Решение по дело №845/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

Номер на акта: 260029
Дата: 5 февруари 2021 г. (в сила от 5 февруари 2021 г.)
Съдия: Димитър Пандалиев Бозаджиев
Дело: 20205200500845
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 декември 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

№ 260029        05.02.2021г., гр. Пазарджик

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание  на двадесети януари две хиляди двадесет и първа година:

                                                   

                                                                                                     Председател: Минка Трънджиева

                                                                                                                     Членове: В. Маратилов

                                                                                                                                     Димитър Бозаджиев

 

в присъствието на секретаря Лилия Кирякова, като разгледа докладваното от съдията Бозаджиев в.гр.д.№845 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното :   

 

         Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №260099/29.09.2020г., постановено по гр.д.№4072/2019г. по описа на РС- Пазарджик е признато в отношенията между страните, че Г.П.Б., с ЕГН ********** ***, дължи на Л.П.К., с ЕГН ********** ***, сумата от 1440лв., представляваща незаплатен наем за ползване на метален павилион за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда- 05.08.2019г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3183/2-19г. по описа на РС- Пазарджик.

Осъдена е Г.П.Б., с ЕГН ********** ***, да заплати на Л.П.К., с ЕГН ********** ***, разноски в исковото производство за държавна такса в  размер на 28,80лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 340лв., както и разноските по ч.гр.д.№3183/2019г. по описа на РС- Пазарджик за държавна такса в размер на 28,80лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 200лв.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от Г.П.Б., чрез пълномощника си адв.П.М. ***.

Твърди се, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, поради нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които в своята съвкупност водят до абсолютна порочност на обжалваното решение.

Сочи се, че видно от обстоятелствената част на исковата молба, претенциите на ищеца към жалбоподателката са в качеството й на Едноличен търговец под фирма ЕТ „Д.- Г.Б.“, а осъдителното решение е постановено спрямо нея като физическо лице.

Приема се, че в случая, като физическо лице Г.Б. не притежава качеството на пасивно легитимирана страна по спора, поради което предявения срещу нея иск се явява недопустим и делото е следвало да се прекрати, каквото искане е направено още с отговора на исковата молба.

Твърди се, че за претендираният от ищеца период- 01.11.2017г.- 30.04.2019г. не е налице валидна облигационна връзка между ответницата и ищеца, тъй като първата  е собственик на преместваемия павилион, за който ищецът претендира наем, който е закупен от него с Договор за покупко- продажба на преносим павилион от 11.03.2009г., нотариално заверен рег.№145/11.03.2009г. от Нотариус Д.А., с рег.№595,, РС- Пазарджик.

Сочи се, че не е сключван с ищеца „договор за наем, договорен като неформален“, тъй като липсва обект, който да е собственост на ищеца, който да е нает, още повече, че закона изисква за действителността на такъв договор писмена форма, а когато е за срок повече от една година- нотариално заверена форма.

Твърди се, че е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален нотариално заверен удостоверителен документ, доказващ собственическите права на жалбоподателката върху павилиона.

Искането е за обезсилване изцяло, като недопустимо обжалваното решение. Алтернативно да се отмени същото, като неправилно, като се върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционният съд.

Отново при условията на алтернативност се иска да се признае за установено, че жалбоподателката Г.П.Б. не дължи сумите за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№3183/2019г. по описа на РС- Пазарджик.

Моли се за присъждане на разноските за двете инстанции.

         В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- Л.П.К., чрез пълномощника му адв.В.Л. ***.

         Твърди се в същият, че оплакванията в жалбата се явяват необосновани и несъстоятелни. В този смисъл се сочи, че съображенията в тази жалба се покриват почти изцяло с представения по делото писмен отговор от ответницата Г.П.Б., чрез нейния защитник адв.М..

         Сочи се, че в съдебно заседание на 31.01.2020г. е одобрен окончателен изготвения проект на доклад, обективиран с Определение №3594/06.12.019г. по делото и пълномощника на ответницата не е възразил по него, нито след това е ангажирал някакви доказателства за защита на неговата теза и твърдения в жалбата.

Искането е за потвърждаване на обжалваното решение с присъждане на направените разноски.

В съдебно заседание, жалбоподателката Б., се явява лично и с пълномощника й адв.М.. От страна на последния се поддържа подадената въззивна жалба, като се поддържат направените искания с нея.

В тази връзка излага съображения.

         Ответникът по жалбата- Л.П.К., редовно призован не се явява. Същият се представлява от упълномощеният от него адв.Л., който оспорва подадената въззивна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение. Моли за потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.

Моли за присъждане на разноските по делото, пред настоящата инстанция.

         Пазарджишкият окръжен съд, съобразявайки правомощията си визирани в чл.269 от ГПК, провери изцяло валидността на обжалваното решение, неговата допустимост, а по останалите въпроси с оглед изложеното във въззивната жалба, прие за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по повод на подадена искова молба от страна на Л.П.К. против Г.П.Б. с която е предявил иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.232, ал.1 от ЗЗД.

Твърди се от страна на ищецът по делото, че е предоставил за временно ползване под наем на ответницата Г.П.Б. движима вещ, представляващ метален павилион с площ от 12кв.м., монтиран върху общинска земя на територията на Градския пазар в гр.Пазарджик. В него ответницата в качеството на едноличен търговец извършвала търговска дейност- продажба на стоки за широко потребление.

Визира, че между страните било уговорено, че наемателката ще заплаща за своя сметка всички консумативни разходи, например за ток, текущи ремонти, такса смет и други, както и месечния наем. Договорът за наем бил прекратен на 01.05.2019г., когато ответницата върнала на ищеца ключовете за павилиона.

Твърди се, че ответницата не била заплатила дължимия наем за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г. в размер на 1 440лв. или по 80лв. на месец. В тази връзка, с нотариална покана ответницата била поканена да заплати дължимия наем, но без резултат.

Сочи се, че за вземането ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, против която постъпило възражение от длъжника.

Искането е да бъде установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищецът сумата от 1 440 лв., представляваща дължимия наем за павилиона за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г. или за 18 месеца по 80лв. на месец, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда- 05.08.2019г., до окончателното изплащане.

В срокът по чл.131, ал.1 от ГПК от страна на ответницата Г.П.Б. е постъпил писмен отговор. В него се приема, че исковата молба е нередовна, тъй като от обстоятелствената й част остава неясно, какъв точно договор за наем се претендира от ищеца, кога и къде е сключен, за кой обект, при какви условия и за какъв срок.

Моли се исковата молба да бъде оставена без движение и да бъде указано на ищеца да отстрани тези нередовности в исковата молба. Счита, че претенцията следва да е насочена към едноличния търговец, а не към нея като физическото лице, което прави иска недопустим, а производството следва да бъде прекратено.

По същество се приема, че предявения иск е неоснователен.

Признава се, че до 10.03.2009г. в качеството си на ЕТ „Д.-Г.Б.“ е ползвала под наем метален павилион, собственост на ищеца, но с договор за покупко-продажба от 11.03.2009г. ищецът й е прехвърлил собствеността върху него.

Твърди, че в качеството на собственик на павилиона, като едноличен търговец е кандидатствала пред Община Пазарджик за предоставяне на общински терен за разполагане: на павилиона и след предоставянето на терена заплащала ежемесечно дължимата такса.

Оспорва се съществуването на валидна облигационна връзка по договор за наем с ищеца през процесния период, тъй като след 11.03.2009г. ищецът не е бил собственик на павилиона, а и законът изисквал писмена форма на договора за наем, а ако е със срок над една година- нотариално заверена форма.

Признава, че след придобиване на собствеността върху павилиона добрите й търговски отношения с ищеца продължилили и е заплащала на ищеца различни по размер суми, но не на основание договор за наем.

Искането е за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

От фактическа страна, съдът приема за установено от следното:

Видно от Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с вх.№19211/05.08.2019г. се установява, че ищецът Л.П.К. е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу ответника Г. п. Б., в качеството й на длъжник.

Видно от издадената от районния съд, Заповед №1814 от 05.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е разпоредено ответникът- длъжник да заплати на ищеца- заявител и кредитор сумата от 1440лв.- главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда- 05.08.2019г., до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по делото в размер на 28,80лв.- ДТ и 200лв.- адвокатско възнаграждение.

Посочено е, че вземането произтича от дължими и неизплатени суми от длъжника Г.П.Б. /като наемател/ на Л.П.К., като /наемодател/ на помещение- метален павилион в гр.Пазарджик за 18 месеца по 80лв. за времето от 01.11.2017г. до 30.04.2019г.

 От Възражение с вх.№26210/22.11.2018г. се установява, че срещу така издадената заповед от страна на ответника Б. е направено възражение в законния двуседмичен срок по чл.414, ал.2 от ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, като е посочено, че е собственик на помещение- метален павилион.

Видно от Договор за покупко- продажба на преносим павилион- л.26 се установява, че на 11.03.2009г. между страните по делото е реализирана продажба по силата на която, Л.П.К. е продал на Г.П.Б.- павилион, подвижен, метален с площ от 12 кв.м. за сумата от 1000лв., платима в срок от10 месеца на равни месечни вноски, възлизащи на 100лв. месечно,

Видно от Спровка от ТРРЮЛНЦ- л.23 се установява, че ответницата е регистрирана в ТРРЮЛНЦ и осъществява търговска дейност като ЕТ „Д.- Г.Б.“.

От Проект- л.25-26 относно Обект: Преместваемо съоръжение- павилион за търговия с промишлени стоки в терен №2, кв.254, гр.Пазарджик се установява, че възложител е ЕТ „Д.- Г.Б.“***- л.48, че със Заповед №2508/22.12.2009г. на Кмета на Община Пазарджик и Разрешение за поставяне №07/25.01.2011г. на Главен архитект на Община Пазарджик е предоставен общински терен, с площ от 14кв.м., находящ се в кв.1254 по плана на гр.Пазарджик, Община Пазарджик за поставяне на преместваемо съоръжение за търговия на закрито- павилион, за срок от 5 години, считано от датата на издаване на разрешение за поставяне на Г.П.Б., в качеството й на ЕТ „Д.- Г.Б.“. Посочено е, че преместваемото съоръжение- павилион е собственост на Г.П.Б..

Посочено е също така, че със Заповед №282/18.02.2019г. на Кмета на Община Пазарджик и Разрешение за поставяне №07/19.02.2019г. на Главен архитект на Община Пазарджик, последно е удължен с 3 години срока на ползване на гореописания общински терен.

Визирано е, че със Заявление с вх.№38-00-89/14.05.2019г. до Общинска администрация Пазарджик, Г.П.Б., в качеството й на управител на ЕТ“Д.- Г.Б.“ се е отказала от ползвания общински терен.

Видно от шест броя разписки приложени по делото се установява, че на 17.02.2016г. лицето П. е получила от Г.П. сумата от 80лв., на 17.03.2016г. - сумата от 80лв., на 16.04.2016г.- сумата от 80лв., на 21.12.2016г.- сумата от 80лв., на 24.02.2017г.- сумата от 80лв. и на 12.04.2017г.- сумата от 160лв. Посочено е във всички тях, като основание за плащане: „за павилиона“.

В показанията си св.К.Т. П. визира, че ищецът притежавал павилион, който се намирал на пазара и в него заедно със сестра му продавали керамика. В един момент прекратили тази дейност, тъй като била нерентабилна като отдали павилиона под наем. От 2007- 2008г. наемател била ответницата.

Сочи, че първоначално последната заплащала месечен наем в рамките на 120лв. През 2009г. се наложило да се плаща на общината наем за мястото, върху което бил поставен павилионът, поради което твърди, че страните са се споразумели, ищецът да прехвърли на ответницата собствеността върху павилиона, за да може тя да плаща наема за терена. Павилионът в действителност не сменил собствеността си. Само по документи се водело, че е на ответницата, а всъщност ищецът останал собственик и ответницата продължила да му плаща месечен наем. Тъй като ищецът често отсъствал от града, помолил свидетелката да получава наема. След като го получила, тя го пращала със запис или покривала с него някакви задължения. За плащанията ответницата издавала квитанции, на които двете се подписвали. Квитанциите били от кочан и били съставяни от ответницата. В края на 2015г. или началото на 2016г. общината увеличила наема на терена и ответницата помолила ищеца да намали наема за павилиона. Тогава се споразумели да плаща по 80лв. на месец. В началото ответницата плащала редовно наема, но през 2018-2019г. оборотите й спаднали и започнала да се затруднява с плащането. Ето защо същата помолила свидетелката да отложи плащането с десет или двадесет дни, като в един момент спряла да плаща. Така се натрупали задължения за над 1000лв.

Свидетелката твърди, че ответницата никога не била заявявала, че павилионът е неин и затова да е отказвала да плаща наем. През пролетта на 2019г. ищецът продал павилиона на трето лице, което го преместило на друго място. Една седмица преди това ответницата доброволно изнесла стоката от павилиона и предала ключовете на ищеца. Не се отрича от същата, че подписите в долния десен ъгъл на разписките за плащане, намиращи след думите „подпис“, са нейни.

Сочи, че уговорките между страните за наема били устни. Писмени документи не били съставяни.

         При тези данни, настоящата инстанция от правна страна намира следното:

В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен състав извърши проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С оглед на извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и с оглед обхвата на обжалването допустимо.

Подадената въззивна жалба, в случая се явява основателна.

В тази насока следва да се посочи, че въззивният съд приема, че предявения установителен иск с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД за съществуване на вземане за наемна цена по договор за наем на движима вещ е недоказан и неоснователен.

Не може да има спор, че за да е основателен процесния предявен иск, следва да се установи, че между страните съществува: валидно облигационно правоотношение по договор за наем на движима вещ- метален павилион с площ от 12кв.м. и ищецът- наемодател да е изпълнил задължението да предостави вещта за ползване на ответника- наемател.

Договорът за наем на движими вещи е двустранен, неформален и консенсуален. За сключването му е достатъчно страните да са постигнали съгласие по всички съществени елементи на договора, а именно наетата вещ и наемната цена. За съществуването на наемното правоотношение не е необходимо спазване на писмена или друга форма на договора. Ето защо няма пречка същият да бъде сключен устно, щом страните са се споразумели относно вещта и цената.

Първоинстанционният съд е приел, че за да установи възникналото между страните облигационно отношение по договор за наем ищецът е ангажирал писмени доказателства, а именно: разписки за платени суми, и гласни доказателства - показанията на свидетелката П..

Действително от приетите по делото разписки се установяват извършвани плащания на суми в размер на по 80лв. през месеците февруари, март, април и декември 2016г. и месец февруари 2017г. и на сума в размер на 160лв. през месец април 2017г. Следва да се отбележи, че основанието за тези плащания във всички разписки е отразено „павилион“.

Не се спори, че тези суми са получени от св.Катя П..

Независимо от така констатираното следва да се приеме, че тези доказателства не установяват наличието на облигационна връзка между страните по делото, касаеща наличен договор за наем на метален павилион.

Основанието за този извод, настоящата инстанция извежда от приетия по делото и неоспорен от страна на ищеца Договор за покупко- продажба на преносим павилион, нотариално заверен с рег.№145/11.03.2009г. от Нотариус Д.А., с рег.№595.

От този договор безспорно се установява обстоятелството, че собственик на процесния метален павилион от 11.03.2009г. се явява именно ответницата Б., която го е закупила по надлежния ред, а не ищецът.

Дори и преди тази година, последната да е била наемател и да е плащала наемна цена, то впоследствие тя е станала пълноправен собственик на този обект. Доказателства които установяват, че същата надлежно се легитимира като собственик на този преносим павилион са изразени в приетите по делото препис от Технически проект за преместваем павилион, надлежно одобрен от Община Пазарджик. В тази връзка е и Писмо на Община Пазарджик от 2019г., където също е отразено кой е собственика на процесния обект и че на него е предоставен общински терен именно в качеството й на собственик.

Всички тези доказателства нито са оспорени от ищцовата страна, нито са оборени от ангажираните от последната доказателства. В този аспект, следва да се посочи, че в разписките приложени по делото за плащане на парични суми се визира само „за павилион“ без каквато и да е конкретика, дали е за изплащане на продажната цена или е за плащане на наем.

Относно показанията на св.П., в излаганите от нея данни също не се опровергава, както наличието на сключен договор за продажба между страните по делото, нито, че ответницата не е осъществявала собственически правомощия върху металния павилион. Твърденията й, че павилионът в действителност не е сменял собствеността, само по този документ /договора за продажба/, при наличие на писмен договор с нотариална заверка на подписите определено не могат да бъдат споделени, тъй като те противоречат на неоспорени документи установяващи чия е собствеността.

Това, че същата констатира установено връщане на ключове и че налице последваща продажба за този павилион също не е достатъчно основание за промяна на изводите за това кои е собственика. В тази насока не са и ангажирани доказателства, които да потвърдят изложеното от нея и да оборят цитирания по- горе договор за покупко- продажба от 2009г.

С въззивната жалба е направено възражение в насока на недопустимост на исковата молба, последицата което да е основание за искане за обезсилване на решението, като недопустимо. В случая, то следва да бъде прието за неоснователно, тъй като не са допуснати твърдените нарушения, тъй като ответника е надлежна страна- физическо лице и срещу него е предявен допустим иск.

С оглед гореизложеното и несподеляне на изводите на първоинстанционният съд, които са му дали основание да уважи предявения иск, то настоящата въззивна инстанция приема, че обжалваното решение следва да се отмени изцяло, включително и за присъдените разноски. В последица от това следва да се отхвърлят предявените искове.

С оглед този изход на делото, в тежест на ищцовата страна следва да се присъдят и претендираните от страна на Г.П.Б. в общ размер на 1028,50лв., от които пред първата инстанция в размер на 500лв.- адвокатски хонорар, а пред въззивната инстанция в общ размер на 528,50лв, от които 500лв.- адвокатски хонорар и 28,50лв.- ДТ.

         Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд                   

Р   Е   Ш   И  :

        

ОТМЕНЯВА изцяло Решение №260099/29.09.2020г., постановено по гр.д.№4072/2019г. по описа на РС- Пазарджик, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.П.К. ***, с ЕГН **********, против Г.П.Б. *** иск, с правно основание чл.422, във връзка с чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, с която се иска да се приеме за установено, в отношенията между страните, че Г.П.Б., с ЕГН ********** ***, дължи на Л.П.К., с ЕГН ********** ***, сумата от 1440лв., представляваща незаплатен наем за ползване на метален павилион за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда- 05.08.2019г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3183/2019г. по описа на РС- Пазарджик, като неоснователен.

ОСЪЖДА Л.П.К. ***, с ЕГН **********, да ЗАПЛАТИ  на Г.П.Б. *** направените от последната съдебно- деловодни разноски в общ размер на 1028,50лв., от които пред първата инстанция в размер на 500лв.- адвокатски хонорар, а пред въззивната инстанция в общ размер на 528,50лв, от които 500лв.- адвокатски хонорар и 28,50лв.- ДТ.

Решението не подлежи на касационно обжалване.                                                

 

 

      

     Председател:                                

 

 

 

 

                                                   Членове:1.                     

 

 

 

 

                                                                    2.