№ 16462
гр. София, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20231110131893 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.224, ал.1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът К. К. Г. твърди, че за посочения исков период от 18.03.2022г. до
25.06.2022г. е бил в срочно трудово правоотношение с ответника Държавна агенция за
бежанците при Министерския съвет, прекратено поради изтичане на уговорения срок,
като не е използвал платения си годишен отпуск в размер на 2 дни за 2022г. Моли съда
да осъди ответника да му заплати сумата от 105,26 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за 2022г., ведно със законната лихва от
предявяване на иска /09.06.2023г./ до окончателното плащане, както и сумата от 10,12
лв., представляваща лихва за забава в плащането на дължимото обезщетение за
периода от 27.06.2022г. до 07.06.2023г. Претендира разноски.
Ответникът Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет в срока по
чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, че
процесните суми, в т.ч. и законна лихва от депозиране на исковата молба до
плащането, са заплатени на ищеца с платежни нареждания от 20.07.2023г. Излага
доводи, че не е дал повод за образуване на настоящото производство, поради което не
дължи разноски на ищеца. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди доказателствата, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение служителят
има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се
определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последния календарен месец, през който служителят е работил най-малко 10 работни
дни.
1
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на
трудово правоотношение между страните, което е прекратено независимо от
основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди уволнението.
В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период,
или плащане на обезщетението за неползването му.
С доклада по делото съдът е отделил като безспорно обстоятелството, че между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало с трудов
договор №01-20/17.03.2022г. и допълнително споразумение към него № 02-
65/20.04.2022г., което е прекратено на 24.06.2022г. Не се оспорва и обстоятелството, че
за срока на действие на трудовия договор на служителя се полагат 7 дни платен
годишен отпуск, изчислени пропорционално на отработеното време, от които той е
използвал 5 дни. Не се оспорва и размерът на брутното трудово възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди прекратяване на
правоотношението, както и размерът на обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск за сумата от 105,26 лв.
Видно от представеното по делото платежно нареждане от 20.07.2023г. /л. 26 от
делото/, след завеждане на исковата молба в съда на 09.06.2023г., ответникът е
заплатил по сметка на ищеца процесната сума от 105,26 лв., като в платежното
нареждане изрично е посочено и основанието за плащане – обезщетение за
неизползван платен отпуск. При съобразяване на нормата на чл.235, ал. 3 ГПК, съдът
приема, че вземането на ищеца за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 2 дни за 2022г. в размер на 105,26 лв. е погасено в хода на процеса,
поради което предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ следва да бъде
отхвърлен.
Предвид обстоятелството, че претендираното от ищеца вземане в размер на 105,26
лв. е погасено в хода на производството – на 20.07.2023г., поддържаната от ищеца
претенция за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от завеждането на
иска – 09.06.2023г. до погасяването на вземането е основателна. Нейният размер,
определен от съда по чл.162 ГПК е за сумата от 1,50 лв., която сума е погасена от
ответника, видно от платежно нареждане от 20.07.2023г. /л.27 от делото/, поради което
същата не следва да се присъжда.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението на работодателя за изплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ не е със законовоустановен срок на изпълнение,
предвид на което и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД работодателят-ответник изпада в
забава за изпълнение на задължението си след покана. В настоящия случай ищецът
нито твърди, нито представя доказателства да е отправил покана до ответника да му
заплати обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ преди датата на депозиране на исковата
молба в съда – 09.06.2023г., поради което искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
Отговорността за разноски се основава на идеята за санкциониране на
неоснователното възбуждане на съдебния процес, поради което и отговорност за
разноски следва да възникне всякога, когато страната неоснователно е
претендирала/отричала съдебно предявеното право. Съдът е длъжен да отчете
извършеното в хода на процеса плащане само във връзка с постановяване на решение
2
относно дължимостта на дълга, но не и при определяне тежестта за разноските. В
случая по делото безспорно се установи, че не е налице забава в плащането на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск от ответника – както беше
посочено по-горе задължението за изплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск не е със законовоустановен срок на изпълнение, поради което
работодателят-ответник изпада в забава за изпълнението след покана, а такава в случая
липсва, както и че същото е заплатено от ответника веднага след получаване на препис
от исковата молба, съдът намира, че същият не е дал повод за завеждане на делото,
съответно не следва да дължи разноски за производството. По аргумент от чл. 78, ал. 2
ГПК разноските в случая следва да се възложат в тежест на ищеца, който следва да
заплати на ответника сумата от 100 лв., представляваща юрисноксутско
възнаграждение, определено от съда по чл. 78, ал. 8 ГПК.
С аргумент от разпоредбата на чл.78, ал.6 ГПК разноските за държавна такса
остават за сметка на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. К. Г., ЕГН **********, срещу Държавна агенция за
бежанците при Министерския съвет, с адрес: гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 114б,
иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 105,26 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за 2022г.,
както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10,12 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за периода от 27.06.2022 г. до 07.06.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК К. К. Г., ЕГН **********, да заплати на
Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, с адрес: гр. София, бул.
„Мария Луиза“ № 114б, сумата от 100 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3