РЕШЕНИЕ

№ 44

гр. С., 14.04.2020 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно заседание, проведено на девети декември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ  ЯНКО ЧАВЕЕВ

 

при участието на секретаря Дарина Николова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 836 по описа на същия съд за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Териториално поделение „Държавно горско стопанство – Б.” на Югозападно държавно предприятие – С. е предявило срещу В.С.С. ***, иск за заплащане на сумата 393,12 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника на ищеца при изпълнение на трудовата му функция на горски стражар в ГСУ С. към ТП „ДГС – С.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Твърди се в исковата молба, че по време на изпълнение на горепосочената трудова функция ответникът допуснал незаконна сеч на дървесина, с което на ищеца, като негов работодател, били причинени вреди, изразяващи се в стойността на немаркирана и отсечена дървесина в обем 8,5 пространствени куб. м., или 4,68 плътни куб.м. нацепени дърва за огрев, чиято стойност се равнявала на 393,12 лв. с ДДС. Вредата била установена на 14.02.2019 г. За обезщетяване на същата на 22.07.2019 г. в сроковете по чл. 210, ал. 1, изр. 1 и ал. 2 от КТ и въз основа на съставени констативни протоколи била издадена заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност на ответника, съгласно която установената имуществена вреда следвало да бъде обезщетена от последния чрез удръжки от трудовото му възнаграждение до размер 393,12 лв. Заповедта била връчена на ответника на 23.07.2019 г. На 31.07.2019 г. ответникът подал заявление до работодателя, с което възразил срещу така издадената заповед и оспорил основанието на наложената му имуществена ограничена отговорност. Във възражението било посочено, че заповедта за реализиране на тази отговорност била издадена значително по-късно от изтичане на законовия едномесечен срок, респективно дори след изтичане на тримесечен срок, от откриване на евентуалната вреда.

В исковата молба са изложени обстоятелства, обосноваващи твърдение, че заповедта е издадена в едногодишен срок от причиняването на вредата, както и че в тази връзка следвало да се вземе предвид обстоятелството, че от 21.02.2019 г. до 03.07.2019 г. ответника е бил временно неработоспособен, за което представил четири болнични листа.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е представил отговор на исковата молба, в който е изразил становище за неоснователност на иска. Изтъкнал е, че заповедта за реализиране на ограничената му имуществена отговорност при наличните по делото обстоятелства е следвало да бъде издадена най-късно до 16.03.2019 г., респективно до 16.05.2019 г., а в конкретния случай заповедта била издадена след това. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 210, ал. 2 от КТ касае случай, в които вредата не е открита в този срок.

Пред съда ищецът се представлява от пълномощника си юрк. Елена Стаменова, която заявява, че поддържа иска и изтъква, че отправеното до съда искане има както установителен елемент - установяване съществуването на вземане на ищеца срещу ответника с претендираните основание и размер, така и осъдителен елемент – осъждане на ответника да заплати на ищеца исковата сума.

Ответникът се представлява от пълномощника си адв. Здравко Теофанов, който заявява, че поддържа изложените в отговора на исковата молба съображения срещу основателността на иска, а наред с това допълва, че счита така предявения иск и за недопустим с оглед вида на търсената от ищеца защита, която е несъвместима с установителния характер на този иск.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 210, ал. 3, вр. чл. 203, ал. 1, вр. чл. 205 и чл. 206, ал. 1 от КТ.

Искът е допустим. Правният интерес на ищеца - работодател от предявяване на иск срещу ответника - работник за осъществяване на ограничената имуществена отговорност на ответника за обезщетяване на имуществени вреди, причинени по небрежност при изпълнение на трудовите му задължения, произтича от твърденията в исковата молба и от установените по делото обстоятелства, че ищецът е издал заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ, с която е определил основанието и размера на отговорността на ответника, а в едномесечен срок от връчването на заповедта ответникът изрично и писмено е оспорил основанието на тази отговорност.

В този случай искът е осъдителен, както го е предявил ищецът, а не установителен. Безспорно е, че установителният иск е основна форма на искова защита съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК, но предявяването на положителен установителен иск с предмет парични вземания е установено от закона като изключение – когато правният интерес от такъв иск е обусловен от оспорено по съответния ред изпълнително основание (напр. заповед за изпълнение при иска по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК) или в други предвидени от закона случаи (напр. инцидентен установителен иск). Това е така, защото основният материално-правен интерес на кредитора по неудовлетворено парично вземане е да получи изпълнение и на този интерес съответства осъдителният иск, който иманентно включва в себе си искане за установяване съществуването на вземането, но и искане за осъждане на ответника да изпълни.

Доводите на процесуалния представител на ответника, че извършеното от него оспорване на заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ обуславя правен интерес у ищеца от предявяване на установителен иск за вземането, по всяка вероятност са основани на аналогия с предпоставките за възникване на правен интерес от предявяване на иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК и с неговото естество. Такава аналогия обаче е лишена от законово основание, защото заповедта на работодателя и заповедта за изпълнение по чл. 410, респ. чл. 417 от ГПК, са съвършено различни правни актове с различни правни последици. Заповедта за изпълнение е публично-правен акт на съда, с който на сочения в заявлението за издаването й длъжник се нарежда да изпълни. Поради това ако длъжникът подаде възражение срещу заповедта, кредиторът има правен интерес да предяви установителен иск за вземането – предмет на тази заповед, защото ако искът бъде уважен, то по разпореждане на закона (чл. 416, ал. 1, вр. чл. 404, т. 1 от ГПК) заповедта за изпълнение, а не съдебното решение, ще бъде изпълнително основание за това вземане. За разлика от заповедта за изпълнение, издадена в заповедното производство, заповедта на работодателя по чл. 210, ал. 1 от КТ не е нищо друго освен негово едностранно частно-правно волеизявление за прихващане на задължението му за заплащане на трудово възнаграждение на работника с насрещното му вземане за обезщетение за имуществени вреди, причинени от работника по небрежност при или по повод изпълнение на трудовите му задължения, като компенсацията се извършва по реда на чл. 272, ал. 1, т. 6, вр. чл. 210, ал. 4 от КТ ако в едномесечен срок от връчването на заповедта работникът не оспори основанието или размера на отговорността. В този смисъл установеното в чл. 210, ал. 3 от КТ право на работника да оспори основанието или размера на тази отговорност осигурява проверка на ликвидността на вземането на работодателя като обща материално-правна предпоставка за прихващането съгласно чл. 103, ал. 1 от ЗЗД.  При наличие на спор относно основанието и размера на вземането на работодателя за обезщетение за имуществени вреди, прихващането, осъществено с едностранното му волеизявление, обективирано в тази заповед би било незаконосъобразно, а този спор следва да се реши по общия исков ред – с предявяване на осъдителен иск за спорното вземане (в т. см. и „Трудово право – специална част”, проф. Васил Мръчков, издателство „Сиби”, 1997 г., стр. 390).

По същество искът е неоснователен.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че към 14.02.2019 г., а и понастоящем между страните съществува трудово правоотношение, по силата на което ответникът изпълнява трудовата функция на „горски стражар” с място на работа Горскостопански участък – С., с. Р. и с. М..

Със Заповед № РД-07-.../22.07.2019 г. директорът на ищцовото ТП „ДГС – С.” е определил ответникът да му заплати по реда на реализиране на ограничена имуществена отговорност обезщетение за имуществени вреди в размер 393,12 лв., представляващ стойността с ДДС на 8,5 пространствени куб.м., или 4,68 плътни куб. м., нацепени дърва за огрев, причинени вследствие извършени от ответника нарушения по Закона за горите, установени от служители на РДГ – София при проверка на 14.02.2019 г. на товарен автомобил „Щ.” с рег. № СО 61.. АК, находящ се в подотдел 1313 „1”.

Посочено е в заповедта, че същата може да бъде оспорена от ответника по реда на чл. 210, ал. 3 от КТ в едномесечен срок от връчването й, а в случай, че не бъде оспорена в този срок, на касиера е разпоредено да започне удръжки от трудовото възнаграждение на ответника съгласно чл. 210, ал. 4, вр. чл. 272,  ал. 1, т. 6 от КТ.

В исковата молба липсват фактически твърдения подлежащата на обезщетяване имуществена вреда да е причинена от ответника умишлено (посочването в заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ, че вредоносното деяние е извършено нарушение по ЗГ не налага такъв извод с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗАНН) или в резултат на престъпление или да е причинена от него не при или по повод изпълнение на трудовите му задължения. Поради това, а и с оглед обстоятелството, че издавайки гореобсъдената заповед, ищецът изрично се е позовал на реда за реализиране на ограничената имуществена отговорност на ответника, имаща своето основание в чл. 203, ал. 1 от КТ, следва да се приеме, че в настоящото производство подлежи на изследване единствено спазването на този ред като предпоставка за законосъобразното осъществяване на тази отговорност.

Посочването в същата заповед, че съставените от служители на РДГ - София констативни протоколи, удостоверяващи извършена от тях проверка на 14.02.2019 г., при която били установени извършването от ответника на нарушения на ЗГ и материалния израз на твърдяната причинена с тях имуществена вреда (4,68 плътни куб. м. дърва за огрев, въз основа на който обем е изчислена тяхната стойност с ДДС), са заведени при ищеца с вх. № 10-03-5/15.02.2019 г., представлява извънсъдебно признание на ищеца, че вредата е открита от него на 15.02.2019 г. Не се твърди в исковата молба ответникът да заема ръководна или отчетническа длъжност в ищцовото предприятие, поради което с оглед разпоредбата на чл. 210, ал. 2, изр. първо от КТ заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ за определяне на основанието и размера на ограничената му имуществена отговорност за така установената вреда е следвало да бъде издадена не по-късно от 15.03.2019 г. – в едномесечен срок от откриването на вредата. Вместо това обсъжданата заповед е издадена на 22.07.2019 г.

Срокът по чл. 210, ал. 2, изр. първо от КТ за издаване на заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ е преклузивен и с неговото изтичане се погасява правото на обезщетение на работодателя за имуществени вреди, причинени от работника по небрежност при или по повод изпълнение на трудовите му задължения. Както вече се посочи по-горе, предпоставките за реализиране на пълна имуществена отговорност на ответника по чл. 211, вр. чл. 203, ал. 2 от КТ са извън предмета на делото, очертан от фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, поради което не подлежат на обсъждане от съда.

Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 2, изр. първо от КТ едномесечният срок за издаване на заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ от откриване на вредата се включва в едногодишния срок от нейното причиняване. Това означава, че тези срокове не са алтернативни една спрямо друга възможности за работодателя, чийто избор да е предоставен на неговата воля и че за него всякога важи едномесечният срок за издаване на заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ от откриване на вредата, стига към датата на издаването й да не е изтекъл едногодишният срок от причиняването й.

Неоснователни са доводите на ищеца, че издаването на заповедта по чл. 210, ал. 1 от КТ след изтичане на едномесечния срок от откриването на вредата, е било обусловено от обективни причини, изразяващи се в ползването от ответника на разрешен отпуск поради временна неработоспособност непрекъснато в периода от 21.02.2019 г. до 03.07.2019 г. съгласно представените 4 броя болнични листове. Ползването на разрешен отпуск от ответника не може да се приеме като обективна пречка за ищеца да издаде заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ в едномесечен срок от откриването на вредата, нито съставлява съгласно действащото законодателство основание за спиране на срока за издаването й (такова основание съгласно чл. 210, ал. 2, изр. второ от КТ е единствено висящността на производство за реализиране на пълна имуществена отговорност на работника, какъвто не е настоящия случай). Действително, здравословното състояние на работника, обусловило ползването на отпуск поради временна неработоспособност, би могло да представлява временна фактическа пречка за връчване на заповедта на работодателя по чл. 210, ал. 1 от КТ, но това обстоятелство би било относимо единствено по въпроса от кога за него се е породило право да оспори по реда на чл. 210, ал. 3 от КТ основанието и размера на отговорността, определени в тази заповед и в никакъв случай не може да се приеме като обективна невъзможност за работодателя да издаде заповедта в едномесечен срок от откриването на вредата, която невъзможност да му предостави право да я издаде в едногодишен срок от причиняването на вредата.

По изложените съображения съдът намира, че материалното право на работодателя на обезщетение за процесните имуществени вреди се е погасило на 15.03.2019 г. с изтичане на едномесечен срок по чл. 210, ал. 2, изр. първо от КТ от откриването на вредата, докогато заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ за реализиране на имуществената отговорност на ответника за обезщетяване на тази вреда не е била издадена, а след изтичането му реализация на тази отговорност е невъзможна по никакъв начин. Поради това предявеният иск е изцяло неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на делото и направеното от ответника с отговора на исковата молба искане, ищецът следва да му заплати сторените разноски по делото в размер 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от Териториално поделение „Държавно горско стопанство – Б.” на Югозападно държавно предприятие – Б., с адрес гр. С., ул. „С.Ш.” № 20, срещу В.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 210, ал. 3, вр. чл. 203, ал. 1, вр. чл. 205 и чл. 206, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 393,12 лв. като обезщетение за имуществени вреди, причинени от В.С.С. при изпълнение на трудовата му функция на горски стражар в ТП „ДГС – С.“ с място на работа Горскостопански участък – С., с. Р., с. М., към вследствие извършени от него нарушения по Закона за горите, установени от служители на РДГ – София при проверка на 14.02.2019 г. на товарен автомобил „Щ.” с рег. № СО 61.. АК, находящ се в подотдел 1313 „1”, което обезщетение се равнява на стойността с ДДС на 8,5 пространствени куб. м. или 4,68 плътни куб. м. нацепени дърва за огрев и за определяне на чието основание и размер директорът на ТП „ДГС – С.” е издал Заповед № РД-07-.../22.07.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Териториално поделение „Държавно горско стопанство – Б.” на Югозападно държавно предприятие – Б., с адрес гр. С., ул. „С.Ш.” № 20, да заплати на В.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 300 лв. за разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.

 

                             РАЙОНЕН СЪДИЯ: