№ 3805
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Наталия П. Лаловска
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря И.на Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100502457 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20068319 от 22.11.2022 г., постановено по гр. д. № 13388
по описа за 2021 г. на СРС, 44 състав, са отхвърлени предявените от И. С. К.,
ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* искове
с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено в отношенията
между страните несъществуване правото на принудително изпълнение поради
погасяването им по давност за вземания на „Топлофикация София“ ЕАД по
изпълнителен лист от 26.05.2016 г. по гр. д. № 1721/2016 г. по описа на СРС,
128 с-в, съответно за сумата от 2598, 73 лв. – главница и за сумата от 479, 34
лв. – начислена върху главницата лихва. С решението е осъден И. С. К., ЕГН
********** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв. – деловодни разноски.
Срещу решението в неговата цялост в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство – И. С. К., ЕГН **********, който го обжалва с оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност. Въззивникът поддържа, че вземанията,
предмет на предявения иск, се погасяват с изтичането на тригодишна давност,
а не както е приел първоинстанционният съд с изтичане на петгодишна
давност, тъй като вземането на ответника не е установено с влязло в сила
съдебно решение. Излага, че налагането на запори, които не са довели до
реален запор, не прекъсват давността. Поддържа, че за да бъде прекъсната
1
давността освен молба на взискателя за предприемане на изпълнителни
действия следва такива да са били предприети от съдебния изпълнител. Сочи,
че действия на ЧСИ срещу несеквестируемо имущество са незаконосъобразни
и не прекъсват давността. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да
бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.
Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените с въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
И. С. К., ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че в полза на ответника
не съществува правото на принудително изпълнение срещу ищеца за сумите в
размер 2598,73 лв. – главница и 479,34 лв. – начислена върху главницата
2
лихва, за които вземания е издаден изпълнителен лист от 26.05.2016 г. по гр.
д. № 1721/2016 г. по описа на СРС, 128 с-в, въз основа, на който е образувано
изп. дело № 20168580401207 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 при КЧСИ.
В исковата молба ищецът излага, че вземанията на ответника са
погасени с изтичане на кратка тригодишна давност, считано от влизане в сила
на заповедта за изпълнение, с която са признати, тъй като по образуваното за
събирането им изпълнително дело не са предприети действия, които да имат
за последица спиране или прекъсване течението на давностния срок. Сочи, че
изпълнителното дело продължава да е висящо, поради което ищецът има
правен интерес от водене на искове за установяване със сила на пресъдено
нещо, че вземанията на ответника не подлежат на принудително изпълнение.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
ответникът оспорва предявените искове. Възразява, че вземанията му не са
погасени по давност, тъй като същата е многократно прекъсвана,
първоначално с подаване на молба до съдебния изпълнител за образуване на
изпълнително производство, а впоследствие и с инициирането и
предприемането на множество изпълнителни действия срещу длъжника.
Моли за отхвърляне на исковете.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че при осъществяването
на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която
възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години.
Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл
са решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II ТО,
решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV ГО.
Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното
производство се развива без участието на длъжника. Действително,
длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта
за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването . Въпреки
това обаче законодателят е уредил възможност за участие и защита на
длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като в
този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
3
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274,
ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018
г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове
на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021 г., на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
ГО; определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV
ГО, определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II
ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV
ГО. В решение № 3 от 04.02.2022 г., постановено по гр. д. № 1722/2021 г. по
описа на ВКС също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от
ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с
влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с
влязла в сила заповед за изпълнение. Идентично становище е застъпено и в
решение от 23.01.2023 г., постановено по гр. д. № 1030/2022 г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение, по
отношение на длъжника е започнала да тече нова петгодишна давност за
всички вземания.
Между страните не е спорно, а и от приобщените материали по гр. д. №
1721/2016 г. по описа на СРС, 128 с-в, се установява, че по подадено от
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* заявление по реда на чл. 410
ГПК срещу И. С. К., ЕГН ********** е издадена заповед за изпълнение, от
страна на длъжника не е постъпило възражение, с оглед на което заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 04.05.2016 г. и въз основа на нея в полза на
заявителя е издаден изпълнителен лист от 26.05.2016 г. Предвид изложеното
от 04.05.2016 г. – момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение, е
започнала да тече петгодишна погасителна давност.
По молба на „Топлофикация София“ ЕАД от 28.10.2016 г. въз основа
на процесния изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20168580401207
по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 при КЧСИ, книжата по което са приобщени
от първоинстанционния съд към доказателствения материал. С молбата си
взискателят е възложил на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на съдебния
изпълнител да определи начина на изпълнение за събиране на вземанията.
Съобразно направеното искане съдебният изпълнител е предприел действия
за проучване имущественото състояние на длъжника като е изискал справки
от компетентните органи относно притежавани от последния недвижими
имоти, банкови сметки, регистрирани трудови договори, както и за
непогасени публични задължения. В хода на изпълнителното дело са
извършени множество изпълнителни действия, както следва: 1/ наложен
запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение със запорно
съобщение до работодателя от 19.11.2016 г.; 2/ наложена на 19.12.2016 г.
4
възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот с постановление на
съдебния изпълнител от 7.12.2016 г.; 3/ наложени на 28.02.2017 г. запори
върху банкови сметки на длъжника със запорни съобщения от 23.02.2017 г.; 4/
наложен запор върху получаваната от длъжника пенсия със запорно
съобщение до НОИ от 11.09.2018 г. Посочените действия са предприети от
съдебния изпълнител съобразно предоставените му правомощия по чл. 18, ал.
1 ЗЧСИ, като от страна на взискателя по делото са депозирани и нарочни
молби от 1.09.2018 г. и от 1.02.2020 г. с искания за прилагане на конкретни
изпълнителни способи, а именно насочване на изпълнението върху вземания
на длъжника от трети лица и върху притежавани от него движими вещи.
Няма данни след последната подадена от взискателя молба от 1.02.2020 г. от
негова страна да са били инициирани, респ. предприети от съдебния
изпълнител други изпълнителни действия. Исковата молба е подадена на
08.03.2021 г.
С оглед на гореизложеното, считано от датата влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение – 04.05.2016 г., е започнала да тече
петгодишна давност, която не е изтекла към момента на предприемането от
страна на кредитора на действия за принудително изпълнение на вземанията
по процесното изпълнително дело чрез подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело на 28.10.2016 г. Съгласно мотивите към Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не
прекъсва давността образуването на изпълнителния процес, представляващо
действието на съдебния изпълнител, който образува изпълнителното дело в
качеството му на процесуален орган. Това обаче не важи за подаването на
редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и молбата,
съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, която прекъсва давността. В
настоящия случай в молбата по чл. 426 от ГПК съдържа изрично възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ. Давността е била прекъсната и с налагането на 19.12.2016 г. на
възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот с постановление на
съдебния изпълнител от 7.12.2016 г., с наложените на 28.02.2017 г. запори
върху банкови сметки на длъжника и с молбите на взискателя от 1.09.2018 г. и
от 1.02.2020 г. с искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи.
Посочените молби демонстрират ясната воля на взискателя за събиране на
вземането и са действия в тази посока, които прекъсват давността. Ако се
приеме противното, би било налице противоречие с принципа, че
прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на
кредитора. Според съдебната практика (обективирана в Решение №
37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК) същинско действие за принудително изпълнение може да
предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително
изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то
прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора – тя
не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не
зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането. В
5
мотивите на задължителното за прилагане ТР 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, т. 10, е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи. Това становище е поддържано и с каузалната
практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда
на чл. 290 ГПК, в които се приема, че ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния
орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от
волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането (в този смисъл
са: Решение № 37 от 24.02.2021 г., по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО, Определение № 295 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г., III г.
о., ГК, Определение № 60760 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2021 г.,
III г. о., ГК и др. ).
С оглед на изложеното, с исканите и предприети изпълнителни
действия пет годишният давностен срок е бил последователно прекъсван в
рамките на воденото изпълнително производство по отношение на длъжника,
поради което и предявеният иск е неоснователен.
Неоснователни са доводите на въззивника, че налагането на запори,
които не са довели до реален запор не прекъсват давността. По
изпълнителното дело са налични писма от някои от банките, че длъжникът е
нямал налични парични средства в откритите при тях банкови сметки.
Обстоятелството дали е имало или не наличност по банковите сметки е без
значение за правния ефект на запора – той се счита за наложен, а само
изпълнението му зависи от наличието на суми по сметките. Съгласно т. 10 на
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г.
на ОСГТК, ВКС, кредиторът трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес, внасяйки съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи. От това следва, че и неуспешните изпълнителни действия, които не
са довели до реално събиране на имущество на длъжника, също
представляват предприемане на действия по принудително изпълнение и
прекъсват давността. Дали вземането, върху което се налага запор,
действително съществува и може ли да бъде събрано не са обстоятелства,
които водят до невалидност на процесуалните действия на кредитора, а само
до тяхната безрезултатност. Същите демонстрират ясната воля на взискателя
за събиране на вземането и са действия в тази посока, които прекъсват
давността. Ако се приеме противното, а именно – че само резултатните
изпълнителни действия могат да прекъснат давността, би било налице
противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция
за бездействието на кредитора, а не за невъзможността за събиране на
вземането.
Налагането на запор върху несеквестируемо имущество на длъжника
действително е незаконосъобразно, но това е неотносимо за факта на
наложения запор, респ. за прекъсването на давността. Опис на движими вещи
6
не е насрочван по процесното изпълнително дело, поради което доводите в
жалбата в тази връзка не следва да се обсъждат.
С оглед на изложеното, доводите във въззивната жалба са
неоснователни, като поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция
с тези на първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1
ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
съобразно извършената от юрисконсулт дейност в настоящата инстанция,
въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20068319 от 22.11.2022 г.,
постановено по гр. д. № 13388 по описа за 2021 г. на СРС, 44 състав.
ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН ********** да плати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* сума в размер 100 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7