Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 08.12.2020г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на дванадесети ноември, две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
При секретаря Мария
Кузева и в присъствието на прокурора ………….., като разгледа докладваното от
съдия Чардаков гр.д. №1223/2020г. по описа на съда и за да се произнесе, взе
предвид следното:
По реда на чл.422 ГПК са
предявени установителни искове с материалноправна квалификация по чл.9 ЗПК вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за съществуване на
вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. №343/2020г. по описа на РС - Пазарджик в размер на 3585,22лв., от които
2617,50лв. - главница на задължение по договор за потребителски кредит и
965,72лв. – договорно възнаграждение за периода 26.01.2018г. – 26.07.2019г.,
ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението в съда
– 03.02.2020г. до плащането.
Наред с установителните искове е предявен при
условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен иск по чл.415, ал.3
вр. чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.І ЗЗД вр. чл.10а, ал.1 ЗПК за
заплащане на сумата 2205,90лв. – дължимо възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги към договор за потребителски кредит.
Ищецът „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.***твърди,
че е изправна страна по валидно облигационно отношение с ответника Л.Г.Г. с ЕГН
********** ***, произтичащо от договор за потребителски кредит №**********,
сключен на 03.07.2017г., по който е предоставил на ответника кредит в размер на
3000лв. при фиксирана годишна лихва от 41,17%, възлизаща на 1451,04лв. за целия
срок на кредита, годишен процент на разходите (ГПР) от 49,86% и краен срок на
връщане 26.07.2019г., разсрочен на 24 месечни погасителни вноски по 185,46лв.
/общо 4451,04лв./.
Твърди, че по същия
договор е предоставил на ответника и пакет от допълнителни услуги, включващи
приоритетно разглеждане на искането за кредит, възможност за отлагане плащането
на месечни погасителни вноски, възможност за намаляване на техния размер и падеж
и възможност да бързо и лесно допълнителни парични средства, срещу дължимо
възнаграждение за допълнителните услуги в размер на 2786,40лв., разсрочено на
24 месечни погасителни вноски по 116,10лв. с падежи като на погасителните
вноски по кредита.
Твърди, че общият размер
на задълженията по договора възлиза 7237,44лв., а общият размер на
погасителната вноската е 301,56лв.
Ищецът поддържа, че
ответникът е направил осем плащания в общ размер на 1534,22лв., както следва:
на 13.09.2017г. – 301,56лв., на 28.09.2017г. – 15лв., на 19.10.2017г. –
301,56лв., на 20.10.2017г. – 12,54лв., на 24.01.2018г. – 302 лв., на
06.03.2018г. – 301,56лв., на 28.05.2018г. – 150лв. и на 26.09.2018г. - 150лв.
Твърди, че за събиране
на оставащата главница по кредита в размер на 2617,50лв. и на оставащата
договорна лихва в размер на 965,72лв. се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът е подал възражение по
чл.414, ал.2 ГПК. Затова иска установяване на вземането в размера по заповедта
за изпълнение.
Твърди, че по същото
заповедно производство е поискал издаване на заповед за изпълнение и за
дължимата от ответника цена на закупения пакет от допълнителни услуги към
договора за кредит в размер на 2205.90лв., но в тази част заявлението е
отхвърлено от съда. Затова иска осъждането на ответника да му заплати сумата от
2205,90лв., ведно със законната лихва за забава от подаването на заявлението по
чл.410 ГПК в съда на 03.02.2020г. до плащането.
Претендира съдебни разноски в исковото и в заповедното
производство.
Ответникът Л.Г.Г. не оспорва
сключването на договора и получаването на заемната сума, както и размера на
частично платените погасителни вноски. Оспорва установителния иск за заплащане
на възнаградителна лихва по кредита с възражение за недействителност на
договорните клаузи за нейното уговаряне в размер, който противоречи на добрите
нрави и поставя потребителя в неравноправно положение.
Оспорва осъдителния иск
с възражение за недействителност на клаузите в договора за кредит, задължаващи
ответника да заплати възнаграждение за пакет от допълнителни услуги поради
тяхното противоречие с добрите нрави и неравноправен характер.
Твърди недействителност
на договора за кредит поради несъответствието на неговото съдържание с
изискването на чл.11, ал.1 ЗПК и липсата на ясна информация за действителния
размер на разходите на потребителя.
Твърди, че дължи
единствено връщане на оставащата част от заемната сума.
Относно установителните искове по
чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД:
Активно легитимиран да предяви установителен иск
по чл.422 ГПК е кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение, срещу която е постъпило възражение от длъжника по заповедта
или същата му е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК. В случая тези
положителни процесуални предпоставки са налице, а искът е предявен в
законоустановения срок, поради което е допустим.
За основателността на установителния иск за
връщане на главницата /заемната сума/ в тежест на ищеца е да установи, че е
предоставил на ответника заем най-малко в размера, до който претендира връщане,
както и изискуемостта на вземането.
За основателността на иска за заплащане на възнаградителна
лихва в тежест на ищеца е да установи лихвоносния характер на кредита, размера
на лихвата и нейната изискуемост.
При доказване на горното ответникът носи тежестта
да установи положителния факт на плащането.
При така разпределената доказателствена тежест
съдът намира исковете за частично основателни.
По делото е представен сключен между страните договор
за потребителски паричен кредит „Стандарт“ №********** от 03.07.2017г, с който ищецът
„Профи кредит България“ ЕООД се е задължил да предостави на ответника Л.Г.Г.
кредит в размер 3000лв. при фиксирана годишна лихва от 41,17 % и ГПР в размер
на 49,89%. Уговорен е начин за погасяване на кредита на 24 равни месечни
погасителни вноски по 185,46лв., първата от които с падеж 26.08.2017г., а
последната с падеж 26.07.2019г. Сключването на договора и усвояването на
кредита не се оспорват от ответника. При това положение за него е възникнало
задължението за върне заемната сума на ищеца и да заплати възнаградителната
лихва в уговорения размер.
Съдът намира за неоснователно възражението за
недействителност на уговорката за заплащане на възнаградителна по кредита
поради нейното противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на лихвата е
прекомерно висок. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, лихвата е елемент от годишния
процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено ограничение в размера на годишният
процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Липсва обаче
ограничение за размера на относителния дял на лихвата от общия размер на ГПК.
При това положение, страните по договора за потребителски кредит са свободни да
уговарят възнаградителна лихва в такъв размер, който заедно с останалите
разходи по кредита не превишава 5-кратния размер на законната лихва за забава. Към
момента на сключване на процесния договор, а и към настоящия момент, тази
величина е приблизително 50%. В процесния договор за потребителски кредит
страните са уговорили фиксирана годишна лихва от 41.17%, която заедно с
останалите разходи за потребителя калкулира ГПР в размер на 49.89%, който е в
рамките на нормативно допустимото, а допустимото от закона поведение не би
могло да противоречи на добрите нрави.
Неоснователно е и
възражението на ответника за недействителност на договора за потребителски
кредит поради несъответствие на неговото съдържание с изискването на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, тъй като липсва ясна информация за действителния размер на разходите
на потребителя. В процесния договор информацията за общия размер на разходите
на потребителя е посочена по два начина – първо, като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, чрез т.нар. ГПК, който е 49.89%; на второ
място, разходите са посочени и като абсолютна стойност, чрез посочване на
общата дължима сума по кредита, която е 4451.04лв., което прави общо оскъпяване
в размер на 1451.04лв. При това положение, при сключването на договора потребителят
е разполагал с информация за размера на разходите по кредита и се е съгласил да
го получи при конкретните условия, поради което дължи изпълнение на поетите с
него задължения.
С нарочно определение съдът на основание чл.153 ГПК е обявил за безспорно и неподлежащо на доказване обстоятелството, че
ответникът е направил осем плащания в общ размер 1534,22лв., както следва: на
13.09.2017г. – 301,56лв., на 28.09.2017г. – 15лв., на 19.10.2017г. – 301,56лв.,
на 20.10.2017г. – 12,54лв., на 24.01.2018г. – 302 лв., на 06.03.2018г. –
301,56лв., на 28.05.2018г. – 150лв. и на 26.09.2018г. - 150лв. Сумата е
достатъчна за покриване на първите осем месечни погасителни вноски по
главницата и лихвата и на част от деветата, което прави погашение по главницата
в размер на 770.25лв. и погашение по лихвата в размер на 763.43лв. Остават
дължима главница в размер 2229.75лв. и дължима лихва в размер 687.61лв.
Вземането по тези две пера е било изискуемо към момента на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК в съда на 03.02.2020г., тъй като крайният падеж на
кредита, съгласно представения от ищеца погасителен план, е 26.07.2019г. От
страна на ответника не са представени доказателства за изпълнение на
задължението.
Съдът формира извод, че вземането по издадената
заповед за изпълнение по отношение на главницата съществува до размера на
2229.75лв., а по отношение на договорната лихва съществува до размера на 687.61лв.
Ето защо установителните искове по чл.422 ГПК следва да се уважат частично и да
се отхвърлят за разликата над 2229.75лв. до претендираната главница от
2617.50лв., както и за разликата над 687.61лв. до претендираната лихва от
965.72лв.
Относно осъдителния иск по чл.415, ал.3 вр.
чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.І ЗЗД вр. чл.10а, ал.1 ЗПК за
заплащане на сумата 2205.90 лв. – възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги към договор за потребителски кредит:
Активно легитимиран да предяви осъдителен иск по
реда на чл.415, ал.3 вр. чл.415, ал.1, т.3 ГПК е заявител, чието заявление за
издаване на заповед за изпълнение е отхвърлено. В случая тези положителни
процесуални предпоставки са налице, а искът е предявен в законоустановения срок
по чл.415, ал.4 ГПК, поради което е допустим и то при заплащане само на
разликата от държавната такса след приспадане на частта, която е заплатена в
заповедното производство.
За основателността на този иск ищецът следва да докаже,
че е предоставил на ответника ясно и точно определени в договора за кредит
допълнителни услуги, които не са свързани с усвояването или управлението на
кредита, размера на възнаграждението и настъпването на падежа за неговото плащане.
В процесния договор за кредит страните са
уговорили, че ищецът предоставя на ответника пакет от допълнителни услуги по
кредита, чиято цена е в размер на 2786.40лв., платима на 24 месечни погасителни
вноски по 116.10лв., чиито падеж съвпада с падежа на погасителните вноски по
кредита. Вида на допълнителните услуги е уговорен в допълнително споразумение
между страните, от което е видно, че със закупуването на пакета ответникът си е
осигурил приоритетното разглеждане и отпускане на кредита, възможност за
отлагане плащането на вноски, за намаляване размера на месечните вноски, за
промяна на падежа и възможност за допълнително финансиране. Срещу това се е
задължил да плати цена в размер, който е съпоставим с размера на самия кредит.
Съдът намира за основателно възражението на
ответника за недействителност на клаузите в договора за кредит, задължаващи
ответника да заплати възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, поради
тяхното противоречие с добрите нрави и неравноправен характер.
Нито една от така посочените услуги не гарантира
каквото и да е право на потребителя, което да може да бъде упражнено, без да е
обусловено от насрещна воля на кредитора и неговото съгласие, чието получаване
не е гарантирано за потребителя. Става дума за действия от страна на кредитора,
които са вменени като негово задължение по силата на изискването за
добросъвестност във взаимоотношенията между страните по един договор.
Заплащането на тези допълнителни услуги води до заобикаляне на закона, тъй като
въвежда допълнителни разходи за потребителя, за да получи права, с каквито
същият разполага и без да са изрично уговорени – например да предоговаря
условията по кредита, в.т. размера на погасителните вноски, да го разсрочва или
да кандидатства за допълнително финансиране. За възможността да извършва тези
действия потребителят не следва да заплаща допълнителни разходи и такси. Видно
от съдържанието на пакета, услугите са свързани пряко с договора за кредит и
поради това възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по
договора за кредит, които съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК следва да се включат в ГПР. По този начин реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителна такса, чиято цена не е включена в
определения в договора годишен процент разходи и води до значително, дори
драстично увеличение на тежестта на задължението на потребителя по договора за
кредит. По този начин се стига до заобикаляне на ограничението на чл.
19, ал. 4 ЗПК, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде
по-голям от петкратния размер на законната лихва.
Уговорките за заплащане на допълнителна цена за
услуги, в смисъл на възможности, с каквито потребителят разполага и без друго
като страна в облигационното отношение, поставят в по-неблагоприятна позиция
потребителя, не защитават правата му като по-слаба страна в правоотношението и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.
Таксите и комисионните, дължими отделно от възнаградителната лихва по договора
за кредит, представляват възнаграждение за извършена от кредитора конкретна
дейност или услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това дали
кредиторът е изпълнил своето насрещно задължение да извърши дейността или да
предостави услугата. Таксите, за разлика от възнаградителната лихва, не
съставляват възнаграждение за кредитора за предоставянето на финансова услуга и
не следва да се превръщат в източник на печалба за него.
Съдът счита още, че повечето от така уговорените
допълнителни услуги касаят действия, свързани с управлението на кредита, и
заплащането на допълнително възнаграждение за тях противоречи на разпоредбата
на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Тъй като претенцията на ищеца се основава на
недействителна клауза в потребителски договор, то осъдителният иск за заплащане
на сумата 2205.90 лв. – дължимо
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги към договор за
потребителски кредит, следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на делото и молбата на ищеца за
присъждане на съдебни разноски, на същия следва да се присъдят разноски
съразмерно с уважената част от иска – чл.78, ал.1 ГПК. В случая ищецът е бил
представляван от юрисконсулт, комуто на основание чл.78, ал.8 ГПК с оглед
сложността на делото следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лв.,
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Ищецът е
представил доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на иска по
чл.422 ГПК в размер на 117.15лв. Общият размер на направените от ищеца разноски
възлиза на 317.15лв. От тях по съразмерност следва да се присъдят 159.82лв.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, ответникът също има
право на съдебни разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Същият е
представил доказателства за направени разноски в размер на 500лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат. От него следва да се присъдят 248.03лв.
На основание т.12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да се постанови
осъдителен диспозитив за разноските на страните в заповедното производство.
Ищецът е направил разноски в заповедното производство в размер на 275,79лв. От
тях по съразмерност следва да се присъдят 138.98лв. Ответникът не е направил
разноски в това производство.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че
ответникът Л.Г.Г. с ЕГН ********** *** дължи на ищеца „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „България“
№49, бл.53Е, вх.В, на основание чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, сумата 2229.75лв.
– главница и сумата 687.61лв. – възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №********** от 03.07.2017г., ведно със законната лихва за
забава от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 03.02.2020г.
до плащането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение №170 от 07.02.2020г. по ч.гр.д. №343/2020г., по описа на
РС-Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата над 2229.75лв. до
предявения размер от 2617.50лв. и иска за възнаградителната лихва за разликата
над 687.61лв. до претендирания размер от 965.72лв.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр.***за осъждане на ответника Л.Г.Г.
с ЕГН ********** *** да заплати на ищеца на основание чл.79, ал.1, предл.І ЗЗД
вр. чл.10а, ал.1 ЗПК сумата 2205.90 лв. – възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги към договор за потребителски кредит №********** от 03.07.2017г.
ОСЪЖДА ответника Л.Г.Г. с ЕГН ********** *** да
заплати на ищеца „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление в гр.***съдебни разноски в исковото производство в размер на 159.82лв.
и съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №343/2020г., по описа
на РС-Пазарджик в размер на 138.98лв.
ОСЪЖДА ищеца „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати ответника Л.Г.Г. с ЕГН ********** съдебни разноски по
настоящото дело в размер на 248.03лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд -
Пазарджик в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: