Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 22.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди и
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7179 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „С.Б“ ЕООД срещу
решение от 21.11.2019 г. по гр.д. №8264/2018 г. на Софийския районен съд, 66
състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „А.Е.Д.“ ООД
осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за сумата от 2100,00 лв.,
представляваща платена от ищеца цена по договор за изработка на проект за
санитарно-охранителна зона за обект „Туристическа база „С.М.“, местност
„Кърваво дере“, гр. Доспат“, който договор е развален от ищеца с нот. покана от
18.01.2018 г., ведно със законната лихва от 05.02.2018 г. до окончателното
плащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е необосновано, неправилно, постановено при
нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото не е
установено ответникът да е поел задължение за одобрение на процесния проект от
компетентните органи. Поддържа, че ответникът не му е предал изработеното по
договора, както и че не е изработил поръчаното в уговорения срок, които
възражения не са разгледани от първоинстанционния съд. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „А.Е.Д.“ ООД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Според дадените в ППВС №1/28.05.1979 г. указания,
връщане на даденото при отпаднало основание предполага неправомерно преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго с основание, което е отпаднало с обратна сила. Искът по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД предполага установяване в условията на кумулативност на две предпоставки:
разместване на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и
липса на основание за получаването, като в хипотезата на третия фактически
състав на чл.55 ал.1 ЗЗД основанието
съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с
обратна сила.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във
връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице
трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение
№138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение
№556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от
26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в
трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в
тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на
ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на
факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на
съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното
плащане.
По делото не е спорно и е установено възникването на облигационното отношение, а именно, че между страните е сключен договор за изработка, по силата на който ищецът е възложил на ответника изготвянето на проект за санитарно-охранителна зона на обект „Туристическа база „С.М.“, м. „Кърваво дере“, гр. Доспат, размера на договореното възнаграждение за изработеното – 2100,00 лв., както и неговото заплащане от страна на ищцовото дружество. Спорно е съдържанието на сключения договор за изработка и по-точно дали ответникът е поел задължение проектът да бъде одобрен от компетентните органи, респ. налице ли е неизпълнение на това негово задължение, поради което договорът е развален от страна на възложителя.
Настоящият въззивен състав намира, че от събраните по делото доказателства /оферта по ел. поща от 19.12.2016 г./ се установява, че предмет на процесния договор за изработка е единствено изготвянето на проекта за санитарно-охранителната зона на каптажа. Офертата е единственото ангажирано по делото доказателство относно съдържанието на сключения между страните договор и същата съдържа основните му елементи – предмет и цена. От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест за това, не са ангажирани никакви доказателства за установяване наличието на задължение от страна на изпълнителя за внасяне и съгласуване на процесния проект от компетентните органи.
Неоснователно е възражението на въззивника, че СРС не се е произнесъл
по възражението му, че изпълнителят не му е предал изработеното по договора и
че не го е предал в уговорения срок. В обжалваното решение първоинстанционният
съд е изложил мотиви, че ответното дружество е поканило ищеца да приеме
изработеното, който извод се споделя и от настоящия въззивен състав. Приемането
на извършената работа не съставлява само фактическо действие на поръчващия, но
и одобряване на работата. Одобряването на работата обуславя невъзможността за
поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя по чл.265 ал.1 ЗЗД, като
иска поправяне на работата, заплащане на разходите, необходими за поправката
или да иска намаляване на възнаграждението. Съгласно разпоредбата на чл.265
ал.2 ЗЗД, ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова
съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение, поръчващият може да развали договора. По делото не е
спорно, че ответникът е изготвил процесния проект. От събраните по делото
доказателства е установено, че процесният проект е бил представен в РИОСВ, от
което следва изводът, че е налице приемане на изработеното без забележки с
конклудентни действия от страна на възложителя. Трайна и непротиворечива
е практиката на ВКС, че приемането на извършената работа може да бъде извършено
и с конклудентни действия. При положение, че възложителят е във фактическа
власт на изработеното от изпълнителя, без да има възражение за недостатъци, то
следва, че изработеното е прието от възложителя чрез конклудентни действия.
Това следва от липсата на изрично законово изискване за форма на приемането на
извършената работа от възложителя в законовата уредба на договора за изработка
в ЗЗД. В този смисъл е и решение №250/11.01.2011 г. по т.д. №525/2010 г. на ІІ
ТО на ВКС.
С оглед на изложеното, съдът приема, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване на наличието на договор, по който ответникът е престирал точно – изпълнил е възложената работа, съгласно уговореното, като за ищеца е възникнало задължение да изплати договореното възнаграждение, т.е. липсва виновно неизпълнение на договора от страна на изпълнителя и не е налице хипотезата на чл.265 ал.2 ЗЗД за разваляне на договора от страна на поръчващия, при която основанието за заплащане на договореното възнаграждение би отпаднало с обратна сила.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата
страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 600,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №282053/21.11.2019
г., постановено по гр.д. №8264/2018 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав.
ОСЪЖДА „С.Б“ ЕООД, ЕИК *******, седалище
и адрес на управление:***, да заплати на „А.Е.Д.“ ООД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 600,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.