Решение по дело №2746/2019 на Окръжен съд - Пловдив

                                          Р Е Ш Е Н И Е  №  1563

 

       Пловдивският окръжен съд, гражданско въззивно отделение – девети състав, на двадесет и седми декември две хиляди и деветнадесета година, след публично заседание на седемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                Председател: Виолета Шипоклиева

                                                       Членове: Фаня Рабчева

                                                                        Светослав Узунов

при участието на секретаря Ангелина Костадинова, след като разгледа докладваното от председателя в.гр.дело № 2746 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, приема следното:

      

      Производство по чл. 258 от ГПК вр. чл. 310 ал. 1 т.1 от ГПК.

      Постъпила е въззивна жалба от адв. Б.А.П.,***, пълномощник на ищеца П.П., срещу Решение № 3873 от 15.10.2019г. постановено по гр.дело № 2640/2019г. по описа на ПдРС,VІІІ гр. състав, В ЧАСТТА, с която се отхвърля претенцията на ищеца за извънреден труд за период от 23.05.2018г. до 14.12.2018г., както и В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд прихваща полагащото се на ищеца обезщетение по чл.224 от КТ от обезщетението по чл. 225 от КТ. Моли се да бъде отменено решението в обжалваните части, като се постанови друго, с което да бъде уважен предявеният иск за извънреден труд за периода от 23.05.2018г.до 14.12.2018г., както и да му се присъди търсеното обезщетение по чл. 225 от КТ в размер на сумата от 7 881.32 лв, а не- както е присъдено със съдебното решение в размер от 6627.79 лева. Претендира разноски по делото. В останалата необжалвана част, се моли решението да бъде оставено в сила.

       Излага съображения, както следва:

Ищецът е заявил претенция за извънреден труд, която съдът е отхвърлил. В мотивите си първоинстанционният съд заявява, че „от страна на ищеца не са ангажирани каквито и да са надлежни писмени доказателство по чл. 149 от КТ, от които да се установява, че той е полагал извънреден труд, /вкл. и през почивни дни и дни на официални празници/ през процесния период, /нещо повече- ищецът твърди, че е полагал извънреден труд и в дни, когато, изобщо не е бил на работа поради ползването на отпуск/, като съдът намира за неоснователни наведените от ищеца доводи, че комуникацията му в извънработно време по електронна поща и скайп представлява полагане на извънреден труд, /още повече, че по имейл и през скайп ищецът може да комуникира от всеки един компютъри до и от таблет или мобилен телефон, а не само от служебния компютър на работното му място/.

       Заявява се, че изложените изводи на първоинстанционния съд са неправилни:

       Ищецът работил чрез имейл и скайп, от които се вижда началото на работния ден и неговия край. Паролата за достъп я има само и единствено ищецът и същият е работил с нея от работния си компютър. Имейлът е бил служебен и освен на служебния компютър ищецът не е могъл да осъществява дейност от друго място. Дори, за експертизата паролата за скайпа и имейла не е могла да бъде предоставена от работодателя, а се предоставила за ползване от ищеца на вещото лице. Освен това, информацията за експертизата от имейла е свалена от служебния компютър. И тъй като, никой друг не знае за тази парола, по тази причина никой друг, освен, П. не е работил с тази парола на този служебен компютър.

      Счита за, изключително важно, що се касае за работата на ищеца със скайп, че е от значение обстоятелството, че ищецът е осъществявал служебна дейност, свързана със задълженията му по трудов договор и длъжностната характеристика. Без значение е на какво електронно устройство работи. Това е служебен скайп, ищецът не води лични чатове на него, а работи, осъществява служебна дейност, независимо от местоположението си.

     На следващо място, счита, че следва да се отбележи, че данните от имейла и от скайп съвпадат напълно с данните от таблицата, която е неразделна част от исковата молба и която таблица е използвана от вещото лице при изготвяне на заключението му.

     С оглед на гореизложеното, се моли да бъде присъден на ищеца полаганият от него извънреден труд за исковия период и да бъде осъден ответникът да му заплати същия в размерите, които вещото лице е посочило в заключението си и, съобразно които е направено изменение на исковете.

     Освен това счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът прихваща полагащото се обезщетение по чл. 224 от КТ от обезщетението по чл. 225 от КТ. Заявява, че има съдебна практика по този въпрос-Решение № 104/05.06.2012г. по гр.д. № 860/2011г. на ВКС:“Обезщетението по чл. 224 ал. 1 от КТ се дължи при прекратяване на трудовия договор, като без значение е основанието на което прекратяването е извършено. Ако, договорът е прекратен поради уволнение на някое от предвидените в КТ основания, което в последствие се отмени като незаконно, работникът или служителят, вече, не може да претендира за реално ползване на отпуската. С оглед на това няма основание същият да връща полученото обезщетение за неизползван отпуск“.

     С оглед на гореизложеното, се моли да се присъди обезщетението по чл. 225 от КТ в размер от 7881.32 лв,  а не – както е присъдил първоинстанционният съд сумата от 6627.79 лева.

    Не са направени доказателствени искания по въззивното дело. В с.з. по въззивното дело адв. П., пълномощник на жалбоподателя, поддържа въззивната жалба. Допълнително е постъпила на 18.12.19г. по делото и писмена защита от адв. Б.П., пълномощник на жалбоподателя П., с която се взема становище по същество.

    В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК по въззивното дело не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, от въззиваемата страна, ответник в първоинстанционното производство. В с.з. от страна на адв. К.Г., пълномощник на въззиваемото дружество, ответника, въззивната жалба на ищеца се оспорва като неоснователна.

     Въззивният съд след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

      Разгледана по същество въззивната жалба на ищеца се явява частично основателна, поради следното:

      Пред районния съд са били предявени  обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ и чл.150 във връзка с чл.262 от КТ. 

     Районният съд на 15.10.2019г. постановява Решение № 3873, с което ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННА Заповед № 668/17.12.2018 г. на Управителя на „Хагер Транспорт България“ ООД – с. Граф Игнатиево, ЕИК *********, представлявано от Управителя Н. А. П., със съдебен адрес:***, офис № *, адв. К.Г., с която, считано от 17.12.2018 г., на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ – поради намаляване обема на работа, е било прекратено трудовото правоотношение с П.П.П., ЕГН **********,***, Адвокатска кантора П., адв. Н. П. и адв. Б.П., КАТО ТАКАВА Я ОТМЕНЯ И ВЪЗСТАНОВЯВА ищеца НА ПРЕДИШНАТА МУ РАБОТА - “***”, както и ОСЪЖДА „Хагер Транспорт България“ ООД, с посочените седалище, ЕИК, Законен представител и съдебен адрес, ДА ЗАПЛАТИ НА П.П.П., с посочените ЕГН и съдебен адрес, СУМАТА 6 625, 79 лева – обезщетение за оставането на ищеца без работа поради уволнението за периода от 17.12.2018 г. до 17.06.2019 г., ЗАЕДНО СЪС законната лихва върху тази сума, НАЧИНАЯ ОТ 14.02.2019 г., ДО окончателното й изплащане, КАКТО И направените разноски за производството по делото В РАЗМЕР НА 800 лева, А в полза на бюджета на съдебната власт ПО СМЕТКА НА Районен съд – гр. Пловдив – 365, 03 лева – държавна такса И 250 лева депозити за ССЕ и за СТЕ,  КАТО обективно съединените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ за разликата над уважения до пълния предявен размер от 11 818, 98 лева - поради прихващане с насрещно вземане на ответника – изплатени на ищеца на отпаднало основание обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ в размер общо на 5 193, 19 лева, И с правно основание чл.150 във връзка с чл.262 от КТ – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 2 509, 26 лева, представляваща неизплатено на ищеца възнаграждение за положени 138, 43 часа извънреден труд през периода 23.05.2018 г. – 14.12.2018 г., ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ; както и ОСЪЖДА П.П.П., с посочените ЕГН и съдебен адрес, ДА ЗАПЛАТИ НА „Хагер Транспорт България“ ООД, с посочените седалище, ЕИК, Законен представител и съдебен адрес, разноски по съразмерност В РАЗМЕР НА 700 лева.

     Решението на районния съд не е обжалвано в частта, с която са уважени предявените искове по чл. 344 ал. 1 т.1 и т. 2 и т. 3 от КТ, поради което в тази част решението е влязло в сила.

    В обжалваната част, с която ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявен иск с правно основание чл.150 във връзка с чл.262 от КТ – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 2 509, 26 лева, представляваща неизплатено на ищеца възнаграждение за положени 138, 43 часа извънреден труд през периода 23.05.2018 г. – 14.12.2018 г., районният съд излага съображения: От страна на ищеца не са ангажирани каквито и да е надлежни писмени доказателства по чл.149 от КТ, от които да се установява, че той е полагал извънреден труд, (включително и през почивни дни и дни на официални празници), през процесния период, (нещо повече – ищецът твърди, че е полагал извънреден труд и в дни, когато изобщо не е бил на работа поради ползването на отпуск), като съдът намира за неоснователни наведените от ищеца доводи, че комуникацията му в извънработно време по електронна поща и скайп представлява полагане на извънреден труд, (още повече, че по имейл и през скайп ищецът може да комуникира от всеки един компютър и дори от таблет или мобилен телефон, а не само от служебния компютър на работното му място).

       Въззивният съд изцяло приема за правилен извода на районния съд за неоснователност и недоказаност на предявения иск, както и изложените от него съображения. От своя страна, въззивният съд след като взе предвид изложените във въззивната жалба оплаквания, съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

    Страните не спорят във въззивното производство относно установени, с допустими доказателствени средства в първоинстанционното производство, обстоятелства:

       Ищецът е работил по трудово правоотношение с ответното дружество като “***” от 16.04.2018 г. до 17.12.2018 г., считано от която дата с процесната Заповед е било прекратено трудовото му правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ - поради намаляване обема на работа, като със самата Заповед е било разпоредено да се заплатят на ищеца обезщетения по чл.220 от КТ в размер на 1 969, 83 лева и по чл.224 от КТ за 14 дни неползван платен годишен отпуск в размер на 1 253, 53 лева.

       След датата на прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника – 17.12.2018 г., П.П. не е започнал работа по друго такова. От заключенията от 17.04.2019 г. и допълнителното такова от 17.05.2019 г., и двете на вещото лице по ССЕ З. М., се установява, че дължимият размер на обезщетението за оставане на ищеца без работа поради уволнението през периода 17.12.2018 г. - 17.06.2019 г., е в размер общо на  11 818, 98 лева, а също така – че ответникът е изплатил на ищеца, /включително чрез превеждане на ЧСИ Людмила Мерджанова на задължения на ищеца по образувани срещу него изпълнителни дела, както и на задължения на ищеца към съответните държавни учреждения и пенсионни и здравно осигурителни фондове/, обезщетения по чл.220 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.221, ал.1 от КТ в размер общо на 5 193, 19 лева.

Спорен е въпросът дали за процесния исков период от 23.05.2018г. до 14.12.2018г. ищецът е полагал извънреден труд, за който да претендира възнаграждение по трудовото правоотношение с ответника.

       Въззивният съд констатира, че в тази им част оплакванията във въззивната жалба, се явяват изцяло необосновани, поради което и неоснователни. В жалбата се сочи, че чрез имейл и скайп, с които е работил ищецът, се виждали началото на работния ден и неговия край, както и че данните от тези имейл и скайп съвпадали напълно с данните от таблицата, неразделна част от исковата молба и която таблица е използвана от вещото лице при изготвяне на заключението му.

     В тази насока, следва да се посочи от въззивния съд, че след като таблицата е изготвена от самия ищец, явно, същата е изготвена по данни от имейл и скайп, с които ищецът работел, но това не означава, че от тези данни може да се направи несъмнен положителен извод, че същите съответстват на икономическа дейност в обхвата на предприятието на ответника, която е следвало да се извърши и съответно е извършена в рамките на трудовите му задължения от страна на ищеца, и за чието заплащане се претендира като извънреден труд от последния. Не става и ясно, по какви причини, само, ищецът, а не и ответникът, работодател, е имал достъп до тези имейл и скайп със съответната им парола за достъп. Поначало, и от служебен компютър, би могло да се извършва и друга дейност, извън натоварената от трудовите задължения на ищеца, поради което не е достатъчно да се твърди, че информацията за експертизата от имейла е свалена от служебния компютър. От данните от експертното заключение на СТЕ е видно, че същите са за период считано от 30.08.2018г., т.е. – без данни за началото на претендирания период- от 23.05.18г., както и от същия скайп има данни да е работено и веднага след претендирания период, т.е. след 14.12.18г., вкл. и до 31.01.19г., при което и през периода на процесното уволнение от служебния компютър, отново, се е работило по същия начин, от същия акаунт, явно, вече, и от друго лице, а не от ищеца, което лице е ползвало същия начин на работа- скайп, както и ищеца. Няма данни за началото и края на редовното работно време при ответника, работодател, за да може да се преценява и за отработени часове над осемчасовия работен ден, през който е следвало да работи ищеца, /вж. трудов договор №785/16.04.2018г./. С оглед гореизложените съображения, въззивният съд намира, че при доказателствена тежест за ищеца, съгласно чл. 154 ал. 1 предл. първо от ГПК, неподкрепени със събраните доказателства по делото, са твърденията в жалбата, че „ищецът осъществявал служебна дейност, свързана със задълженията му по трудов договор и длъжностна характеристика“, за което е положил извънреден труд за исковия период, за който претендира заплащане.

     Поради което в тази част обжалваното решение като законосъобразно, следва да бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици.

     В обжалваната част, с която ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение по чл. 225 от КТ за разликата над присъдения размер от 6 625, 79 лева до предявения размер от 7 881.32 лева, поради извършено прихващане по направено от ответника възражение с изплатени на ищеца обезщетения при прекратяване на трудовото му правоотношение,/изплатени на ищеца на отпаднало основание обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ в размер общо на 5 193, 19 лева/, районният съд излага съображения: При така установената фактическа обстановка съдът намира, че искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ също се явява доказан по основание, но – предвид направеното от ответника възражение и изплащането на ищеца на обезщетения за неспазен едномесечен срок на предизвестието за прекратяване на трудовото му правоотношение, за неползван платен годишен отпуск и за оставането на ищеца без работа един месец след уволнението му (основанията за изплащане на които обезщетения, с оглед отмяната на уволнението на ищеца, са отпаднали), той дължи на ответника връщането на тези обезщетения, поради което от полагащото се на ищеца обезщетение за оставането му без работа поради уволнението в размер общо на 11 818, 98 лева следва да се прихванат изплатените от ответника на отпаднало основание обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ в посочения общ размер от 5 193, 19 лева и този иск да се уважи до размера от 6 625, 79 лева, заедно със законната лихва от 14.02.2019 г. – датата на подаване на исковата молба, като за разликата над уважения до пълния предявен размер този иск следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан поради извършеното прихващане.

     Спорен се явява въпросът дали следва да се извърши прихващане между вземанията на ищеца с тези на ответника, при надлежно направено, съответно, прието от съда възражение за прихващане, респективно, между сумата на обезщетението по чл. 224 от КТ и сумата на обезщетението по чл. 225 от КТ; като в тази насока във въззивната жалба се заявява, че след като уволнението се отмени като незаконно, и работникът вече не може да претендира за реално ползване на отпуската, същият не следва да връща полученото обезщетение за неизползван отпуск.

       В тази част, въззивният съд намира за неправилно обжалваното решение на районния съд, тъй като неправилно е допуснато от съда прихващане между полагащото се обезщетение по чл. 224 от КТ, със сумата от обезщетението по чл. 225 от КТ. В тази насока, е налице практика по чл. 290 от ГПК на ВКС, изложена с Решение № 104/05.06.2012г. по гр.д. №860/2011г. на ВКС,Трето гр.отделение, която се споделя и от настоящия въззивен съд. Съгласно последно цитираното решение, ВКС приема, че няма основание работникът или служителят да връща полученото по чл. 224 от КТ обезщетение за неизползван отпуск, в случай, когато договорът му е прекратен поради уволнение на някое от предвидените в КТ основания, което уволнение впоследствие се отмени като незаконно, тъй като работникът или служителят, вече, не може да претендира за реално ползване на отпуската.

      Предвид изложеното, въззивният съд намира, че в настоящия случай, при призната незаконност на извършеното уволнение на ищеца, и дължимост на обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ в размер на 7 881.32 лева, районният съд не е имал правно основание да извърши прихващане със сумата, изплатена като обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ в размер на 1253.53 лева. Поради което в тази част решението се явява неправилно и следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено ново, с което предявеният иск по чл. 225 ал.1 от КТ следва да бъде уважен в размер на още 1 255.53 лева; при което и общият размер на обезщетението по чл.225 ал. 1 от КТ ще се равни на дължимият в размер на сумата от 7881.32 лв, /така, както е посочено и в жалбата на ищеца/.

     Този извод на въззивния съд не се променя и от представеното пред въззивния съд по реда на чл. 266 ал. 2 от ГПК ново доказателство от страна на ответника – Заповед № 718/04.12.2019г., издадена от дружеството, ответник, на основание чл. 331 ал. 1 от КТ, с която се прекратява трудовото правоотношение с ищеца П.П.П., считано от дата 05.12.2019г. От една страна, тази последно представена заповед, издадена от работодателя, касае правоотношения между страните, считано от датата на издаването й, респективно, от датата на прекратяване, отново, на трудовите правоотношения с ищеца П.. По настоящето дело, предмет на разглеждане от съда са отношенията между страните към друг, предходен момент, към датата на прекратяване на ТПО между тях с предходно издадена уволнителна заповед - Заповед № 668/17.12.2018 г. на Управителя на „Хагер Транспорт България“ ООД , с която трудовите правоотношения с П., се прекратяват, считано от 17.12.2018г. От друга страна, така представената нова заповед в последното съдебно заседание пред въззивния съд, е едностранно издаден документ от страна на ответника, работодател; същата не представлява извънсъдебна спогодба, която да има възможност да бъде одобрена от въззивния съд като законосъобразна, и с която страните да са могли да уредят отношенията помежду им, възникнали, в предходен момент, към датата на уволнителната заповед Заповед № 668/17.12.2018г., /предмет на първоинстанционното производство/, респективно, и възникналите такива относно сумите, за които е било допуснато от първоинстанционния съд прихващане.

     Поради частична основателност на въззивната жалба, на жалбоподателя следва да се присъдят разноски, по арг. от чл.78 ал. 1 от ГПК, платими от въззиваемата страна, в размер на сумата от 205 лева, представляващи половината от договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 410 лв, съгласно договор за правна защита и съдействие по въззивното дело.

     На основание чл. 78 ал. 6 от ГПК вр.чл. 83 ал. 1 т. 1 от ГПК, въззиваемата страна следва да заплати по сметка на ОС-Пловдив, държавна такса в размер на 25 лева, предвид чл. 18/1/вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

    Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                                         Р Е Ш И :

     ОТМЕНЯ постановеното на 15.10.2019г. Решение № 3873 на Пловдивския районен съд, VІІІ гр. състав, по гражданско дело № 2640 по описа за 2019 година, В ЧАСТТА, с която ОТХВЪРЛЯ обективно съединения иск с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 от КТ, за разликата над уважения от 6625.79 лева  до предявен размер от 7 881.32 лева, като неснователен и недоказан; като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

      ОСЪЖДА „Хагер Транспорт България“ ООД, с. Граф Игнатиево, ЕИК *********, представлявано от Управителя Н. А. П., със съдебен адрес:***, офис № 9, адв. К.Г.,  ДА ЗАПЛАТИ на П.П.П., ЕГН **********,***, Адвокатска кантора П., адв. Н. П. и адв. Б.П.,  СУМАТА от 1 255.53 лева, представляваща още дължимо обезщетение за оставането на ищеца без работа поради уволнението за периода от 17.12.2018 г. до 17.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2019 г., до окончателното й изплащане; както и сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, държавна такса по въззивното производство, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд- Пловдив.

      ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалата обжалвана част, с която ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 150 от КТ във връзка с чл. 262 от КТ - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 2 509, 26 лева, представляваща неизплатено на ищеца възнаграждение за положени 138, 43 часа извънреден труд през периода 23.05.2018 г. – 14.12.2018 г., като неоснователен и недоказан.

     Решението на районния съд не е обжалвано в останалата част, при което е влязло в сила.

       ОСЪЖДА „Хагер Транспорт България“ ООД, с. Граф Игнатиево, ЕИК *********, представлявано от Управителя Н. А. П., със съдебен адрес:***, офис № 9, адв. К.Г.,  да заплати на П.П.П., ЕГН **********,***, Адвокатска кантора П., адв. Н. П. и адв. Б.П., сумата от 205 /двеста и пет/лева, разноски по въззивното дело.

       РЕШЕНИЕТО на въззивния съд, може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен срок, считано от 31.12.2019г., съгласно чл. 315 ал. 2 от ГПК.

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:1/

                                                                                          2/