Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……………………
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІV а въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
ИВАН
КИРИМОВ
при
участието на секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното в. гр.
дело № 12072 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна
жалба, подадена от ответника Б.М.Д., срещу
решение № 176389 от 20.07.2017 г. по гр. дело № 76870/2015 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 47-ми състав, в частта, с която предявените
от „Т.С.“ ЕАД, срещу Б.Д. искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са уважени. В
останалата част, с която исковите претенции са отхвърлени като неоснователни,
решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Във
въззивната жалба са наведени доводи за недопустимост и за неправилност на
атакуваното решение в посочената част. Твърди се, че исковата молба, с която е
инициирано производството по делото е нередовна, поради което и районният съд
не е бил надлежно сезиран да разгледа и реши спора по същество. Изводът на
районния съд, че между страните по делото е било налице договорно
правоотношение по повод продажбата на топлинна енергия изцяло се оспорва. В
тази връзка се сочи, че докладът по делото, с който районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните е непълен, тъй като не било указано в
пълнота кои са всички факти, които следва да бъдат доказани от ищеца и кои са
тези факти, установяването на които е в доказателствена тежест на ответника. Направено
е искане въззивният съд да укаже на страните как се разпределя помежду им
доказателствената тежест. Направено е искане на основание чл. 183 от ГПК
въззивният съд да задължи ищеца по делото да представи в оригинал договор за
наем от 02.04.2012 г.; заповед за настаняване и писмо от Столична община от
24.03.2015 г., като се сочи, че идентично искане от страна на ответницата било
направено пред районния съд, но в нарушение на процесуалните правила същото
било оставено без уважение.
Заявено
е, че предвид оспорването на експертизите по делото от страна на ответницата,
въззивният съд следва да допусне повторна СТЕ и ССчЕ, както и да допусне за
първи път СИО. Направено е съответно за това искане.
По
подробно изложени съображения се твърди неправилност на обжалваното решение и
се иска същото да бъде отменено като вместо това да се постанови решение, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Отговор на въззивната жалба от насрещната страна не е подаден.
В изпълнение указанията на съда,
дадени с определение от 24.01.2019 г., по инициатива на въззиваемия и ответник
по делото, във въззивното производство са представени и са приети като писмени
доказателства писмо от Столична община, район „Искър” /л. 55 в. гр. дело/;
заповед № 7700 от м. 04.2012 г. /л. 56 в. гр. дело/; договор за наем от 02.04.2012 /л. 57-59 в.
гр. дело/.
В открито съдебно заседание
процесуален представител на въззивника поддържа жалбата и направените искания.
Въззиваемата страна, редовно
призована, не се представлява.
Софийски градски съд, като взе предвид
доводите на жалбоподателя и направените искания, въз основа на събраните по
делото доказателства и закона, приема за установено от фактическа и правна страна,
следното:
Производството пред
Софийски районен съд е образувано по повод искова молба на „Т.С.” ЕАД, срещу Б.М.Д.,
с която се претендира да бъде признато за установено, че ответницата дължи на
ищцовото дружество сумата от 935.81 лева, представляваща стойност на топлинна
енергия, доставена в периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г. в ап. 41,
находящ се в гр. София, общ. *********; сумата от 161.18 лева, представляваща
лихва за забава върху стойността на топлинната енергия, дължима за периода
от 31.05.2012 г. до 03.04.2015 г.;
сумата от 2.04 лева, представляваща стойност на услуга „дялово разпределение”
за периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., както и сумата от 0.36 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение,
дължима за периода от 31.05.2012 г. до 03.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 10.08.2015 г. – датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК до окончателното плащане на сумите.
Предявени са установителни искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В подкрепа на твърдението, че
ответницата Б.Д. е потребител на топлинна енергия за процесния имот и че като
такъв дължи заплащане стойността на доставената енергия ищецът е представил
писмени доказателства, включително в изпълнение на дадените във въззивното
производство указания, от които се установява, че процесният имот е общинска
собственост, както и че считано от 02.04.2012 г. Б.Д. ползва имота по силата на
заповед № 7700-21 от 02.04.2012 г. договор за наем, сключен със Столична
община. Този факт е изводим по несъмнен начин от доказателствената съвкупност,
но и не се оспорва от страна на ответницата. От доказателствата по делото се
установява също, че конкретният имот е топлоснабден и е с абонатен № 043552,
както и че дялово разпределение по отношение на сградата, в която имотът се
намира се извършва от „Т.с.” ЕООД – конституирано като трето лице – помагач на
ищеца по делото. От страна на третото лице – помагач са представени съобщения
към фактури, приети като писмени доказателства, от които се установява, че
дължимите суми за топлинна енергия в исковия период са били фактурирани на
името на Б.Д..
Въз основа на събраните доказателства се
установяват факти, сочещи, че ответницата Б.Д. няма качеството „потребител на
топлинна енергия” по смисъла на ЗЕ, а това е от първостепенно значение. Основателността на предявените по
делото установителни искове е предпоставена от установяване на
пасивна материалноправна легитимация на ответницата да отговаря по
тях.
Според приложимата през процесния период норма
на чл. 153, ал.1 от ЗЕ потребител на топлинна енергия
за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на
топлоснабдявания имот, което ще рече, че
определящо е притежанието на собственост или вещно право на ползване
върху имота. С оглед на това и при положение, че съгласно § 1, т. 42 (отм.) от ДР на ЗЕ, "потребител на топлинна енергия за битови
нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си,
то потребител на топлинна енергия е
собственикът на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право
на ползване, в който случай потребител се явява третото лице – ползвател, т. е.
при конкуренция на тези вещни права превес има правото на ползване, в следствие
на което за потребител на топлинна енергия се счита вещният ползвател, а не
собственикът, който е лишен от правото да ползва имота, поради учредяването на
такова ограничено вещно право на друго лице. В случай,
че даден имот се ползва от лице извън горепосочените, т. е. на договорно
основание, то ако между това лице и топлопреносното предприятие е сключен
писмен договор за продажба на топлинна енергия, то тогава този ползвател ще
дължи заплащане на потребената за имота топлинна енергия – в този смисъл са и
дадените задължителни указания на върховната съдебна инстанция в Тълкувателно
решение № 2/2017 г. от 17 май 2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.
В конкретния случай, по делото са представени и приети
писмени доказателства, от които се установява, че в процесния период Б.Д. е
ползвала имота на договорно основание, а именно въз основа на договор за наем,
сключен със собственика Столична община. С оглед на това и предвид
горепосоченото, за да се приеме, че като наемател ответницата е и потребител на
топлинна енергия е необходимо това обстоятелство да е било заявено по изричен
начин от нейна страна. В конкретния случай, обаче не са налице доказателства в
тази насока, поради което извод за това, че ответницата е потребител на
топлинна енергия е необоснован. В тази връзка следва да се отбележи, че
договорът за наем и фактурирането на сумите на името на ответницата не са
достатъчни, за да се приеме, че тя е потребител на топлинна енергия. При
липсата на изрично съгласие от страна на наемателя за откриване на нейно име на
партида в топлопреносното дружество, няма как да се приеме, че именно тя се
явява задължено за заплащане на начислените суми лице. При това положение,
отговорността на ответницата за заплащане на потребената топлинна енергия
остава единствено в рамките на вътрешните отношения със Столична община по
договора за наем. В конкретния случай, от материалите по делото се установява,
че през процесния период Б.Д. действително е била наемател и е ползвала
процесния апартамент, но няма каквито и да е доказателства за това, между нея и
„Т.С.” ЕАД да е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия. При
липса на доказателства за наличие на писмен договор за продажба на топлинна
енергия между „Т.С.” ЕАД и Б.Д. и предвид дадените в горепосоченото
тълкувателно решение задължителни указания, настоящият съдебен състав намира за
неодоказано твърдението на ищеца и въззиваем в настоящото производство, че Б.Д.
е била потребител на топлинна енергия, поради което не може да се приеме, че в
нейна тежест е възникнало задължение спрямо ищеца за заплащане на топлинна
енергия. Това обстоятелство е достатъчно, за да предопредели неоснователност на
предявените искове, поради което е безпредметно обсъждането на останалите
елементи от фактическия състав на исковите претенции.
При извод за неоснователност на предявените искове,
решението на районния съд, с което те са били частично уважени следва да се
отмени в частта, с която исковете са уважени, както и в частта относно
разноските, възложени в тежест на ответницата, като вместо това да се постанови
решение, с което претенциите да бъдат отхвърлени и в полза на Б.Д. да се
присъди разликата между присъдените от първоинстанионния съд разноски и общо
дължимата сума за първоинстанционното производство, както и направените
разноски пред въззивната инстанция. В първоинстанционното производство
ответницата е представила договор за правна защита и съдействие /л. 148 гр.
дело/, от съдържанието на който се установява, че в действителност са направени
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400.00 лева.
Същевременно, от тази сума, в полза на Б.Д. с решението на районния съд е
присъдена сумата от 9.75 лева, поради което с настоящото решение в нейна полза
следва да се присъди и разликата над присъдената сума до пълния дължим размер
от 400.00 лева, т. е. в полза на ответницата следва да се присъди сумата от
390.25 лева, представляваща направени в първоинстанционното производство
разноски за адвокатско възнаграждение. Същевременно, в полза на ответницата
следва да се присъдят в цялост направените във въззивното производство
разноски, възлизащи в размер на сумата от 450.00 лева, от която 400.00 лева
заплатено адвокатско възнаграждение /л. 36 в. гр. дело/ и 50.00 лева заплатена
държавна такса /л. 14 в. гр. дело/. За заплащане на присъдените в полза на
ответницата суми за разноски следва да бъде осъден ищецът „Т.С.” ЕАД. Предвид
цялостната неоснователност на предявените искове, решението на районния съд
следва да се отмени в частта, с която в полза на ищеца са присъдени разноски, за
заплащането на които е осъдена Б.Д., като в полза на „Т.С.” ЕАД разноски не
следва да се присъждат.
По тези
мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 176389 от 20.07.2017 г. по гр. дело № 76870/2015 г. на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 47-ми състав, в частта, с която
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********със
седалище и адрес на управление ***, срещу Б.М.Д.,
ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „*********искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
са уважени, както и в частта, с която на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Б.М.Д.,
ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „*********е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********със
седалище и адрес на управление ***, сумата от 439.00 лева – разноски за
исковото производство и сумата от 73.17 лева – разноски за заповедното
производство, като вместо това постановява следното:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК:
*********със седалище и адрес на управление ***,
срещу Б.М.Д., ЕГН: **********, с
адрес ***, ж. к. „*********искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД искове за
признаване за установено, че ответницата дължи на топлофикационното дружество
стойността на доставена топлинна енергия в периода от 01.04.2012 г. до
30.04.2014 г. в ап. 41, находящ се в гр. София, общ. ********* за сума в размер
на 912.26 лева и мораторна лихва върху тази сума за периода от
31.05.2012 г. до 03.04.2015 г. в размер на 161.18
лева.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
*********със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на Б.М.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „*********направените
по делото разноски, а именно сумата от 390.25 лева, представляваща направени в
първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение, както и
сумата от 450.00 лева, от която
400.00 лева за адвокатско възнаграждение и 50.00 лева държавна такса.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице – помагач на ищеца „Т.С.”
ЕАД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.