РЕШЕНИЕ
гр. София,……………. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV „Д” състав, в публичното заседание на тридесет и първи май през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Поля Г., като разгледа докладваното от младши съдия Коева гр. дело № 13771
по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК
С Решение №161854 от 03.07.2017 г., постановено по гр.
д. № 35136/2015г. по описа на СРС, 40 с-в, е отхвърлен предявеният от И.Ц.И. и А.Г.И.
срещу “Ю.Б.” АД иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор № 183/31.10.2001 г. за кредит за покупка на жилищен или
нежилищен имот, поради липса на съгласие. С решението на основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество разноски в размер на
580 лв. Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната
на ответника – Л.С.С. и “Ф.И.” ЕАД.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца И.Ц.И.. По реда на чл. 265, ал. 1 ГПК към въззивната жалба се е
присъединила и ищцата А.Г. А.. В жалбата се твърди твърди, че първоинстанционното
решение е неправилно и необосновано. Излага съображения, че от назначената
съдебно-графическа експертиза се установява, че подписите за кредитополучател
не са положени от въззивниците и че подписа върху пълномощно с нот.заверка рег.
№ 5661/31.10.2001 г. на нотариус Б.Т.вероятно е положен от А.Г. А.. Поддържа
се, че съдът не е взел предвид и не е обсъдил наличието на удостоверение издадено
от ОДП - Видин рег. № 6279/29.03.2007 год. , приложено и прието по делото като
поисмено доказателство, което удостоверява, че по това време /31.10.2001 г./ А.Г.И.
(сега А.) е била в страната. Твърди, че съдът не е съобразил, че е налице
съдебен акт – решение от 29.06.2007 г. по гр.д. № 464/2006 г. на ВОС, по което
е безспорно установено, че подписа върху пълномощното от 31.10.2001 г. на
нотариус Б.Т.не е на упълномощителката А.И.. Твърди се, че съдът неправилно се
е позовал на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че са извършени
погасявания на 4 броя месечни вноски по договор за кредит, макар и за вносител
да е посочено името на ищеца, тъй като е ноторно известно, че всеки би могъл да
направи погасяване на едно задължение, какъвто е настоящият случай. Искането
към съда е да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемата
страна “Ю.Б.” АД, с който оспорва въззивната жалба. Твърди, че сключеният
договор за кредит се потвърждава от представения по делото нотариален акт № 6,
том III, рег. № 5518, дело № 524 от 2001 г. за
покупко-продажба на недвижимия имот, по повод на който е сключен кредита, който
нотариален акт не се оспорва от ищците. Поддържа се, че ищците не оспорват, че
са се ползвали от отпуснатата сума за закупуване на имота, нито са оспорвали
последното във воденото срещу тях изпълнително производство. Твърди се, че
ищците са подали молба за отпускане на кредит и са съдействали в набавянето на
документи.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
въззивната жалба и от третото лице помагач на страната на ответника – Л.С.С., в
който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Третото лице помагач “Ф.И.” ЕАД не е подало отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените в
жалбата пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При извършена
проверка в рамките на своите правомощия настоящият състав счита, че
постановеното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
СРС, 40-ти
състав е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че неправилно съдът е квалифицирал иска като такъв по
чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, поради следните съображения:
Съгласно ТР №5 от 12.12.2016 г. постановено по тълкувателно дело №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни). Договорът, сключен в хипотезата на чл. 42 ЗЗД – от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не страда от такъв порок. Мнимият представител е формирал и е изявил поначало валидна воля от името на мнимо представлявания, поради което липсата на представителна власт не е равнозначна на липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД
В исковата молба
се твърди, че е налице договор за кредит № 183/31.10.2001 г. сключен между
“Българска пощенска банка” АД клон Видин, на която правоприемник е ответника, и
от друга страна като кредитополучатели ищците И.Ц.И. и А.Г.И.. Твърди се, че
ищецът И. е упълномощил съпругата си за сключване на такива действия с
нотариално заверено пълномощно от 25.09.2001 г., но последната не е
упълномощавала за същите действия лицето Л.С.
С.. Независимо от заявения в исковата молба петитум за прогласяване на
нищожността на процесния договор за кредит поради липса на съгласие,
фактическите обстоятелства изложени в обстоятелствената част на исковата молба
обуславят правна квалификация на иска като такъв по чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Следва да се
изясни, че въпреки неправилната правна квалификация, решението на СРС не е
недопустимо. За да е налице нарушение на принципа на диспозитивното начало, от
съществено значение са фактите, обосноваващи предявеният иск, които са били наведени
от ищеца в исковата молба и съобразно които съдът се е произнесъл при решаване
на правния спор, предмет на делото. Следователно, дори при дадена от съда
неправилна правна квалификация, ако са разгледани фактите, обосноваващи
искането за търсената съдебна защита, това не води до недопустимост на
решението, поради нарушаване на принципа на диспозитивното начало – арг. чл. 6,
ал. 2 ГПК.
По делото
е приет като доказателство договор за кредит за покупка на жилищен или
нежилищен имот /ателие, гараж, офис, магазин/ № 183/31.10.2001 г. между “Българска
пощенска банка” АД ( сега Ю.Б.” АД) и И.Ц.И. и А.Г.И. като кредитполучатели за
отпускане на кредит в размер от 20 000 лв. с краен срок на погасяване
30.10.2011 г.
По делото е представено нотариално
заверено пълномощно с рег. № 4888 от 25.09.2001 г., с което И.Ц.И. е
упълномощил съпругата си А.Г.И. да
закупи недвижим имот в гр. Видин, находящ се в сградата на ул. “********, а именно : третият етаж (втори
надпартерен етаж), разположен на кота 6,55 със застроена площ от 109 кв.м.,
като покупката да стане с кредит от БПБ клон Видин, като в тази връзка го представлява
пред банката по всички въпроси относно сделката и отпускането на кредита, както
и да извършва всички правни действия и да го представлява навсякъде, където е необходимо.
Представено е й пълномощно от 31.10.2001
г., с което А.Г.И. е упълномощила Л.С.С. да я представлява пред БПБ клон Видин
по всички въпроси и да подписва необходимите документи относно отпускането на
кредит за закупуване на недвижим имот в гр. Видин, находящ се в сградата
на ул. “********, а именно : третият
етаж (втори надпартерен етаж), разположен на кота 6,55 със застроена площ от
109 кв.м, като във връзка с предоставените му права упълномощеният да извършва
всички необходими правни и фактически действия и да я представлява навсякъде,
където е необходимо.
По делото е представен нотариален акт № 6,
том III, рег. № 5518, дело
№524 от 29.10.2001 г., с който И.Ц.И. и А.Г.И. са закупили процесния недвижим
имот находящ се в гр. Видин на ул. “********.
Представен е договор за цесия от
31.03.2015 г. , с който “Ю.Б.” АД прехвърля на “Ф.И.” ЕАД вземания по договори
за кредит, обективирани в Приложение 1, сред които е и процесния договор за
кредит № 183 от 31.10.2001 г.
По делото е приета съдебно-счетоводна
експертиза, съгласно чието заключение в изпълнение на процесния договор за
кредит е предствен мемориален ордер № 000627 от 31.10.2001 г. удостоверяващ, че
от заемната сметка на банката е изтеглена сума в размер от 20 000 лв., която е
постъпила по сметка № ********** с
титуляр И.Ц.И. на основание “усвояване на кредит”.
По делото е приета съдебно – графическа
експертиза, съгласно зазключението, на която подписът в графа
“кредитополучатели” в договора за кредит не е положен от ищците. Съгласно
отговора даден по втората задача на експертизата подписът в графа “упълномощител”
на пълномощно с нотариална заверка рег. № 5661/31.10.2001 г. на нотариус Б.Т.вероятно
е положен от А.Г. А. /И./.
Настоящият съдебен състав намира, че
въззивната жалба е неоснователна поради следните съображения:
Пълномощното, като документ, в частта, в
която е обективирано изявлението на автора-упълномощител представлява частен
документ. Нотариалната заверка на подписа върху частен документ
е вид нотариално удостоверяване, съобразно текста на чл. 569, т. 2, пр.
4 ГПК. С нотариалната заверка на подписа
нотариусът удостоверява, че положеният подпис след думата
"упълномощител" е на лицето, което е подписало пълномощното пред
него. За това удостоверяване са приложими разпоредбите на чл. 578, ал.
4 и ал. 5 ГПК, установяващи изискване упълномощителят да се
яви лично пред нотариуса, който проверява самоличността му въз основа на
представения документ за самоличност. Упълномощителят полага подписа в
пълномощното пред нотариуса или потвърждава вече положения подпис. Разпоредбите
на чл. 578, ал.
4 и ал. 5 ГПК възпроизвеждат текста на чл. 474, ал.
4 и ал. 5 ГПК (отм.), при съобразяване с датата на
изготвяне на процесното пълномощно.
Целта
на нотариалната заверка на подписа на пълномощно за сключване на
договор в нотариална форма, е че именно лицето, което се е явило пред
нотариуса е подписало частния документ. Нотариалното удостоверяване
на подписа върху частен документ по същността си е заверка от
нотариуса като длъжностно лице в предвидената от закона форма. В частта на
пълномощното отнасяща се до извършване на нотариалното удостоверяване
на подписа на посоченото в него като упълномощител физическо лице същото представлява
официален документ. Така извършената нотариална заверка сочи, че
при оспорена истинност - авторство на пълномощното тежестта на доказване на
неистинността на документа е върху страната, която го оспорва - чл. 193, ал. 3,
пр. 1-во. Доказването следва да бъде пълно и главно. В настоящият
случай от приетата и неоспорена по делото съдебно-графическа експертиза се
установява, че подписът положен на пълномощното с нотариална заверка рег. №
5661/31.10.2001 г. на нотариус Б.Т.вероятно е положен от ищцата А.Г. А. /И./.
Представената
по делото Справка за пътувания на лице – български гражданин на ОДП – Видин,
действително отразява напускане на страната на А.И. на 29.10.2001 г. за
Германия и влизане в страната на 21.12.2001 г., но настоящият състав намира, че
същата не отразява в пълнота пътуванията на лицето, доколкото в нея е отразено
“данни за избрано пътуване през посочения период”.
Предвид горното ищцата И. следва да понесе
неблагоприятните последици от недоказване на неистинността на документа съобразно
разпоредбата на чл. 193, ал. 3, пр. 1-во, което обуславя
неоснователност на така предявения иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и от
представеното нотариално заверено пълномощно с рег. № 4888 от 25.09.2001 г. на
нотариус Б.Т.се установява , че А.И. е била упълномощена от другия ищец И.И. за сключването на процесния договор за
кредит, поради което и предвид приетото, правилно СРС е приел, че договорът за
кредит е сключен съобразно предоставената на пълномощника Л.С.С. представителна
власт.
Следва да се отбележи, че горните изводи
се потвърждават и от обективираното в неоспорения от ищците нотариален акт № 6,
том III, рег. № 5518, дело
№524 от 29.10.2001 г., с който са придобили процесния недвижим имот. На стр. 1
и 2 от същия е посочено, че ищците закупуват имота за сумата от 33 000 лв.
собствени средства, които са изплатени от купувача на продавача при подписване
на нотариалния акт, а останалите 20 000 лв. – заемни средства от БПБ АД – клон
Видин с годишна лихва в размер на базовия лихвен процент при БПБ плюс надбавка
от 7 пункта и наказателна надбавка при просрочие от 12 пункта, който заем ще
бъде погасен в срок от 120 месеца при условията на договор за банков кредит.
Не се спори, че ищците са подали молба за
отпускане на кредит, както и че заемната сума е получена от тях. Последното се
потвърждава от приетата и неоспорена съдебно – счетоводна експертиза, която
настоящият състав кредитира като пълно и компетентно изготвена.
Освен това по делото е налице и неоспорена
декларация подписана от ищеца И.И. от 31.10.2001 г., с която заявява, че е
съгласен при настъпване на застрахователно събитие бенефициент по отношение на
застрахователното обезщетение до размера на кредита да бъде Б.П.Б.АД. В
декларацията изрично е отбелязано, че същата е неразделна част именно от
договор за кредит № 183/31.10.2001 г.
Неоснователни са доводите във въззивната
жалба относно наличието на съдебен акт –
решение от 29.06.2007 г. по гр.д. № 464/2006 г. на ВОС, по което е безспорно установено,
че подписа върху пълномощното от 31.10.2001 г. на нотариус Б.Т.не е на упълномощителката
А.И., поради следните съображения:
Съгласно трайно установената съдебна
практика производството по чл. 193 ГПК е
относимо към процеса на доказване, чрез който всяка страна установява
твърдените от нея факти, за които носи доказателствена тежест /чрез което се предопределят
правните изводи на съда в зависимост от преценката му дали твърдяният факт се е
осъществил или не/ и цели да обори доказателствената сила на писмен документ.
Доказването е съвкупност от процесуални действия, обхващащи посочването,
допускането, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените
средства, които имат правно значение само в рамките на конкретния процес.
Извършените в един процес процесуални действия по доказване са без правно
значение в последващ процес между същите страни, дори когато даден подлежащ на
доказване факт е правно релевантен и в двата процеса. Спазването на правилата
уреждащи доказването се осъществява по пътя на инстанционния контрол за
правилност на съдебното решение,
а силата на пресъдено нещо на влязлото
в сила решение обхваща съществуването или несъществуването на
предявеното материално право въз основа на конкретните твърдени в хода на
процеса факти.
Процесуалният закон свързва успешното
провеждане на специалната процедура по оспорване истинността
на документ с изключването му от допуснатите доказателствени средства
и формиране на правните изводи относно спорното материално право без обсъждането
му. Съгласно чл. 194, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът
дължи произнасяне по истинността на оспорения документ като разполага
с избор да направи това с изрично определение или с решението си - само в
мотивите, зачитайки или не доказателственото значение
на документа или и в диспозитива, който в тази си част има характер
на определение. Независимо от начина на произнасяне обаче преценката на съда за
истинността на оспорения документ е част от изводите му, свързани с
доказването и е от значение само в рамките на конкретния процес. Когато
оспореният документ е от значение и за други правоотношения между
страните то зачитането на доказателственото му значение ще се извърши в
зависимост от процесуалното поведение на страните в новия процес - оспорен ли
е документа и проведеното доказване. Така Определение № 251 от
20.06.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3506/2013 г., II г. о.
При така възприето и поради съвпадане на
крайните изводи на съда с тези на първоинстнационния съд, то съдът приема, че
решението на СРС следва да се потвърди при посочване на правилната правна
квалификация.
По разноските:
Съобразно
изхода на спора, право на разноски на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3
от ГПК има въззиваемата страна “Ю.Б.” АД, на която следва да бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнгараждение в рамер на 100 лв. Претендирани са
разноски и е представен е списък по чл. 80 ГПК от процесуалния представител на
третото лице помагач Л.С.С., но съобразно разпоредбата на 78, ал. 10 ГПК на
третото лице помагач не се присъждат разноски.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №161854 от
03.07.2017 г., постановено по гр. д. № 35136/2015г. по описа на СРС, 40 с-в с което е отхвърлен предявения от И.Ц.И., ЕГН **********
и А.Г.И., ЕГН ********** срещу “Ю.Б.” АД, ЕИК********иск за прогласяване на недействителността
на договор за кредит № 183/31.10.2001 г. при правна квалификация чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА И.Ц.И., ЕГН ********** и А.Г.И., ЕГН ********** да
заплатят на “Ю.Б.” АД, ЕИК********сумата в размер на 100 лв. – разноски за
юрисконсултско възнаграждение сторени пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участие на
привлечени от ответника трети лица помагачи: Л.С.С., ЕГН ********** и “Ф.И.”
ЕАД, ЕИК ********.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.