23.06.2020 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 27.05.2020 г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Пенка Георгиева
като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА в.гр.дело № 415 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от З.И.М. ***, подадена чрез пълномощника му адв.Г.П. ***,
срещу Решение № 4918/19.12.2019 г. по гр.д.№ 195/2018 г. по описа на РС
Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Евро Град” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул. „Шести
септември” № 144, ет. 2, със съдебен адрес ***, партер, сумата от 1000 евро, представляваща уговореното
възнаграждение за извършените правни действия по мандатно правоотношение,
възникнало по договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот
от 03.08.2017 г., находящ се в гр. Пловдив, ул. ***.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност
и незаконосъобразност на решението. Конкретно се оспорват изводите на
първоинстнаионния съд за възникване на договорно правоотношение между страните
и изпълнение на поети с него задължения от ищеца. В тази връзка се възразява за
нарушаване на процесуалните правила при събиране и преценка на гласни
доказателствени средства- свидетелски показания. Жалбоподателят изразява
несъгласие и с дадената от първостепенния съд правна квалификация на
претенцията. В тази насока излага
становище, че евентуално постигнатото между страните съглашение представлява
договор за посредничество по смисъла на чл.49 от ТЗ, а не договор за поръчка по
чл.280 ЗЗД, както е приел райониня съд. Искането към въззивния съд е за отмяна
на решението и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
В отговор на въззивната жалба въззиваемата страна мотивира
становище за нейната неоснователност и моли за потвърждаване на решението като
правилно и законосъобразно. Също претендира разноските, направени в настоящото
производство.
Пловдивският окръжен съд, в съответствие с
правомощията си по чл.269 от ГПК, прие следното:
В обхвата на въззивните
предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
решението са допустими. В писмената си защита пред настоящата инстанция въззивникът възразява за
нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на петитум, поради което
настоява за обезсилване на решението и прекратяване на производството по нея.
Възражението е неоснователно, тъй като се опровергава при прочит на исковата
молба, на л.4 от която ясно е формулирано искането към съда- да бъде осъден
ответника да заплати процесната сума.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания, като служебно следи за нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
В исковата си молба ищецът е твърдял, че извършва дейност по
посредничество при покупко-продажба на недвижими имоти. На 03.08.3027 г. негов
служител се свързал и се споразумял с ответника З.М., да предлага за продажба и
да рекламира продаван от него недвижим имот, находящ се в гр. Пловдив, ул. ***
за продажна цена от 51 000 евро. Било уговорено, че 50 000 евро от тази сума
следва да получи продавачът и 1000 евро – дружеството - ищец като комисионна.
Последното възнаграждение се дължало за рекламиране на имота, намиране на
купувач, с който да бъде сключен предварителен и окончателен договор. Твърди ,
че по така сключения неформален договор за посредничество дружеството изпълнило
всички свои задължения: публикуване оферта за имота, извършване на огледи, вкл.
с купувачите С. и И. Б., които изявили желание за купуване на имота и сключили
предварителен договор за покупко-продажбата му. Ищецът оказал съдействие и в
изготвяне на договори: за плащане на гаранция, предварителен договор, договор
за отказ от право на ползване, изготвяне и снабдяване на други съпровождащи
документи. Впоследствие се оказало, че ответникът не е собственик на имота, а
има запазено пожизнено право на ползване върху него и ще участва в качеството
на пълномощник на собственика – негов син, при продажбата на имота. Била
постигната уговорка с купувачите част от дължимата от купувачите сума в общ
размер на 51 000 евро да се плати като продажна цена за имота, а друга част да
получи ответникът, за да се откаже от правото на ползване. Ответникът се
съгласил да плати комисионната на дружеството - ищец в размер на 1000 евро след
подписване на договор за банков кредит между купувачите и избрана от тях банка,
доколкото за покупко-продажбата щели да бъдат използвани кредитни средства,
като крайният срок за плащане била датата на сключване на договора. Твърди се,
че такъв договор купувачите сключили на 02.11.2017 г., за което ответникът бил
уведомен, като същия обещал да плати на следващия ден. Въпреки това и
последвалата покана за доброволно изпълнение, ответникът не платил дължимата
сума. Въз основа на тези обстоятелства е формулирано искането към съда –да бъде
осъден ответника да плати на ищцовото дружество сумата в размер на 1000 евро,
представляваща дължимо възнаграждение по сключения договор за посредничество.
В
отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска. Изложил е твърдения, че
сам е организирал предлагането на посочения недвижим имот и не е търсил
съдействие от агенция за недвижими имоти. Не спори, че лицата, които
впоследствие придобили процесния имот, са били доведени за оглед от ищцовото
дружество, както и че ищецът е вложил усилия в изготвянето на предварителен
договор с продавача и ползвателя на имота, снабдяване с удостоверения за
тежести, удостоверения по чл. 87 ДОПК и за семейно положение. Твърди обаче, че
тези усилия били в изпълнение на договор на ищеца с купувачите, като липсвали
доказателства действията на ищеца да са извършени по договор с ответника, т.е.,
оспорва да е налице изпълнение на задължения от страна на дружеството, поети с
договор между страните по делото.
При
така изложените фактически твърдения първостепенният съд е квалифицирал иска по
чл.286, ал.1 ЗЗД. Основателно е възражението на жалбоподателя за неправилна
правна квалификация на претенцията, която намира основанието си в чл.51 ТЗ-
заплащане на възнаграждение по сключен договор за посредничество по смисъла на
чл.49 ТЗ. Съдът намира, че
поетите задължения от страна на ищеца имат характера на посредничество по
смисъла на Търговския закон, т.е. изразяват се в извършване на чисто фактическа дейност по
свързване на страните по бъдеща сделка и оказването
им на съдействие за нейното сключване. Неправилната квалификация не се е отразила на
правилността на решението, тъй като съдът е разгледал и обсъдил наличието
именно на наведените в исковата молба правопораждащи факти и е постановил
решението си в съответствие с тях. Въззивният съд изцяло споделя направените в
обжалваното решение фактически и правни изводи за основателност на претенцията
и препраща към тях на осн.чл.272 ГПК.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че не се установява сключен договор за
посредничество между него и ищцовото дружество, както и посредничеството на
ищеца при продажбата на процесния имот. Договорът за посредничество се сключва
между посредник, който е търговец, извършващ по занятие посредничество при
сключването на сделки, и едната или и двете страни по сделката/чл. 51 ТЗ/, като за осъщественото посредничество се дължи
възнаграждение /от едната или от двете страни/ съобразно уговореното, а ако не
е уговорено- обичайното възнаграждение за този вид дейност. Договорът е
неформален и за доказването му са допустими всички доказателствени средства при
спазване ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, като за волеизявленията на страните може да се
прави извод и от техни конклудентни действия. Доколкото предметът на договора
по чл. 51 ТЗ е посредничество между страните по един
договор, т. е. осъществяването на връзка между тях и съдействие с цел постигане
на съгласие за сключване на сделка, законът изрично регламентира възможността
да се посредничи не само на едната, но и на двете страни по сделката.
Сключването
на договор за посредничество във връзка с продажба на процесния недвижим имот, описан в исковата
молба, се доказва от установените по
безспорен начин факти: осъществен първоначален контакт между страните по повод
публикувана от ответника обява за продажба на жилището, при който М. е изразил
съгласие за посредничество от страна на ищеца при осигуряване на купувач;
постигната уговорка за заплащане на възнаграждение в размер на 1000 евро;
извършен впоследствие със съдействието на ищеца оглед на имота с бъдещите
купувачи;
изпращане на документите за собственост на процесния имот, както и на скици и
др. документи от ответника на ищеца; кореспонденция с ответника във връзка с
продажбата на имота и организиране на срещи с купувачите; съгласуване на предварителния договор за
продажба на имота и на направения от ответника отказ от правото му на
ползване върху имота.
Съвкупната
преценка на доказателства дава основание да се приеме, че между страните е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет извършване на
посредничество за продажба на недвижим имот, като ищецът е действал като
посредник при сключването на договора за продажба на имота. Въззивникът не
оспорва гореописаните факти и по-точно предоставянето на ищеца на документите на процесния имот,
предлагането на имота за продажба от ищеца като посредник, провеждането на една
или повече срещи между страните във връзка със сключването на евентуален
договор, но счита че от тях не може да се направи извод за сключване на
договор. Предоставянето от ответника на документите за собственост на процесния
имот, както и на офертата за неговата продажба на ищеца, извършващ
посредническа дейност при сделки с недвижими имоти, ценени в съвкупност с
показанията на М. И.- служителят, осъществил първоначалния контакт, и с тези на
свид.М. Х.- М.- осъществила юридическото обслужване на сделката, доказват сключването през м.август 2017 г. на договора за посредничество между страните. Неоснователни са
оплакванията на въззивника за допуснати от съда нарушения на забраната по
чл.164, ал.1, т.3 ГПК, както и при преценка на показанията съгл.чл.172 ГПК.
Стойността на договор за посредничество се определя от размера на договореното
с него възнаграждение / в случая на стойност 1000 евро/, а не както погрешно
смята жалбоподателя- стойността на договора за продажба, за сключванет она
който се посредничи. Следователно не е налице забрана за доказването му със
свидетелски показания. На следващо място правилно съдът е дал вяра на
показанията на посочените свидетели, макар и служители на ищцовото дружество,
тъй като са последователни, логични и кореспондират с писмените доказателства
по делото.
С оглед
изложеното въззивният съд намира, че за ответника е възникнало задължението да
плати на ищеца възнаграждение в договорения размер за посредничеството при сключване на договора
за продажба на процесния недвижим имот. До същия извод е достигнал и
първоинстанционният съд, поради което решението , като правилно и
законосъобразно, ще се потвърди.
При
този изход на делото на въззиваемия ще се присъдят направените деловодни
разноски в размер на 400 лв. платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран
от изложеното, Съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 4918/19.12.2019 г. по гр.д.№ 195/2018г. на Пловдивския районен съд.
ОСЪЖДА
З.И.М., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес *** – адв. Г.П.,*** ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, бул. „Шести септември” № 144, ет. 2, със съдебен адрес ***,
партер, сумата от 400 лв.
деловодни разноски в производството пред ПОС.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: