Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 09.09.2021 година

 

            В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                               

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ А. и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3893 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №300299 от 12.12.2019г., постановено по гр.дело №27217/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав, е отхвърлен предявения от Б.И.Н. срещу З. „А.Б.” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи принудително изпълнение на ответника на сумата от 350.59 лв., присъдени разноски по гр.д.№10655/2004г. по описа на СРС, за която е издаден изпълнителен лист от 18.02.2010г. и е образувано изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ, с взискател ответното дружество - З. „А.Б.” АД. С решението е осъдена Б.И.Н. да заплати на З. „А.Б.” АД на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.

            Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Б.И.Н., чрез адв.А.А., с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС, релевирани са твърдения относно неговата незаконосъобразност и неправилност. Поддържа се, че неправилен е изводът на СРС, че вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, не е погасено по давност и на това основание е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск. Твърди се, че в случая не намират приложение разясненията, дадени в ППВС №3/18.11.1980г., съгласно които давността спира да тече по време на висящ изпълнителен процес, а следва да се прилага ТР №2/26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което давността се прекъсва с извършване на отделни изпълнителни действия. Твърди се, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че по образуваното изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ, е налице бездействие на взискателя за период повече от две години, поради което изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, съответно процесното вземане по издадения изпълнителен лист от 18.02.2010г. се явява погасено по давност и не подлежи на принудително изпълнение. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.439 от ГПК. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

            Въззиваемата страна - З. „А.Б.” АД, чрез юрисконсулт М.А., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че вземането, предмет на изп.лист, издаден на 18.02.2010г. по гр.д.№10655/2004г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ, не е погасено по давност. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия, които препятстват изтичането на двугодишен срок на бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което изпълнителното дело не е перемирало, съответно оспореното от ищцата вземане не е погасено по давност и предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и като такъв е отхвърлен. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно.

            Предявен е от Б.И.Н. срещу З. „А.Б.” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК за недължимост на сума като погасена по давност, за която е издаден изпълнителен лист на 18.02.2010г. по гр.д.№10655/2004г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението като краен резултат е правилно, макар и по други мотиви, различни от тези, изложени от първостепения съд. Обоснован е правилен окончателен извод за неоснователност на предявен от Б.И.Н. срещу З. „А.Б.” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК за недължимост на сума като погасена по давност, за която е издаден изпълнителен лист на 18.02.2010г. по гр.д.№10655/2004г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ. Изложените във въззивната жалба доводи са изцяло неоснователни поради следните съображения:

Предявеният отрицателен установителен иск се основава на твърдението на ищцата, че процесното вземане е погасено по давност, в рамките на което основание съдът дължи произнасяне. Съобразно общоприетото становище в правната теория и съдебна практика погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено вземане и длъжникът да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение - чл.118 ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с предявения отрицателен установителен иск съдебна защита - установяване недължимост на вземане поради давност като правен резултат означава установяване, че същото е погасено по давност, т.е. че е погасена възможността за принудителното му изпълнение, а не че вземането не съществува. На следващо място следва да се има предвид факта, че ответникът е титуляр на оспореното вземане, предмет на издадения изпълнителен лист от 18.02.2010г. по влязло в сила решение по гр.дело №10655/2004г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, поради което за него е налице правна възможност да предприеме действия по принудителното му събиране. Настоящият състав намира, че в случая относно вземането, предмет на изпълнителен лист от 18.02.2010г., издаден на основание влязло в сила съдебно решение, е приложима нормата  на чл.117, ал.2 ЗЗД и се прилагат правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, както и са приложими основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.

            В конкретната хипотеза от анализа на събраните по делото доказателства, че установява, че решението по гр.дело №10655/2004г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав е влязло в законна сила на 29.05.2006г., от която дата се счита, че процесното вземане е станало изискуемо и съответно е започнал да тече петгодишния давностен срок, който се счита за прекъснат с издаването на изпълнителен лист на 18.02.2010г., от която дата е започнала да тече нова давност, прекъсната с подадената от ответника молба на 18.05.2011г. за образуване на процесното изпълнително дело, която дата следва да се счита за началния момент, от който взискателят може да иска извършване на изпълнителни действия по смисъла на т.10 от ТР №2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Такива действия представляват пряко насочените към събиране на вземането действия, т.е. такива действия, които са пряко насочени към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. По конкретното изпълнително дело на 30.03.2012г. е подадена молба от взискателя за проучване на имущественото състояние на длъжника и предприемане на съответни изпълнителни действия. Настоящият състав счита, че с направеното от взискателя искане за предприемане на изпълнителни действия, обективирано в молба от 30.03.2012г., се прекъсва давността, касаеща материалното право, както и започва да тече двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, в който следва да се извърши ново изпълнително действие, за да се запази висящността на изпълнителното производство. След посочената дата – 30.03.2012г., следващото извършено действие е след повече от две години, а именно на 01.09.2014г., когато е депозирана молба от взискателя по изпълнителното дело, с която иска от съдебния изпълнител да предприеме други изпълнителни действия – да бъде направена справка в НАП с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както и да бъде наложен запор върху банкови сметки на длъжника. След така подадената от взискателя молба съдебният изпълнител е предприел извършването на конкретни изпълнителни действия.

Проследявайки хронологията на извършените по процесното изпълнително дело изпълнителни действия, въззивният съд приема за установено, че последното валидно изпълнително действие е подадена молба от взискателя за проучване на имущественото състояние на длъжника и предприемане на съответни изпълнителни действия от 30.03.2012г., след която дата за период от две години не се доказва по изпълнителното дело да са били извършени други изпълнителни действия. Следващото извършено действие по изпълнителното дело е депозирана молба от взискателя от 01.09.2014г., с която се иска от съдебния изпълнител да предприеме други изпълнителни действия. Следователно предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното дело са били налице с изтичане на две години след датата на последното изп.действие - 30.03.2012г., респективно към 31.03.2014г. изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона. При така обоснования извод изцяло ирелевантен за спора се явява извършените от съдебния изпълнител по изпълнителното дело след тази дата /30.03.2014г./ изпълнителни действия доколкото се явяват  извършени след като изпълнителното дело се счита за прекратено по силата на закона, т.е. извършените изпълнителни действия следва да се считат за обезсилени и не може да породят целените с тях правни последици. Независимо от така обоснования извод, че процесното изпълнително дело следва да се счита за прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, считано от 31.03.2014г., то вземането на ответника по изпълнителния лист не се явява погасено по давност. Съгласно разрешението, дадено в т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, новата давност за вземането тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В конкретния случай от доказателствата се установява, че по процесното изпълнително дело давността досежно процесното вземане е била прекъсната с извършването на последното валидно извършено изпълнително действие, а именно считано от 30.03.2012г., на която дата е подадена молба от взискателя за проучване на имущественото състояние на длъжника и предприемане на съответни изпълнителни действия, от който момент е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който не е изтекъл към 18.07.2015г. – дата на подаване на исковата молба в съда /подадена е по пощата, видно от клеймото на пощенския плик, приложен по делото/.

По горните аргументи на съда оспореното от ищцата процесно вземане, предмет на изпълнителен лист от 18.02.2010г., издаден по гр.д.№10655/2004г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело  №20118630401028 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№863 на КЧСИ, което е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, считано от 31.03.2014г., не е погасено по давност и по отношение на него би могло да се осъществи от ответника валидно принудително изпълнение. Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на процесната сума е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По изложените съображения и тъй като крайните изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното съдебно решение, в т.ч. и в частта за разноските, като правилно и незаконосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон, на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото няма заявена в този смисъл претенция, съдът  не следва да присъжда такива.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                      

                              

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №300299 от 12.12.2019г., постановено по гр.дело №27217/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ :            

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ : 1./                   

 

 

                                                                       2./