Р
Е Ш
Е Н И Е
№ 36 31.01.2018 г.
град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
На шестнадесети януари 2018 година
в открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТРИФОН МИНЧЕВ
Секретар: Пенка Василева,
като разгледа докладваното от съдията –
докладчик МИНЧЕВ гражданско дело № 111
по описа за 2017 година, за да се произнесе съобрази следното:
Производството
е на основание чл. 422 от ГПК.
Ищецът от С.Т.С., чрез адв. З. твърди в исковата молба,
че ответницата Р.Т.П., получела от него паричен заем от 29 700 лв. заедно
със съпруга си Х.П.П.за което била вписана законна ипотека в полза на кредитора, като гаранция за
получения заем, който длъжниците следвало да върнат в срок от една година,
считано от датата на получаването. Впоследствие съпругът на ответницата Х.П.П.починал.
Тъй като заемът не бил върнат ищеца моли съда на основание чл. 422 от ГПК да
приеме за установено, че сумата 29 700 лв., и разноски 1494 лв. посочена в
Заповед № 488/2017 г. и ИЛ от 20.03.2017 на РС К. се дължи от ответницата в
полза на ищеца, съгласно НА за учредяване на договорна ипотека № 78, том II, рег. № 2554,
дело № 239/2007 г.. Претендира за разноските по делото.
По делото е проведена процедура за размяна на книжа, като
в срока за отговор е постъпил такъв от ответника Р.Т.П.,
в който взема становище, че предявения иск е допустим но неоснователен. Сочи,
че е подписала нот. акт като трето задължено лице, но не и като заемател. Прави възражение за погасяване иска по давност.
Моли да се заличи процесната договорна ипотека.
Съдът, като обсъди
представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери
за установено следното:
Не е спорно
обстоятелството, че по подадено от ищеца Заявление по реда на чл. 417 от ГПК
въз основа на документ – Договор за заем обективиран в Нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека № 78, том II, рег. № 2554, дело № 239/2007
г. за сумата 29 7000 лв., било образуваното ч. гр. дело № 2432/2016 г. по описа
на КРС, по което била издадена заповед за изпълнение № 488/2017 г. и ИЛ от
20.03.2017.. По делото е постъпило възражение от ответницата, поради което ищеца
е предявил настоящия установителен иск.
С Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека № 78, том II, рег. № 2554, дело № 239/2007 г. е учредена договорна
ипотека, за обезпечаване на предоставена от ищеца на лицето Х.П.П., поч. на
23.12.2012 г., в заем сума от 29 700 лева, на същата дата, върху недвижим имот
собственост на заемателя и ответницата – трето задължено лице.
Представена е и приета като доказателство по делото и вносна бележка от
20.09.2012 г. и разписка от 10.03.2012 г. с текст: “подписаният С.Т.С. получих сумата от 300 лв. от Х.П.П., която сума е изплащане на
част от задължението на
заема от 15.03.2007г. в размер на 29 700 лв. гарантиран с ипотека на апартамент в гр.К.".
Разписката съдържа подпис след реквизита „Получил сумата".
От представеното като доказателство
Удостоверение за наследници изх. № 215/30.11.2017 г. на Община К. се
установява, че Х.П.П., е починал на 23.12.2012 г., и е оставил за свои
законни наследници ответницата, П.Х.П.– син и Р.Х.С.– дъщеря.
По делото са
събрани гласни доказателства: свидетелят Т.И.Г.установява, че от
Свидетелката Е.Р.А.сочи,
че работи при С.С. *** от
Предвид установеното
от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Претенцията
на ищеца се основава на Договор за заем по реда на
чл.240 от ЗЗД, който е инкорпориран в съдържанието на Нотариален акт за договорна
ипотека. Съобразявайки спецификата на настоящето установително производство,
представляващо продължение на заповедното, следва да се обоснове, съответно
обори, съществуването на предявеното вземане. Договорът за заем е неформален,
консенсуален, реален договор, по който страните постигат съгласие за предаване
на заемната вещ срещу насрещно задължение да бъде върната в определен срок. По
отношение на формата му стана ясно, че страните са обективирали договореностите
си като са ги включили в съдържанието на нотариалния акт за договорна ипотека.
На първо място съдът намира,
че следва да разгледа възражението на ответницата, че вземането се е
погасило по давност.
Договорът за заем е сключен на 15.03.2007 г. със
срок за издължаване 15.03.2008 г., и от тази
дата - 15.03.2008 г. е започнала да тече
погасителна давност, чийто срок съгласно чл.110 от ЗЗД е пет години, поради
което давностния срок е изтекъл.
От страна
на ищеца се твърди, че ответникът доброволно е направил погашение в размер на 300
лв., на 20.09.2012 г., с което погасителната давност се прекъсвала. Признание по смисъла на
закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което
кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването
на задължението, необходимо за прекъсването на исковата давност, може да бъде
изразено и в конклудентни действия. Тези действия се изразяват
в поведението на длъжника с което, макар и не изрично, се манифестира волята на
същия да потвърди факта на съществуването на дълга. За да е налице
признаване на вземането по смисъла на чл. 116 б.”а” от ЗЗД, същото
трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до
кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото
задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда (Решение
№100/20.06.2011г. по т.дело №194/2010г. - ІІт.о. ВКС,
постановено по реда на чл.290 от ГПК). Това е така, защото признаването на
фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този
фактически състав към момента на признаването. Ето защо, извършването на
частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга. Признаването на
част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването
и на остатъка от задължението, поради което признаване чрез частично плащане не
се разпростира върху останалата част от дълга. Действително, плащането на част
от задължението представлява конклудентен израз на признаване на
задължението, но при плащане от длъжника на част от дълга, неговата воля за
плащане и признанието за съществуването на задължението е само до размера на
платеното и не се разпростира върху останалата неплатена част от дълга. Това е
така, защото длъжникът може в един по-късен момент да оспори, че дългът в тази
му част, за която не е платил частично, не съществува поначало, или че макар и
да е съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез
някой друг от способите за погасяване на задължението. Свидетелските показания
не установяват по никакъв начин признание на дълга. Отделно от това следва да
се отбележи, че въпреки, че починалият П. е платил част от дълга, в конкретния
случай ищецът претендира цялата сума по заема, въпреки, че същия е уговорен
като безлихвен.
Предвид
горното съдът намира, че направеното възражение от ответницата за изтекла
погасителна давност е основателно. Освен това съдът намира, че искът е
неоснователен и поради следното:
Ищецът твърди, че ответницата дължи процесната сума на първо място в
качеството си на наследник на починалия си съпруг заемател по договора. Ето
защо с оглед разпределената
от съда доказателствената тежест, ищецът следва да докаже предаване на
парична сума в размер на 29 700 лева от ищеца на ответника и нейния покоен съпруг. Начините на
обосноваване изпълнението на такова задължение са много и различни: чрез съставяне
на разписка между страните, представяне на доказателства, че сметката на
заемателя е надлежно заверена с процесната сума, изрично изявление на
страните, че сумата вече и реално е предадена и т.н. Така за обосноваване на
твърдението си ищецът се позовава на първо място на съдържанието на съставения
нотариален акт. В акта е посочено,че ищецът „предоставя” процесната сума, но за
да се приеме с категоричност, че това реално е станало е нужно конкретно да е
посочено или по друг начин да е изразено от страните. Извод в този смисъл може
да се направи само при изрично изявление на страните, че сумата се предава
при подписването на нотариалния акт или е предадена от заемодателя на
заемателя. Практиката е наложила да се формулират конкретни изявления в този смисъл,
гарантиращи доказването на този съществен елемент на договора за заем. Такова
изявление по спорния договор няма. С оглед на това съдът не може да
приеме, че от текста на представения нотариален акт, с който е учредена
договорна ипотека като обезпечение на процесния заем, може да се направи
категоричен извод, че заемната сума реално е била предадена на заемателя.
В този смисъл съдът намира, че не следва да кредитира свидетелските показания,
тъй като същите са допуснати за установяване признанието на ответника и
поведението на съпруга й преди смъртта си с дадените суми в офиса на ищеца през
2008 г. и през 2012 г..
На следващо
място ищеца, чрез проц. си представител твърди, че ответницата дължи сумата по
заем солидарно, тъй като е ипотекарен длъжник. Действително ответницата е подписала нот. акт за
договорна ипотека, като трето задължено лице. Съгласно
разпоредбата на чл. 121 ЗЗД освен по силата на закона, пасивната солидарност
възниква само когато е договорена. Солидарността може да се създаде по волята на
страните, сключили правната сделка, което следва да бъде установено от
съдържанието на договора. Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води
до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един
кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно
или поотделно. По своята същност пасивната солидарност е вид лично
обезпечение. Що се отнася до ипотекарния длъжник, последният е правен субект,
предоставил свое имущество за обезпечение на вземането на Заемодателя чрез
сключване на договор за ипотека. Това лице не е длъжник, нито пък е налице
солидарна отговорност между него и заемополучателя. Обвързаността на
ипотекарния гарант не произтича от изпълнителното основание, нито от
изпълнителния лист за обезпечения дълг, а от наличието на ипотечно право,
възникващо относително самостоятелно, макар и обусловено от обезпеченото
задължение. Страни в материалното правоотношение по ипотеката са само кредитора
и гаранта, а обезпеченият дълг е елемент от друго материално
правоотношение. Претенцията на заявителя, предмет на заповедното производство,
не може да бъде насочена срещу ипотекарния гарант, когато се основава на
договора за заем. Далият обезпечение не става длъжник (за разлика от
поръчителя) по обезпечения дълг и не може да бъде третиран като
длъжник с права, свързани с основното правоотношение. В резюме, в заповедното
производство, на основание чл.417, т.2 от ГПК, не може да се издава заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист срещу лица, които са дали
своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга. Тези лица, по волята на
кредитора, могат да придобият качеството на длъжници едва в изпълнителното
производство, ако принудителното изпълнение бъде насочено срещу вещта, която са
дали в залог или ипотека. И като длъжници по изпълнението, те отговарят с
предоставеното имущество за удовлетворяване на взискателя, респ. разполагат с
право на защита в рамките на изпълнителния процес. Докато поръчителят
отговаря с цялото си имущество, отговорността на залогодателя и ипотекарния
длъжник е само до заложения или ипотекиран имот. Съобразно сключения
договор ответницата не е длъжник по договора за заем, а е страна по ипотечния
договор, т.е. трето лице, което е учредило ипотека за обезпечаване на чужд
дълг. Учредената в полза на ищеца ипотека му дава право да се удовлетвори по
предпочитание от имота, но ипотечното право не му дава възможност да иска от
собственика на имота, който не е длъжник, да му плати обезпеченото вземане.
Предвид
горното съдът намира, че предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК е
неоснователен, като погасен по давност, поради което следва да бъде отхвърлен
като такъв.
По
отношение на искането на ответницата направено в отговора да се заличи
процесната договорна ипотека съдът намира, че следва да остави това искане без
разглеждане, тъй като съгласно чл. 22 от ПВ когато са изминали 10
години от датата на вписване на ипотеката, без то да е подновено, заличаването
става по молба на заинтересования, без други доказателства.
С
оглед изхода на делото, ищецът следва да заплати на ответника направените от
него разноски, които съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК възлизат на 1420
лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
Ето защо, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Т.С.,
ЕГН **********,***, чрез адв. С.З. против Р.Т.П., ЕГН ********** ***, иск по
чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземане на сумата от 29 700
лв. /двадесет и девет хиляди и
седемстотин лева/, и разноски 1 494 лв. посочени в Заповед № 488/2017 г. и ИЛ
от 20.03.2017 г., издадени по ч. гр. дело № 2432/2016 г. по описа на КРС, като
неоснователен и погасен по давност.
ОСЪЖДА С.Т.С., ЕГН **********,***,
чрез адв. С.З. да заплати на Р.Т.П., ЕГН ********** ***, сумата от 1420 лв.
разноски по делото
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен
срок от връчването му на всяка от страните с въззивна жалба чрез Окръжен съд Стара
Загора пред Апелативен съд гр. Пловдив.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ:………………………..