№ 229
гр. Сливен, 21.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и първи
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500323 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
71/21.04.2022г. по гр.д. № 20212220101061/2021г. на НзРС, с което е осъден
на основание чл. 558 ал. 7 от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД И. Д. М. с
ЕГН ********** от гр. *** да заплати на Гаранционен фонд с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. ***, сумата 5 000 лв., предявен като
частичен от 912 000 лв., представляваща изплатеното от Гаранционен
фонд обезщетение по щети № 210008/2018г., № 210363/2017г.,
№210341/2017г., № 210275/2017г., № 210275/2017г., № 210192/2018г. и
съгласно споразумение по гр. Д. № 11261/2017 г. на СГС, заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на
исковата молба на 06.10.2021г. до окончателното изплащане и ответникът
е осъден да заплати разноските на ищеца.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът ответник обжалва решението на НзРС, като счита, че
то е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необосновано.
1
Твърди, че първостепенният съд неправилно и незаконосъобразно е
приел, че възникването на спорното материално право се обуславя от
осъществяването на следните кумулативни предпоставки - ищецът да е
платил обезщетение на увреденото лице (наследниците му) за причинените
му вреди от противоправното поведение на делинквента в търсения размер;
за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание
(непозволено увреждане) срещу причинителя на вредата - чл. 45, ал. 1 от
ЗЗД, т. е. вреди да са причинени от делинквента, чрез негово виновно и
противоправно поведение; делинквентът да не е обезпечил своята деликтна
отговорност по застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на
реализиране на ПТП.Това съждение категорично противоречи на приетото
от съда, че ищецът следва да докаже изцяло фактическия състав на
непозволеното увреждане, каквито указания били дадени на ищцовата
страна с доклада по делото. Въззивникът заявява, че в случая по делото
безспорно е установено, че към момента на възникване на ПТП той не е имал
валидна сключена застраховка „Гражданска отговорност“, поради което е
налице право на Гаранционен фонд да встъпи в правото на увреденото лице
до размера на платеното. Заплащането от страна на Гаранционен фонд на
суми по посочените от същия щети, по никакъв начин не го обвързва, тъй
като той не е бил привлечен да участва в тези производства. Поради това
ищецът следва да докаже отново наличие на всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно - деяние,
противоправност, вреда, причинна връзка, както му е указано с доклада на
съда. В това производство не са представени никакви доказателства
относно претърпени вреди от страна на наследниците на починалото лице
Ю.Х., както и на пострадалия К.Й.. Позовава се на Тълкувателно решение №
1/2016г. на ОСГНТК на ВКС, което предвижда, че възниква право на
обезщетение за най - близките на починалия, тъй като, поради естеството
на съществувалата връзка между починали и близките му, е логично да се
предполага, че те търпят за продължителен период от време значителни
морални болки и страдания от загубата му, но е посочено също така, че
това право на най - близките да получат обезщетение не е абсолютно и
претърпените неимуществени вреди следва да бъдат доказани. От
страна на ищеца не са представени каквито и да е доказателства за
претърпени вреди от лицата, на които Гаранционен фонд е заплатило
2
обезщетения по приложените към делото щети. В приложените към
делото преписки също не се съдържат никакви доказателства относно
претърпени вреди, както от наследниците на починалия Ю.Х., така и от
пострадалия К.Й..
По-нататък въззивникът твърди, че макар да има влязла в сила
присъда, разпоредбата на чл. 300 от ГПК указва по отношение на кои
обстоятелства тя е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, но причинната връзка и вредтаа
следва да бъдат доказани в гражданския процес, което не е сторено от
ищцовата страна. Въпреки липсата на каквито и да е доказателства за
претърпени неимуществени вреди, съдът, в разрез с нормите на закона и
тълкувателната практика на ВКС, е постановил решение, с което е уважи
посочените искове като доказани по основание и размер.
Въззивникът развива подробни съображения относно причинната
връзка между поведението му и настъпилите от инцидента вреди, счита, че
поведението на пострадалите К.Й. и Ю.Х. следва да бъде отчетено в по -
висока степен по отношение настъпване на инцидента, а впоследствие и на
вредоносните последици. От приетата СТЕ е ясно, че поведението на Х. и Й.
е било в разрез с разпоредбите на ЗДвП, а съдът изобщо не е коментирал
заключението на експерта. Необосновано и неправилно съдът не е възприел
възражението му за наличие на по - висок процент на съпричиняване от вече
приетия от 20%, и абсолютно неоснователно е уважил предявения иск в
пълен размер, а той е недоказан по основание и следва да бъде отхвърлен
изцяло като неоснователен.
Необосноваността на обжалвания акт се изразява в липса на
коментар на събрания в хода на производството доказателствен материал,
както и на наведените от страна на ответника възражения за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице и
неговия спътник. Не са коментирани в мотивите събраните доказателства,
съдът не е посичил защо дава вяра на едни доказателства и не дава вяра на
други доказателства,не ги е обсъдил изцяло и в тяхната съвкупност, което
е по същество липса на мотиви. В този смисъл актът на
първоинстанционния съд е постановен при съществено нарушаване на
съдопроизводствените правила, доколкото императивната разпоредба на
3
чл. 236, ал. 2 от Г11К изисква решението да съдържа мотиви, в които се
посочват исканията и възраженията на страните, преценката на
доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.
Налице са и противоречия между актовете на съда – определенията по
указанията, повъзлагане на доказателствената тежест и мотивите на
крайния акт. Това е самостоятелно основание за отмяната му, в който
смисъл е константната съдебна практика, като въззивникът цитира
такава.
С оглед всичко изложено въззивникът счита, че предявеният иск е
изцяло недоказан, както по основание, така и по размер. Моли въззивния съд
да отмени изцяло като незаконосъобразно, немотивирано, необосновано и
неправилно атакуваното решение и вместо това да постанови ново, с което
да отхвърли изцяло предявения като неоснователен и недоказан. При
условията на евентуалност моли да бъде отменено обжалваното решение и
да бъде постановено ново, с което да бъде намален размерът на уважения
иск от 5000 лева, до по - нисък размер.
Претендира присъждане на направените във въззивното производство
разноски.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала
писмен отговор.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.
С писмена молба, подадена от надлежно упълномощен процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, същият заявява, че
поддържа въззивната жалба и няма искания, моли да се отмени изцяло
решението на първоинстанционния съд като неправилно и
незаконосъобразно и вместо това бъде постановено ново решение, с което
искът бъде изцяло отхвърлен, евентуално бъде намален присъдения размор
от 5 000 лв.. на по-малка сума. претендира разноски, представя списък по чл.
80 от ГПК и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален
4
представител по закон или пълномощие. С писмена молба, подадена от
процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПк последният
оспорва въззивната жалба като неоснователна,, няма искания, моли да се
потвърди изцяло първоинстанционното решение, претендира разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението, като краен резултат, е
правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Доколкото фактологията на събитията е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, въззивният съд, съгласно чл.
272 от ГПК, въвежда по подразбиране фактическите констатации в
мотивите на обжалвания акт.
Предявени са като частични искове за заплащане на сума в общ размер
от 5000 лв., представляваща част от общата стойност на изплатените от
ищцовия фонд обезщения в размер ва 912 000 лв. на увредените лица, /които
не са участници в производството/, по щети: № 210008/2018г., №
210363/2017г., №210341/2017г., № 210275/2017г., № 210275/2017г. и №
210192/2018г., и съгласно споразумение по гр. д. № 11261/2017 г. на СГС, за
претърпени неимуществени вреди лично и от смъртта на пострадало лице,
в резултат на ПТП, причинено от ответника, за престъплението, във
връзка с което, той е осъден с влязла в сила присъда.
Платените обезщетения са на 9 лица – на Д.Ю.А., на Ю.Ю.А., на
Ф.А.А., на С.Ю.А.-, на О.Ю.А., на Д.Ю.А., на Е.Ю.А., на М.Г.А. и на К.Й., в
различни размери. Следователно, макар да се търси сума в общия размер,
като в това производство е претендирана само част от нея, се касае за 9
обективно съединени частични иска, които, доколкото ищецът не е посочил
5
различна цена на всеки от тях, съдът приема за предявени по равно за всяка
от деветте претенции – по 555, 55 лв. всеки.
Най-напред следва да изрично да се посочи следното:
Исковете са предявени като частични от целите претенции, за които
ищецът твърди че са в общ размер на 912 000 лв. /с посочени отделни
размери/.
Характерът на производството по частичен иск и последиците от
решението касателно вземането и производството по иск за остатъка от
вземането или за друга негова част, са разяснени с Тълкувателно решение №
3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно същото, решението по уважен частичен иск за парично
вземане се ползва със сила на пресъдено нещо /СПН/ относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право при
предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.
Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по
частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част
може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск
обективните предели на СПН обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти
/юридическите факти, от които правоотношението произтича/,
страните по материалното правоотношение и съдържанието му до
признатия размер на спорното субективно материално право.
Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни
и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от
вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска
за останалата част от вземането и предвид правоустановяващото и
преклудиращото действие на СПН, е недопустимо в последващия исков
процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на
вземането и правната му квалификация. Формираната СПН на решението
по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и
правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към
възникването и съществуването на материалното правоотношение, от
6
което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на
ответника за останалата част от вземането не се преклудират
Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от
вземането също не се преклудират.
Казаното означава, че при разглеждането на предявен частичен иск,
съдът се произнася по правопораждащите факти и ако констатира, че
спорното субективно материално право съществува, когато предметът е
парично вземане, следва да определи размера, в който приема за доказано, че
цялото заявено вземане се дължи, и да извърши преценка дали и в какъв
размер да уважи частичния иск – с оглед това, дали размерът му е по-нисък,
по-висок, или равен на размера на доказаното цяло вземане. Когато
заявената част от претенцията е по-малка от цялата дължима,
частичният иск се уважава изцяло. Но при последващо разглеждане на иск
за останалата част от вземането, преценката на съда по частичния иск
относно размера на дължимата цяла сума не обвързва решаващия по
следващия иск съд, тъй като СПН не се разпростира върху размера на
цялото вземане, а само върху присъдената част, тъй като размерът на едно
парично задължение не е елемент от основанието му, нито представлява
правопораждащ факт. Поради това и възраженията, с които ответникът
се брани да ограничи размера на обезщетението, не се преклудират, той
единствено вече не може да прави възражения относно правопораждащите
факти и основанието на вземането, респективно - правната квалификация
на иска.
Така, в случая въззивният съд намира, че въз основа на събраните
писмени доказателствени средства е несъмнено установено, че към датата
на настъпване на произшествието, от което са произтекли
неимуществените вреди, за чието обезщетяване ищецът е заплатил на
увредените лица Д.Ю.А. - 120 000лв., на Ю.Ю.А. - 120 000лв., на Ф.А.А. –
88 000лв., на С.Ю.А.- – 88 000 лв., на О.Ю.А. - 120 000лв., на Д.Ю.А. -
120 000лв., на Е.Ю.А. - 120 000лв., на М.Г.А. – 112 000 лв. и на К.Й. –
24 000лв., или общата сума от 912 000 лв., ответникът не е имал валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
От своя страна ищецът, съгласно разпоредбата на чл. 558 ал. 3, вр. ал.
1 и 2 от КЗ, е изплатил обезщетения на увредените и по силата на ал. 7 на
7
същата норма, е встъпил в правата им срещу прекия причинител –
ответника. Чрез това действие правото на регрес се активира, но то par
excellence се обуславя от деликтното правоотношение, което е стоящият в
основата на правото на регресния иск юридически факт. При това
положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно
доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието
наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен
тези, касаещи плащането на обезщетенията, заместващи
застрахователните, следва да бъдат доказани и тези, свързани с
настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат
всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД, а
именно: деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка
между деянието и вредата, вина на причинителя /която по начало в
гражданския процес се презумира/. Тъй като причинителят на деликта е
осъден с вляза в сила присъда, съгласно чл. 300 ГПК, гражданският съд е
обвързан от влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това
дали е извършено деянието, неговата провитивоправност и виновността на
дееца, всички тези обстоятелства са доказани в наказателния процес и са
безспорни, не могат да бъдат пререшавани в това производство.
Ответникът се стреми да отрече от една страна наличието на
доказани вреди, от друга – да добави и допълнителна причинна връзка под
формата на принос от пострадалите, с което се домогва да постигне или
пълно отхвърляне на чатичните искове поради неоснователност въобще на
претенциите, или – до намаляване на размера на обезщетенията, съответно
– частично отхвърляне и на частичните искове.
Както бе посочено, гражданският съд следва да се съобрази с
приетото в мотивите навлязлата в сила присъда относно извършеното
деяние, поради което то не подлежи на опровергаване. Механизмът на ПТП,
като част от обстоятелствата, обективиращи престъпното деяние
/представляващо едновременно и граждански деликт/, е безспорен.
Безспорно е и противоправното поведение на ответника, а в мотивите си
наказателният съд е посочил наличие на съпричиняване – принос за
настъпването на вредата – и от страна на пострадалите.
Този въпрос, доколкото е обуславящ относно размера на дължимото
8
обезщетение, подлежи на разглеждане от гражданския съд.
От събраните писмени доказателствени средства, включително
заключението на СТЕ, се установява, че на 30.08.2015 г. около 01.40 часа по
автомагистрала Тракия, в района на км. 250+800 м. Ю.Х. /чиито наследници
и други лица от кръга на тези, на които правната норма дава право на
обезщетение от смъртта на пострадалия, са получили такова от ищеца/,
управлявал т.а.„Ивеко Дейли“ по прав и равен пътен участък, сухо време и
добра видимост със скорост около 112 км/ч. Водачът загубил контрол над
управлението на автомобила и след последователни опити да го овладее
автомобилът достигнал дясната мантинела по посока на движението,
където се ударил и обърнал върху дясната си станична повърхност и се
установил напречно върху платното за движение с гумите срещу посоката
на движещите се от изток на запад автомобили. След установяване на
автомобила в покой Ю.Х. /на чиито роднини са изплатени обезщетения след
смъртта му/ и возещия се до него К.Й. /получил обезщетение като
пострадало лице/, излезли от кабината, без да имат травматични
увреждания и започнали да обикалят около автомобила, търсейки изпаднали
от него вещи и предмети. В същото време в този участък, с посока от
изток на запад и по посока на преобърналия се автомобил в дясната лента
за движение се движел на къси светлини л.а.„Мерцедес Ц 220“ с ДК № ***
АМ, управляван от И. М. /ответника в това производство/, със скорост от
144 км/ч. Автомобилът осветил подовите елементи на обърнатия товарен
автомобил на разС.ие от около 85 м, но М. не предприел аварийно спиране,
вследствие на което настъпил удар между челната част на л.а.„Мерцедес“
и предната долна част на т.а.„Ивеко Дейли“, в резултат на който двата
автомобила продължили движението си напред, завъртайки се по посока на
часовниковата стрелка на 180 градуса, при което последвал удар между
покривната част на т.а.„Ивеко“ и телата на намиращите се зад него Ю.Х.
и К.Й.. Вследствие на удара Ю.Х. починал, а К.Й. претърпял сериозни
травматични увреждания.
Поради липсата на сключена задължителна застраховка „ГО“ на
автомобилиста за автомобила, управляван от ответника, по предвидения в
КЗ ред децата, родителите и фактическата съжителка на починалия
пострадал Ю.Х. и другият пострадал – К.Й., предявили претенции пред
Гаранционен фонд, образувани били преписки, те били разгледани от
9
Застрахователно-медицинска комисия при фонда, която определила
обезщетения за претърпени неимуществени вреди, преценила наличие на по
20% съпричиняване от страна на пострадалите, намалила до съответните
размери сумите и те били изплатени на посочените по-горе лица, като с
част от тях било сключено споразумение при същите условия.
С оглед въведените възражения, съдът следва да извърши своя
преценка на правнорелевантните факти и да определи какъв е
действителният размер на всяко дължимо обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. По начало вредата следва да бъде доказана, в случая –
от встъпилото в праватана пострадалите лице.
По отношение на лицата, на които ГФ е изплатил обезщетения за
неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Ю.Х., въззивният съд
намира следното:
Обезщетените лица са деца, родители и фактическа съжителка на
починалия и всички те попадат в кръга на лицата, посочени в нормата на чл.
493а ал. 3 от КЗ, предвиждаща на кого се дължи обезщетение при смърт на
пострадало лице.
Доколкото първите са кръвни роднини, а последната е била в близко
и лично отношение с него, като майка на няколко от децата му, не може
изцяло и категорично да се отрече факта на претърпяване на
неимуществена вреда от смъртта на техния близък под формата на
душевни и емоционални страдания. По делото не са ангажирани никакви –
гласни или писмени доказателствени средства, от които да може да се
изведе заключение относно конкретните отношения, контакти и чувства
между тези лица и починалия, нито относно индивидуалната форма на
преживяванията след смъртта му, тяхната степен, дълбочина и
продължителност, но този въззивен състав намира, че не следва да се
пренебрегне същността на биологичната връзка „баща-деца“ както и
реципрочната - „родители-син“. Тя неотменно предполага пораждане на
мъка и чувство за непоправима загуба у всяко човешко същество. Доколкото
взаимовръзката родител-дете в двете посоки е уникална и незаместима,
силата и дълбочината на страданията на децата, съответно – на
родителите, даже и ако са трайно и сериозно отчуждени от своя баща/син,
следва да се отчете като по-голяма от негативните преживявания при
10
загуба на друг човек. Аналогични са и доводите относно преживяванията на
дългогодишната фактическа съжителка, с която починалият е имал
няколко деца.
С оглед това въззивната инстанция намира, че адекватно
имуществено изражение на претърпените от децата и от родителите на
починалия пострадал базови неимуществени вреди, е в размер на по 30 000
лв. за всекиго от тях, а на претърпените от неговата фактическа
съжителка – 20 000лв.
Тези обезщетения обаче следва да бъдат редуцирани, тъй като този
въззивен състав намира за основателно въведеното възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия Ю.Х.. От
събраните доказателства се установява, че той е допуснал няколко
нарушения на ЗДП – не е установил адекватен контрол върху управляваното
от него МПС, а след преобръщането на същото върху пътното платно не е
поставил изискуемите от закона сигнализации. Съдът не споделя доводите
на въззивника, че той бил толкова объркан, и ПТП станало толкова бързо, че
не успял да извади триъгълника – установено е в наказателното
производство, че двамата пострадали са обикаляли превозното средство да
събират вещите си, а преди ответника е преминал друг автомобил, тоест
водачът е разполагал с достатъчно време. Освен това същият се е намирал
върху пътното платно към момента на ПТП, което, дори да се приеме, че не
представлява нарушение на правна норма, е категорично и безусловно
допринесло за настъпване на вредата. Правната теория и съдебната
практика приемат, че за да се отчете принос на пострадалия, не е
необходима противоправност на поведението му, а е достатъчно обективно
да е допринесъл за настъпването или увеличаването на вредата.
Така въззивната инстанция счита, че числовият израз на приноса на
пострадалия е 40%, с каквато част следва да се намалят определените по-
горе обезщетения и те следва да останат в размери, съответно – по
18 000лв. за децата и родителите и 12 000 лв. за фактическата му
съжителка.
Справедливият размер на обезщетението, което следва да се
определи за претърпените от пострадалия К.Й. телесни и душевни болки и
страдания, въззивният съд счита, че е в размер на 15 000 лв. По отношение
11
на телесните увреждания, претърпени като пряка и непосредствена
последица от деликта, има събрани достатъчно еднозначни писмени
доказателствени средства. Установените обективни травми, естеството,
видът и продължителността на болките и дискомфорта подлежат на
обезщетяване с горната сума, но тя също следва да бъде намалена,
доколкото е установено категорично, че той също е допринесъл за
настъпването на вредата, като в тъмния уастък от деноношието, след
преобръщането на колата, в която е бил пътник, е останал на пътното
платно на магистралата, зад падналото превозно средство. Степента на
неговия принос настоящият състав определя на 20%, поради което
дължимото му обезщетение следва да бъде в размер на 12 000лв.
По този начин се констатира, че посочените размери, в които
съдът намира, че следва да бъдат определени обезщетенията, надвишават
заявените частични претенции.
Поради това за претендираната част от целите искове, така както
са заявени, частичните претенции следва да бъдат изцяло уважени. Ищецът
може да търси разликата до заявения пълен размер на исковете си и съдът,
разглеждащ последващите искове, няма да е обвързан от приетия в това
производство за основателен размер, тъй като по отношение на него няма
формирана СПН, а възраженията, с които ответникът се стреми да
намали размера на отговорността си, не са преклудирани, доколкото не
касаят правопораждащия факт, тоест – основанието на вземането.
Казаното дотук обаче има значение единствено за преценката на
въззивния съд относно основателността на частичните искове, чийто
размер следва да бъде съпоставен с размера на целите искове, който този
съд намира за основателен; не и относно правилността на
първоинстанционното решение, което също има за предмет само
частичните претенции в предявения им размер и ако той е констатирал, че
те са основателни и ги е уважил, няма причина за отмяна на решението,
щом и въззивната инстанция е установила основателността на частичните
искове.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции по същество
съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да се
остави без уважение, а атакуваното решение – да се потвърди,
12
включително по отношение на присъдените разноски.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника, който следва да понесе
своите, както са направени. Въззиваемата страна е претендирала, но не е
доказала действително направени разноски за тази инстанция и такива не
следва да й се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 71/21.04.2022г. по гр.д.
№ 20212220101061/2021г. на НзРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13