№ 247
гр. Кюстендил, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500318 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Съдът е сезиран с въззивна жалба вх. № 4035/10.04.2024 г., депозирана от Е. В.
Л. с ЕГН **********, с адрес: с. **, общ. *****, насочена против Решение № 136 от
25.03.2024 г., постановено по гр.д. № 1877/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница.
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост като релевира
доводи за неговата неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Счита, че
решаващият състав неправилно тълкувал волята на родителите му относно процесния
трети етаж при извършване на сделката през 2018 г. и възразява срещу изводите му, че
с нотариален акт от 2018 г. те прехвърлили на ищците втори жилищен етаж и целия
таван, който според съда, представлявал третия етаж от жилищната сграда, посочен в
допълнителното удостоверение за търпимост № 46/29.11.2022 г., както и че целта на
прехвърлителите с извършената сделка по продажба, е била приживе да разделят
цялата жилищна сграда между наследниците си по закон.
Подчертава, че волята на родителите му спрямо процесния трети етаж е
обективирана в нотариалния акт от 2023 г., с който същият му бил прехвърлен,
доколкото не е бил предмет на сделката, извършена през 2018 г.
Уточнява, че с акта от 2018 г. на ищците бил прехвърлен втори жилищен етаж, с
посочване, че прилежащи части към него са целият таван, който счита, че
представлява обща част.
Поддържа, че процесният трети етаж представлява пълноценен самостоятелен
обект в сградата, който не е жилищен етаж по действащото законодателство, но не
може да се приеме като тавански етаж по см. на пар. 5, т. 51 от ДР на ЗУТ.
1
Възразява срещу извода на районния съд, че етажът се ползвал от В. Л., като
поддържа, че той се ползвал от всички до преди няколко години, когато достъпът до
него му бил ограничен, като неправилен и необоснован.
Изразява несъгласие и с мотивите на съда, че помещенията на третия етаж се
използвали като функционално свързани с жилището на втория етаж. Твърди, че
достъпът до всеки етаж в къщата ставал чрез общо стълбище, с отделен вход за всеки
етаж, респ. помещенията на третия етаж също били функционално свързани с първия
етаж.
При развитите доводи иска да бъде отменено изцяло първоинстанционното
решение и постановено ново по съществото на спора, с което предявеният иск бъде
отхвърлен. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции. Не се ангажират
доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците
в първоинстанционното производство Т. А. Л. и В. А. Л., чрез процесуалния им
представител адв. З. В. от КАК, с който се изразява становище за неоснователност на
депозираната въззивна жалба, и се оспорват наведените в нея оплаквания по
пространно изложени съображения.
Въззиваемите се позовават на заключението на вещото лице и изложеното от
него в съдено заседание, и подробно се аргументират в подкрепа на твърдението, че
таванският етаж, посочен в нотариалния акт от 2018 г. като таван, няма характер на
самостоятелен обект, а бил с обслужващо и следващо вещта, към която е разпределен
с цитирания нотариален акт, предназначение, а именно втори жилищен етаж.
Поддържа се, че родителите на ответника не са били и собственици на процесния
етаж, респ. същият не е могло да му бъде прехвърлен със сделката от 2023 г. Сочи се
съдебна практика, обективирана в съдебни решения на ВКС по сходни казуси.
Иска се оставяне без уважение на депозираната въззивна жалба и
потвърждаване на решението изцяло. Претендира се присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивната жалба се поддържа
от подателя й и оспорва от насрещните страни.
Съдът, като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от Т. А. Л., ЕГН **********
и В. А. Л., ЕГН **********, двете с постоянен адрес: село **, ул. „***, община Д.,
чрез пълномощник - адв. З. В., със служебен адрес: гр. Д., ул. „***, против Е. В. Л.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: село **, ул. „***, община Д..
С нея бил предявен отрицателен установителен иск за собственост с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК - за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът не е собственик на самостоятелен обект с идентификатор
39339.500.74.1.5 по КККР на село **, община Д., находящ се на таванския етаж, 3
/трети/ етаж съгласно КККР на селото, в сграда с идентификатор 39339.500.74.1, с
предназначение: жилищна сграда - еднофамилна. Претендирани са били и направените
разноски.
С атакуваното съдебно решение първостепенният съд е признал за установено
по иска, предявен от Т. А. Л., ЕГН ********** и В. А. Л., ЕГН **********, срещу Е.
2
В. Л., ЕГН **********, че ответникът не е собственик на посочения самостоятелен
обект. Разпределил е и отговорността за разноски, като в тежест на ответника – тук
въззивник, е възложил сумата от 1997 лв.
За да постанови атакувания съдебен акт първостепенният съд е приел, че между
страните липсва спор досежно това, че сградата с идентификатор 39339.500.74.1, в
която се намира самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.5, е построена
през 1974-1979 г. и в последствие не е надстроявана.
Приел е още, че сградата е била собственост на В.А. Л. и съпругата му Т.К. Л. в
режим на съпружеска имуществена общност, което обстоятелство не е било и спорно.
По силата на договор, материализиран в Нотариален акт № 1, том III, дело №
364/2018 г. на нотариус Д. Г. на 18.09.2018 г., В.А. Л. и Т.К. Л. продали:
- на Е. В. Л.: самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.1 по КККР на
село **, община Д., находящ се на първия етаж в сграда с идентификатор
39339.500.74.1, с прилежащи части: мазе и ½ ид. част от общите части на сградата,
самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.3 с предназначение: гараж в
сграда и самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.4 с предназначение:
гараж в сграда, двата на етаж минус първи в сграда с идентификатор 39339.500.74.1,
както и ПИ № 39339.500.74;
- на Т. А. Л. и В. А. Л. при равни права: самостоятелен обект с идентификатор
39339.500.74.1.2 по КККР на село **, община Д., находящ се на втория етаж в сграда с
идентификатор 39339.500.74.1, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж –
няма, под обекта - обект № 39339.500.74.1.1, над обекта: няма, с прилежащи части:
целият таван и ½ ид. част от общите части на сградата.
По делото е приобщено удостоверение за търпимост на посочената сграда /л.21/,
издадено през 2017 г., в което тя е описана като сграда с жилищно предназначение на
два етажа. През 2022 г. е извършена поправка на очевидна фактическа грешка в
удостоверението /л.20/, в което пък сградата вече е описана като състояща се от два
жилищни и тавански жилищен етаж, като данни за междувременно извършени
преустройства в нея не са налични.
С договор в Нотариален акт № 55, том I, дело № 52/2023 г. от 10.02.2023 г. на
нотариус Д. Г., В.А. Л. и Т.К. Л., продали чрез пълномощника си Е. В. Л. на Е. В. Л.
самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.5 по КККР на село **, община
Д., находящ се на третия етаж в сграда с идентификатор 39339.500.74.1 при съседни
самостоятелни обекти: на същия етаж – няма, под обекта - обект № 39339.500.74.1.2,
над обекта: няма.
Събрани са били и гласни доказателствени средства чрез разпита на четирима
свидетели.
Свидетелите М.А. и Г.И. са сочили, че на процесния етаж, от раждането на
детето й през 2018 г., живее В. Л..
Свидетелят К.Ч. е посочил, че той се използвал от всички живеещи в къщата за
склад и едва от една-две години на него живеела В. Л..
Свидетелят В. Л. – баща на ответника и дядо на ищците по бащина линия, сочи,
че преди около две години се разпоредил с къщата си в с. **, като първият етаж
останал за него и сина му Е., а вторият – на наследниците на С.. Къщата нямала трети
етаж, били тавански помещения, които също били на него и Е..
От заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, изготвено от
3
вещото лице арх. Л.Д., било установено, че сградата на ул. „*** в село ** е триетажна,
масивна, двуфамилна и жилищна по предназначение. Има полуподземно първо ниво
(изцяло над терена на улицата, където са излазите на двата гаража), два жилищни
етажа, тавански етаж, над който има подпокривно пространство, достъпно през отвор в
таванната плоча на таванския етаж. Таванският етаж се използва от ищците с
жилищна функция и склад. В преддверието на таванския етаж е описаният отвор в
плочата, през който с мобилна стълба се достига в пространството под скатовете на
покрива. В таванския етаж се намират преддверие, две стаи и складово помещение.
Поради липсата на кухня и санитарен възел експертът е приел, че тези помещения не
отговарят на изискванията за самостоятелно жилище, но се използват като
функционално свързани с жилището на втория жилищен етаж (допълнителни спални и
склад, поради липсата на мазе към втория жилищен етаж). Това вещото лице смята за
допустимо съобразно нормативните изисквания. Вторият жилищен етаж и таванският
етаж могат да бъдат счетени за жилище от мезонетен тип. Няма проектни книжа, от
които да е видна функцията на помещенията в таванския етаж. На таванския етаж има
електроинсталация; няма изводи за водопроводна инсталация и канал, но няма
технически пречки да бъдат изведени при необходимост и след одобряване на проект
за преустройство. В съдебното заседание вещото лице е уточнило, че процесният
тавански етаж е записан по този начин при поправката на очевидна фактическа грешка
в удостоверението за търпимост, но представлява пълноценен етаж, а не тавански етаж
по смисъла на пар.5, т.51 от ДР на ЗУТ.
Пред въззивната инстанция при настоящото разглеждане на делото не са
събирани допълнителни доказателства.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил. То е и допустимо. Първоинстанционният съд е разгледал допустими
искове, предявени от надлежно легитимирани правени субекти, разполагащи с право
на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
По правилността:
Първостепенният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск за
собственост с правно основание чл.124, ал.1 Граждански процесуален кодекс ГПК) -
за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е
собственик на самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.5 по КККР на село
**, община Д., находящ се на таванския етаж, 3 /трети/ етаж съгласно КККР на селото,
в сграда с идентификатор 39339.500.74.1, с предназначение: жилищна сграда -
еднофамилна
За успешното провеждане на предявения установителен иск е необходимо
ищецът да докаже фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът –
тези, от които произтича правото му.
Тук наличието на правен интерес е обусловено от наведеното твърдение, че
ищците са собственици на имота, предмет на делото, а ответникът се е снабдил с
документ за собственост за него. Поради това и с оглед задължителните указания по
прилагането на закона в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г.,
ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че исковата претенция се явява допустима и
4
правилно е разгледана по същество.
Искът по чл. 124, ал. 1 от действащия ГПК е правен способ за защита на правото
на собственост. Както всеки установителен иск има за цел да разреши възникнал
правен спор относно притежанието на конкретно вещно право и установи със сила на
пресъдено нещо на действителното правно положение в отношенията между
спорещите страни по повод на вещта, обект на оспорваното право.
В случая, спорният имот е заснет в КККР като самостоятелен обект с
идентификатор 39339.500.74.1.5 по КККР на село **, община Д., находящ се на третия
етаж в сграда с идентификатор 39339.500.74.1, при съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж – няма, под обекта - обект № 39339.500.74.1.2, над обекта: няма. Спори се
обаче, дали всъщност е именно самостоятелен обект или представлява единствено
принадлежност към жилище в етажната собственост, респ. дали с извършената
разпоредителна сделка през 2018 г., той е преминал в собственост на ищците, поради
което и последващото разпореждане с него в полза на ответника, се явява
незаконосъобразно, респ. непротивопоставимо на тях.
За да се изяснят тези спорни въпроси следва да се вземе предвид следното:
По аргумент от нормата на чл. 39 ЗС основната характеристика на
самостоятелния обект на правото на собственост е да е обособен от останалите
съседни обособени обекти на собственост - да е етаж или част от етаж със
самостоятелен вход за него. Освен обособеността му като етаж, или част от етаж е и
тази - да може да се ползва самостоятелно.
Съгласно уредбата в чл.40, ал. 1 от ЗУТ, всяко жилище трябва да има
самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и
баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или
извън него.
Нормата на чл. 38, ал. 1 от ЗС пък сочи кои са общите на всички съсобственици
части, при сгради, в които етажи от имот принадлежат на няколко собственици, като
законът изрично допуска, че части от сградата, които обслужват само някои от отделно
притежаваните етажи, може да бъде притежавана от собственика/собствениците, чиито
обекти обслужва (арг. от чл. 38, ал. 2 ЗС) .
В същото време по указанията на т. 2 от ТР № 34/15.08.1983 г. по гр. дело №
11/1983 г. на ОСГК на ВС, когато подпокривното пространство (таванът) има нужната
височина, пространство, обем и до него има нормален достъп от стълба и в това
пространство могат, при спазване на съответните законни изисквания, да се изградят
отделни обекти или сервизни помещения към обектите в долните етажи, то е обща
част по предназначение.
Когато подпокривното пространство е обща част по предназначение, т. е. има
нужната височина, обем и в него могат да се изградят спомагателни помещения на
всеки един от собствениците на отделни обекти в етажната собственост, или има
изградени такива, те могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от
собствениците или трети лица или да се придобият по давност. В този смисъл Решение
№ 743 от 14.03.2011 Г. по гр. д. № 1720/2009 г. на ВКС, I ГО, Решение № 211 от
13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, I ГО, Решение № 118 от 07.01.2015 г. по
гр. д. № 3138/2014 г., Г. К., ІІ ГО на ВКС и др., ако това не би противоречало на
строителните правила и норми. (в този смисъл е и Решение № 409 От 26.05.2010 Г. по
гр. д. № 224/2009 г., г. К., І ГО на ВКС).
Всичко това, тълкувано с оглед събраните по делото доказателства, идва да
5
изясни, че процесният обект не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище по
см. на чл. 40 от ЗУТ, а с оглед и постановките в т. 2 от Тълкувателно решение № 34 от
15.08.1983 г. на ОСГК на ВС, статутът му е на обща част по предназначение.
В т.см. е и заключението на вещото лице арх. Д., който сочи, че изграденият
тавански етаж не представлява самостоятелен жилищен обект, тъй като в него няма
изградено санитарно помещение – баня и тоалетна.
След като се изясни невъзможността таванското помещение да съществува като
самостоятелна и независима единица на правото на собственост, следва да се изследва
действителната му принадлежност.
Преценката в този смисъл следва да се извършва към момента, в който настъпва
ефектът на съответния придобивен способ (арг. от Решение № 61 от 07.06.2018 г. по гр.
д. № 2610 / 2017 г. на ВКС) – в случая 18.09.2018 г. за ищците, респ. 10.02.2023 г. за
ответника.
Съгласно чл. 98 ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго,
принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се
придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ. Когато
недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива или цялата сграда
или само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект,
одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като
самостоятелен обект /жилище, ателие, гараж или др. подобни/.
По делото са налични данни, че собствениците на поземления имот В. и
Тодорка Л.и, са изградили жилищна сграда в имота си съгласно Строително
разрешително № 24/1974 г., издадено от ОбНС, отдел „Архитектура и
благоустройство“, гр. СТ.Д. – триетажна масивна двуфамилна, на четири нива –
полуподземно първо ниво, първи жилищен етаж, втори жилищен етаж и тавански
етаж, като над него е обособено и подпокривно пространство, като не е намерена
проектна документация за това. В първоначално издаденото през 2017 г. удостоверение
за търпимост на посочената сграда /л.21/ била описана като сграда с жилищно
предназначение на два етажа, но през 2022 г. е извършена поправка на очевидна
фактическа грешка в удостоверението /л.20/, като сградата е описана като състояща се
от два жилищни и тавански жилищен етаж. През 2018 г. са отчуждили в полза на
страните по делото, съотв. техни внучки и син, това си имущество. Именно с този
договор те, като собственици на построеното с прилежащите към него общи части, са
изразили воля да продадат на внучките си – тук ищци и деца на починалия им син А.
Л., втория жилищен етаж, ведно с „целия таван“, както и ½ ид. ч. от общите части на
сградата. На ответника Е. Л. пък продали първия етаж, ведно с прилежащо мазе и ½
ид.ч. от общите части на сграда, имотът, в който е построена сградата, както и двата
гаража, запазвайки пожизнено правото на ползване досежно първия етаж. Тълкувайки
този договор по реда на чл. 20 от ЗЗД и изхождайки от дефиницията за тавански етаж
по см. на пар. 5, т. 51 от ЗУТ, настоящият съдебен състав също приема, че волята на
прехвърлителите относно процесния трети етаж при извършване на сделката през 2018
г. е била, т.нар. таван да бъде принадлежност към втория етаж, а т.нар. сутеренен етаж
с гаражите към него, да следват собствеността на първия етаж. Това намерение може
да се изведе и от това, че както таванът, така и сутеренният етаж не могат де се
обособят като самостоятелни обекти на правото на собственост, отделни от жилищата,
които обслужват, а следват тяхната собственост. То е и житейски логично с оглед на
това, че таванът, като термин се ползва за обекти, които представляват подпокривно
пространство, като изричното му отразяване в документите за собственост не се
6
предвижда по закон, т.к. по същество представлява обща част.
Споделя се в т.см. изводът на първостепенния съд, че с извършената през 2018
г. продажба прехвърлителите реално са разпределили цялата жилищна сграда между
купувачите по сделката. Придобиването от единия син на праводателите на
полуподземния и първия етаж, а от децата на другия им син – на втория етаж и на
„целия таван“ – по същество таванския етаж, действително води и до разпределянето
по равно – по ½ ид. част на общите части на сградата. Това разпореждане както с
мазето – по същество полудоземния етаж, така и с тавана/тавански етаж, не
противоречи на закона, доколкото тези прилежащи части следват собствеността на
вещта, към която принадлежат.
Изводът, че таванският етаж е придобит от Т. А. Л. и В. А. Л. посредством
продажбата през 2018 г., се подкрепя и от показанията на свидетеля М.А., който
установи, че поне от 2018 г. В. Л. живее на този етаж, както и от заключението на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според което помещенията на
таванския етаж се използват като функционално свързани с жилището на втория
жилищен етаж.
Не може да се възприеме за достоверно заявеното от В. Л., че таванският етаж е
останал на него и на Е. Л., доколкото действително са налице противоречия в
показанията му, както е приел и първостепенният съд. Те не могат де се ценят и
защото, макар и без прецизна конкретика по фактите, изцяло ползват ответната страна,
която пък е действала като пълномощник на прехвърлителите при договора от 2023 г.,
каквато възможност правният мир не забранява, но го овластява реално да прехвърли
сам на себе си спорния обект на собственост. Тази зависимост, а и безспорната
необходимост от грижи с оглед напредналата възраст на прехвърлителите, вкл. на
свидетеля, които именно ответникът би трябвало за полага за тях, е индиция за
заинтересованост по см. на чл. 172 от ГПК. Поради това показанията на този свидетел,
ценени ведно с другите събрани по делото доказателства, не дават обоснована картина
за действителното положение, в контекста на изложените от него обстоятелства,
касаещи собствеността на този тавански етаж.
В същото време не съществува съмнение, както вече бе посочено, че по своята
същност избеното и таванското помещения представляват принадлежност към
жилището - чл. 37 ЗС и поради това следват собствеността на главната вещ - чл. 98
ЗС (спр. Определение № 953 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 289/2012 г. на
ВКС). Следователно към момента, в който ищците са придобили етаж 2,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.2 по КККР на
село **, община Д., находящ се на втория етаж в сграда с идентификатор
39339.500.74.1, по силата на чл. 98 от ЗС те са придобили и таванския етаж,
независимо, че последният не е бил изрично описан в нотариалният акт като тавански
етаж, а посочен отделно от прилежащите общи части като „целия таван“.
За пълнота на мотивите следва да отбележи още последователно наложеното в
съдебната практика становище, че от записите в КККР не произтичат промени във
вещноправния статут на имотите. Кадастралното отразяване на имотите и
самостоятелните обекти има само декларативно значение. За отразените данни за
имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима
презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води
до пораждане, изменение или погасяване на правото. Независимо от това
самостоятелният или подчинен/зависим градоустройствен статут на таванското
помещение е бил обект на изследване пред първоинстанционния съд, като вещото
7
лице, притежаващо необходимите за целта на производството технически познания за
строителните показатели, които следва да са налични, за да се определи един обект
като самостоятелен, е било категорично, че липсата на санитарни помещения и
тоалетна, е пречка този обект да се възприема като самостоятелен. В т.см. е и вече
цитираната норма на чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. Следователно таванското помещение,
вписано в КККР като самостоятелен обект с идентификатор 39339.500.74.1.5 по КККР
на село **, община Д., преценено в светлината на гореизложените фактически
/технически/ и юридически критерии, не е самостоятелен обект. Хипотетичната
възможност да бъде изградена баня и тоалетна в него е без правно значение, т.к.
такива не са съществували към момента на отчуждаването му, наред с втория етаж от
сградата, в полза на ищците, нито към 2022 г., нито към момента приключване на
съдебното дирене.
Това е още един аргумент в полза на приетото за надлежно разпореждане с този
етаж („целия таван“) със сделката от 2018 г. Именно поради това и разпореждането с
него чрез сделката в Нотариален акт №55/2023 г., не може да има валидни правни
последици, доколкото не е произвела вещно-прехвърлителното действие, което е
целяла. Договорът за покупко-продажба не e породил вещен ефект по отношение на
неговия приобретател, тъй като действителните собственици на имота не са загубили
своите права и тази сделка не може да им бъде противопоставена.
Като е достигнал до идентични правни изводи първостепенният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците,
визирани във въззивната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция не се налага ревизиране на
първоинстанционния акт в частта за разноските.
Неоснователността на въззивната жалба е основание по см. на чл. 78, ал. 3 от
ГПК да бъде ангажирана отговорността за разноски за настоящата инстанция, които
въззивникът следва да заплати на въззиваемите страни.
Поддържано е в същото време изрично възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от
ГПК, без никаква конкретика, което не позволява съдът извърши проверка на
обстоятелствата, които въззивникът смята, че са налице в т.см. От друга страна обаче,
принципно и нормативно уредено е разбирането, че уговореното адвокатско
възнаграждение може да бъде намалено, когато съдът решава въпроса за
отговорността за разноските, до размера, посочен в наредбата по чл. 36 ЗА. Но с оглед
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС,
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения не могат да представляват база, за определяне адекватен размер на
възнаграждението, при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. В този
смисъл съдът следва да откаже и ограничението на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, но в същото
време без да се изолира изобщо възможността посочените там възнаграждения да се
ползват за приблизителен ориентир за цената на адвокатското възнаграждение, при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, и
извършената работа от адвоката, като се има предвид и че установената от
законодателя възможност за намаляване поради прекомерност на тези разноски е израз
на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до
правосъдие (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР №
8
6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В тази насока е ориентирана и актуалната
съдебна практика – Определение№ 50015/16.02.2024 г., постановено по т. д. №
1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., Определение № 343/15.02.2024 г., постановено по
т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о. и т.н.
Така следва да се вземе предвид, че е предявен е иск за защита на материално
право, чрез отричане право на собственост на ответната страна, поради което и той е
оценяем. По аргумент от разпоредбата на 69, ал. 1, т. 2 от ГПК цената на същия се
определя от данъчната оценка на имота-предмет на иска. В случая е представена
съответна данъчна оценка на имота, в която се сочи, че цената му е 7332,00 лв., като
друга цена, изхождайки от предмета на спора, не е посочена, а доколкото не е
повдигнат спор в т.см., тя се смята за стабилизарана. Въззиваемите, чрез
упълномощения от тях, адвокат са подали заедно отговор на въззивната жалба, респ.
защитата чрез процесуалния им пълномощник-адвокат тук, е осъществена за двама
въззивници. Упълномощеният адвокат е осъществил процесуално представителство и
в насроченото съдебно заседание пред въззивната инстанция. На тази база - с оглед
предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, активността на
процесуалния представител на страната по делото, социалната справедливост и
достъпа до правосъдие, положеният труд от адвоката на въззиваемите следва да бъде
оценен в размер 1000,00 лв. като се отчита и това, че трудът на адвоката е
висококвалифициран и съответно високоотговорен. От това следва, че действително
изплатеното от въззиваемите възнаграждение в размер на 1500 лв. – спр. л.13 от
делото (първоначално образувано под №267/2024), е прекомерно и следва да бъде
намалено до сумата от 1000 лв. Това обаче, не рефлектира в отношенията между
адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели задължения по
него. То е израз само на основното начало в гражданския процес за социална
справедливост и достъп до правосъдие.
При посочените съображения в полза на въззиваемите ще бъде възложена
сумата от 1000 лв., представляваща разноски за представителство от един адвокат пред
настоящата инстанция.
По обжалваемостта:
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличието
на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването
му на страните (арг. чл. 280, ал. 3 ГПК).
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 136 от 25.03.2024 г., постановено по гр.д. №
1877/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Е. В. Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: село **, ул. „***,
община Д., да заплати на Т. А. Л., ЕГН ********** и В. А. Л., ЕГН **********, двете
с постоянен адрес: село **, ул. „***, община Д., сумата от 1000,00 лева (хиляда лева),
представляваща сторени пред въззивната инстанция съдебно - деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
9
Република България в 1-месечен срок, считано от връчването на препис от него на
страните по делото.
Препис от съдебния акт да се връчи на страните – арг. от разп на чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10