№ 181
гр. Сливен, 26.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и шести
юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. М. Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря ИЛКА Й. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от Стефка Т. М. Маринова Въззивно гражданско
дело № 20232200500258 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №148/22.06.2023г. по гр.д.
№442/2023г. на Н. районен съд, с което са постановени мерки за защита по реда на
ЗЗДН по отношение на С. Е. Е. – Х. за извършен от нея на 27.04.2023г. в гр. Н.З. акт на
домашно насилие спрямо М. П. Г. и малолетното дете Б. П. Х., представлявана от
нейния баща и законен представител П. С. Х., изразяващ се в психическо и физическо
домашно насилие по отношение на молителката М. Г. и психическо и емоционално
домашно насилие по отношение на малолетната Б. Х., изразяващи се в активни
действия, които поставят в пряка и непосредствена опасност здравето им, както следва:
задължаване на С. Е. Е. – Х. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо
М. П. Г. и П. С. Х. като баща и законен представител на малолетното дете Б. П. Х.;
забрана С. Е. Е. – Х. да приближава малолетното дете Б. П. Х., представлявана от
нейния баща и законен представител П. С. Х., на по-малко от 30 метра, жилището й,
детската градина и местата й за социални контакти и отдих, за срок от 18 месеца,
считано от влизане в сила на решението. С Решенето е наложена глоба на С. Е. Е. – Х.
в размер на 600лв. и същата е осъдена да заплати държавна такса по сметка на НЗРС в
размер на 30 лева. Присъдени са разноски на молителите в размер на 1200лв.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство С. Е.
Е. – Х. изцяло.
1
Във въззивната жалба въззивницата С. Е. Е. – Х. чрез пълномощника си адв. А.
Н. посочва, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Счита, че извода на районния съд за доказан конкретен акт на домашно насилие,
осъществен от нея, е неправилен, като мотивите на съда били противоречиви. На първо
място посочва, че в диспозитива на решението е постановено въздържане от домашно
насилие спрямо бащата на малолетното дете П. Х., който не е страна в производството,
но не и спрямо самото дете Б., но е постановил ответницата да не доближава детето Б..
Налице било противоречие между диспозитива на решението и издадената заповед за
защита. Диспозитива на решението бил недопустим и не ставало въпрос за ЯФГ. На
следващо място посочва, че решението било немотивирано, състояло се от копирани и
преписани искова молба, отговор и свидетелски показания. Не било ясно каква
фактическа обстановка съдът е приел за установена, като била преписана тази от
исковата молба. Не приема извода на съда за липса на противоречия в свидетелските
показания. Счита, че показанията на двете свидетелки били заинтересовани и
съдържали неверни факти и обстоятелства. Вторият съставен протокол за срещата на
27.04.2023г. бил оспорен от тях като недопустимо доказателство и като антидатиран.
Посочва, че свид. Б. ако е станала свидетел на осъществен акт на домашно насилие
спрямо детето, е следвало веднага да уведоми началника си и да бъдат предприети
необходимите действия за защита на детето, а тя не сторила това. Поради това
въззивницата счита, че свид. Б. не е била свидетел на описаното от нея и не е
предприела нищо, а едва по-късно е съставила втория протокол, за да се защити от
нападки срещу самата нея. Счита, че от показанията на свид. Й., които анализира
обстойно, се установило, че ставало въпрос за инсценировка и съзнателно предизвикан
скандал от страна на нея и М. Г.. Нали била съзнателно предизвикана нейна реакция,
целта била нейното избухване. За този риск бил уведомен съда по бракоразводното
дело. Въззивницата твърди, че е налице обикновен битов скандал. Нейното поведение
било насочено към отнемане на телефона на М. Г., за да спре да снима, като не бил
насочен към физическото здраве на същата, не бил насочен да причини увреждане или
болка. Хванала й ръката и дръпнала телефона. Без значение било дали Г. снимала,
въззивницата била убедена в това. Дърпането било всъщност дърпане на самия
телефон. Повече били репликите, които си разменили. На следващо място
въззивницата заявява, че дори и да има осъществен акт на домашно насилие по
отношение на М. Г., то такъв по отношение на детето Б. нямало. Детето не е възприело
нанасяне на удари и дърпане между двете, тъй като те са били зад детето, което било
успокоявано в този момент от свид. Б.. От друга страна наложените мерки следвало да
бъдат съобразени с интереса на детето, като наложената мярка за забрана
доближаването му за срок от 18 месеца била недопустима и незаконосъобразна. От
свидетелските показания се установило, че тя веднага е започнала да успокоява детето,
което не било отчетено от районния съд. Съдът не преценил факта, че майката няма
2
никакво агресивно поведение спрямо детето и не е имала такова никога. Режимът за
свиждане в присъствието на социален работник и на бабата не бил в интерес на детето.
Бабата била двигател на всички дела и развода. На съда били известни мерките на
контакти с децата, непълноценното общуване, наличието на родителско отчуждение и
въпреки това наложил ограничителни мерки за срок от 18 месеца. Тази мярка само
наказвала детето. Съдът не изложил мотиви в какво се състои опасността за детето от
контакта с майката, с какво тя застрашава живота и здравето му. С решението си съдът
само задълбочавал конфликта и отчуждението у детето и не е в негов интерес.
Раздялата повече от една година без нормални отношения и общуване било вредна и
опасна за детето, като настоящото решение само задълбочавал проблема. С оглед
изложеното, въззивницата моли съда да отмени обжалваното решение и издадената
заповед за защита, като неправилни и незаконосъобразни и да постанови ново, с което
за отхвърли молбата за защита. Алтернативно, в случай, че съдът приеме осъществен
акт на насилие, моли да отмени наложените мерки за защита по отношение на Б. Х..
Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК са постъпили два отговора на въззивната жалба,
подадени от насрещната страна – молителите в първоинстанционното производство М.
П. Г. и Б. П. Х., представлявана от своя баща и законен представител П. С. Х.,
отговарящи на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Единият е от пълномощника
адв. С., а втория отговор – от пълномощника адв. М..
С отговора на въззивната жалба, подаден от молителителите в
първоинстанционното производство чрез пълномощника адв. С., се оспорва жалбата
като неоснователна. Въззиваемите намират обжалваното решение за правилно,
законосъобразно и обосновано и молят въззивния съд да го потвърди. Посочват, че
грешката в диспозитива се коригира по реда на ЯФГ, като от мотивите е видна волята
въздържането от домашно насилие да е спрямо детето Б., като е посочено, че именно
спрямо него е осъществен такъв акт. Грешката е избегната в издадената заповед за
защита. Свидетелските показания били подробни, безспорни, непротиворечиви и
логически точни. Нямало събрани доказателства за твърдяната от ответницата
провокация. Нелогични били твърденията, че детето не е възприело физическото
насилие над баба му. За това ясно говорели виковете му. Мерките за контакти на
майката били влезли в сила. Поведението на майката било система от действия,
квалифицирани като домашно насилие. Претендират присъждане на направените по
делото разноски.
С отговора на въззивната жалба, подаден от молителите чрез адв. М. М. отново
се оспорва въззивната жалба като неоснователна и се иска потвърждаване на
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Адв. М. посочва, че в случая
3
важното било, че детето Б. отново било подложено на психически и емоционален
тормоз, причинен от майка й, която в присъствието на детето е проявила физическа
агресия и неконтролируема ярост спрямо хората, които са значими за детето.
Привременните мерки били постановени въз основа на постигната спогодба. Счита, че
акта на домашно насилие спрямо М. Г. бил категорично доказан. Обясненията на
въззивницата целели изопачаване на фактите и не кореспондирали със събрания
доказателствен материал. Анализира показанията на свид. Б. и посочва, че в тях нямало
противоречия и пристрастия. Присъствието на Б. на мястото, където е осъществен акт
на домашно насилие я определяло също като жертва на такова. Реакцията на детето
посочвала, че то е чуло и видяло всичко. Вторият протокол от срещата не бил
антидатиран, не бил с цел защита на социалния работник или в нечий друг интерес.
Свид. Б. потвърдила пред съда удостовереното от нея и в двата протокола, подкрепено
от останалия, събран по делото, доказателствен материал. Претендират се разноските
пред въззивната инстанция.
С въззивната жалба и отговорите не са направени искания за събиране на
доказателства във въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивницата С. Е. Е. – Х., редовно призована, се явява лично и с
процесуален представител по пълномощие адв. А. Н., която поддържа подадената
жалба и моли за уважаването й. Посочва, че не е доказано осъществяване на акт на
домашно насилие и моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и
да постанови ново, с което да отхвърли молбата за защита. Евентуално моли
въззивният съд да редуцира наложените мерки за защита, като отмени тези по
отношение на детето Б.. Развива подробни съображения относно неправилността, в
нарушение на интересите на детето, на наложената мярка за закрила по отношение на
малолетната Б.. Посочва, че районният съд неправилно е присъдил разноски за двама
адвокати, в нарушение на правилото на чл.78, ал.1 от ГПК.
Въззиваемата М. П. Г., редовно призована, в съдебно заседание не се явява.
Въззиваемата малолетната Б. П. Х., се представлява от своя баща и законен
представител П. С. Х.. Двете въззиваеми се представляват от процесуални
представители по пълномощие - адв. С. и адв. М., които оспорват въззивната жалба
като неоснователна. Поддържат изложените в депозираните отговори съображения.
Развиват подробни аналогични такива. Молят съда да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендират
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. По отношение на
разноските за първата инстанция посочват, че присъдените разноски са не на един, а на
двама молители.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
4
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269
от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
Във връзка с възраженията за недопустимост, изложени във въззивната жалба по
отношение на постановената мярка за защита, изразяваща се в задължение от
въздържане от домашно насилие, като постановена по отношение на лице, което не е
страна в производството, следва да се посочи, че въззивният съд ги намира за
неоснователни.
Анализирайки мотивите и диспозитива на съдебното решение съдът намира, че в
тази част е допусната очевидна фактическа грешка, тъй като ясно и недвусмислено в
мотивите районният съд е приел, че е осъществено домашно насилие не само спрямо
първата молителка М. П. Г., но и спрямо малолетното дете Б. П. Х.. Този правен извод
е залегнал в първия диспозитив на решението, с който се приема извършения акт на
домашно насилие и се предприемат мерки за закрила спрямо двете молителки. Втората
молителката – малолетното дете се представлява в процеса от своя баща и законен
представител П. С. Х.. Действително във втория диспозитив, посочващ първата
наложена мярка – въздържане от извършване на домашно насилие, съдът е пропуснал
името на детето Б. П. Х. след посочване на това на първата молителка и преди
посочване на неговия процесуален представител – баща му П. С. Х., но това видно от
волята на съда в мотивите и останалата част от диспозитива на решението е ОФГ.
Няма воля да се наложи мярка за защита спрямо П. С. Х., който участва в процеса само
като процесуален представител по закон на втората молителка.
Тази ОФГ следва да се отстрани от допусналият я първоинстанционен съд, но не
влияе върху произнасянето на въззивната инстанция по спора.
Следва да се посочи, че тази ОФГ не е допусната в издадената на база
решението заповед за защита.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, което е обжалвано изцяло, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно по отношение на
наложените мерки за защита спрямо детето Б. П. Х..
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд относно
5
осъществяването на акт на домашно насилие от страна на ответницата по молбата
спрямо двете молителки, които изводи са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни
правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания относно неосъществяването на
акт на домашно насилие са неоснователни.
Искането за защита е подадено от две молителки и е насочено спрямо лице,
измежду тези, посочени в разпоредбата на чл.3, т.7 от ЗЗДН – спрямо лице, с което
първата молителка М. П. Г. се намира в родство по сватовство /снаха/ и по чл.3, т.4 от
ЗЗДН – спрямо възходящ, по отношение на втората молителка Б. П. Х. /ответницата по
молбата й е майка/.
Разгледана по същество молбата за защита е основателна.
От събраните пред районния съд писмени и гласни доказателства, ценени в
тяхната съвкупност, се установява по безспорен начин твърдения от молителката М. П.
Г. факт на осъществено на 27.04.2023г. около 15,00 – 15,10 часа домашно насилие по
отношение на нея от страна на снаха й С. Е. Е. – Х. /бракоразводния процес между
ответницата и сина на първата молителка не е приключил с влязъл в сила съдебен акт/,
явяващ се акт на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗДН, изразяващо се във
физическо и психическо насилие – агресивен опит да изтръгне телефона на
молителката Г. от ръцете й, силно стискане и опъване на ръцете, дърпане на телефона,
съпроводено с обвинения, че я снима и записва и викове „Полиция!“.
Извършването на тези агресивни действия било в присъствието на втората
молителка – малолетното дете Б. П. Х., което неистово се разпищяло, като викало към
майка си: „Не пипай баба ми…“, „Не вземай телефона на баба ми…“, „Не искам
полиция, не искам полиция…“, хванало се с две ръце за главата, запушвало си ушите,
плачело силно и продължило да вика „Не пипай баба ми, не пипай баба ми…“
Извършените от ответницата по молбата действия се установят по категоричен и
безспорен начин от приетите и кредитирани от районния и от въззивния съд писмени и
гласни доказателства.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба относно свидетелските
показания, следва да се посочи, че въззивният съд кредитира показанията и на двете
допуснати до разпит свидетелки, като безпротиворечиви, взаимно допълващи се,
подкрепящи се от останалия събран по делото доказателствен материал, дадени от
лица, които са непосредствени свидетели на случилото се. Показанията отразяват
преките, непосредствени впечатления на двете свидетелки. Съдът не споделя
6
възраженията за тяхната заинтересованост. Напротив, съдът счита, че те са дадени от
лица, незаинтересовани от изхода на спора. Показанията подкрепят описаното и в
представените декларации по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. Изложеното в тях не се опровергава
от събрания по делото доказателствен материал. Напротив, изцяло е подкрепено от
установеното с останалите събрани по делото доказателствени средства. Съдът не
констатира противоречия в показанията на свидетелите.
Твърденията на въззивницата за инсценировка, предизвикателство от страна на
М. Г. и свид. Й., за да избухне неконтролируемо, с цел злепоставянето й, са недоказани.
Ответницата не е ангажирала доказателства, оборващи твърденията на молителките и
установяващи, дори и косвено нейните твърдения. Налице е процесуално поведение на
отричане, без ангажиране на надлежни доказателства относно оборване, опровергаване
доказателствената теза и доказателствените средства на молителките. Доказателства,
които опровергават твърдяното от молителите и установено от останалия събран по
делото доказателствен материал, няма ангажирани, нито такива, които да разколебават
извода за осъществен акт на домашно насилие.
По отношение на оспореното писмено доказателство – втория протокол от
проведената на 27.04.2023г. среща, описващ всъщност случилото се след приключване
на срещата между ответницата и детето по привременния режим на лични контакти,
следва да се посочи, че е оспорено съдържанието и датата на съставянето му, но
същото е неуспешно. От останалите, събрани по делото доказателства, в т.ч.
показанията на свид. Б., се установява че съдържането на протокола, имащ характер на
докладна, отговаря на възприятията на съставилият го социален работник. Не е
установено датата на съставянето му да е различна от посочената в него. Протоколът е
приложен към преписката на ДСП – Н.З. по работата с детето Б. Х..
Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, настоящият състав
споделя напълно извода на първоинстанционния съд за безспорно упражнен спрямо
молителката М. Г. акт на домашно насилие, изразяващ се във физическо и психическо
насилие.
Въззивният съд счита също, че се установява и осъществено емоционално
насилие спрямо втората молителка – малолетната Б. Х., доколкото съгласно
разпоредбите на ЗЗДН за насилие срещу малолетно дете, се счита не само извършеното
такова пряко срещу него, но и всяко насилие извършено в негово присъствие – чл. 2 ал.
2 от ЗЗДН.
При емоционалното насилие има въздействие върху психиката на жертвата, като
се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния
спектър и безусловно такова отражение на действията на въззивницата – ответница се
наблюдава при детето, присъствало при упражняване на акта насилие спрямо баба му
– първата молителка. Съдът не споделя възраженията на въззивницата, че детето не е
7
възприело дърпането, въобще физическия контакт между нея и първата молителка, тъй
като това е станало зад гърба му. Това твърдение е оборено от показанията на двете
свидетелки и от отразеното в докладната – втория протокол от проведената среща.
Категорично и двете свидетелки заявяват, че детето е възприело действията на майка
си, изплашило се е от тях, изпаднало в паника при чуването на думите „Полиция“,
произнесени от ответницата, свило се е на пода и започнало неудържимо да пищи.
Установи се, че е викало „Не пипай баба ми…“, „Не вземай телефона на баба ми…“,
което потвърждава, че детето безспорно е възприело цялостното поведение на
ответницата, всички нейни действия спрямо молителката М. Г..
Поради това, съдът приема, че спрямо детето Б. е осъществен акт на
емоционално насилие.
От данните по делото не може да се изведе заключение за упражнявано
психическо насилие. То представлява въздействие върху психиката на жертвата, с
което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като
„непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно
или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове
или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и
психологическата цялост на друго лице.” Тоест, психическото насилие се изразява в
това, че едно лице, чрез начина, по който се отнася спрямо друго, предизвиква
попадането на последното в състояние на психологическа травма, от рода на депресия
или пост-травматичен стрес. Такова в случая спрямо детето Б. не е установено.
Така констатираното поведение на майката, видно от събраните по делото
доказателства, в т.ч. предходните дела по ЗЗДН, има своя генезис в отношението й към
нейния съпруг, оттам и към неговата майка – молителката М. Г., които са основно
предмет на висящото между страните бракоразводно дело и няма да се изследват в
настоящото производство. Те обаче неминуемо дават отражение и върху психиката и
емоционалното състояние на децата, в случая детето Б.. Родителите и техните роднини
следва да се замислят за това отражение спрямо децата, да променят поведението и
нагласите си, с цел защита на висшия интерес на децата, родени от брака. Не следва
ответницата да допуска в присъствието на детето, респ. децата си, емоционални в
агресивния спектър реакции, които безспорно плашат едно дете с още неукрепнала
психика, поставено в ситуация на разпадащо се семейство и ожесточен спор за
родителски права. Не следва де се допуска и синдрома на родителско отчуждение,
съпровождащ този тип изострени отношения между родителите. Следва да се обърне
внимание на страните, че обтегнатите отношения между родителите се отразява
изключително негативно върху децата, които се нуждаят от спокойна среда,
пълноценно общуване и с двамата си родители и техните близки.
С оглед осъщественото насилие спрямо молителките, е налице основание за
8
предприемане на мерки за защита срещу ответницата.
Мерките за защита, които могат да се наложат са изброени изчерпателно в чл.5,
ал.1 от ЗЗДН. Съдът не е обвързан от исканите от молителителите мерки за защита.
Настоящата инстанция намира за подходяща и правилно определена единствено
първата, наложена от районния съд с обжалваното решение мярка - задължаване
извършителя на домашно насилие – ответницата, да се въздържа от извършване на
домашно насилие спрямо всяка една от двете молителки.
Съдът прецени, осъщественото от ответницата домашно насилие, заплахата,
която тя представлява за всяка молителка поотделно и необходимостта от осигуряване
на защита за тях.
Следва да се посочи, че съдът съобрази и обстоятелството, че осъществения акт
не е бил планиран предварително, не е умишлено осъществен, а е инцидентна,
действително бурна и агресивна, реакция на поведение на трето за спора лице /свид. Й.,
която изключила зарядното устройство на ответницата от контакта/, пренесена спрямо
първата молителка М. Г.. Ответницата се е водила от импулсивните си силни
негативни емоции спрямо Г., самовнушенията си /признати и с въззивната жалба/, че е
записвана от Г. при отрицателните си реакции и страха да не се използват против
самата нея във висящия бракоразводен процес с родителски права. Противно на
твърденията във въззивната жалба, както бе посочено, съдът не приема, че това е
извинително и поведението на Е. спрямо свекърва й Г. е оправдано и не представлява
акт на домашно насилие. Напротив, настоящият състав прие, че такъв е осъществен
под формата на физическо и психическо насилие, но мярката за защита по чл.5, ал.1,
т.1 от ЗЗДН, според съда, е достатъчна. Още повече, че в тази насока няма насрещна
въззивна жалба и действа забраната по чл. 271, ал.1, изр. второ от ГПК за влошаване
положението на жалбоподателя.
По отношение на наложените мерки за защита спрямо малолетното дете Б. Х.,
съдът намира за подходяща и съобразена всестранно с висшия интерес на детето също
единствено първата мярка по чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН - задължаване ответницата, да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо малолетното дете. Другата
наложена мярка /забрана за приближаване до детето, жилището му, детската градина и
местата за социални контакти и отдих на разстояние по-малко от 30 метра/ за срока, за
който е наложена - 18 месеца е неподходяща, според настоящия съдебен състав. С тази
мярка всъщност се препятства възможността на ответницата да осъществява
определения й във висящия бракоразводен процес привременен режим на лични
контакти с малолетното /5-годишно/ дете Б., като по този начин не се щади психиката
и емоционалното състояние на детето, а напротив, засилва се опасността от развитие
на синдром на родителско отчуждение. Не следва да се налагат мерки и то за един
продължителен период от време, които ще задълбочат или разрушат окончателно
9
неотменимите и неоценими връзки родител-дете. Това не е в полза нито на детето,
нито на родителите /в т.ч. и на бащата/.
Действително, домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.2 от ЗЗДН има
осъществено спрямо детето, присъствало на осъщественото такова спрямо нейната
баба от страна на майката, но съдът съобразява и преценява неговия изключителен
интерес и права, свързани с поддържане на контакти с двамата си родители и факта, че
майката категорично не представлява непосредствена опасност за детето. Тя никога не
е упражнявала насилие спрямо детето. Негативно върху детето се отразява, както бе
посочено самият конфликт между родителите, който обаче се поддържа и от двете
страни. И двамата родители следва да преосмислят своето поведение и да положат
грижите, от които детето Б. /а и сестра му/ се нуждае, гарантиращи цялостното и
пълноценно развитие. Децата, в частност детето Б., имат безспорно нужда и от двамата
си родители. В изключителен интерес за тях е поддържането на контакти и с двамата.
Поради тази причина и защитавайки правата на детето Б. и неговия
изключителен интерес, съдът намира, че не следва да се налагат мерки, ограничаващи
контактите на майката с детето, от които то безспорно се нуждае, за един
продължителен период от време.
Съдът не споделя извода на районния съд, че майката е оставила детето, докато
то имало нужда от нея и си тръгнала. Напротив, от показанията на свидетелите се
установи, че майката се спуснала да успокоява детето, измила му очичките, опитала се
да го прегърне, но то я отблъсвало. Освен това самият социален работник Б. помолила
майката – ответницата Е. заедно да тръгнат и да оставят детето, за да може то да се
успокои по-лесно, без присъствието на много хора и изнервяща обстановка.
Тръгването на майката не е израз на безразличие спрямо състоянието на детето, а
именно с цел то да се успокои, като остане само с баба си и излезе от провокиралата
състоянието му ситуация. Няма действия на майката, които да са насочени негативно
спрямо детето. Налице е неконтролируема реакция спрямо роднина на бащата, с когото
са в обтегнати отношения, но негативно отношение и поведение спрямо детето няма
констатирани нито в това, нито в предходните производства по ЗЗДН спрямо детето.
Не е доказано майката да представлява заплаха за неговия живот, здраве и възпитание.
Според настоящия състав е необходимо поощряване и подпомагане на
общуването на детето с майката, за да бъде реставрирана очевидно влошената
емоционална и духовна връзка с нея. В противен случай дългосрочните последици
могат да добият крайно неприемливи и вредни за детето измерения, които ще
рефлектират върху живота му.
Поради това налагането на втората мярка за срока, който е приел районния съд
от максималните 18 месеца, се явява неоправдано, ограничаващо възможността на така
необходимия контакт на детето с майка му и в разрез с висшия интерес на детето и
10
няма да постигне целите, заложени от законодателя в ЗЗДН. Недопустимо е
изместването на фокуса на настоящото производство от предмета му, касаещ
конкретен акт на домашно насилие, към въпроси, засягащи друго правоотношение с
предмет упражняване на родителските права.
Съдът намира, че с оглед постигане целите на закона, защита на пострадалото
лице и най-вече за успокояване неукрепналата детска психика и възстановяване на
емоционалното състояние на детето, е достатъчно ограничителната мярка по чл.5, ал.1,
т.3 от ЗЗДН да е за минималния срок, предвиден в закона. В случая обаче, съдът взе
предвид, че в първоинстанционното производство, на 05.05.2023г.
първоинстанционният съд е издал заповед за незабавна защита, т.е. от този момент, в
период от вече почти три месеца, спрямо ответницата С. Е. е наложена
ограничителната мярка по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН, изразяваща се в забрана да
доближава малолетното дете Б., жилището й, детската градина и местата й за социални
контакти и отдих. Поради това, с оглед срока, в който тази забрана е действала, съдът
намира, че мярката е постигнала целта си и е неподходящо и неправилно, с оглед
интереса на детето и изложените по-горе съображения, същата да бъде продължавана.
С издаването на заповедта за защита се преустановява действието на заповедта за
незабавна защита, като се преустановява и въпросната втора ограничителна мярка,
изпълнила своята роля в периода на действие на заповедта по чл.18 от ЗЗДН.
С оглед изложеното, решението на районния съд в частта относно налагането на
втората мярка по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН по отношение на детето Б. следва да бъде
отменено.
В останалата част първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да се потвърди.
На основание чл.5, ал.4 от ЗЗДН съдьт е наложил на ответницата глоба, която е
определена в размер от 600 лева, който е около средния и въззивният съд го намира за
подходящ.
Тъй като обжалваното първоинстанционно решение на практика е изменено от
въззивната инстанция в частта относно наложените мерки за защита, то съдът следва на
основание чл.17, ал.5 от ЗЗДН да издаде нова заповед за защита, като отмени тази,
издадена от първоинстанционния съд. С издаването на заповедта за защита, действието
на заповедта за незабавна защита, издадена от НЗРС се преустановява.
С оглед изхода на спора по основополагащия въпрос – осъществен акт на
домашно насилие, правилно разноските в първоинстанционното производство са
възложени върху ответницата.
Във връзка с възражението за нарушение на разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК
с присъждането на разноски на молителите за двама адвокати, следва да се посочи, че
присъдените разноски за адвокатско възнаграждение действително обхваща размера за
11
двама адвокати /на всеки по 600лв./, но е в полза не на един, а на двама молители.
Следователно, всъщност са присъдени разноски в полза на всеки един от двамата
молители за по един адвокат, като са присъдени общо.
Ответницата - въззивник следва да понесе и разноските пред въззивната
инстанция, като заплати на въззиваемата Б. Х., действаща чрез своя баща и законен
представител П. Х., направените от нея разноски в доказания размер от 600лв. за
платено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Втората въззиваема не е доказала
извършването на разноски във въззивната инстанция и такива не следва да се
присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №148/22.06.2023г., постановено по гр.д.
№442/2023г. по описа на Н. районен съд в частта, с която на С. Е. Е. с ЕГН
********** е наложена следната мярка за защита срещу домашно насилие: забрана да
приближава малолетното дете Б. П. Х. с ЕГН **********, представлявана от нейния
баща и законен представител П. С. Х., на по-малко от 30 метра, жилището й, детската
градина и местата й за социални контакти и отдих, за срок от 18 месеца, считано от
влизане в сила на решението.
ОТМЕНЯ Заповед за защита ...../22.06.2023г., издадена по гр.д.№442/2023г. по
описа на Н. районен съд.
ДА СЕ ИЗДАДЕ нова заповед за наложените мерки за защита от домашно
насилие, съгласно настоящото решение, която подлежи на незабавно изпълнение.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №148/22.06.2023г., постановено
по гр.д.№442/2023г. по описа на Н. районен съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. Е. Е. с ЕГН ********** и адрес: гр.Т., ул.„Г. С.Р.“ № ..... да
заплати на П. С. Х. с ЕГН **********, в качеството му на баща и законен
представител на малолетното дете Б. П. Х. с ЕГН **********, с адрес: гр. Н.З.,
ул.“Г.Д.“ ..... направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 600лв.
Решението е окончателно.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13