Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 339
гр.Пловдив, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…тридесети октомври…през…две
хиляди и деветнадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка
Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Александър Стойчев
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №589 по
описа за 2019 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №434/17.07.2019г.,
постановено по търг. д. №172/2018г. по описа на Окръжен съд Пловдив, ответникът
„З.К.Л.И.“ АД, ***, с ЕИК ***е осъден да
заплати на А.М.Г. с ЕГН **********, М.М.И. с ЕГН **********, И.С.И. с ЕГН **********,
Г.С.И. с ЕГН ********** сумата от по 30 000лв. на всеки от тях, представляваща обезщетение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за причинените им
неимуществени вреди, преживени болки и страдания вследствие смъртта на техния
дядо М.С.И. причинена при ПТП на 22.03.2014г., настъпило по вина на водача на застрахования лек автомобил М. **
с ДКН **, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.12.2018г. до окончателното й
изплащане, като исковете до пълните им претендирани размери от по
50 000лв. са отхвърлени. В тежест на ответника е присъдена ДТ в размер на 4 800лв., както
и на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на адвокат В.Д.М. *** сумата от 6 864лв.
с ДДС възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
ищците А.М.Г., М.М.И., И.С.И. и Г.С.И..
Решението е обжалвано от ответника в
първоинстанционното производство – „З.К.Л.И.“
АД. Въззивната жалба е срещу тази част на решението, с която исковете са
уважени. Счита, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано,
постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита,
че при формиране на вътрешното си убеждение не е преценил въз основа на
събраните доказателства, дали определени факти са се осъществили или не, част
от събраните доказателства са обсъдени частично и превратно. В тази връзка се
твърди допуснати процесуални нарушения относно преценката на събраните
доказателства, в нарушение на чл.235 ал.2, чл.236 ал.2, чл.633 от ГПК, които са
довели до необосновани фактически изводи относно спорното провоотношение и
неправилно приложение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД, чл.226 от КЗ /отм./,
чл.432 от КЗ, пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Оспорва се изводът на
първоинстанционния съд, че ищците попадат в кръга лица, легитимирани да
претендират застрахователно обезщетение. В тази насока са изложени съображения,
че процесното ПТП е настъпило преди приемането на Тълкувателно решение
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК, което, според
жалбоподателя, няма обратно действие. Наведени са евентуални доводи, че по делото
не са установени анализираните с посоченото тълкувателно решение предпоставки -
не е доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между починалия
и ищците. Счита, че съдът неправилно е приел, че разпоредбата на пар. 96 ал.1
от ПЗР на ЗИДКЗ, определящ лимитите за обезщетение на лицата по чл. 493а ал.4
от КЗ, е неприложима. Позовава се на неправилно приложение на разпоредбата на
чл.633 от ГПК, като счита, че само конкретно решение на СЕС, постановено по
конкретно преюдициално запитване от националния съд за тълкуване на конкретна
разпоредба от правото на ЕС е задължително за всички съдилища и с такава сила
не се ползват решенията на СЕС, постановени по други искания от други субекти.
Твърди се, че съдът не обсъдил в цялост гласните доказателства и не е извършил
правилна преценка относно факта, че ищците И. и Г. И.никога не са живеели в
едно домакинство с пострадалия. Не извършена и правилна преценка на
обстоятелството, че преките наследници и съпругата на починалия са предявили
искове, уважени от съда за обезщетение за неимуществени вреди вследствие
смъртта на М.И., което обстоятелство е относимо при преценка на понятието „само
по изключение“ по смисъла на Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по
т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Твърди се и нарушение на принципите на справедливостта,
визирани в чл.52 от ЗЗД и присъденото обезщетение е прекомерно, като не е
отчетен като критерии и икономическата ситуация в страната към момента на
ПТП-то, която, според жалбоподателя следва да бъде съобразена с размера на
минималната работна заплата на процесния период. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемите страни – А.М.Г., М.М.И., И.С.И. и Г.С.И.. С отговора на въззивната
жалба същата се оспорва изцяло.
С въззивната жалба, както и с отговора на същата, не са
предявени доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Същото е постановено по предявени субективно съединени
искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./.
Ищците в първоинстанционното производство – А.М.Г., М.М.И.,
И.С.И. и Г.С.И. са изложили фактически твърдения за наличие на предпоставките
по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, а именно: При пътнотранспортно произшествие,
настъпило на 22.03.2014г.
при ПТП, настъпило между кв. Г. и кв. П.в гр. Р., при управление на лек автомобил
- марка М., модел ** с ДКН **, А.И.Б., като е нарушил правилата за движение, по
непредпазливост е причинил смъртта на М.С.И. с ЕГН **********. Образувано е НОХД
№1361/2016г. на Пловдивски окръжен съд, приключило с влязла в сила присъда, с
която А.И.Б. е бил признат за виновен.
Ищците твърдят и са изложили обстоятелства за наличие на установена трайна
емоционална връзка с техния дядо, който участвал активно в отглеждането и
възпитанието им. Към онзи момент един от внуците - М.М.И. все още е живеел в едно
домакинство с дядо си, а останалите са се срещали често с него, споделяли са
общи мигове заедно и не само са запазили близостта и топлината в отношенията
си, но и тази връзка между тях е ставала още по-силна с времето. Вследствие смъртта на близкия родственик, ищците и
понастоящем изпитват душевни болки и страдания. Отговорността на ответника се
ангажира в качеството му на застраховател за риска гражданска отговорност на
автомобилистите за лек автомобил марка М., модел ** с ДКН **, по застрахователна полица №***
за периода от 30.01.2014г. до 29.01.2015г.
Искането, с което е сезиран съдът е, ответникът да бъде осъден да заплати на всеки
от ищците сумата от по 50 000лв. – обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, ведно със законна лихва, считано от 20.12.2018г.
В постъпилия в срока по чл.367 ГПК отговор от
ответника „З.К.Л.И.“ АД се оспорват
предявените искове. Поддържаните и с въззивната жалба възражения по
основателността на исковете се свеждат до отричане качеството на ищците на
правоимащи обезщетение лица за неимуществени вреди от смъртта на пострадалия. Оспорва се
твърдението на ищците за наличие на отношения с починалото лице,
характеризиращи се с изключителна емоционална връзка. Изразено е становище за
прекомерност на претендираното обезщетение, неотговарящо на реално претърпените
от ищците неимуществени вреди.
При така посочените твърдения и възражения на
страните, съдът намери за установено следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията,
визирани в чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./, съгласно която увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя. В чл.226, ал. 1 от КЗ /отм./ е признато право в полза на
увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е
отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу
застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира
отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, е необходимо към
момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение,
породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия
причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и
всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо
увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда
да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение,
наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Ищците са активно материалноправно легитимирани да
получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния
дядо, с оглед разрешението, дадено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на
ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално
легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от
25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд,
както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Релевантни за наличието на действително създадена
трайна емоционална връзка между пострадалото лице и неговите внуци – ищци по
делото, са депозираните при първоинстанционното разглеждане на делото гласни
доказателства. От показанията на свидетеля М.И. – баща на първите двама ищци и
чичо на Г. и И. И., по безспорен начин се установява, че ищците и починалият им
дядо са били в изключително близки отношения, обусловени не само от роднинската
им връзка. Между семейството на свидетеля, семейството на брат му и родителите
им е съществувала изключително силна емоционална връзка, взаимно уважение и
обич. Такава дълбока емоционална връзка е създадена и между починалия М.И. и
неговите внуци – ищците по делото, още от най-ранната им детска възраст. Като
деца и четиримата ищци преимуществено са пребивавали в дома му, най-вече през
периода на учебните ваканции, а М.И. е участвал активно в тяхното отглеждане,
включително и за тяхното възпитание. Бидейки пенсионер и живеещ на село, е
предавал на внуците си традиционните за българския бит опити по животновъдство
и земеделие. Заедно със съпругата му са отглеждали децата на двамата си сина до
навършване на училищна възраст, а през определени периоди са ги водели и взимали
от детска градина. Т.е. – в случая са установени не само традиционните близки
отношения между дядо и внуци, но и други традиционни за българския бит
отношения между прародител и внуци, при които, отношението и грижите на
прародителя към внуците, са ако не заместващи, то поне дублиращи родителските
грижи при отглеждането и възпитанието на децата. Създадената близка емоционална връзка между
дядо и внуци се е запазила и доразвила през годините. А неочакваната смърт на
дядото, която и за четиримата ищци е била пръв трагичен случай в семейството, се
отразила изключително неблагоприятно на психическото им състояние. Дядо им
присъства в спомените и разговорите им при всички семейни събирания. Показанията
на свидетеля М.И., макар и родственик на ищците, съобразявайки и разпоредбата
на чл.172 от ГПК, съдът кредитира изцяло, като непосредствени и убедителни,
почиващи на лични впечатления и при положение, че други доказателства в противната
насока не са ангажирани /въпреки че с определението по чл.374 от ГПК е уважено
доказателсвенто искане на ответника за допускане на гласни доказателства/. От традиционно
установените отношения на близост и привързаност между роднини по права линия
от втора степен, следва, че загубата, причинена от смъртта на родственик от
този кръг, води до отрицателни психо-емоционални преживявания. А в конкретния
случай действително са установени анализираните с посоченото тълкувателно
решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК предпоставки -
наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и ищците.
Именно в тълкувателното решение е посочено, че от гледна точка на чл.52 ЗЗД е
справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да
получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия
постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която
търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките. При обстойна и пълна
преценка на данните по делото първинстанционният съд е обосновал изводите си в
тази насока. В този смисъл неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че при
формиране на вътрешното си убеждение първоинстанционният съд не е преценил въз
основа на събраните доказателства релевантните факти и че част от събраните
доказателства са обсъдени частично и превратно, а оттук – неоснователно е и
оплакването за допуснати процесуални нарушения относно преценката на събраните
доказателства, в нарушение на чл.235 ал.2, чл.236 ал.2.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя
относно приложението и действието на тълкувателно
решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Настъпването на
застрахователното събитие преди приемане на тълкувателното решение не изключва
приложението му. По аргумент на разпоредбите на чл.46 от ЗНА, предмет на
тълкуване е правната разпоредба. Тълкувателните решения не са нормативни
актове, а теорията ги възприема като източник на правото, доколкото тълкувателните решения
косвено са задължителни за всички правни субекти. Тълкувателните решения служат
за уеднаквяване на съдебната практика, с оглед гарантирането на правилното и
еднакво приложение на законите спрямо всички. Цитираното във въззивната жалба
решение №170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. по описа на ВКС, четвърто г.о.,
не е задължителна съдебна практика, но преди всичко касае друга хипотеза. Касае
се за хипотеза на постановяването
на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и
да бъде възприето ново такова. С ТР
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК не се изоставя даденото
тълкуване с Постановление №4/1961г., №5/1969г. и №2/1984г., а се разширява
даденото с посочените тълкувателни актове тълкуване. Това е в синхрон и с процеса на
създаването и изграждането на правната система на правото на Европейския съюз и
водещата роля на Съда на ЕС в този процес, който чрез своите съдебни актове на
тълкуване извежда водещите принципи на приложението на правото на ЕС, като по
този начин съдебните решения на СЕС самоизграждат правната система, което е
наложило осъвременяване на съдебната практика, а не цялостното изоставяне на
установената такава. Тук следва да се извърши преценка и относно приложението
на наднационалното право. Според прокламираното в чл.13 от Конвенцията
за защита правата на човека и основните свободи „право на ефективни правни средства за защита“ - всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази
Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита
пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица,
действащи при упражняване на служебни функции. Разпоредбите на чл.340
(2) от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) и чл. 268 от
ДФЕС, регламентират изключителната компетентност на Съда на Европейския съюз да
разглежда спорове относно обезщетения за вреди в съответствие с основните
принципи на правото, общи за държавите членки. Аргумент в тази насока са и
разпоредбите на Директива 2012/29/ЕС
от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления.
В съответствие с това разбиране и преди
приемане на ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК Европейският съд по правата на човека е
постановил редица актове, с които признава правото на по – широк кръг лица
/освен най-близкия – родители, съпруг, деца/ да предявят претенции за
репариране неимуществени вреди вследствие смъртта на техен близък. /По делото
Б.срещу Б., по което
жалбоподателите са родителите и сестрата на починалото лице, Съдът е присъдил
общо обезщетение за претърпените от всички тях неимуществени вреди. По делото А.и И.срещу Б., по
което Г.Д.А.е майка, а М.Д. И.е брат на
починало в резултат на деликт лице, Съдът е присъдил общо обезщетение за
претърпените неимуществени вреди/. В този смисъл фактът, че застрахователното събитие е
настъпило преди приемане на ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на
ОСНГТК, не отнема качеството на ищците на материалноправно легитимирани да
получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния
родственик.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението
на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо
от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на
упражнено по реда на чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ пряко право е приложим въведеният
с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. В този смисъл размерът на
обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се
определи съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД – по справедливост – при преценка
на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна, която
материалноправна норма е праевилно приложена от първостепенния съд. С оглед
спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на
увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение.
При определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има
предвид и личния характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и
личността на този, който понася вредите.
При преценката на личния характер на претенцията за
репариране на неимуществени вреди, настъпили вследствие смърт на родственик,
свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите, както
и връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение, въззивната инстанция
намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от по
30 000лв. е справедлив паричен еквивалент за претърпените от
ищците болки и страдания, свързани със загубата на изключително близък човек.
Това обезщетение съответства на уредения в чл.52
от ЗЗД принцип за справедливост, обусловен от възрастта и работоспособността на
увреденото лице - отчитайки, че, според данните по делото, М.И. е бил на
70-годишна възраст, но трудоспособен, а и морална опора за внуците си,
отношенията между дядо и внуци, обстоятелството, че макар и пълнолетни, и
понастоящем ищците черпят житейски пример от поведението на своя дядо, установеният
по делото интензитет на търпените душевни болки, внезапността на такова
трагично събитие – първо на близък родственик за ищците. В случая паричният
еквивалент на обезщетението от 30 000лв. е относим и за четиримата ищци,
доколкото по делото е установено, че починалият М.И. се е отнасял с еднаква
отговорност и грижовност и към четиримата си внуци, съответно – последните са в
еднаква степен привързани към него – т.е. – не е установена различна степен на
емоционална обвързаност между починалия и някой от четиримата ищци, независимо
от това кои от тях са живели с пострадалия в едно домакинство. Не може да се
възприеме тезата на жалбоподателя, че обстоятелството, че преките наследници и
съпругата на починалия са предявили искове, уважени от съда за обезщетение за
неимуществени вреди вследствие смъртта на М.И., е относимо при преценка на
понятието „само по изключение“ по смисъла на Тълкувателно решение
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. Това е така, тъй като обективната
преценка на родствената връзка и житейската близост между роднините по права
линия от втора степен не може да изключи наличието на морални болки и страдания
от загубата на близък човек. Доколкото е налице едно накърнение на съществуващо
право на пострадалото лице, може да възникне задължение за обезвреждане на това
съществуващо и нарушено право. Разбирането, че смъртта на близък вследствие
виновно поведение на причинителя на вредите, придава качеството на неговите
роднини по права линия от втора степен качеството на лица, непосредствено
увредени от виновното поведение на причинителя на вредите, независимо от това,
че преките наследници на починалия са обезщетени за претърпените лично от тях
неимуществени вреди, в по-пълна степен съответства на духа на закона, съгласно
който /чл.45 от ЗЗД/ всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму. А увредени са тези лица, правата на които са нарушени вследствие
вредоносното действие или бездействие. Обезщетението по чл.52 от ЗЗД за
неимуществени вреди възмездява страданията и загубата на морална опора и
подкрепа, понесени от всяко увредено лице, вследствие смъртта на негов близък.
Ето защо установени са елементите от фактическия
състав на чл.226 ал.1 от КЗ /отм./: Ищците са претърпели неимуществени вреди,
изразяващи се психически болки и страдания от настъпилата смърт на техния дядо
– М.И.. Вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на
водач на лек
автомобил - марка М., модел ** с ДКН **, А.И.Б., като е нарушил правилата за
движение, по непредпазливост е причинил смъртта на М.С.И.. Извършването на деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд
ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с оглед постановената и влязла в сила присъда
по НОХД
№1361/2016г. на Пловдивски окръжен съд. Налице е причинна връзка
между противоправното поведение и причинената вреда. Или установено е по
безспорен начин наличието на причинена вреда, представляваща предпоставка за
настъпването на гражданските последици от деянието. Такива граждански последици
са претърпените от пострадалия или при настъпила смърт – от неговите близки, неимуществени
вреди, за които в наказателното производство не е предявен граждански иск.
Установен е и специфичният елемент на визираната в
чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ във вр. с чл.223 ал.1 от КЗ /отм./ функционална
отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” – със застрахователна полица №***, валидна за периода от
30.01.2014г. до 29.01.2015г. /съгл. Констативен протокол за ПТП с пострадали
лица/.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд не е съобразил разпоредбата на пар. 96 ал.1 от ПЗР на
ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г.,
в сила от 07.12.2018г./, касаещо размера
на обезщетението. Съгласно пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, до влизането в сила на
наредбата за утвърждаване на методиката по чл.493а ал.2, обезщетението за
претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 – разширения кръг
лица, се определя в размер до 5 000лв. Съгласно пар. 96 ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ, размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от разширения кръг лица за
предявените от тях съдебни претенции в периода от 21 юни 2018г. до влизането в
сила на този закон се определя по ал.1, като тези лица могат да оттеглят своите
искове без съгласието на ответника и не носят отговорност за разноски за
прекратената част от иска. В случая обаче исковата молба е предявена след
визирания в нормата период /на 05.03.2019г./. Освен това приложение намира и
разпоредбата на пар. 22 от ПЗР КЗ, изрично предвиждащ, че за застрахователните
договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс – какъвто е настоящият
случай /застрахователната полица №*** е със срок на действие от 30.01.2014г. до
29.01.2015г. и самото ПТП е настъпило преди влизане в сила на КЗ/, се прилагат разпоредбите на отменения КЗ. А съгласно
пар.27 от ПЗР КЗ /отм./, от 1 януари 2010г.
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите се определят - за неимуществени и имуществени
вреди вследствие на телесно увреждане или смърт: за всяко събитие при едно
пострадало лице - 1 000 000лв. и за всяко събитие при две или повече пострадали
лица - 5 000 000лв. Съгласно чл.266 /в
сила от 11.06.2012г./ /отм./ по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите са предвидени минимални застрахователни суми за
неимуществени вреди - 2 000 000лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и 10
000 000лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица. А лимитите, визирани в пар.27 от ПЗР КЗ /отм./ и
чл.266 от КЗ /отм./, са отражение на социално-икономическите условия в
страната, които също са критерий при определяне размера на обезщетението.
Социално-икономическите условия в страната пък са обусловени от редица
показатели, между които средностатистическите показатели за доходите и
покупателната способност на населението, минимална работна заплата. В този
смисъл оплакването на жалбоподателя, че размерът на определеното обезщетение не
е съобразен с посочените показатели, е неоснователно.
По отношение приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на
ЗИДКЗ следва да се посочи, че невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за
разширения кръг правоимащи да се ограничава с лимитни стойности, се извежда от
принципите на справедливост, визирани в чл.52 от ЗЗД, от които следва, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява
страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредените,
вследствие смъртта на техен близък. Това разбиране в по-пълна степен
съответства и на прокламираните в Конституцията на РБ основни права на
гражданите – чл.56 от КРБ - всеки гражданин има право на защита, когато са
нарушени или застрашени негови права или законни интереси, така и на основните
принципи, общи за правото на държавите членки на ЕС в областта на
извъндоговорната отговорност. Правото на ЕС не предвижда максимални лимити, а
минимални стойности на обезщетение за неимуществени вреди. В Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно
застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни
средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са
посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“. Съгласно чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО,
минималните застрахователни суми в случай на телесно увреждане са в размер на
1 000 000 евро за един пострадал и 5 000 000 евро за
събитие, независимо от броя на пострадалите. /Такива са и предвидените
минимални застрахователни суми в предходните Директива 72/166/ЕИО и Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО/. Според чл.9 ал.2 от Директива
2009/103/ЕО, ако
е необходимо, държавите-членки могат да въведат преходен период, приключващ
най-късно на 11 юни 2012г., в рамките на който да приведат техните минимални
застрахователни суми в съответствие с размерите, предвидени в първа алинея. Директивата
е транспонирана в националния закон – чл.266
от КЗ /отм./, в сила от 11.06.2012г., както и в чл.492 от действащия КЗ.
Не на последно място в случая приложение намира и
разпоредбата на чл.633 от ГПК, регламентираща
действието на решението по преюдициалното запитване, а именно - решението на
Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Р.Б..
Отговор на преюдициално запитване, относимо към настоящия казус, се съдържа в
решение на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по
дело ***/12/*** срещу **, постановено по преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от съд от Л.. Съгласно т.2 от диспозитива на решението,
чл.3, пар.1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила
при пътно транспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е
по-малка от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5.
Ето защо оплакването, съдържащо се във въззивната
жалба, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищците не е
съобразено с лимитите, посочени в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, е неоснователно.
Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение
на разпоредбата на чл.633 от ГПК, с аргументите, че само конкретно решение на
СЕС, постановено по конкретно преюдициално запитване от националния съд за
тълкуване на конкретна разпоредба от правото на ЕС е задължително за всички
съдилища и с такава сила не се ползват решенията на СЕС, постановени по други
искания от други субекти.
Разпоредбата на чл.633 от ГПК - решението
на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения
в Р.Б. – е ясна и не подлежи на различно тълкуване.
По изложените съображения въззивната жалба се явява
неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено.
В отговора на въззивната жалба се съдържа искане за
определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1, т.2 от ЗА. Не е
представен обаче договор за правна защита и съдействие, с уговорено безплатно
процесуално представителство при една от визираните в чл.38 ал.1, т.1 – т.3 от
ЗА хипотези, при което адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство не следва да се присъжда.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №434/17.07.2019г., постановено по търг. д. №172/2018г. по описа на Окръжен
съд Пловдив, в обжалваната част, с която
„З.К.Л.И.“ АД, ***, с ЕИК ***е
осъдено да заплати на А.М.Г. с ЕГН **********, М.М.И. с ЕГН **********, И.С.И.
с ЕГН **********, Г.С.И. с ЕГН ********** сумата от по 30 000лв. на всеки от тях, представляваща
обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за причинените
им неимуществени вреди, преживени болки и страдания вследствие смъртта на
техния дядо М.С.И. причинена при ПТП на 22.03.2014г., настъпило по вина на водача на застрахования лек автомобил М. **
с ДКН **, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.12.2018г. до окончателното й
изплащане, като в тежест на ответника е присъдена ДТ в размер на 4 800лв., както
и на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на адвокат В.Д.М. *** сумата от 6
864лв. с ДДС възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищците А.М.Г., М.М.И., И.С.И. и Г.С.И..
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: