Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина
Маринова в. гр. д. № 8727 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 94706 от 16.04.2019 г., постановено по
гр.д. № 65578/2018 г. на СРС, ГО, 157 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу П.С.С. искове за признаване на установено, че П.С.С. дължи на Т.С.“
ЕАД, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от
856, 39 лв. главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за
периода м.02.2015 г. – м.02.2016 г., сумата от 23, 27 лв. главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, и на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 172, 51 лв. мораторна
лихва върху главницата за стойността на потребената топлинна енергия за периода
16.09.2015 г. – 19.04.2018 г. и сумата от 5, 29 лв. мораторна лихва върху
главницата за цената на дяловото разпределение за същия период. Ищецът е осъден
да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 350 лв.
разноски по делото. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като
е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображения за неправилност на изводите на съда, че ответникът няма качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка поддържа, че от
ангажираните по делото доказателства се установява качеството на ответника на
собственик на топлоснабдения имот през исковия период. Моли съда да отмени
обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника П.С.С.. Счита, че правилно от страна на
първоинстанционния съд е установена липсата на качеството потребител на
топлинна енергия за исковия период по съображения, че ответникът има качеството
наемател на процесния имот по силата на договор за наем от 27.01.2015 г.
Твърди, че от страна на ищеца не е проведено доказване относно съществуването
на договорно правоотношение с ответника в качеството му на наемател, с предмет
– доставка на топлинна енергия. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира направените по делото
разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е взело становище
по въззивната жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди, че ответникът П.С.С. е
клиент на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент №
92, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 048082, като му дължи сумата
от общо 1 057, 46 лв., от която: сумата от 856, 39 лв. главница,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.02.2015 г. –
м.02.2016 г., сумата от 23, 27 лв. главница, представляваща цена на услугата
дялово разпределение, сумата от 172, 51 лв. мораторна лихва върху главницата за
стойността на потребената топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. –
19.04.2018 г. и сумата от 5, 29 лв. мораторна лихва върху главницата за цената
на дяловото разпределение за същия период, ведно със законна лихва върху главницата от датата
на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с
подадено на 04.05.2018 г. заявление по ч. гр. д. № 28404/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 157 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответникът П.С.С. оспорва предявените искове по основание и
размер. Оспорва през исковия период да е имал качеството потребител на топлинна
енергия за битови нужди. Оспорва през исковия период да е бил в облигационно
правоотношение с топлопреносното предприятие и фирмата за дялово разпределение.
Счита, че не са ангажирани доказателства за изправност на уредите за отчет. Моли
съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
На 04.05.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.С.С. за сумата от 879, 66 лв. – главница
и 177, 80 лв. – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 19.04.2018 г. В т.12
от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна
енергия за периода м.02.2015 г. – м.02.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се
гр. София, ж.к. „********, ап. 92, аб. № 048082. Посочено е, че дължимите суми
са, както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия – 856, 39 лв.
главница и 172, 51 лв. лихва и за дялово разпределение – 23, 27 лв. главница и 5,
29 лв. лихва.
С разпореждане от 16.05.2018 г. по ч. гр. д. № 28404/2018
г. по описа на СРС, 157 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение, като е разпоредил длъжникът да заплати на заявителя и сумата от 75
лв. разноски по делото, от които: 25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда
на чл.47, ал.5 ГПК - чрез залепване на уведомление.
В срока по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК
ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
По делото е представен нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот акт № 172, том VII, рег. № 25628, дело № 1134/2005 г. от 30.12.2005 г.,
по силата на който В.Й.П.продава на П.С.С. следния недвижим имот: апартамент №
92, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ет. 8, със застроена площ от 58, 02
кв.м., състоящ се от: една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения.
С постановление за възлагане на недвижим имот от
17.05.2013 г., влязло в сила на 12.06.2013 г., процесният имот е възложен, на
основание чл.496 ГПК, на трето за спора лице – М.С.С..
По силата на договор за наем от 27.01.2015 г., М.С.С.
в качеството на наемодател е предоставил на П.С.С. в качеството на наемател процесния
имот за временно възмездно ползване. Договорът е сключен за срок от 13 месеца,
като страните са постигнали съгласие, че ако не бъде прекратен до изтичането на
13-месечния срок, считано от датата на сключването му, договорът продължава
автоматично действието си за допълнителен срок от 11 месеца (чл.6).
Не е представена молба-декларация, от която да се
направи извод, че ответникът е изявил воля за откриване на партида за имота на негово
име.
Видно от представения протокол от проведеното Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к.
„******** и Д от 25.09.2002 г., етажните собственици са взели решение да се
сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение
на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост.
Представен е договор № 493 между „Т.С.“ ЕООД и
етажната собственост с адрес: в гр. София, гр. София, ж.к. „******** и Д, по
силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки
за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г.,
сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Установява се от заключението на съдебно-техническата
експертиза, изготвена от вещото лице инж. Н.М., че стойността на доставената
топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период възлиза на
сумата от 856, 39 лв., формирана като разлика между фактурираната по прогнозни
стойности сума в размер на 956, 01 лв. и сумата за възстановяване от
изравнителни сметки в размер на 99, 62 лв.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
изготвена от вещото лице Илка Георгиева, се установява, че плащания за
погасяване на процесните задължения не са постъпвали.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана
по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала
до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови
нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на
топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на
топлинна енергия“. Според новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С т.1 на ТР №
2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с
предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената
на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран
в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част
от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди.
От изложеното следва, че за да обоснове качеството
клиент на топлинна енергия на лице, различно от собственика, респ. вещния
ползвател на топлоснабден имот, ищецът следа да докаже не само че това лице
ползва топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. вещния
ползвател, но и че между това лице и
ищеца е възникнало облигационно правоотношение с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди.
От представените по делото писмени доказателства -
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот акт № 172, том VII, рег. № 25628, дело № 1134/2005 г. от 30.12.2005 г.,
постановление за възлагане на недвижим имот от 17.05.2013 г., влязло в сила на
12.06.2013 г., и договор за наем от 27.01.2015 г., се установи, че през исковия
период м.02.2015 г. – м.02.2016 г. ответникът П.С.С. не е имал качеството на
собственик на процесния топлоснабден имот, както се поддържа от жалбоподателя,
а на наемател по силата на сключения на 27.01.2015 г. договор за наем. Не се
установява обаче наличието на облигационно правоотношение между ищцовото
дружество и ответника, което съгласно дадените с ТР №
2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС разяснения
подлежи на доказване по общия ред на ГПК.
Ето
защо, следва да се приеме, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест
да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че ответникът има
качеството клиент на топлинна енергия през исковия период. След като ищецът не
е доказал, че ответникът е надлежно пасивно материалноправно легитимиран да
отговаря по предявените срещу него искове, същите се явяват неоснователни.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
Предвид
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът
по жалбата има право на разноски в размер на сумата от 350 лв. разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 07.04.2020
г.
Неоснователно
се явява своевременно релевираното от страна на жалбоподателя възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Минималният размер на
дължимото адвокатско възнаграждение при съобразяване нормата на чл.7, ал.2, т.2
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на сумата от 304, 02 лв., а уговореният и заплатен
размер от 350 лв. с оглед обема на осъществената правна защита, изразяваща се в
депозиране на отговор на въззивна жалба и процесуално представителство в
проведените на 16.07.2020 г. и 14.04.2021
г. открити съдебни заседания пред въззивния съд, не го надвишава до степен,
обуславящ извод за неговата прекомерност.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 94706 от 16.04.2019 г., постановено по гр.д.
№ 65578/2018 г. на СРС, ГО, 157 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на П.С.С., ЕГН **********.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 350
лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК*******.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.