№ 1462
гр. Плевен, 04.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20254430102342 по описа за 2025 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Пред РС-Плевен е постъпила искова молба от Г. В. Й., ЕГН **********,
от гр.Плевен, жк. „***“ №***, чрез адв. С. Т. от АК-Плевен, с посочено
правно основание – чл.26 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД, против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н ***, бул. *** №
***, представлявано от управителя Н.П.П..
В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила с ответното
дружество Договор за потребителски кредит №*** от 21.06.2023 година.
Твърди се, че съгласно чл. 3, ал. 2 от договора параметрите на заема са
следните: главница - 2200 лева; размер на погасителната вноска - 4 х 80,67 лв
и 14 х 203,71 лв; вид вноска - месечна; брой вноски - 18; Фиксиран годишен
лихвен процент - 44 %; Годишен процент на разходите на заема - 53.74 %;
обща сума за плащане - 3174,62 лв. Твърди се, че съгласно чл. 6 от процесния
договор е уговорено, че кредита ще бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчителство, като същото може да бъде от едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: 1. При един поръчител -
1
осигурителният доход на Поръчителят следва да е в размер на не по- малко от
три пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на
усвояване на договора за кредит от Кредитополучателя. 2. При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да
в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата
за страната, за годината на усвояване на договора за кредит от
Кредитополучателя; 3. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит,
сключен/и с Кредитора или свързани с него лица; 4. Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с Кредитора или
свързани с него лица, по които е налице неизпълнение; 5. Да нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”
по активни задължения и/или при липса на активно задължение, по погасени
задължения за последните 12 месеца, предхождащи сключването на договора
за кредит с Кредитополучателя, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.
Твърди се, че съгласно чл. 18 от договора, при неизпълнение на задължението
на Кредитополучателя за предоставяне на обезпечение по критерии на
Кредитора, съгласно чл. 6 от настоящия договор или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за
кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка за неизпълнение
на договора в размер на 4270,48 лева. Ищецът посочва, че месечната
погасителна вноска съгласно погасителния план става в размер на 419 лева, а
общото задължение в размер на 7542 лева. Ищецът твърди, че е погасила
процесния кредит чрез заплащането на следните суми: на 15.07.2023 - 322,10
лв; на 22.08.2023 - 50 лв; на 26.08.2023 - 369 лв; на 09.02.2024 - 50 лв; на
24.03.2025 - 5000 лв; и на 24.03.2025 - 3211 лв. с основание пълно погасяване.
Общата сума, която Г. Й. твърди, че е заплатила по Договор за потребителски
кредит №*** от 21.06.2023 година е 9002,10 лева.
Ищецът счита Договор за потребителски кредит №*** от 21.06.2023 г. за
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал.
1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.
Изложени са доводи, че в случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК във връзка с невключването на клаузата на чл. 18, вр. чл. 6 от
процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка при
непредставяне на обезпечение в ГПР.
2
Изложени са доводи, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Изложени са съображения, че бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Развити са доводи, че за да е
спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая според
ищеца е, че заемната сума по договора за кредит възлиза на 2200 лева, а
сумата, която е следвало да върне кредитополучателя за 18 месеца е повече от
три пъти размера на заемната сума - 7542 лева.
Твърди се, че договора въвежда неустойка за кредитополучателя, в
размер - 4367,38 лева, почти два пъти заемната сума, в случай че цитираното
задължение за предоставяне на обезпечение не бъде изпълнено. Твърди се, че
клауза за неустойка и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество последната
представлява скрито възнаграждение за кредитора /което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка. Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според ищеца, кредиторът очаква, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение, в толкова кратък
срок - 2 дни от сключване на договора. Позовава се на погасителния план, като
посочва, че кредиторът изначално включва неустойката към месечната
погасителна вноска. Предвид гореизложеното, ищецът счита, че вземането за
неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите, но
това не е сторено. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД, като неравноправна, и противоречаща на добрите нрави.
3
Също така счита, че тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР, което не е спазено. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 63,2 %, но от съдържанието на
договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Излага доводи, че предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. При изчисляване на ГПР с включена неустойка, използвайки онлайн
калкулатор - https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html (разпечатката е
приложена към настоящата искова молба), ищецът получава ГПР от 635,51
%, което многократно надхвърля установения максимум съгласно чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Посочва, че макар да е посочен размер на ГПР, то същият не отговаря
на действителния такъв.
С оглед всичко изложено, ищецът счита, че сключеният между страните
договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посочва, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Посочва, че общо заплатената
сума от ищеца по Договор за потребителски кредит №*** от 21.06.2023 г. е
9002,10 лева, при главница 2200 лева. Счита, че надплатената сума от 6802,10
лева над главницата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, подлежи на
връщане, като недължимо платена по недействително правоотношение.
Отправено е искане, да бъде постановено съдебно решение, с което на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да бъде прогласен за
недействителен сключеният между Г. В. Й., с ЕГН ********** и
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с ЕИК ***, Договор за потребителски кредит №*** от
21.06.2023г. поради това, че посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и не
са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по договора.
При условие на евентуалност е отправено искане да бъде прогласена за
нищожна клаузата на чл. 18, вр. чл. 6 от Договор за потребителски кредит
№*** от 21.06.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка при
4
непредставяне на обезпечение, като неравноправна и като противоречаща на
добрите нрави.
Отправено е искане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да бъде осъден
ответникът „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД да заплати на Г. В. Й., с ЕГН **********,
сумата 6802,10 лева /шест хиляди осемстотин и два лева и десет стотинки/,
представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски
кредит №*** от 21.06.2023 година, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окочателното заплащане на сумата.
Направени са доказателствени искания. Представени са писмени
доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът, редовно уведомен, депозира
писмен отговор на искова молба, чрез ***.“, код по БУЛСТАТ ***, чрез
адвокат Х. М. - САК, в който са изложени доводи, че исковата молба е
недопустима, поради липса на правен интерес, а по същество- че претенцията
е неоснователна и недоказана.
Изложени са доводи, че нищожността на отделна договорна клауза не
влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея. Твърди се, че неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена
между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще
се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни. По отношение валидността на договора, ответникът сочи, че
основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това счита, че са покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.
Ответникът счита, че клаузите в договора не са в противоречие с
принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Позовава се на т.нар. лог файл, и сочи, че още преди подписване на договора
за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като
сам е избрал параметрите и условията му. В тази връзка прави извод, че
5
договорът е сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното
дружество и при спазване на изискванията на ЗПК
Посочва, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 64.78% и ГПР определен в процесния договор в
размер на 53.74%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не е и
не следва да бъде включвана в ГПР. Твърди, че при формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК изисквания.
Твърди се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. Излага доводи,
че в настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима
след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Излага подробни съображения в подкрепа на
твърдението си, че оспорената неустойка е действителна
Излага доводи, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Сочи, че дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора, ответникът твърди, че
се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Посочва, че друга възможност за кредитополучателя е било
6
удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например. В случая твърди, че ищецът не се е
възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права.
Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение.
Ответникът счита твърденията за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит за неоснователни, предвид факта, че
клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 ЗЗП. Твърди, че значението и последиците от обвързването с тях са
недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на
вноските за целия период на кредита.
Счита, че гореизложеното изключва възможността потребителят да не е
бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните
договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл.
146 ЗЗП.
Твърди се, че в периода 2022 г. - 2024 г. ищецът е сключил общо пет
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Ответникът счита, че това
опровергава твърденията на ищеца в следния смисъл: по отношение на
твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил
крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че
клаузите накърняват добрите нрави. Счита, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на две години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му
По отношение на осъдителния иск счита, че договорът и отделните му
клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор съображения,
поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да
задържи плащанията по договора. С настоящия отговор представя Справка за
движенията по договора, от което се виждат плащанията по процесния
договор, както по пера, така и общата стойност на платените суми
В заключение е отправено искане да бъдат отхвърлени изцяло
7
предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от адв.
С. Т. от АК-Плевен. Исковата молба се поддържа по изложените съображения.
Представя писмена защита. Моли да му бъдат присъдени направените
разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. С молба
взема становище по същество, като моли исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани. Поддържа се отговора на искова молба. Прави
възражение за прекомерност на разноските на другата страна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
От приложения към исковата молба Договор за потребителски кредит
№*** от 21.06.2023 г., се установява, че е сключен между страните.
Установява се от чл. 3, ал. 2 от договора,че параметрите на заема са
следните: главница - 2200 лева; размер на погасителната вноска - 4 х 80,67 лв
и 14 х 203,71 лв.; вид вноска - месечна; брой вноски - 18; Фиксиран годишен
лихвен процент - 44 %; Годишен процент на разходите на заема - 53.74 %;
обща сума за плащане - 3174,62 лв.
Установява се от чл. 6 от процесния договор е уговорено, че кредита
следва бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, като същото
може да бъде от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: 1. При един поръчител - осигурителният доход на
Поръчителят следва да е в размер на не по- малко от три пъти размера на
минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на
договора за кредит от Кредитополучателя. 2. При двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да в размер на не по-
малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, за
годината на усвояване на договора за кредит от Кредитополучателя; 3. Да не
е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с Кредитора или
свързани с него лица; 4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с Кредитора или свързани с него лица, по които е налице
неизпълнение; 5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен” по активни задължения и/или при липса
на активно задължение, по погасени задължения за последните 12 месеца,
предхождащи сключването на договора за кредит с Кредитополучателя,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.
Установява се от чл. 18 от договора, при неизпълнение на задължението
на Кредитополучателя за предоставяне на обезпечение по критерии на
Кредитора, съгласно чл. 6 от настоящия договор или представеното
8
обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за
кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка за неизпълнение
на договора в размер на 4270,48 лева
Установява се от представената справка за плащанията от ответника и не
се оспорва от ответника, че ищецът е заплатила сума в размер на 4270,48 лева
за неустойка, 2200 лева за главница, 974,62 лева за лихва, 1556,71 за такси.
При така установеното от фактическа страна, Съдът приема
следното от правна страна:
По процесният договор, страни са ищецът - като потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова
институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от
ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 -
чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл.6 от договора за заем - установяваща
задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание
чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща
задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след
сключването на договора, чрез осигуряване на двама поръчителя физическо
лице с определен осигурителен доход и множество други изисквания, се явява
и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Съдът намира, че
9
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът приема също, че
тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи
на добросъвестността в отношенията между страните, касае се и за
недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по
същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено
изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал.4, се считат за нищожни.
Съдът намира, че са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея и
това води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера
на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при
неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на
длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на
длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
10
ГПР 53,74% т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и
размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - неустойката за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от
ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
неустойката в размер на 4270,48 лева предвидена в чл. 18 на договора
/посочена в погасителния план в табличен вид в размер на 4367,38 лева/
на е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, т.к. тя не
може да съществува самостоятелно без него, а и разходите по нея са включени
в погасителния план на кредита. Следва да бъде отбелязано, че сумата за
неустойка за непредставяне на обезпечение е в почти два пъти по-висок
размер от главницата от 2200 лева. Изложеното води и до извода, че в
конкретния случай начислената неустойка има за цел да обезщети кредитора
за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции. Плащането на неустойка обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен
разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би
надхвърлил законоустановеният. На основание изложеното, съдът приема, че
заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно
нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
11
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за
допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; налице е невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, §1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.3, §1 и чл.4,
§1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т.9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Посочването в договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния
такъв, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл.3 §1 и чл.4 §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл.22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита.
Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
12
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да
служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия
избор на потребителя (в този смисъл е Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по
дело C 377/14). Неизпълнението на изискванията за неговото изчисляване
злепоставя целта на Директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар
на кредитите, защото по този начин потребителят бива подведен и не може да
сравни продуктите адекватно. Размерът на ГПР е от съществено значение за
преценката на потребителя дали да сключи договора, поради което
неправилното му посочване е достатъчен аргумент да се приложи най-тежката
санкция недействителност на договора. Посочването на неверен ГПР засяга
два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС – лоялна
конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е
съществено и следва да води до недействителност
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор
за потребителски кредит №*** от 21.06.2023г. е основателен и следва да бъде
уважен. Поради основателността на главния иск, Съдът не дължи произнасяне
по евентуалния иск.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Както
бе прието по- горе в изложението, процесния договор за потребителски
кредит е нищожен, а нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание.
13
В случая чистата стойност на кредита по Договор за потребителски
кредит №*** от 21.06.2023г. между Г. В. Й. и „Кредирект“ ЕООД е 2200 лв.
колкото е размера на главницата и ищецът е дължал връщане само на тази
сума. От представената справка от ответника се установи, че ищецът е
погасил 4270,48 лева за неустойка, 2200 лева за главница, 1556,71 за такси,
974,62 лева за лихва,.
Поради това се явява основателен предявеният иск за заплащане на
недължимо платената на ответното дружество сума в размер на 6802,10 лв. по
Договор за потребителски кредит №*** от 21.06.2023г. С оглед на това
исковата претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и
доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
487,70 лева за държавна такса, 2,90 лева за преписи.
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото–физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение по
закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение Съдът
намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 размери на
минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище
14
Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по
обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение
делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
15
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в настоящото
производство, които ответникът следва да бъде осъден да заплати.
Направено е възражение за прекомерност на разноските от страна на
ответника, като възражението е неоснователно. Неоснователни са
възраженията, че ищецът води общо седем граждански дела, като воденето на
дела било злоупотреба с права. Ищецът има право по свое усмотрение да
търси правата си по повод сключени различни договори с кредитни
институции, по повод на което да инициира различни производства.
Съдът съобразява обстоятелството, че по делото, че на 04.09.2025г. е
проведено открито съдебно заседание по делото и адв. С. Т. се е явил лично;
че е изготвена подробна писмена защита; качеството на предоставената
правна услуга, както и по-високия материален интерес – цената на иска по чл.
26 ЗЗД е 7542 лева, а цената на иска по чл. 55 ЗЗД е 6802,10 лева.
При изчисляване на минималното възнаграждение по Наредба 1/2004 г.
за минималните адвокатски възнаграждения е видно, че възнаграждението би
възлязло на 980,21 лева за иска по чл.55 ЗЗД плюс 1054,20 лева за иска по чл.
26 ЗЗД, или общо 2034, 41 лева, изчислено за всеки иск по реда на чл. 7,
ал.2, т.2 от Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения.
Предвид обатсоятелството, че адв. Т. е претендирал в списъка на разноски
значително по-ниска сума от 1690,97 лева, която е изчислил като
възнаграждение за един иск по реда на чл. 7, ал.2, т.3 от Наредбата за
минимални адвокатски възнаграждения съгласно списъка си на разноски,
тази сума не следва да бъде допълнително редуцирана.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе
16
фактическа и правна сложност, обстоятелството, че процесуалният
представител на ищеца се е явил в открито съдебно заседание и е взел
активно участие, депозирал е и писмена защита, Съдът намира, че
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва
да бъде определено в общ размер на 1690,97 лева.
По изложените съображения Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
потребителски кредит №*** от 21.06.2023г., сключен между Г. В. Й., ЕГН
**********, от гр.Плевен, жк. „***“ №***, и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н ***, бул. *** № ***,
представлявано от управителя Н.П.П., поради противоречие със закона / ЗПК
и ЗЗД/ и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н ***, бул. *** № ***,
представлявано от управителя Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. Й., ЕГН
**********, от гр.Плевен, жк. „***“ №***, сумата от 6802,10 лева,
представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски
кредит №*** от 21.06.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба- 14.04.2024г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н ***, бул. *** №
***, представлявано от управителя Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. Й., ЕГН
**********, от гр.Плевен, жк. „***“ №***, разноски в размер на 487,70 лева
за държавна такса, 2,90 лева за преписи.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА,
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н ***, бул. *** № ***, представлявано от управителя Н.П.П. ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат С. С. Т. от АК-Плевен, личен номер ***, с адрес на
кантората гр.Плевен, ул. „***“ № ***, адвокатско възнаграждение в размер на
1690,97 лева за оказаната по производството безплатна правна помощ.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
17
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
18