№ 3344
гр. София, 26.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110124611 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Г. А. Н. срещу ****, с която са предявени
при условията на обективно евентуално съединяване следните искове за признаване за
установено, че клаузата на чл. 9, ал. 2 от Договор за паричен заем № *****/19.04.2023 г. е
нищожна: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19,
ал. 4 ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – нищожност поради противоречие на
закона и поради неравноправност; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
– нищожност поради накърняване на добрите нрави. Претендират се разноските по делото.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за паричен заем №
*****/19.04.2023 г. за сумата от 1 500 лв., като в чл. 9, ал. 2 е уговорено, че дължи и
възнаграждение в размер на 820.04 лв. за услугата „Динамично плащане“, чието заплащане
е включено към месечните погасителни вноски по кредита. Счита, че клаузата на чл. 9, ал. 2
е нищожна поради противоречие на закона. Поддържа, че тя противоречи на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, защото се касае за такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
като услугата реално дори не й е предоставена. Навежда възражение, че е нарушено и
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото в действителност се касае за допълнителна
печалба за кредитора. Сочи, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, като изтъква, че допълнителната такса се равнява на 55 % от размера на главницата, и
клаузата не е индивидуално уговорена. Възразява, че тя е нищожна и поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като срещу допълнителната такса не е предоставена
каквато и да е услуга, а се цели само допълнителна печалба за кредитора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
1
оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че клаузата на чл. 9, ал. 2 от
договора не урежда скрита възнаградителна лихва, защото допълнителната услуга не е била
задължителна предпоставка за отпускане на кредита, а е предоставена единствено по
желание на ищцата, поради което не подлежи на включване в ГПР. Сочи, че клаузата е
индивидуално договорена, защото присъства в СЕФ. Оспорва противоречието на клаузата с
добрите нрави, като счита, че при тази преценка не следва да се взема предвид
еквивалентността на насрещните престации. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 1252/10.01.2024 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорни
следните обстоятелства: сключването между страните на Договор за паричен заем №
*****/19.04.2023 г. за сумата от 1 500 лв.; реално предаване на заемната сума на ищцата;
включването в съдържанието на договора на чл. 9, ал. 2, предвиждащ задължение за
плащане от ищцата на възнаграждение в размер на 820.04 лв. за услугата „Динамично
плащане“, изразяваща се в осигуряване от кредитора на представител, който да посещава
настоящия адрес на кредитополучателя или друго предварително уговорено с него място,
при условие че то се намира в квартала по настоящия адрес на кредитополучателя, в
рамките на работното време на кредитора, за да извърши кредитополучателят редовно
плащане.
Видно е от представения Договор за кредит № max_*****/19.04.2023 г. /чл. 1, ал. 2/,
че той е сключен при общи условия. Уговорено е отпускане на заемната сума за срок от 9
месеца и 14 дни при ГПР в размер на 49.83 % и ГЛП в размер на 40.64 %, като общо
дължимата сума от ищцата в качеството й на кредитополучател възлиза на 1 745.34 лв.,
платима на 19 погасителни вноски, дължими в периода от 03.05.2023 г. до 10.01.2024 г.,
всяка в размер на 91.86 лв.
Съгласно чл. 5, ал. 8 плащанията по договора се извършват по един от следните
начини: на каса в някой от представителните офиси на кредитора; по банков път – по
банкова сметка на кредитора; на каса в „Изи Пей“; през „Ипей“; на каса на „Фаст Пей“.
Съгласно чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора при кандидатстването си за кредит
кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит
при условията на т. 7.3. от раздел V от общите условия срещу парична сума в размер на
546.63 лв., както и желание да ползва „Динамично плащане“ по своя кредит при условията
на т. 7.4. от раздел V от общите условия срещу сума в размер на 820.04 лв., като тези суми
са дължими на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една
погасителна вноска от погасителния план. Според ал. 3 размерът на общо дължимата по
кредита сума е 3 112.01 лв., като общата погасителна вноска възлиза на 163.79 лв.
Други доказателства по делото не са събрани.
2
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на различни основания на клауза от договор за паричен заем, предвиждаща
задължение за потребителя за заплащане на такса за услуга „Динамично плащане“.
Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. №
196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV
ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете, че те следва да се
разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето
защо първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване
нищожност на клаузата поради противоречието й на закона и поради нейната
неравноправност, и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъде разгледан другият
установителен иск.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4
ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в доказателствена тежест на ищцата е да
установи сключването между страните на Договор за паричен заем № *****/19.04.2023 г. с
посоченото съдържание и твърдяното противоречие на клаузата на чл. 9, ал. 2 със закона,
включително поради нейната неравноправност.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за кредит №
max_*****/19.04.2023 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите
на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
В случая е доказано, че процесният договор е сключен при общи условия. Същите
обаче не са представени по делото, поради което и при липса на изрични уговорки в
договора в какво точно се изразява услугата „Динамично плащане“ съдът приема, че тя се
изчерпва със съдържанието, обявено за безспорно с доклада по делото – осигуряване от
кредитора на представител, който да посещава настоящия адрес на кредитополучателя или
друго предварително уговорено с него място, при условие че то се намира в квартала по
настоящия адрес на кредитополучателя, в рамките на работното време на кредитора, за да
извърши кредитополучателят редовно плащане. При това положение съдът намира, че
съдържанието на услугата „Динамично плащане“ се свежда до уговорен още един начин на
плащане на задълженията на кредитополучателя по договора наред с начините, посочени в
чл. 5, ал. 8. Следователно става въпрос за действия по управлението на кредита, за каквито
кредиторът няма право да събира отделна такса съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ето защо
обсъжданата клауза противоречи на закона – на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
На следващо място, таксата за „Динамично плащане“ е част от общия разход по
кредита за потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежи на
3
включване в ГПР. В случая е очевидно, че тя не е включена в посочения в договора ГПР в
размер на 49.83 %, защото той е определен при обща стойност на плащанията от 1 745.34
лв., включваща само главницата и възнаградителната лихва, а с включването на таксата за
„Динамично плащане“ общата стойност на задълженията по договора възлиза 2 565.38 лв.
Без да се нуждае от специални знания – само при елементарно съпоставяне на сбора от
възнаградителната лихва и таксата за „Динамично плащане“ с размера на главницата, за
съда е очевидно, че действителната стойност на ГПР – при включване в него на това
възнаграждение, се разминава съществено от формално посочената стойност в договора и е
в пряко противоречие с ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която разпоредба ГПР
не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България.
Горното е достатъчно за формиране на извод, че предявеният иск с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата
основания за нищожност на клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат сторените от нея разноски по
делото, възлизащи на сумата от 50 лв. – държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ се дължи сумата от 480 лв. /с включен ДДС/ –
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Приложимостта на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата следва от обстоятелството, че предявеният
установителен иск обслужва материален интерес, защото с него се иска прогласяване
нищожност на договорна клауза, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение
за допълнителна услуга по договора, поради което е оценяем, като цената му се определя
съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК /в този смисъл – Определение № 320/01.03.2023 г. по ч. гр. д.
№ 495/2023 г. на ВКС, IV ГО/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес:
****, срещу ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузата на чл. 9,
ал. 2 от Договор за паричен заем № *****/19.04.2023 г., предвиждаща задължение за
заплащане на възнаграждение за „Динамично плащане“, е нищожна на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на Г.
4
А. Н., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с БУЛСТАТ № ****, с адрес: ****., на основание
чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 480 лв. – възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на Г. А. Н..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5