Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

          ЧЛЕНОВЕ:   РАЛИЦА Д.

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 4901 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 96 от 03.01.2017 г., постановено по гр. д. № 15786/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 141 състав, са отхвърлени предявените от С.В.Д., ЕГН **********,***, срещу „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** искове 1./ с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 6648.00 лв., претендирана като неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода от м.05.2014 г. до м.11.2014 г. включително, като неоснователен, и 2./ с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 2519.87 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо за 49 дни - 6 дни за 2013 г., 20 дни за 2014 г., 20 дни за 2015 г. и 3 дни за 2016 г., като погасен чрез прихващане с вземания на ответника с пр. осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане от ищцата на дадени в заем по договори за заем от 15.01.2015 г., 30.01.2015 г. и 13.02.2015 г. суми в общ размер на 1640.00 лв., и с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане от ищцата на платена без основание сума в общ размер на 1409.05 лв. за периода от м.май 2013 г. до м.декември 2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 22.03.2016 г. до окончателното плащане. С решението е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК С.В.Д., да заплати на „Д.Б.“ ЕООД разноски по делото в размер на 691.60 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцaтa С.В.Д., като във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност необоснованост на решението. Излагат се твърдения, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че плащане от трето за процеса лице с основание „личен превод“ представлявало задължение на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение, за което обстоятелства не били представени доказателства по делото. Представения по делото договор за заем между ответника и физическо лице бил непротивопоставим на ищцата, тъй като същата не била страна по него и не я обвързвал по никакъв начин. Твърди се още, че неправилно съдът бил приел, че извършеното осчетоводяване на страна на ответника на сумите преведени с основание „личен превод“ представлявало заплащането на трудовото възнаграждение. Посочва се, че работодателят не бил доказал по установени в закона императивен ред заплащането на падежа на трудовото възнаграждение. Неправилно било решението в частта му, с която е извършено прихващане с вземания на ответника на основание чл. 240 от ЗЗД, като не било доказано възникването и изпълнението на договора за заем и задължението нито било ликвидно, нито изискуемо. Неправилно било решението и в частта, в която съдът бил извършил прихващане на дължимото обезщетение на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като съдът не бил разграничил ответника от трето физическо лице, като извършил прихващането със сумите преведени от неговата сметка. Не било посочено, от коя сума била извършена прихващането, от кого е била преведена и на какво основание. В съдебно заседание пред въззивната инстанция, процесуалният представител на въззивницата поддържа жалбата и претендира присъждане на разноските по делото.

Въззиваемата страна „Д.Б.“ ЕООД, чрез адв. И.С. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като считат същата за неоснователна. Посочва се, че при постановяване на решението си съдът правилно бил обсъдил доказателствата по делото. Посочва се още, че договора между ответника и физическото лице не бил оспорен и бил относим. Възражението за липса на извление от страна на физическото лице и управител на ответното дружество направено във въззивната жалба било преклудирано, освен това физическото лице направило преводите и явяващо се управител на ответното дружество лично бил упълномощил процесуалния представител на страната по делото, поради което изрично изявление не било необходимо. По делото било доказано, че ищцата била получила повече от дължимите ѝ трудови възнаграждения. Твърди се още, че ответникът бил предоставял заеми на ищцата, като сумите били превеждани на банковата сметка на ищцата от банковата сметка на дружеството. Неоснователно били и възражението във въззивната жалба по отношение на направеното прихващане по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

По делото не е спорно, а и от представения трудов договор № 1/01.03.2013 г. се установява, че между ищцата и ответника е съществувало валидно трудово правоотношение, съгласно което ищцата била назначена на безсрочен трудов договор, на длъжност „продавач – консултант“, с основно месечно трудово възнаграждение от 460 лв., като възнаграждението се изплащало между 5-10 число на месеца, следващ месеца на положения труд. С допълнително споразумение към трудов договор № 1/01.03.2013 г. от 01.01.2014 г. е договорено, че месечното трудово възнаграждение се променя на 470 лв. С ново допълнително споразумение към трудов договор № 1/01.03.2013 г. от 01.02.2014 г. е договорено, че месечното трудово възнаграждение се променя на 1000 лв. На 01.07.2014 г. с ново допълнително споразумение основното месечно възнаграждение се променя на 1200 лв., като работното време се променя от 8 часа на 4 часа.

По делото не се спори, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 2 от 24.02.2016 г., като в заповедта е предвидено, че на основание чл. 224, ал. 1 от КТ да се изплати обезщетение за 49 дни неизползван годишен отпуск в размер на 2799.86 лв., като след припадане на дължимите данъци на ищцата следва да бъде заплатена сумата от 2519.87 лв., която сума следва да бъде приведена по сметката на ищцата в три дневен срок от връчването на заповедта. Не е спорно и обстоятелството, че сумата от 2519.87 лв. не е била заплатена на ищцата.

От договора за паричен заем от 01.03.2013 г. сключен между „Д.Б.“ ЕООД в качеството му на заемател и Д. Д‘ Анетра в качеството му на заемодател се установява, че страните са договорили заемодателят да представи на заемателя парична сума в размер на 12000 лв. Заемодателят се задължавал да превежда сумите дължими по ведомост за месечно възнаграждение на ищцата, в качеството ѝ на служител на „Д.Б.“ ЕООД по банков път и на личната сметка на лицето. За получаване на сумата заемодателят се е задължил да предоставя на заемателя банково извлечение, потвърждаващо преводите.

По делото е изслушана и съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата за процесния период май 2014 г. - ноември 2014 г. възлизал на 7987.64 лв., като размерът на нетното ѝ трудово възнаграждение възлизало на 6251.51 лв. За процесния период по сметката на ищцата са постъпили 6355 лв., от които 1400 от сметката на дружеството и 4955 лв. от сметката на управителя. На следващо място вещото лице е посочило, че на ищцата била надплатена сумата от 93.49 лв. в повече от нетното трудово възнаграждение, което дружеството дължало за периода май 2014 г. - ноември 2014 г.

По делото е приета и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза съгласно, която сумите по договора за заем между ответното дружество и Д. Д’Антера от 01.03.2013 г. са осчетоводени от дружеството по сметка 4991 „Други кредитори”, като е нямало как да се осчетоводят по друг начин, тъй като парите не са постъпвали реално в дружеството, а Д. Д’Антера от личната си сметка бил превеждал сумите по сметката на ищцата. Като основания за преводите за периода май 2013 г. до декември 2014 г. било посочено личен превод и същите били осчетоводени в счетоводството на дружеството по сметка 4211 „Персонал” със сумите за заплати по кредитна сметка 4991 „Други кредитори” заем от 01.03.2013 г. партида Д. Д’Антера. През периода от май 2013 до декември 2014 г. работодателят бил удържал съответните суми и ги внесъл в ТД на НАП и Републиканския бюджет. Сумата преведена по банковата сметка на ищцата за периода май 2013 г. – декември 2014 г. била 10555.08 лв. За посочения период размерът на нетното ѝ възнаграждение възлизало на 8787.24 г. От личната сметка на Д. Д’Антера била преведена сумата от 8791.00, а от сметката на дружеството била преведена сумата 1764.08 лв. Съгласно експертизата за периода май 2013 г. – декември 2014 г. на ищцата ѝ била надплатена над дължимото трудово възнаграждение сумата от 1767.87 лв.

Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя.

Неоснователни се явяват изложените във въззивната жалба твърдения, че извършените плащания от страна на Д. Д‘ Анетра към ищцата във връзка с договора за паричен заем от 01.03.2013 г. между „Д.Б.“ ЕООД и Д. Д‘ Анетра не представлявали изпълнение на задължението на работодателя да заплаща трудовото възнаграждение. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът, не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува - тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор.

От приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че ищцата е получила банкови преводи по сметката си в размер на 6355 лв., от които 1400 от сметката на дружеството и 4955 лв. от сметката на управителя. Така преведените суми надхвърлят размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период с 93.49 лв. Не могат да бъдат приети твърденията на въззивника, че преведените суми от личната сметка на Д. Д‘ Анетра по сметката на ищцата са без правно значение. С получаването на преведените от Д. Д‘ Анетра суми, ищцата е удовлетворена и не може да иска нищо повече от своя работодател. Наличието или отсъствието на договореност между работодателя и Д. Д‘ Анетра има значение в техните отношения. Действително наличието на уговорка Д. Д‘ Анетра да изплаща на работника трудово възнаграждение не може да бъде противопоставено на работника, тъй като той не е страна в тези отношения, но това важи само ако Д. Д‘ Анетра не плати трудовите възнаграждения - тогава работодателят не може да се брани с възражение, че не дължи възнаграждения, тъй като е прехвърлил задължението си другиму. Щом Д. Д‘ Анетра е платил трудовите възнаграждения, работникът е удовлетворен и не може да претендира нищо от работодателя си.

Видно и от приетата по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза сумите по договора за заем между ответното дружество и Д. Д’Антера от 01.03.2013 г. са били превеждани по сметката на ищцата, които суми са осчетоводени в счетоводството на ответника в сметка 4211 „Персонал“ със сумите за заплати по кредита на сметка 4991 „Други кредитори”. Действително в основанието за извършените преводите е посочено „личен превод“, но видно от ангажираните по делото доказателства може да се направи извод, че получените от ищцата парични суми от Д. Д’Антера са в погашение на задължението на ответника по чл. 128 от КТ да изплати уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

При определяне на евентуалната основателност по предявения иск с правно основание чл. 128 КТ следва да бъде зачетено заплатеното трудовото възнаграждение. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза размерът на нетното трудово възнаграждение на ищцата за процесния период май 2014 г. - ноември 2014 г. възлиза на 6261.51 лв., като настоящата инстанция взема предвид постъпилите по сметка на ищцата суми в размер на 6355 лв., с оглед на което искът на ищцата по чл. 128 от КТ се явява неоснователен.

Във връзка с наведените във въззивната жалба твърдения за неоснователността на възраженията за прихващане с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД със сумата за дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, настоящата инстанция намира следното:

По отношение на възражението за прихващане със сумата от 2115 лв. с правно основание чл. 240 от ЗЗД настоящата инстанция намира, че същото е неоснователно. От представените извлечения от банковите сметки на ответното дружество е видно, че на 15.01.2015 г., същото е превело на ищцата сумата от 475 лв., като за основание е посочено договор за заем, на 30.01.2015 г. е преведена сумата от 690 лв., като за основание е посочено договор за заем, на 13.02.2015 г. е преведена сумата от 475 с основание договор за заем и на 16.03.2015 г. е преведена сумата от 475 лв., като в основанието е посочено договор. Основанието на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. В случая не се установява, че между страните е сключен неформален договор за заем с правно основание чл. 240 ЗЗД. Не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях – арг. Решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., Г. К., ІV ГО на ВКС, Решение № 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г., Г. К., ІV ГО на ВКС. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество) и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните сключват договор за заем. Основателността на възражението с правно основание чл. 240 ЗЗД се обуславя от неговото доказване от страна на „Д.Б.“ ЕООД, комуто принадлежи доказателствената тежест за установяване при пълно и главно доказване на твърдените факти. В процесния случай освен извършените банкови преводи, които единствено сочат, че така посочените суми са преведени по сметка на ищцата, не са ангажирани други доказателства, установяващи наличието на заемен договор. Визираните преводи не установяват основанието за възникване на посочения паричен дълг.

По отношение на направеното от ответника възражението за прихващане с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, представляващо получена от ищцата сума в размер на 1409.05 лв., без основание за периода 05.2013 г. -11.2014 г., то също се явява неоснователно. От представената по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза е видно, че по банковата сметка на ищцата за периода май 2013 г. – декември 2014 г. е била преведена сумата от 10555.08 лв., като за посочения период размерът на нетното ѝ възнаграждение възлизало на 8787.24 г., като на ищцата била надплатена над дължимото възнаграждение сумата от 1767.84 лв. Тъй като възражението за прихващане се претендира в размер на 1409.05 лв. то се явява основателно в пълния му размер, независимо от това, съдът счита, че не може да бъде извършено прихващане с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ. Съгласно чл. 271, ал. 1 от КТ - работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, т. е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били получени неоснователно. За да отпадне задължението му за връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Добросъвестността на работника/служителя се предполага до установява на противното - доказване на негово знание относно липсата на основание за получаване на сумата. В тежест на работодателя е до обори тази презумция, което не е сторено по делото, като не е установено, че ищцата е знаела, че няма право да получи сумата от 1409.05 лв.

При така изложените съображения, първоинстанционното решение, следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен, като погасен чрез прихващане искът по чл. 224, ал. 1 от КТ за сумата 2519.87 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо за 49 дни - 6 дни за 2013 г., 20 дни за 2014 г., 20 дни за 2015 г. и 3 дни за 2016 г.

При този изход на спора предвид частичната основателност на въззивната жалба на въззивника се дължат разноски, но направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, следва да бъде оставено без уважение с оглед непредставянето на доказателства, установяващи реалното заплащане на възнаграждението. Искане за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна също следва да бъде оставено без уважение, тъй като не са представени доказателства за извършването на разноски.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 50.39 лв.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 96 от 03.01.2017 г., постановено по гр. д. № 15786/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 141 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от С.В.Д., ЕГН **********,***, срещу „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 2519.87 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо за 49 дни - 6 дни за 2013 г., 20 дни за 2014 г., 20 дни за 2015 г. и 3 дни за 2016 г., като погасен чрез прихващане с вземания на ответника с пр. осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане от ищцата на дадени в заем по договори за заем от 15.01.2015 г., 30.01.2015 г. и 13.02.2015 г. суми в общ размер на 1640.00 лв., и с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане от ищцата на платена без основание сума в общ размер на 1409.05 лв. за периода от м.май 2013 г. до м.декември 2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 22.03.2016 г. до окончателното плащане, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на С.В.Д., ЕГН **********,*** по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 2519.87 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо за 49 дни - 6 дни за 2013 г., 20 дни за 2014 г., 20 дни за 2015 г. и 3 дни за 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 22.03.2016 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати в полза на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в общ размер от 50.39 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 96 от 03.01.2017 г., постановено по гр. д. № 15786/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 141 състав, в останалата част.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

ЧЛЕНОВЕ:  1                                 

2.