РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 57 по описа за 2020 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 372195 от 21.03.2018 г., постановено по гр. дело № 5717/2015 г. по описа
на СРС, 52 състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК е отхвърлен предявеният от Р.А.А.
срещу „Б.с.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с
чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ за установяване наличието на валидно възникнало
трудово правоотношение между ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до
30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при
ответника, с положен допълнителен труд за периода от 12.02.2014 г. до
30.07.2014 г., като неоснователен. Съдът е прекратил производството по делото в частта по
предявения от Р.А.А. иск с правно основание чл. 128а, ал. 2 от КТ за осъждане
на „Б.с." ЕООД да издаде обективна и справедлива трудова характеристика на
ищеца.
Със
същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на Р.А.А., на основание
чл. 128, т. 2 от КТ, сумата от 3292,75 лв., представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., а на основание чл.
224, ал. 1 от КТ „Б.с.“ ЕООД е
осъдено да заплати на Р.А.А. сумата от 476,10 лева, представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск от 27 дни за периода от 2013 г. до 2014
г., като искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 9600,00 лв., а искът с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ също е отхвърлен за разликата над уважения размер до
пълния предявен размер от 3000,00 лв.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Б.с.“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца Р.А.А.
съдебни разноски от 89,73 лв., както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка
на Софийски районен съд сумата от 331,27 лв., представляваща дължима държавна
такса и възнаграждения за вещи лица.
С
решение №216875 от 10.09.2019 г., постановено по същото дело, по реда на чл.
250, ал. 3 ГПК, е допълнено решение № 372195 от 21.03.2018 г., като „Б.с.“ ЕООД
е осъдено да заплати на Р.А.А. законна лихва върху сумата от 3292,75 лв. и върху
сумата от 476,10 лв., считано от датата на исковата молба - 05.02.2015 г. до
окончателното плащане.
Срещу
основното решение, в частта, с която предявените от ищеца искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ са били частично уважени, е
подадена въззивна жалби от 20.04.2018 г. от „Б.с.“ ЕООД (приложена на л. 8-11
по в. гр. д. 878/2019 г., на СГС) с оплаквания за неговата неправилност, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Оспорва извода на съда, че ответникът дължи сумата от 3292,55 лв., представляваща
дължимо трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.01.2014 г. - 01.08.2018
г., като сочи, че в мотивите си СРС е приел, че според ССчЕ размерът на
дължимата сума е 2392,75 лв., а в диспозитива е посочил сумата от 3292,75 лв.
Поддържа, че съдът необосновано не е взел предвид представените с отговора на
исковата молба пет броя разходни касови ордери, от които се установявало, че служителят
е получил претендираното трудово възнаграждение за процесния период, като въззивникът
изтъква, че отразената в тези писмени доказателства суми от по 800 лв.,
представлява сбор от дължимото месечно възнаграждение и предоставяната по
решение на едноличния собственик на дружеството финансова помощ на ищеца в общ
размер на 2500 лв., изплащани по 500 лв. месечно.
Във
въззивната жалба се поддържа още, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения
за м. юни и м. юли 2014 г., както и обезщетение по чл. 224 от КТ, са надлежно
начислени и служителят многократно е канен да ги получи в касата на дружеството,
но същият е отказал получаването им, претендирайки размери на възнаграждение и
обезщетение, които не му се дължат, както и издаването на нова трудова
характеристика. Предвид това въззивникът поддържа че горепосочените задължения
са търсими, а не носими (по аргумент от чл. 270, ал. 1 от КТ), и работодателят
не би могъл да изпълни задължението си, което водело до забава на работника
като кредитор да получи вземанията си. Счита, че в конкретния случай са спазени
всички изисквания на закона, като задължението му е да заплати трудовото възнаграждение
на работника лично, доколкото последният не е посочил банкова сметка. ***, че
исковете по чл. 128, ал. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ са неоснователни и
следва да бъдат изцяло отхвърлени, а първоинстанционното решение в тази част
отменено. Претендира съдебни разноски.
С
въззивна жалба от 08.10.2019 г. „Б.с.“ ЕООД обжалва и постановеното по реда на
чл. 250 ГПК допълнително решение №216875 от 10.09.2019 г., с което е осъдено да
заплати законна лихва за забава върху присъдените с главното решение суми за
неизплатено трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск. Поддържа, че ответното дружество не е станало причина за завеждане на
делото и поради неоснователност на главните искове, следва да бъде отхвърлена и
акцесорната претенция за лихви.
Ищецът
по делото Р.А.А. не е подал отговор по въззивната жалба на ответника и не взема
становище по същата.
Срещу
първоинстанционното решение в частта, в която е частично отхвърлен предявеният
от Р.А.А. иск за неизплатено трудово възнаграждение – за разликата над 3292,75
лв. до претендираните 9600 лв. е подадена въззивна жалба от ищеца (депозирана по пощата на 28.05.2018 г.) В
жалбата не са посочени конкретния оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, като самият въззивник изтъква, че жалбата му има бланкетен характер,
тъй като с подаването ѝ се цели единствено спазване на срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК. Доколкото обаче липсвало произнасяне по молбата му за допълване на
главното решение, заявява, че ще изложи допълнителни мотиви, след като бъде
постановен акт по чл. 250 ГПК. Моли съда да отмени решението в обжалваната част
и уважи изцяло предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение.
Двете
въззивни жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица -
страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са
допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Ищецът
не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която
са отхвърлени предявените от Р.А.А. срещу „Б.с.“ ЕООД, искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ за установяване наличието на валидно възникнало трудово правоотношение между
ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., по силата на което
ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при ответника, с положен допълнителен
труд за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., като неоснователен, както и в
частта, с която е отхвърлен иска по чл. 224, ал. 1 над присъденото обезщетение
от 476,10 лв. до предявения размер от 3000,00 лв., представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск - 27 дни за периода от 2013 г. до 2014 г.,
включително и в частта, с която е прекратено производството по делото по
предявения от Р.А.А. иск с правно основание чл. 128а, ал. 2 от КТ за осъждане
на „Б.с." ЕООД да издаде обективна и справедлива трудова характеристика на
ищеца, поради което и по аргумент от чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК в посочените
по-горе необжалвани части решението е влязло в сила.
За
да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че между страните
съществува валидно правоотношение по трудов договор №115/19.03.2011 г., въз основа на
което Р.А.А. е заемал при ответника „Б.с.” ЕООД длъжността „сътрудник охрана“,
като това трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1
от КТ на 31.07.2014 г. - по взаимно съгласие. Счел е, че допълнително споразумение
№ 001/03.01.2012 г. към трудовия договор, макар и подписано само от ответника,
но не и от ищеца, е произвело своето правно действие, доколкото клаузите му са
били благоприятни за служителя – длъжността му е променена на „организатор
регионална група“, като е увеличено трудовото му възнаграждение на 285 лева.
Анализирайки събраните по делото доказателства СРС е намерил за неоснователни
твърденията на ищеца, че в действителност е изпълнявал трудови функции на
длъжност „М.СОТ“, поради което е отхвърлил иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ. Намерил е за частично доказани
осъдителните искове по чл. 128, т. 2 от КТ - до сумата от 3292,75 лв. и по чл.
224, ал. 1 от КТ - до сумата от 476,10 лева, като се е позовал на заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
С
оглед съдържанието на подадената от Р.А.А. въззивна жалба, въззивният съд
намира същата за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Тъй като подадената от ищеца
въззивна жалба е бланкетна, т.е. не съдържа конкретно фактическо оплакване за
порочността на обжалваното решение и тъй като въззивната инстанция не
констатира при постановяване на решението нарушение на императивна
материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е
налице задължение за съда да следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите на
съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, то настоящата
съдебна инстанция не разполага с правомощие да формира собствени изводи по
съществото на спора, респективно за правилността на първоинстанционното
решение. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 31 от 14.03.2014
г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о., ГК, Решение
№ 27 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 670 от
27.12.2010 г., постановено по гр.д. №1728/2009 г. по описа на ВКС, Решение № 255
от 11.07.2011 година, постановено по гр.д. № 587/2020 г. по описа на ВКС,
Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; Решение № 95
от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/10г. на ІV г.о.; Решение № 764 от 19.01.2011
г.по гр.д. № 1645/09г. на ІV г.о.; Решение № 702 от 5.01.2011 г.по гр.д.№
1036/09 г. на ІV г.о.; Решение № 643 от 12.10.2010г. по гр.д. № 1246/09 г.на ІV
г.о..
За
пълнота на изложението следва да се
посочи, че влязлото в сила решението в частта, с която съдът е приел, че не е
доказано наличието на валидно възникнало трудово правоотношение между ищеца и
ответника за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил
назначен на длъжност „М.СОТ” при ответника, с положен допълнителен труд за
периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., задължава въззивната инстанция да се
съобрази с породилата се в тази част на решението сила на пресъдено нещо.
Следователно, отричайки съществуването на твърдяното от служителя трудово
правоотношение на по-висока длъжност - „М.СОТ”, именно с наличието на което
правоотношение ищецът обосновава претенцията си за дължимо и незаплатено
по-високо трудово възнаграждение, то и правилно тази ищцова претенция е отхвърлена
частично.
По отношение
на въззивната жалба, подадена от „Б.с.“ ЕООД, въззивният съд намира същата за
частично основателна по следните съображения:
На първо място следва да се отбележи, че в мотивите
на обжалваното решение съдът е формирал извод, че дължимото трудово
възнаграждение на ищеца е 2392,75 лв.,
но в диспозитива е допуснал техническа грешка, осъждайки ответника за сумата от
3292,75 лв. Налице е хипотезата на
чл. 247 ГПК – допусната очевидна фактическа грешка (в случая грешката е
техническа с оглед очевидната размяна на първите две цифри на сумите), поради
несъответствие на диспозитива на решението с формираните изводи в мотивите.
Тази неточност в решението следва да се отстрани по реда на чл. 247 ГПК, а не
по реда на въззивното обжалване на решението, поради което след влизане в сила
на настоящото решение, делото следва да се върне на СРС за поправка на констатираната
очевидна фактическа грешка.
Предвид изложеното, в настоящото производство
проверката на първоинстанционното решение по отношение на претенцията по чл.
128, т. 2 КТ следва да бъде ограничено до сумата от 2392,75 лв.
С оглед изявленията на страните пред първата
инстанция и неоспорените фактически констатации на СРС, няма спор в настоящото
въззивно производство, че в процесния период 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г. ищецът
е полагал труд при ответника. Отреченото със сила на пресъдено нещо обстоятелство,
че ищецът е заемал по-висока длъжност „М.СОТ” от посочената в допълнително
споразумение № 001/03.01.2012 г., води до извод, че поначало работодателят
дължи заплащането на трудово възнаграждение според уговореното в споразумението.
Според приетата пред СРС и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза
за периода 01.01.2014 г. – 01.08.2014 г. дължимото се трудово възнаграждение е
общо 2392,75 лв.
От характера на трудовият договор като
синалагматичен, следва че трудовото възнаграждение е дължимо при изпълнение от
страна на работника или служителя на своето задължение да престира на
работодателя през уговореното работно време своята работна сила. Работникът или
служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, точно и
добросъвестно – арг. чл. 124 и чл. 125 КТ, като основно задължение на
работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника
или служителя трудово възнаграждение за престирането на трудова сила. При
непрестиране на трудова сила правото на възнаграждение за труд съществува само
когато това се дължи на обективни причини, а именно – при престой или
производствена необходимост.
Спорен пред настоящата инстанция, предвид
наведеното в жалбата на ответника оплакване, е въпросът дали ответникът е
доказал погасяването на това задължение за периода от 12.02.2014 г. до м. 31.05.2014
г. В тази връзка основателни са оплакванията на въззивника, че СРС необосновано
и в нарушение на процесуалния закон не е взел предвид и обсъдил
доказателствената стойност на представените с отговора на исковата молба
разходни касови ордера за получено трудово възнаграждение за горепосочените м.
януари до м. май (вкл.) 2014 г. (л. 25-27 от делото на СРС). Следва да се
отбележи, че неотносима към предмета на спора е преценката относно
доказателствената стойност на РКО №372/03.02.2014 г. (л. 24, СРС) за изплатено
трудово възнаграждение за м. януари 2014 г., тъй като началният момент, от който
ищецът претендира неполучени заплати е 12.02.2014 г.
Разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ сочи начините, по
които се установява изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор
парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение - чрез
удостоверяване с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта,
в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. По своя
характер разписката съставлява нарочно съставен свидетелстващ документ, който
материализира извънсъдебното признание на автора (лицето, което я е подписало),
че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Липсва правна пречка, за
да се приеме, че носещите личния подпис на служителя разходни касови ордери,
установяващи получаване на суми от работодателя, имат правна стойност на
разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 от КТ. (в този смисъл решение № 141 от
30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., ІV г. о. на ВКС и решение № 42 от
30.03.2018 г. по гр. д. № 434/2017 г., ІV на ВКС).
В конкретния случай в приложените като доказателства
за изплащането на трудовото възнаграждение четири разходни касови ордера е вписано
името на получаващият сума от по 800 лв. – Р.А., както и основание на плащане –
за заплата за съответния месец в периода м. февруари 2014 г. до м. май 2014 г.
вкл. Приетата пред СРС комплексна графическа и техническа експертиза на
документ доказва оспорването на ответника, че не е подписал РКО
№1697/06.06.2014 г., удостоверяващ получена заплата за м. май 2014 г., и при
липсата на други доказателства следва да се приеме, че ответникът не е установил
погасяване на задължението си за изплатено трудово възнаграждение за този
месец. Ищецът обаче не оспорва, че е подписал останалите три ордери
№728/05.03.2014 г., №1061/11.04.2014 г. и №1334/07.05.2014 г., в които е
вписано, че е получил заплатите си за м. февруари, м. март и м. април 2014 г.,
но твърди, че подписът му е положен на празни бланки, а ръкописният текст е дописан
впоследствие от друго лице и в този смисъл оспорва в действителност да са му
изплатени трудовите възнаграждения за тези три месеца.
Горепосочените РКО се ползват освен с формална
доказателствена сила, че ищецът, който ги е подписал, е автор на съдържащото се
в тях изявление, че е получил сумата, така и на практика с материална
доказателствена сила, тъй като подписалият ги служител удостоверява неизгодни
за себе си факти. Оборването на тази доказателствена сила е изцяло в тежест на Р.А.,
който обаче не е ангажирал доказателства, обуславящи еднозначен извод, че е
подписал празни бланки на касовите ордери. Извод в обратен смисъл не следва от
обстоятелството, че според почерковата експертиза ръкописният текст и подписът
в процесните РКО са положени от различни лица, тъй като поначало релевантно за
направеното от ищеца изявление е наличието на подпис под текста, индикиращ и съгласието
му с отразеното в документа. Несъответствието между посочената в РКО сумата от
800 лв. с основание „запл.“ за съответния месец и установената за изплащане
брутна такава от ССчЕ, в размер на 346,12 лв. (271,32 лв. нетно), също не
доказва тезата на ищеца за т. нар. „кражба на подпис“, тъй като не се
установява наличието на данни текстът да е дописан след полагане на подписа.
Следва да се отбележи, че заключението на вещото лице категорично оборва и
твърдението на ищеца в о.с.з. от 06.07.2016 г., проведено пред СРС, че при
подписването на РКО е била вписана единствено сумата „80 лв.“, а впоследствие
друго лице е добавило цифрата „0“ и така отразената сума „800 лв.“ се явявала
дописана. Според експертизата не се установяват следи от дописване на знаци в
цифровия текст „800“, отбелязан на ордерите.
Предвид изложеното, настоящият състав намира за
основателни оплакванията на „Б.с.“ ЕООД, че неправилно СРС не е зачел
доказателствената сила на горепосочените касови ордери, установяващи изплащането
на трудово възнаграждения за м. февруари, м. март и м. април 2014 г. Последните
удостоверят изявлението на ищеца, че за част от процесния период 12.02.2014 г.
до 30.04.2014 г. задължението на работодателя по чл. 128, т. 2 КТ е изпълнено.
Доказателства за заплатено възнаграждение за м. май, м. юни и м. юли 2014 г. не
са ангажирани от ответника, поради което за този период работодателят правилно
е осъден с обжалваното решение. Тъй като в заключението по ССчЕ е изчислен
общия сбор на дължимите брутни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2014
г. до 01.08.2014 г. от 2392,75 лв., то от него следва да се извади сумата за
брутни месечни трудови възнаграждение, начислени за периода 01.01.2014 г. – 30.04.2014
г., всяко от 346,12 лв., т.е. сумата 1384,48 лв. (346,12 х 4 месеца), като разликата,
в размер на 1008,27 лв. (2392,75 – 1384,48), представлява неизплатеното брутно
трудово възнаграждение за м. май, м. юни и м. юли 2014 г.
Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника
„Б.с.“ ЕООД за неоснователност на ищцовите претенции по чл. чл. 128, т. 2 от КТ
и по чл. 224, ал. 1 от КТ, изведена с твърденията, че е бил в готовност да
заплати тези задължения и многократно е канил Р.А. да ги получи, но последният
е отказал. Тези твърдения са относими към приложението на хипотезата на чл. 78,
ал. 2 ГПК, но са ирелеванти за осъждането на ответника да заплати претенциите,
тъй като същите са дължими.
Действително съдържанието чл. 270, ал. 1 КТ
разкрива характеристиките на задължението за заплащане на трудовото
възнаграждение, като търсимо, а не носимо, доколкото то се изплаща в предприятието,
лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, освен когато
по искане на работника възнаграждението се изплаща по банков влог (чл. 270, ал.
3, изр. 2 КТ) и какъвто не е настоящият случай. За да се освободи длъжника – работодател
от собствената си забава обаче, следва да предприеме действията по чл. 97, ал.
1, изр. 2 ЗЗД, като изпълни паричното си задължение чрез влагане на сумата по
сметка в банка на името на кредитора - работник, за което не е необходимо
разрешение на съд. До предприемане на действията по чл. 97, ал. 1 ЗЗД длъжникът
не може да се ползва от предвиденото в чл. 96 ЗЗД освобождаване от последиците
на собствената си забава. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не се
установява да е предприел действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и същият не
се е освободил от последиците на собствената си забава, поради което и дължи на
ищеца законната лихва за забава по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Отделно от гореизложеното следва да се отбележи, че
в случая лихва за забава се претендира от датата на депозиране на исковата
молба, като не е спорно, че и към настоящия момент ответника не е погасил
дължимите сумите. Следователно, с предявяване на исковата молба ищецът е заявил
своето желание да получи полагащото му се обезщетение, поставяйки ответното
дружество в забава, но ответникът въпреки това е продължил да не изпълнява –
нито е поискал банкова сметка ***, нито е предприел действията по чл. 97, ал.
1, изр. 2 ЗЗД. Липсват и доказателства относно твърденията в отговора на
исковата молба, че ищецът е канен многократно да му бъдат изплатени сумите.
Предвид гореизложеното обжалваното решение следва
да бъде отменено в частта, в която е уважена ищцовата претенция за незаплатено
трудово възнаграждение за периода 12.02.2014 г. – 30.04.2014 г., т.е. за
разликата над 1008,27 лв. до присъдените 2392,75 лв. (неправилно посочени в диспозитива
на решението като сума в размер на 3292,75 лв.) и за тази разлика (1384,48 лв.)
ищцовата претенция подлежи на отхвърляне като неоснователна. Решението подлежи
на отмяна и в частта с възложените в тежест на ответника разноски над сумата от
70,68 лв. до присъдените 89,73 лв. сторени от ищеца съдебни разноски, както над
153,61 лв. до присъдените 331,27 лв., представляващи държавна такса и депозит за
вещи лица. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди, доколкото
въззивните жалби и на двете страни са неоснователни.
Предвид частичната основателност на въззивната
жалба, на „Б.с.“ ЕООД и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да му
се присъдят разноски за производството пред СГС – 150 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение и 45 лв. за държавна такса. Разноски за делото пред
СРС не следва да се присъждат, доколкото такива не са били своевременно
заявения до приключване на устните състезания.
С оглед на
цената на исковете въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 372195 от 21.03.2018 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение
№216875 от 10.09.2019 г., постановени по гр. дело № 5717/2015 г. по описа на
СРС, 52 състав, в частта, с която уважен предявения от Р.А.А. срещу „Б.с.“ ЕООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ –
за разликата над 1008,27 лв. до присъдените 2392,75 лв. (неправилно
посочени в диспозитива на решението като сума в размер на 3292,75 лв.), която
разлика от 1384,48 лв. представлява претенция за неизплатено на ищеца трудово
възнаграждение за периода от 12.02.2014 г. до 30.04.2014 г. по трудов договор
№115/19.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба - 05.02.2015 г. до окончателното плащане на сумата, както и в частта, с
която в тежест на „Б.с.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК са
възложени разноски: над 70,68 лв. до присъдените 89,73 лв. - сторени от ищеца съдебни
разноски, и над сумата от 153,61 лв. до присъдените 331,27 лв. - представляващи
държавна такса и депозит за вещи лица, и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.А.А., ЕГН *********срещу „Б.с.“ ЕООД с ЕИК ******иск с
правно основание чл. 128, т. 2 от КТ – за сумата от 1384,48 лв., представлява
претенция за неизплатено на ищеца трудово възнаграждение за периода от
12.02.2014 г. до 30.04.2014 г. по трудов договор №115/19.03.2011 г., ведно със
законната лихва, считано от
датата на исковата молба
- 05.02.2015 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
372195 от 21.03.2018 г. и решение №216875 от 10.09.2019 г., постановено по реда
на чл. 250, ал. 3 ГПК, и двете постановени по гр. дело № 5717/2015 г. по описа
на СРС, 52 състав в останалата обжалвана част, в която „Б.с.“ ЕООД е осъдено да
заплати на Р.А.А. суми, както следва: 1) на основание чл. 128, т. 2 от КТ
сумата от 1008,27 лв., представлява претенция за неизплатено на ищеца трудово
възнаграждение за периода от 01.05.2014 г. до 30.07.2014 г. по трудов договор
№115/19.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 05.02.2015 г. до
окончателното плащане; и 2) на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 476,10
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - 27 дни
за периода от 2013 г. до 2014 г.
РЕШЕНИЕТО в частта, в която са отхвърлени предявените от Р.А.А. срещу „Б.с.“ ЕООД,
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 357 от КТ и
чл. 259, ал. 1 от КТ за установяване наличието на валидно възникнало трудово
правоотношение между ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до
30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при
ответника, с положен допълнителен труд за периода от 12.02.2014 г. до
30.07.2014 г., като неоснователен, както и в частта, с която е отхвърлен иска
по чл. 224, ал. 1 над присъденото обезщетение от 476,10 лв. до предявения
размер от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск - 27 дни за периода от 2013 г. до 2014 г., включително и в частта, с
която е прекратено производството по делото по предявения от Р.А.А. иск с
правно основание чл. 128а, ал. 2 от КТ за осъждане на „Б.с." ЕООД да
издаде обективна и справедлива трудова характеристика на ищеца, е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА Р.А.А., ЕГН *********,
със съдебен адрес: ***, чрез адв. К.К., да заплати на „Б.с.“ ЕООД, ЕИК
*********, с адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр.
чл. 273 ГПК, сумата от общо 195 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
След връщане на делото на СРС, 52 състав, следва да се отстрани допусната
очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 372195 от 21.03.2018 г.
по гр. дело № 5717/2015 г. по отношение размера на присъдената сума от 3292,75
лв. за неизплатено трудово възнаграждение, съобразно констатиранто в мотивите
на настоящото решение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: