато не е налице, то е приложима разпоредбата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД съгласно която, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. На практика въпросният договор за
наем не е нищожен в частта си относно съществените факти по делото имащи
отношение по съществото на спора, а именно: предоставянето за временно и
възмездно ползване на индивидуализираната движима вещ, размера на
месечния наем за процесното превозно средство и задълженията на ответника
да заплаща договорения между страните месечен наем. Следователно тези
разпоредби са действащи и валидно обвързващи страните по договора и на
база същите обективирани в чл.4 и чл.5 от него, ищецът основава и
предявения от него иск. Реално, разпоредбите касаещи записа на заповед или
намесващите трето лице не са относими.
Няма основание да се приеме възражението на жалбоподателят, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението за нищожност
на договора за наем. Такова произнасяне в насока неприемане на това
възражение е налице в мотивите на последния със съответното обосновано
обсъждане, като липсата на изричен диспозитив не води до
незаконосъобразност на постановения съдебен акт.
Съдът не намира за основателни възраженията изложени във въззивната
жалба относно фактурите и математическите изчисления на сумите по тях. В
този смисъл следва да бъде посочено, че в конкретния случаи, не процесните
фактури са правопораждащия юридически факт, а това е договорът за наем.
Основанието за това се извежда от извода, че ищецът не черпи права от
фактурите, а тези права произтичат от самия договор. На практика,
процесните фактури отразяват стопанските операции и служат за отчитането
на тези операции в счетоводните книга на страните по сделките, но фактурите
не пораждат материални права. Тези права се пораждат от сделките, а не от
16
първичните счетоводни документи като фактурите.
Предвид на това, няма основание да не се приеме за правилно
заключението на първоинстанционния съд, че в договора е посочена наемната
цена, бил е предвиден падеж за всеки наем, както и банкова сметка, по която
наемателят е бил длъжен да плаща.
Действително, установява се по делото съгласно заключението по
допуснатата ни съдебно- счетоводна експертиза, че процесните фактури не са
били осчетоводени в счетоводните книги на ответното дружество.
Независимо от това, следва да се посочи, че самото осчетоводяването на
фактурите не е условие за уважаване на предявения установителен иск. Ако
бе установено евентуалното осчетоводяване, този факт би бил единствено
доказателство за признаване от страна на ответника на задълженията по
фактурите. На практика, неосчетоводяването на фактурите не може да бъде
самостоятелно основание за отхвърляне на иска.
Няма основание да се приемат възраженията на въззивника относно
присъдените в полза на ищеца разноски в хода на заповедното и исковото
производство. Процесуалният закон предвижда изричен ред, по който
решението на първоннстанционния съд в частта му относно разноските
подлежи на контрол, а именно редът по чл.248 ГПК, като такова искане не е
реализирано пред първия.
Не следва да се приемат за основателни и възраженията на ответника
по исковата молба относно правната същност на договора за наем.
Не може да има спор съгласно правната теория, че договорът за наем,
какъвто е и процесният договор е двустранен, възмезден, консенсуален, а не
реален, и облигационен- в смисъл, че не поражда вещно действие. За разлика
от договора за заем за послужване и договора за заем, договорът за наем не е
реален и неговото съществуване не е обвързано от предаването на вещта. По
договора за наем наемодателят има задължение да предаде вещта- чл.228 и
чл.230 ЗЗД, но съществуването на договора за наем не зависи от
изпълнението на това задължение на наемодателя.
От друга страна следва да се посочи, че в хода на делото по несъмнен
начин се установи, че ответникът е приел, а ищцовото дружество е предало
процесната вещ, за която е бил сключен договора за наем, на 15.02.2019г.
Това се доказва на практика от приемно- предавателния протокол от същата
17
дата. В случая, обясненията по чл.176 ГПК на управителя на ответното
дружество реално не могат да оборят доказателствената тежест на този
документ. Всъщност, същият и не отрича, че се е подписал на тези документи.
Относно възраженията в насока, че претендираните от ищеца вземания
са погасени по давност, същите не могат да бъдат споделени. В тази насока,
от страна на ответникът не се установява, че кратката тригодишна давност е
изтекла, доколкото не доказа нейния начален период. В тази връзка следва да
се има предвид, че на база събрания писмен доказателствен материал се
извежда извода, че договорът за наем е сключен на 15.02.2019г., когато на
практика наетата вещ е била предадена на ответника, съгласно приемно-
предавателния протокол от същата дата, които обстоятелства изключат
хипотезата на чл.111 от ЗЗД.
По делото не са установени от страна на ответникът доказателства в
насока плащане на претендиралите в настоящото производство вземания.
Както бе посочено по- горе, от страна на ответното дружество чрез своя
законов представител в дадените от него обяснения по реда на чл.176 от ГПК
признава, че подписът в приемно- предавателния протокол от 15.02.2019г. е
положен от управителя на дружеството, а с неоспорване на договора се счита,
че приема и него. Именно от описания протокол за предаване от 15.02.2019г.
безспорно се установява, че ответното дружество е получило във връзка с
процесния договор за наем наетата вещ, а именно полуремарке с peг.№...
Действително няма основание да се игнорира обстоятелството, че
обясненията на управителя на ответника противоречат на събраните писмени
доказателства. Съгласно тези обяснения, ответното дружество никога не е
получавало наетото полуремарке. Следва да се посочи обаче, че в протокола
от 15.02.20219г. се сочи точно обратното. В този аспект следва да се визира,
че разликата между свидетелските показания и обясненията на страна по
чл.176 ГПК е за обясненията на страна са твърдения на заинтересовано от
претендиралите или отричаните факти лице. Следователно обясненията на
страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само
срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза, както правилно
първовнстанционният съд е постъпил.
При тези съображения в насока неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба и съвпадане на крайните правни изводи на
18
първоинстанционния и въззивния съд, обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба, като
неоснователна да се остави без уважение.
Предвид на този изход на делото, в тежест на „М.Т.“ ЕООД, следва да
се възложат направените от „Х.К.“ ООД, съдебно- деловодни разноски пред
въззивната инстанция- адвокатски хонорар в размер на 1197лв.
С оглед на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №87 от 08.11.2021г., постановено по
гр.дело №445/2021г. по описа на РС- Велинград.
ОСЪЖДА „М.Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грВ. ул.„А.С.“ №4, да ЗАПЛАТИ на „Х.К.“ ООД, регистрирано
съгласно законите на Република Румъния, вписано под единен
регистрационен код 19795102 към Търговския регистър на Република
Румъния, със седалище в Република Румъния и адрес на управление: гр.Т., ул.
„С.Б.“ №29, ет. партер, офис №2, сумата от 1197лв., представляваща
направени съдебно- деловодни разноски- адвокатски хонорар пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19