№ 3445
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Виктория Мингова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20231100504648 по описа за 2023 година
Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 2303/16.02.2023 г. на СРС, 138 с - в по гр. д. № 6091/2022 г. е признато
за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД че С. П. В., ЕГН: ********** и П. П. С., ЕГН: **********, дължат на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, всяка от тях, следните суми : по 3 107, 68 лв.
- главница за доставена ТЕ в периода м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. за аб. № 4777, ведно със
законна лихва за периода от 29.06.2021 г. – подаване на заявлението до изплащане на
вземането, мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 14.06.2021 г. в размер на по 374,
55 лв., сумата от по 29, 24 лв. за дялово разпределение, ведно със законна лихва за периода
от 29.06.2021 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на по 5, 76
лв., за периода от 01.07.2018 г. до 14.06.2021 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на 07.07.2021 г. по ч. гр. д. № 37864/2021г. на СРС, 138 с-в.
Ответниците са осъдени за разноски в исковото и заповедно производства.
Недоволни от решението са останали ответниците С. П. В. и П. П. С., които го
обжалват с две отделни жалби.
В жалбата на С. П. В. се излагат съображения, че съдът неправилно е приел, че
ответниците са съсобственици в имота при равни квоти, което е достатъчно условие да
се приеме, че са потребители на ТЕ. Поддържа, че единствено качеството й на
собственик на имота не обосновава задълженията й за плащане на ТЕ в него,
доколкото не е обитавала имота, нито към момента на дарението, нито към процесния
период. Поддържа, че след като лицето, което е собственик на имота не го ползва, не
би трябвало да се приема за страна по сделката за доставка на ТЕ. Сочи, че към
исковата молба е представена молба декларация за откриване на партида на името на
другият собственик П. С., както и пълномощно от нея за сестра й да се разпорежда с
1
партидата на имота. Счита, че за ищеца е ясно, че тя не живее на адреса и не е
потребител на ТЕ. Поддържа още, че след дарението на имота, майка им си е запазила
правото на ползване, погасено с нейната смърт, а другата ответница е реален ползвател
на имота, за което е подадено заявление за откриване на партида още на 24.10.2003 г.
Счита, че договорът за доставка на ТЕ е сключен с тази ответница и те следва да
отговаря за задълженията за доставена в имота ТЕ. Моли да се отмени решението, в
частите, в които исковете са уважени срещу нея и да се отхвърлят изцяло исковете.
Втората ответница П. П. С. поддържа в жалбата си съображения, че решението е
незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че издадените от дружеството фактури не
отразяват реалното потребление на ТЕ в имота. Оспорва претенциите за ТЕ, както и за
лихви, като поддържа, че не е сключван нов договор между СЕС и ФДР за извършване
на услугата по дялово разпределение, а сключеният е с изтекъл срок. Не е взето
решение на ОС за избор на ФДР. Счита, че не е доказана собствеността върху имота.
Оспорва се твърдението, че ответникът е длъжен да заплати сумите в 45 - дневен срок
от датата на публикуването на фактурите, като поддържа, че това условие поставя
потребителя в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като го
задължава да обезпечи достъп до интернет чрез телефон или компютър. По този начин
потребителят следва да направи значителни по размер допълнителни разходи, за да
гарантира достъпа си до интернет. Излага доводи, че по делото не са представени
доказателства за публикуване на общите фактури на сайта на дружеството. Не е
изпращана и покана за плащане до потребителя, поради което претенцията за лихви за
забава е неоснователна. Оспорва се е претенцията за заплащане на услуга дялово
разпределение, като се сочи, че тя е незаконна, недоставена и недоказана. Мило да се
отмени решението, в частите, в които исковете са уважени срещу нея.
Въззиваемата страна ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е оспорил жалбите
като неоснователни в бланкетен писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Сочи, че
съдът е постановил решението си в съответствие с материалния закон и приетите пред
него доказателства, като е достигнал до правилен извод за дължимост на сумите от
страна на ответниците. Моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се
потвърди решението в оспорените части. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Третото лице помагач „Техем сървисис“ ЕООД, не взема становище по
въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Като съобрази становищата на страните по реда на въззивната проверка,
съдът намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
СРС се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението се оспорва изцяло - по въззивни жалби на двете ответници.
Във връзка с основното съображение във въззивната жалба на С. П. В., че съдът
неправилно е приел, че тя е потребител на ТЕ в периода, настоящият състав намира
следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.),
„клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
2
самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция,
дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).
Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
„битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Същото тълкуване е застъпено и в разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Съобразно становището на ВКС изразено в
посоченото ТР № 2 от 17.05.2018 г., „изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.“. Според
тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди
дължи цената й“.
Следователно, съгласно посочените норми и тълкуването на закона дадено от
ВКС, страна по договора за доставка на топлинна енергия и потребител на топлинна
енергия е или собственикът на имота, или физическото лице, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване или лицето, което е поискало откриване на
партида на свое име със заявление до доставчика.
ВКС приема още, че договорът между реално ползващото имота лице и
топлопреносното предприятие не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот, а подлежи на доказване, например с молба за откриване на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.
Относно собствеността на имота по делото се установява, че с нот. акт № 125 т.
LLXXV, н. д. № 25194 от 14.11.1994 г. Н. П. е дарила на дъщерите си С. П. В. и П. П.
С. собствените си 4/6 ид. ч. от процесния имот и си е запази право на ползване
доживотно. Другият наследодател на страните П.П. е починал на 17.09.1994 г. според
приетото пред СРС удостоверение за наследници.
Установява се, че дарителката е починала - акт за смърт 23.08.2003 г., починал е
и бащата на страните П.С.П. - на 17.09.1994 г.
В същото време по делото се установява, че ответницата П. П. С. е подала
заявление - декларация на 24.10.2003 г. за откриване партида на имота на нейно име.
Не се твърди, нито се установява да има друга молба или подадената от ответницата С.
да е оттеглена.
Като се съобрази възприетото от ВКС тълкуване на ЗЕ за наличието на
правоотношение за доставка на ТЕ следва, че с подаването на молба - декларация
ответницата е направила изрично волеизявление до ответното дружество за откриване
на партида на нейно име за имота, поради което следва да се приеме за основателно
възражението в жалбата на С. П. В., че през процесния период ответницата П. С. е
станала страна по договора за доставка на ТЕ с ищеца в съответствие с посоченото
3
задължително за съда тълкуване на ЗЕ.
Предвид изложеното въззивният съд намира за основателно възражението в
жалбата на С. П. В., че не е потребител на ТЕ в имота за процесния период, поради
наличие на сключен договор за доставка на ТЕ в имота с другата ответница П. П. С..
Няма данни или твърдения да е настъпила промяна в посочените обстоятелства.
По тези съображения исковете срещу С. В. са неоснователни и
незаконосъобразно са уважени в установените по делото размери на задълженията за
доставена ТЕ.
По доводите във въззивната жалба на П. П. С., следва да се посочи следното :
Настоящият състав приема, че в съответствие със събраните в производството
доказателства по отношение на тази ответница съдът е направил извод, че е налице
договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл.
150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода.
Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане
от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат
специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не
са представени доказателства ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца
ОУ в периода.
Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е
подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство -
чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване
на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба
№ 16 - 334 от 06.04.2007 г. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна
енергия от топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост в случая
е възложено на „Техем сървисис“ ЕООД.
В отговор на възраженията в жалба въззивният състав намира, че реалното
потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и стойността на топлинната
енергия се установява не само от представените от ищеца доказателства, но и от
приетата и неоспорена СТЕ, която съдът кредитира, както и от представените от ФДР и
документите, касаещи дяловото разпределение за периода. Неоснователно е
възражението в жалбата, че не се установява да е сключен договор с ФДР „Техем
сървисис“ ЕООД в процесния период. Според т. 1 от раздел ІІ на приетия по делото
договор с това дружество, стр. 34 и сл. от делото на СРС, срокът му продължа
автоматично, ако не бъде изрично прекратен.
Неоснователно в жалбата се възразява, че не е установено реалното потребление
на ТЕ в имота през периода. Съдът констатира, че потреблението се установява от
неоспореното заключение на СТЕ, което е изготвено както след анализ на приетите
пред СРС писмени доказателства, представени от ищеца, така и на тези, представени от
третото лице - ФДР.
Според експертизата, която съдът намира за обективна и компетентна, ищцовото
дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия топломер в АС по електронен
път, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на ищеца. Вещото
лице е съобразило обстоятелството, че в имота през периода е имало 5 броя
отоплителни тела с ИРРО с радиоотчет, като не е имало водомер за топла вода. Водата
е отчитана на база 1 потребител съгласно изискванията на Наредба № 16 - 334 от
06.04.2007 г. За имота е начислявана и ТЕ за сградна инсталация, която е разпределяна
4
пропорционално на отопляемия обем на имотите.
Според СТЕ за целия процесен период от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. в имота е
начислена ТЕ за отопление и сградна инсталация и БГВ на обща стойност от 6 192, 21
лв. Тъй като искът е уважен за сумата от 3 107, 68 лв. срещу П. П. С. и предвид забрана
за влошаване положението на оспорващата страна, съдът намира, че решението в тази
част следва да се потвърди, както е постановено.
По претенциите за установяване на задължения за лихви за забава върху
главното вземане за ТЕ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да се
отбележи, че за периода 15.09.2019 г - 14.06.2021 г., за забавата на длъжника намира
приложение нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР. Според тази норма месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия, се формира въз основа на определеното реално количество
топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 -
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от
ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията, неплатени в посочения срок.
В отговор на възраженията на ответника П. С. в жалбата следва да се посочи, че
чл. 84, ал. 2 ЗЗД изисква покана за изпадане в забава на длъжника по отношение на
задължения, които нямат конкретен срок за изпълнение. Настоящият случай не е такъв,
тъй като задълженията за заплащане на ТЕ са скрепени със срок за изпълнение.
Съгласно ОУ от 2016 г., изпадането в забава вече не е обусловено от изпращане на
покана до длъжника, или публикуване на общата фактура, в какъвто смисъл за
възраженията в жалбата. ОУ от 2016 г. на ищеца е определен конкретен срок за
изпълнение - 45 дни след изтичане на периода, за които се отнасят съответните
месечни задължения. Възраженията по този въпрос в жалбата на П. С. са
неоснователни.
По тази причина е неоснователно и позоваването в жалбата на чл. 146, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗП и на неравноправност и противоречие с принципа на добросъвестност,
установен от нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП или поставяне на длъжника в по -
неблагоприятно положения с уговорките в ОУ на ищеца. Изпадането на длъжника в
забава за неплатените задължения нее обусловено от публикуване на фактурите на
интернет страницата на дружеството и не води до значително неравновесие на правата
и задълженията на ищеца - търговец и тези на потребителите /купувачи/, както се
поддържа в жалбата, поради което не е налице неравноправност на нормата от ОУ,
посочена в жалбата. Следва да се посочи, че длъжникът не може да черпи
благоприятни последици от собственото си неизпълнение, което се установява в
производството.
По изложените по – горе съображения въззивният състав не намира основание за
промяна в изводите на СРС по отношение установената в производството стойност на
лихвите за забава за претендирания период.
Във връзка с дължимостта на сумата за дялово разпределение, настоящият
състав намира следното :
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по
5
дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия“ е определен в ЗЕ - съгласно чл. 139 в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139 а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139 б
(при ОУ), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
В случая ищецът е сключил договор при ОУ с ФДР „Техем сървисис“ ЕООД за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139 в, ал. 2
ЗЕ за сградата, в която се намира процесния имот. Съгласно ОУ на ищеца,
потребителите (клиентите) заплащат на доставчика както сумите за потребление на
ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец. Въззивният съд намира за установено от доказателствата по спора
извършването на дялово разпределение на ТЕ от ФДР, за което се дължат сумите,
установено по делото.
Доколкото в жалбата не се излагат никакви конкретни съображения относно
дължимостта на лихви за забава върху сумите за дялово разпределение, съдът не
намира основание за промяна мотивите на СРС.
В обобщение въззивният състав приема, че решението е съобразено с
материалния закон и следва да се потвърди в частите, в които исковете по чл. 422, ал. 1
ГПК, за установяване на задължения са уважени срещу ответника П. П. С. за
посочените в решението размери и последната е осъдена да заплати разноски в полза
на ищеца за исковото и заповедно производства.
Решението следва да се отмени само в частите, в които исковете са уважени
срещу втория ответник С. В. и вместо това исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК да се
отхвърлят срещу нея, като се отмени и в частта, в която последната е осъдена за
разноски в полза на ищеца.
По разноските пред СГС :
При този изход от спора, право на разноски за въззивното производство има
ищеца. Въззивният състав не присъжда разноски на ищеца за въззивното производство,
доколкото в негова полза не е осъществено процесуално представителство в тази
инстанция, а е подаден единствено бланкетен отговор на въззивните жалби.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2303/16.02.2023 г. на СРС, 138 с - в по гр. д. № 6091/2022 г. в
частта, в която е признато за установено, основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. П. В., ЕГН: ********** дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, следните суми : 3 107, 68 лв. - главница за доставена ТЕ в
периода м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. за аб. № 4777, ведно със законна лихва за периода от
6
29.06.2021 г. – подаване на заявлението до изплащане на вземането, мораторна лихва за
периода от 15.09.2019 г. до 14.06.2021 г. в размер на 374, 55 лв., сумата от 29, 24 лв. за
дялово разпределение, ведно със законна лихва за периода от 29.06.2021 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 5, 76 лв. - лихва за забава за периода от 01.07.2018 г. до 14.06.2021
г. върху сумата за дялово разпределение, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на 07.07.2021 г. по ч. гр. д. № 37864/2021г. на СРС, 138 с-в, и
в частта, в която С. П. В., ЕГН: ********** е осъдена за разноски в исковото и заповедно
производства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за признаване за установено, че С. П. В., ЕГН:
********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, следните суми : 3
107, 68 лв. - главница за доставена ТЕ в периода м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. за аб. №
4777, ведно със законна лихва за периода от 29.06.2021 г. – подаване на заявлението до
изплащане на вземането, мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 14.06.2021 г. в
размер на 374, 55 лв., главница в размер на 29, 24 лв. сума за дялово разпределение,
ведно със законна лихва за периода от 29.06.2021 г. до изплащане на вземането, както и
мораторна лихва за периода от 01.07.2018 г. до 14.06.2021 г. в размер на 5, 76 лв., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 07.07.2021 г. по
ч. гр. д. № 37864/2021г. на СРС, 138 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2303/16.02.2023 г. на СРС, 138 с - в по гр. д. №
6091/2022 г. в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца
„Техем сървисис” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7