№ 645
гр. Кюстендил, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Андрей Н. Радев
при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова
като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело №
20211520101617 по описа за 2021 година
„ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
към Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1000, район „Оборище“, бул. "Княз Александър
Дондуков" № 19, етаж 2, представлявано от И.Г.Д.-М. - Изпълнителен
директор, чрез пълномощника си юрисконсулт Р. М. е предявило против
А. Б. С., ЕГН **********, с адрес в ********* искове да бъде установено
в отношенията между страните, че ищцовото дружество има вземане
(като частен правоприемник – цесионер на „БАНКА ДСК“ ЕАД – цедент)
срещу ответника, произтичащо от Договор за кредит за текущо
потребление от 12.12.2007г., включващо сумата от 4906,11 лв. – главница,
ведно със законната лихва, считано от 05.04.2021г., за което има издадени
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК от 29.11.2011г. и изпълнителен лист от 30.11.2011г. по
ч.гр.д. № 3781 от описа на КнРС.
Претендират се и сторените разноски, вкл. за юрисконсултско
възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответната страна е
1
депозирала писмен отговор, с който навежда доводи за неоснователност и
недоказаност на исковите претенции. Прави се възражение за настъпила
погасителна давност на претендираното вземане. Оспорва се
материалноправната легитимация на ищеца, като се сочат и доводи за
наличие на неравноправни, съответно нищожни клаузи в договора за
банков кредит и общите условия към него. Претендират се разноски.
В съдебно заседание молбата се поддържа от ищеца и оспорва от
ответника по съображенията в отговора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно от приложеното към гр.д. № 1883/2021 г. по описа на Районен
съд – Благоевград заверено копие на Договор за кредит за текущо
потребление от 12.12.2007г. (л.43-46 от делото), такъв договор е сключен
между ответника в настоящото като кредитополучател и „БАНКА ДСК“
ЕАД, като кредитор, за сума в размер на 15 000 лева, платима на 120
месечни погасителни вноски при уговорен лихвен процент – 12,70%,
годишен процент на разходите (ГПР) – 13,91% и с дата на краен падеж
11.12.2017г., видно от приложения към договора погасителен план (л.49-
52 от договора).
В чл. 7 от договора е регламентиран начинът на определяне на
дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва, която към
момента на сключване на договора е в размер на 12,7 %. Предвидена е в
чл. 9.3 от Общите условия към договора (които са неразделна част от него
съобразно чл.12 от договора) възможност за банката да променя
едностранно лихвения процент, със задължителна за
кредитополучателите сила, ако преобладаващите пазарни условия налагат
това.
Според чл.19.1 от Общите условия, при забава в плащането на
2
месечна вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с
наказателна надбавка от 10 (десет) процентни пункта. Ако
кредитополучателят погаси дължимата месечна вноска до 7 (седем) дни
след падежната дата, наказателната надбавка не се прилага.
Вземането по процесния договор било обезпечено с поръчителството
на ЕМИЛИЯ И. И., ЕГН **********, въз основа на сключен между нея и
банката Договор за поръчителство от същата дата.
Приложени са и Общите условия за предоставяне на кредити за
текущо потребление.
Видно от покана-уведомление с №1427/29.08.2011г. (л.55 от делото),
кредиторът е уведомил длъжника, че кредитът става предсрочно изискуем
за сумата от 14033,68 лева, като уведомлението е получено от ответника-
длъжник на 07.09.2011г., видно от известие за доставяне на л.56 от
делото.
Приет като писмено доказателство по делото е договор за покупко-
продажба на вземания от 06.01.2012 год., сключен на основание чл. 99 от
ЗЗД между „БАНКА ДСК“ ЕАД, от една страна и „ОТП ФАКТОРИНГ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД от друга, с
който
вземането към ответника, било прехвърлено на ищеца (л.10-24 от гр.д. №
1883/2021 г. по описа на Районен съд – Благоевград). Представено е и
заверено копие на потвърждаване на цесията от страна на цедента (л. 25
от гр.д. № 1883/2021 г. по описа на Районен съд – Благоевград).
Приложена е и извадката от Приемо-предавателен протокол, съдържаща
описание на процесното вземане на името на кредитополучателя А. Б. С..
Уведомление за извършената продажба на вземането е изпратено по реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от страна на цесионера, надлежно упълномощен за
това от цедента (л. 26 от същото дело), с представено копие от обратна
разписка, видно от която пратката не е потърсена от получателя.
Със споразумение от 28.05.2013г., сключено между страните по
делото, последните са се съгласили с това, че към 20.06.2013г. общият
3
размер на дълга възлиза на 16 059,89 лева (12 487,22 лева главница и
3572,67 лева лихва), платим съобразно приложен към споразумението
погасителен план, както следва: - на 41 месечни вноски от по 200 лева
всяка и последна изравнителна такава с падеж 20.10.2016г. – в размер на
12 292,10 лева.
Със споразумение от 07.06.2016г. страните се договорили, на осн. чл.
365 ЗЗД, че към същата дата размерът на задължението на ответника е в
размер на 12 487,22 лева, платим съобразно приложен погасителен план
на 55 анюитетни месечни вноски, от които 54 в размер на 250,00 лева и
последна изравнителна вноска в размер на 1068,61 лева. Уговореният
краен падеж бил на дата 20.12.2020г.
За изясняване на фактическата обстановка по делото са допуснати и
приети изготвените от в. л. С. Т. два броя съдебно-счетоводни експертизи.
В първата експертът е установил, че процесният кредит е изцяло
усвоен, като вещото лице е отчело извършени по процесния договор и
допълнителни споразумения погасявания, както и преустановяване на
плащания на конкретни дати, като видно от стр. 5 от първото заключение
е, че преустановяване плащанията по последното сключено между
страните споразумение от 07.06.2016г. е от дата 05.04.2021г. Посочено е
още, че към датата на депозиране на заявлението усвоената и непогасена
главница възлиза на 12427,22 лева. За периода от 12.12.2007г. до
25.11.2011г. са внесени суми от длъжника в размер на 8839,92 лева. За
периода от 26.11.2011г. до 22.07.2021г. са внесени суми в размер на
20150,00 лева, като общият размер на заплатените суми по кредита е в
размер на 28989,92 лева.
Установено е, че базовият лихвен процент по кредита е променян на
два пъти. Първоначално договореният такъв е в размер на 12,70%. На
02.04.2008г. е променен на 13,45%, а на 21.10.2008г. е променен на
14,95%. Съобразно това изменение на лихвените проценти, вещото лице
установява, че към 25.11.2011г. (датата на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК) незаплатената договорна лихва е в размер на 1289,88 лева,
а дължимата главница е в размер на 12 427,22 лева. Към датата на
4
депозиране на исковата молба – 23.07.2021г., като се приложи лихвения
процент по договора и сключените споразумения от 28.05.2013г. и
07.06.2016г. и се отчете допуснатата забава в плащанията, общо платената
сума от длъжника възлиза на 8839,92 лева, в това число главница в размер
на 3008,56 лева, договорна лихва в размер на 5752,13 лева и такси в
размер на 70 лева.
Към датата на второто допълнително споразумение към договора,
дългът е бил в размер на 9679,89 лева, като за периода след това (от
07.06.2016г. до 05.04.2021г.) са внесени суми в общ размер на 12 740 лева.
Според вещото лице, за периода от второто споразумение до датата на
последното плащане е внесена по-голяма сума, отколкото е дължима.
Дължимата била в размер на 9679,89 лева, а са внесени 12 740 лева, което
е надвнасяне над дължимото в размер на 3060,11 лева.
В заключение, вещото лице констатира, че в споразумението от
07.06.2016г. не е договорена санкционираща лихва или друга при
забавяне на съответните вноски, поради което изчисленията били
извършени на базата, че такава не се дължи.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 3781/2011 г. на
КРС, в полза на кредитора – „БАНКА ДСК“ ЕАД, била издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК от 29.11.2011г. срещу ответника в настоящото, както и срещу
поръчителя, за сумите, част от които са предмет и на исковата молба в
настоящото производство. Поради оспорване вземането по заповедта в
срока по чл.414 ГПК, заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
именно в срока по чл. 415 ГПК заявителят по заповедното производство е
предявил настоящия установителен иск.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
5
По допустимостта:
Предявеният иск настоящият състав намира за допустим, доколкото
същият представлява продължение на проведено преди това заповедно
производство, заповедта за незабавно изпълнение по което не е влязла в
законна сила поради своевременното оспорване на вземането от
длъжника. Изпълнена е процедура по чл. 415 ГПК, като именно в
едномесечния срок по ГПК частният правоприемник на заявителя
(цесионерът) е инициирал настоящото исково производство.
Претендираното вземане, макар и неидентично с това по процесната
заповед, съставлява част от него, което не се явява пречка за водене на
настоящото дело (т.2а от ТР 4/2014г. по тълк. дело 4/2013г. ОСГТК,
ВКС).
По основателността:
Не се спори по делото, че в хода на производството по ч.гр.д. №
3979/2011г. от описа на КРС е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
09.12.2011г. за суми, част от които са предмет на настоящата искова
молба.
Не е налице и разногласие между страните относно обстоятелствата
по сключване на процесния договор за кредит от 12.12.2007 г. и
предоставянето на заемната сума в размер на 15 000 лева на
кредитополучателя. Фиксирани в договора са уговорки относно
приложимата възнаградителна лихва, начинът на нейната промяна,
дължимите от кредитополучател такси.
Видно от съдържанието на порцесният договор,както и от
заключението на изпълнената съдебно-счетоводна експертиза, е че волята
на страните е била за погасяване на кредита с равни месечни вноски,
срещу главницата, в размер на по 221,32 лева, към които се е дължала
6
възнаградителната лихва от 12,7 %, при сключването на договора.
По смисъла на чл. 19.2 от Общите условия към кредитния договор,
при допусната забава в плащания на главница и/или лихва над 90 дни,
целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. Според чл.20.1,
кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем и в
изрично посочени шест точки в съответния член.
От данните и доказателствата по делото, анализирани по-горе, може
да се заключи, че банката е изпълнила задължението си да предостави на
кредитополучателя заемната сума, като се е породило неговото насрещно
задължение да върне сумата, ведно с уговорената договорна лихва, при
условията на съглашението.
Ищецът в настоящото обосновава активната си легитимация по
предявения иск на основание сключен с кредитора „БАНКА ДСК“ ЕАД
Договор за цесия от 06.01.2012г. В последния смисъл ответникът е навел
възражение за липса на легитимация на ищеца от водене на настоящото
производство. Възражението обаче на ответника в изложения смисъл се
явява неоснователно с оглед даденото от ВКС с Тълкувателно решение №
4/2013г. по т. д. № 4/2013г. ОСГТК тълкуване, а именно, че в хипотезата
на частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за
цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до
предявяване на иска реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК (какъвто
именно е настоящият случай, доколкото заповедта е издадена през 2011 г.,
вземането е прехвърлено през 2012 г., а исковете по чл. 415 вр. с чл. 422
от ГПК са предявени през 2021г.), легитимиран да участва в
производството по установителния иск е цедентът, като намира
приложение нормата на чл. 226 ГПК, но легитимиран да предяви иска е и
цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който по отношение
на него започва да тече от връчване на указанията на съда на цедента (в
случая цедентът е получил съобщението на 25.06.2021г., като цесионерът
е предявил исковете в законоустановения за това срок – на 23.07.2021г. -
по дата на входящия номер на исковата молба – спр. л. 1 от гр.д. №
1883/2021г. от описа на Благоевградски районен съд).
7
На следващо място съдът намира, че цесията е произвела действие и
спрямо длъжника чрез връчване на ответника на уведомлението за
извършеното прехвърляне като приложение към исковата молба.
Последната, заедно с приложенията, е връчена на ответника С. чрез
процесуалния й представител на 25.10.2021г. (л. 20 от делото), който факт
съдът цени при усл. на чл. 235, ал. 3 ГПК, а именно като факт от значение
за спорното право, който следва да се вземе предвид при постановяване
на крайния акт.
Всичко изложено обосновава активната легитимация на ищеца по
предявения иск, а възраженията на ответника в изложения смисъл се
явяват неоснователни.
Установено е от заключението на вещото лице по изпълнената в
производството пред съда експертиза, че последното плащане на
длъжника по кредита преди предявяване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение датира към 04.04.2011 г. и с него е погасена част от
дължима вноска – л.111 от делото. Следващото плащане по кредита от
страна на длъжника е на 21.04.2012 г., което е след повече от година от
последно направената вноска и е след повече от 90-те дни забава,
посочени в чл.19.2 от общите условия.
Ето защо, може да се приеме, че в полза на банката – кредитор се е
породило вторичното преобразуващо право по чл.19.2 от общите условия
да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е следвало да бъде
упражнено с волеизявление, адресирано до насрещната по
правоотношението страна. В момента на достигане до длъжника на
волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем,
ако са налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока, настъпва предсрочната изискуемост на кредита – Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай достигането на волеизявлението на кредитора
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е настъпило с връчването
на ответника на покана-уведомление № 1427 от 29.08.2011 г., получена
лично на 07.09.2011г., видно от известие за доставяне на л.56 от гр.д. №
8
1883/2021г. от описа на Благоевградски районен съд.
Следователно, налага се изводът, че предсрочната изискуемост е
настъпила на 07.09.2011 г., с връчване на препис от уведомление № 1427
от 29.08.2011г. на ответника.
По повод поддържаните в отговора на исковата молба на
кредитополучателя-ответник възражения за погасяване по давност на
вземането, за което е издаден изпълнителен лист на 30.11.2011г.,
настоящата инстанция намира следното:
В хипотезата, когато е уговорено връщане на предоставения по
договор за кредит паричен ресурс на отделни вноски, погасителната
давност за всяка вноска започва да тече от падежа й, по правилото на чл.
114, ал. 1 ЗЗД, като приложение намира петгодишният давностен срок,
тъй като вземанията за главница по договора за кредит не са периодични,
а по отношение на вземанията за лихви давността е тригодишна.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД,
давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Настоящият състав приема, че правният ефект на признанието следва да
се породи и когато длъжникът признава вземания, относно които е
изтекъл срокът на погасителната давност, по съображения, изводими от
правилото, че давността не се прилага служебно (до позоваването на
длъжника на нея) и по аргумент за по-силното основание от чл. 118 ЗЗД –
щом длъжникът може да изпълни погасеното по давност вземане, той
може да стори и по-малкото – да признае вземането. Подобно признание
следва да се квалифицира като отказ от позоваване на вече изтекла
давност, валиден по аргумент за обратното от чл. 113 ЗЗД. Изявлението
на длъжника е неоттегляемо, произвежда действие с факта на достигането
му до кредитора и прави невъзможно последващо позоваване на вече
настъпилата давност. От прекъсването на давността, започва да тече нова
давност – чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
Приетият като доказателство по делото погасителен план по
допълнително споразумение от 07.06.2016 г., носи подписите на
длъжника. В същия са обективирани неиздължените суми по процесния
9
договор за кредит, при достатъчна индивидуализация на дълга. В този
аспект новираният погасителен план може да се определи като признание
на задължението за погасяване на договорната главница, доколкото
инкорпорира изявления на задължените лица.
Въпросът за ефекта на допълнителните споразумения върху
прекъсването на срока на погасителната давност е разгледан в Решение №
132 от 11.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 648/ 2010 г., в което се приема, че
всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва
или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване
на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния й
момент към деня, в който според споразумението вземането става
изискуемо.
Дори и да се приеме, че към датата на изготвяне на този план за част
от вноските срещу главницата е бил изтекъл срокът на приложимата
петгодишна погасителна давност, с признанието на вземането този ефект
е заличен и задължението е подновено, при новите договорени условия, с
нов срок на погасителната давност по всяка от анюитетните вноски. Като
признание на вземането следва да се третира и фактът, че за погасяване
на дълга са извършвани плащания от длъжника до 05.04.2021 г.,
установени от вещото лице.
Гореизложеното е база за формиране на извода, че срокът на
погасителната давност за всяка от вноските не е бил изтекъл и въведените
в този смисъл възражения на ответника са несъстоятелни.
При изграждане на крайното си решение, съдът съобрази наличието
на неравноправни клаузи в процесното кредитно правоотношение.
По смисъла на разпоредбите на чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна
е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представляваща
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако
клаузата е уговорена индивидуално.
10
Видно от текста на договора, в частта, закрепяща правото на банката
да променя едностранно лихвения процент на договорната лихва – чл. 9.3
от общите условия, е залегнала уговорка, че това едностранно
правомощие на банката може да се приложи с обвързваща за насрещната
страна сила. Макар принципно условията на пазара, като обективно
състояние, да могат да оправдаят изменението на цената на финансовата
услуга – възнаградителната лихва по кредита, тяхното отражение следва
да е ясно и недвусмислено дефинирано, така че потребителят да може
отнапред да получи информация за потенциалната промяна в собствените
му задължения по договора. Следва в съглашението да е разписан
разбираем алгоритъм, математически механизъм относно това как точно -
в каква пропорция, изменението в обективната обстановка ще рефлектира
върху договорната обвързаност. Това изискване е многократно
подчертавано във формираната съдебна практика – напр. Решение № 379
от 3.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2088/2015 г.; Решение № 424 от
2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г.
В настоящия случай, при конкретното договаряне, липсва
формулиране на ясен механизъм и параметри на промяната на цената на
финансовата услуга, поради което следва да се заключи, че посредством
клаузата, банката си е осигурила безпрепятствената възможност
едностранно да променя лихвата по начин, неясен за потребителя.
Следователно, клаузата за едностранна промяна на лихвения процент
следва да се квалифицира като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
без да може да се приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В този смисъл възражението за нищожност на клаузата, въведено в
отговора на исковата молба е основателно. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално (като разпоредбата на ал. 2 дефинира кои клаузи
не са уговорени индивидуално - тези, които са изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, като е посочен пример за такива клаузи при
договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е
11
изчерпателно).
В случая от събраните по делото доказателства не се установи
клаузите на процесния договор или някои от тях да са индивидуално
уговорени, тъй като те са част от стандартни, изготвени предварително
условия на банката и кредитополучателя не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. По делото липсват данни включването на
спорните клаузи в договора за кредит да са в резултат на изричното им
обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното
съдържание, като доказателствената тежест за установяване на тези
обстоятелства е на банката (в случая частния й правоприемник).
Предвид гореизложеното, съдът намира, че коментираната клауза не
е индивидуално уговорена и е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10
ЗЗП, поради което същата е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като за
нищожността съдът следи служебно, дори и без позоваване на страната
на това обстоятелство.
Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата цялостна нищожност, ако договорът
може да се прилага и без тези клаузи, съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, като
нищожните клаузи не произвеждат действие между страните по договора.
Имайки предвид неравноправността на посочените клаузи от
договора за кредит и предоставената на съда възможност да коригира
неравноправните клаузи, размерът на дължимата от ответника договорна
лихва следва да бъде определен въз основа на първоначално договорения
между страните фиксиран размер от 12,7%, а последващите постигнати
между контрагентите договорености в допълнителните споразумения,
доколкото утежняват положението на потребителя, не следва да бъдат
вземани предвид. Последното е безспорно установено по делото
посредством познанията на експерта, който е посочил, че към 25.11.2011г.
задължението за главница е в размер на 11991,44 лева, а към момента на
сключване на първото споразумение (28.05.2013 г.) главницата е в размер
на 12 487,22 лева, при извършени между двата периода погасявания на
дълга от длъжника, което съответно води и до по-висока договорна лихва
12
– в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., ВКС, ІІ ТО, според което лихвата
по договора за кредит следва да се определи съобразно лихвения процент
при сключване на договора, който следва да се счита фиксиран за целия
срок на договора.
Вещото лице е установило едностранно направените промени в
лихвения процент от страна на кредитора, като посредством постигнатите
впоследствие договорености положението на потребителя се е влошило, в
т.ч. и чрез капитализиране на лихви, което води до недопустимия между
страните анатоцизъм по смисъла на чл. 10 ЗЗД. По-конкретно –
увеличаването на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и
начисляване на възнаградителни лихви върху тях е нищожно на
основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, доколкото Наредба №
9/03.04.2008 г (отм.) или друга наредба на БНБ не предвиждат
възможност за олихвяване на изтекли лихви.
Така, изводите за нищожност на клаузите за увеличаване на
главницата чрез прибавяне на изтекли лихви, изключват възможността
размерът на дължимите от ответника С. вноски да се определи по
уговорените с допълнителните споразумения погасителни планове.
Според разрешението по идентичен правен въпрос в Решение от
29.07.2019 г по т. д. № 1504/2018 г на ВКС, II-ро т.о., уговорката в
допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви,
върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при
уговорка между търговци на осн. чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не и когато страна
по договора е физическо лице – потребител.
Изложеното, в светлината с приетото от експерта по делото
положение, че не е дължим остатък за главница при горепосочените
разяснения и условия, а такъв дори е надплатен, обосновава
неоснователност на заявената претенция, поради което и същата подлежи
на отхвърляне в цялост и без необходимост да се изследват останалите
13
наведени от ответника възражения.
Въпреки това следва да се отбележи ,че ищецът не се легитимира като
действителен приобретател на вземане на кредитора „Банка ДСК“,поради
нарушаване на чл.26 от приложимият в казуса Закон за потребителският
кредит-договорът не предвижда възможност кредиторът да има правото
да цедира вземането си на трети лица.
По разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски се
следват единствено на ответната страна. Доказателства за сторени такива
са налични за сума от 800,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение
(л. 11 от делото), 200,00 лв. – депозит за вещо лице (л. 142 от делото) и
125,50 лв. – депозит за вещо лице (л.65 от делото), както и 45,00 лв. –
държавни такси по частни жалби.
Относно заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника е
наведено възражение за прекомерност, което съдът намира за
неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 2 т. 2 от Наредба 1/2004 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения същото
настоящият състав определя на размера на минималното такова на 790,61
лв. От друга страна обаче, предвид развитието на делото, броят проведени
съдебни заседания, необходимостта от назначаване на две съдебно-
счетоводни експертизи, то така заплатеното адвокатско възнаграждение
не следва да се редуцира по размер. Така, дължимите на ответната страна
разноски, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, възлизат на 1170,50 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към
14
Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър
Дондуков“ № 19, етаж 2, представлявано от И.Г.Д.-М. - изпълнителен
директор, против А. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес в
*********, иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че ищецът притежава вземане (като частен правоприемник –
цесионер на „БАНКА ДСК“ ЕАД – цедент) срещу ответника,
произтичащо от Договор за кредит за текущо потребление от 12.12.2007г.,
включващо сумата от 4906,11 лв. (четири хиляди деветстотин и шест лева
и единадесет стотинки) – главница, ведно със законната лихва, считано от
05.04.2021г., за което вземане има издадени Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
29.11.2011г. и изпълнителен лист от 30.11.2011г. по ч.гр.д. № 3781 от
описа на КнРС.
ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, вписано в
Търговския регистър към Агенция по вписванията с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1000, район „Оборище“, бул.
„Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж 2 да заплати на А. Б. С., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: *********, сумата в размер на 1170,50 лв.
(хиляда сто и седемдесет лева и петдесет стотинки), представляваща
сторени в хода на производството деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните, пред Окръжен съд - Кюстендил.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
15