№ 1274
гр. Варна, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Иванка Д. Дрингова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20233100501259 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод подадени от Т. К. Т. , ЕГН ********** въззивни жалби, както
следва:
I) Въззивна жалба с вх.№ 261709/04.04.2023г. по регистратурата на ВРС, подадена
от процесуалния представител на Т. Т. – адв. С. Д., допълнена с въззивна жалба, вх.№
261741/05.04.2023г. подадена лично от въззивника Т. Т. срещу решение №
260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС, с което са
ОТХВЪРЛЕНИ предявените от Т. К. Т. против В. Н. Ф. искове, както следва:
1) Иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на обективирания в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. Договор за
покупко-продажба на 1/8 ид.част от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в
гр.Варна, ул.“Д." /бивша ул. „А.З."/ № 19, с номер по предходен план 3 в кв.4 по плана на 8
м.р. на гр.Варна, ведно с ½ ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две
стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от
подобренията в дворното място, сключен на 07.03.1983г. между А. К. Д., ЕГН **********
/починал, наследодател на Т. Т./, в качеството на продавач и З.Й. Д.а, ЕГН **********
/починала, наследодател на В. Ф./, в качеството й на купувач поради накърняване на
добрите нрави от страна на купувача З.Й. Д.а, придобила половината от жилището на цена
25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание
на Д. „напреднала форма на шизофрения" и
2) Иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на обективирания в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. Договор за
покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в
гр.Варна, ул.“Д." /бивша ул. „А.З."/ № 19, с номер по предходен план 3 в кв.4 по плана на 8
1
м.р. на гр.Варна, ведно с ½ ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две
стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от
подобренията в дворното място, сключен на 07.03.1983г. между А. К. Д., ЕГН **********
/починал, наследодател на Т. Т./, в качеството на продавач и З.Й. Д.а, ЕГН **********
/починала, наследодател на В. Ф./, в качеството й на купувач поради липса на предмет -
невъзможност имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища.
II) Въззивна жалба с вх.№ 262328/10.05.2023г. по регистратурата на ВРС, подадена
от Т. Т. срещу решение № 260043/26.04.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа
на ВРС, с което е ОСТАВЕНА БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на въззивника за допълване по
реда на чл.250 от ГПК на постановеното решение № 260031/15.03.2023г., чрез произнасяне
по иск за присъждане в полза на жалбоподателя на обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 30000 лева.
III) Въззивна частна жалба с вх.№ 262461/18.05.2023г. по регистратурата на ВРС,
подадена от Т. Т., чрез процесуалния му представител срещу Oпределение №
260132/26.04.2023г., с което е ОСТАВЕНА БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на жалбоподателя за
изменение на решение № 260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа
на ВРС в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ответника В. Ф.
адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева.
По жалбите срещу основното решение № 260031от 15.03.2023г.:
Въззивникът – Т. К. Т. лично и чрез процесуалния си представител оспорва
съдебното решение постановено на 15.03.2023г. с твърдения за неправилност и
незаконосъобразност на същото.
Поддържа твърденията си, че сделката, обективирана в нот.акт № 41, том 3, дело №
791/1983г. е нищожна поради липса на предмет, тъй като разпоредената част от имота на
ул.“Д.“ № 19 в гр.Варна не може да бъде раздЕ. на две самостоятелни жилища. Възразява, че
целият имот собственост на А. Д. съгласно нот.акт № 10/1980г. за замяна принципно е
неподеляем, поради което счита, че чрез сделката от 1983г. не би могла да възникне
съсобственост между прехвърлителя Д. и приобретателката З. Д.а. На това основание счита,
че сделката е с невъзможен предмет и следва да бъде прогласена за нищожна.
По отношение на иска за нищожност на сделката от 1983г. поради противоречие с
добрите нрави, счита че съдът е следвало да съобрази като доказан фактът на душевното
заболяване на прехвърлителя Ал.Д. и породената от това лесна внушаемост и
манипулируемост, които са довели до сключване на сделката при занижена продажна цена.
Като аргумент за накърняване на добрите нрави излага и фактът, че сделката е сключена
само една седмица след сключване на брака между страните. Възразява срещу
кредитирането на показанията на св.Р.К., като счита същите за недостоверни и
противоречащи на действителната фактическа обстановка.
Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъдат уважени предявените
искове, както и да бъдат присъдени сторените по делото съдебно-деловодни разноски за
двете съдебни инстанции.
Допълващата въззивна жалба подадена лично от Т. Т. /вх.№ 261741/05.04.2023г./
съдържа идентични оплаквания. Счита, че продадената с оспорената сделка част от имота не
отговаря на критериите за самостоятелно ползване, поради това че към нея липсва
самостоятелен вход и санитарно помещение, с което се нарушават императивни правни
2
норми.
Счита, че първоинстанционнният съд е допуснал процесуално нарушение при
изготвяне на доклад на делото като не е дал указания до страните и в частност до ищеца
относно фактите и не е приел като доказателство по делото Медицинско свидетелство от
02.03.2004г. от психиатричния диспансер при МБАЛ „Св.М.“ ЕАД, гр.Варна
удостоверяващо душевното заболяване на Ал.Д. – „параноидна шизофрения“. Твърди, че З.
Д.а се е възползвала от състоянието на прехвърлителя Д. и поради алчност му е
въздействала, за да сключи оспорената сделка, която счита че противоречи на морала.
Оспорват се моралните качества както на приобретателката З. Д.а, така и на синът й В. Ф.,
които счита, че са се сговорили във вреда на прехвърлителя.
Поддържа възраженията, че цената, на която е придобита половината от имота, която
съвпада с данъчната му оценка към 1983г. е над 20 пъти по-малка от пазарната цена.
Оспорва показанията на св.К. като счита, че същата е лъжествидетелствала пред съда като
не е потвърдила да знае за побои на Д. срещу съпругата му.
Счита, че незаконосъобразно първоинстанционният съд не се е произнесъл по
заявеното от ищеца в хода на процеса искане за обезщетяване в размер на 30 000 лева на
причинените му от В. Ф. неимуществени вреди чрез негови изявления в съдебно заседание
на 15.02.2023г.
Моли решението на ВРС да бъде отменено и да бъдат уважени предявените искове за
нищожност на сделката по нот.акт № 41/1983г., включително искът за неимуществени
вреди.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивните жалби срещу
основното решение oт въззиваемата страна – В. Н. Ф., чрез процесуалния му представител.
Счита жалбите за неоснователни, а решението на ВРС за правилно и законосъобразно.
Посочва, че съдът е изложил мотиви по всеки от разгледаните искове като е
достигнал до правилният извод, че атакуваната сделка не е нищожна поради липса на
предмет, доколкото с нея е прехвърлена собственост върху идеална, а не върху реална част
от имота. Посочва, че продаваното жилище е самостоятелен обект и следователно сделката с
ид.част от него не е с невъзможен предмет.
По отношение на иска за нищожност на сделката поради противоречие с добрите
нрави в следствие на нееквивалентност на престациите посочва, че между страните не е
налице спор, че купувачът е заплатил цена равна на данъчната оценка на имота, а отделно от
това с решение по гр.д.№ 4795/2005г. на ВРС със сила на пресъдено нещо е прието, че
сделката има цена, която е платена от купувача, както и че към момента на сключването й
продавачът А. Д. е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си.
Посочва, че въпреки дадените на ищеца Т. указания с доклада на делото, че следва да
установи твърденията си за нееквивалентност на престациите и указанията, че не е
ангажирал доказателства за този факт, същият не е поискал събиране на доказателства в
този смисъл. Възразява, че данъчните оценки на имота към 1980г. и към 1992г. са по-
3
големи, но те касаят целия имот, а не ½ ид.част от него и към момента на сделката – 1983г.
З. Д.а е придобила половината от имота, но е заплатила целият размер на данъчната оценка.
Счита, че показателни за цената на имота са и показанията на св.К., която е посочила, че
състоянието на имота е „трагично“. Позовава се на съдебна практика, според която при
определяне цената на насрещната престация за страните е валиден принципът за свободно
договаряне, а съгласно чл.15, ал.3 от ЗСГ, при сделките между съпрузи се заплащат местни
данъци за имота по данъчна му оценка, която счита, че следва да се възприеме като реалната
стойност на имота при договаряне. Счита за недоказани възраженията на ищеца, че З. Д.а се
е възползвала от страданието на Ал.Д. свързано с „напредналата форма на шизофрения“,
като посочва, че няма данни към датата на сделката последният да е бил в състояние
препятстващо възможността му да разбира действията си и да ги ръководи. В този смисъл се
позовава на възприетото в решението по гр.д.№ 4795/2005г. по описа на ВРС, както и на
изявленията на нотариуса изповядал атакуваната сделка, че при сключването й се е уверил в
дееспособността на страните по нея, а също и на показанията на разпитания свидетел. Счита
за недоказани твърденията на ищеца за това, че З. Д.а е упражнила натиск върху съпруга си
за сключване на сделката, предвид на изложеното в свидетелските показания, че
инициативата за нея е дошла от прехвърлителя.
По жалбата срещу решението по чл.250 от ГПК № 260043/26.04.2023г.
Въззивникът Т. Т. оспорва решението по чл.250 от ГПК от 26.04.2023г., с което е
отказано допълване на решението от 15.03.2023г. като счита, че същото е необосновано.
Излага, че в съдебно заседание от 15.02.2023г. ответникът Ф. е направил изявления по
отношение на ищеца, които последният е възприел като обидни и подигравателни и това е
дало основание да обоснове искова претенция за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, за което е внесъл дължимата държавна такса.
Счита, че изводите на съда, че не е налице основание за постановяване на допълващо
решение по този иска, поради това че искането е заявено в хода на устните състезания е
неправилен. Моли обжалваното решение от 26.04.2023г. да бъде отменено и делото да се
върне за произнасяне по същество на друг състав на ВРС.
В срока за отговор по чл.263 от ГПК е депозиран такъв от В. Ф., чрез процесуалния
му представител. Счита жалбата за неоснователна, поради това, че първоинстанционният
съд се е произнесъл по всички допустимо предявени искове на ищеца Т. Т.. Излага, че съдът
не е бил сезиран надлежно с искова претенция за обезщетяване на неимуществени вреди,
тъй като същата е заявена пред съда в хода на производството, в третото по ред съдебно
заседание. Отделно от това с оглед размера на претенцията, същата не е от компетентността
на районния съд. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни
разноски.
По въззивната частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК
Въззивната частна жалба с вх.№ 262461/18.05.2023г. срещу определението на ВРС от
26.04.2023г., с което е оставена без уважение молбата на Т. Т. за изменение по реда на
4
чл.248 от ГПК на решение № 260031 от 15.03.2023г. в частта за разноските, чрез намаляване
на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение е подадена от ищеца, чрез
процесуалния му представител. Счита определението за неправилно и незаконосъобразно.
Излага, че представеният договор за правна защита и съдействие сключен между В. Ф. и
процесуалния му представител – адв.Ф.Д. не съдържа доказателство за заплащане на
договорения размер на адвокатското възнаграждение от 5000 лева. Посочва, че полето
„начин и срок за плащане“ от договора не е попълнено. Отделно от това, счита че
договореният размер на възнаграждението е прекомерен, предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото и с оглед на това, че минималният такъв определен по реда на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
съобразно цената на всеки от двата предявени иска за нищожност е в размер на общо
2078,36 лева.
Моли обжалваното определение, с което в полза на ответника са присъдени разноски
да бъде отменено, а в условията на евентуалност – присъденото възнаграждение да бъде
намалено от 5000 лева до минимално дължимия размер от 2078,36 лева.
В предоставения срок за отговор е изразено становище от насрещната страна В. Ф.,
чрез процесуалния му представител за неоснователност на частната жалба срещу
определението по чл.248 от ГПК. Твърди, че договорът за правна защита и съдействие
удостоверява както договорения, така и заплатения размер на адвокатското възнаграждение
видно от попълненото поле за „начин и срок на плащане“. Счита, че договореното и
заплатено адвокатско възнаграждение е съответно на фактическата и правна сложност на
спора, а така също и на броя на предявените искове, по които е провеждана защита – в това
число три иска за недействителност на правна сделка, а също и облигационен иск, частичен,
с цена 5100 лева от 150000 лева. Излага, че възнаграждение е поискано и се дължи както за
отхвърлените по същество искове, така и за тези по отношение на които производството е
било прекратено поради недопустимост на претенциите, на основание чл.78, ал.4 от ГПК.
Посочва, че сложността на спора се предопределя и от факта, че касателно проверката на
допустимостта на заявените искове е проведен три инстанционен контрол. Моли да бъде
оставена без уважение жалбата /а и молбата/ на Т. Т. за намаляване размера на присъденото
на ответника Ф. адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание във въззивната инстанция страните, чрез процесуалните си
представители поддържат заявените становища по исковете и жалбите.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съобрази следното:
С първоначалната искова молба и уточняващите я молби, ищецът Т. Т. е сезирал съда
с предявени срещу ответника В. Ф. обективно съединени в условията на евентуалност
искове за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 07.03.1983г.
обективиран в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. както следва: 1) поради липса на
5
предмет предвид невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2)
поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д.а придобила половината от
жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от
страданието на А. Д. „напреднала форма на шизофрения“, както и 3) иск с право основание
чл.31, ал.1 от ЗЗД за обявяване недействителността на същата сделка, поради това, че към
датата на сключването й, прехвърлителят Д. е бил в състояние на трайна неспособност да
разбира или ръководи действията си във връзка с душевната болест, от която е страдал.
В хода на производството по отстраняване на нередовностите, с молба от
22.03.2021г. ищецът е предявил срещу ответника и нов иск – с правно основание чл.59 от
ЗЗД за сумата от 5100 лева – частичен от 150 000 лева – обезщетение за неоснователно
обогатяване на З. Д.а.
С определение от 15.10.2021г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС,
производството по всички предявени от ищеца Т. искове е било прекратено. С определение
№ 844/01.03.2022г. по в.ч.гр.д.№ 3105/2021г. по описа на ВОС, при осъществен
инстанционен контрол първоинстанционното прекратително определение е било
потвърдено.
С определение № 311/14.07.2022г. постановено по ч.гр.д.1561/2022г. по описа на
ВКС, определението на ВОС от 01.03.2022г. е допуснато до касационно обжалване и е
отменено прекратяването на производството по исковете на Т. К. Т. против В. Н. Ф. с
правно основание чл.26 от ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нот.акт №
41, том 3, дело № 791/1983г. договора за покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от дворно място,
цялото с площ 188 кв.м, находящо се в гр.Варна, ул.“Д." /бивша ул. „А.З."/ № 19, с номер по
предходен план 3 в кв.4 по плана на 8 м.р. на гр.Варна, ведно с ½ ид.ч. от жилищната сграда
на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория
етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място сключен между А. К. Д. в
качеството на продавач и З.Й. Д.а в качеството на купувач: 1) поради липса на предмет
предвид невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2) поради
накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д.а придобила половината от
жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от
страданието на А. Д. „напреднала форма на шизофрения“ и в тази част делото е върнато на
първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по тях. С
останалата част прекратяването е потвърдено.
Следователно предмет на защитимото от ищеца Т. Т. право, по което настоящата
съдебна инстанция дължи осъществяване на въззивен контрол е очертаният в произнасянето
на ВКС предмет на исковата защита, а именно предявените от Т. К. Т. обективно
кумулативно съединени искове срещу В. Н. Ф., както следва: Иск с правно основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба
обективиран в нот.акт № 41, том III, дело № 791/1983г. поради накърняване на добрите нрави
от купувача З.Й. Д.а, придобивайки половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от
реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала
6
форма на шизофрения" и Иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на същият договор поради липса на предмет, предвид невъзможността имотът
да бъде разделен на две самостоятелни жилища.
Обстоятелствата обосноваващи правния интерес на ищеца Т. Т. от предявените искове
са, че е единствен наследник по закон на своя брат А. К. Д., който приживе, на 07.03.1983г.
се е разпоредил в полза на своята съпруга З.Й. Д.а чрез договор за покупко-продажба
обективиран в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. с половината от притежавания от него
имот находящ се в гр.Варна, ул.“Д.“ № 19 /бивша ул.“А.З.“/, а именно: 1/8 ид.част от дворно
място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в гр.Варна, ул. „Д." /бивша ул. „А.З."/ № 19,
ведно с ½ ид.част от втория етаж на жилищната сграда в имота, състоящ се от две стаи,
антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.част от подобренията
в дворното място. Посочва, че купувачът З. Д.а недобросъвестно се е възползвала от
здравословното състояние на продавача, знаейки, че страда от душевна болест и е
придобила прехвърлената част от имота на цена 25 пъти по-малка от реалната му пазарна
стойност, с което счита, че са накърнени добрите нрави. В условията на евентуалност
твърди, че разпоредителната сделка е нищожна, поради това, че към момента на
извършването й имотът не е могъл да се раздели на две самостоятелни жилища, което
според ищеца е равносилно на липса на предмет на сделката. Моли предявените искове да
бъдат уважени и да бъде прогласена нищожността на процесната сделка.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника В. Ф. /наследник по
закон – син на З. Д.а/, с който оспорва основателността на предявените искове.
Твърди, че към датата на изповядване на сделката по нот.акт № 41, том 3, дело №
791/1983г., продавачът А. Д. е бил способен да разбира и ръководи действията си и да
сключва сделки съобразно волята си. Излага, че продажната цена по сделката е била равна
на данъчната оценка на целия имот. Купувачът е заплатил цялата данъчна оценка за
закупената 1/2 ид.част от имота, като такава е била свободно изразената воля на страните,
поради което счита, че сделката не е сключена в нарушение на добрите нрави. Посочва се
също, че състоянието на имота към датата на покупко-продажбата е било много лошо, както
и че към този момент сделките между съпрузи са се изповядвали по данъчна оценка, която
се е приемала като реална пазарна стойност.
По отношение на твърденията за нищожност на сделката поради невъзможен предмет
счита същите са неоснователни, доколкото предмет на сделката е идеална, а не реална част
от имота, поради което възможността за разделяне на жилището на два самостоятелни
обекта е ирелевантно. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, а и е видно от представените удостоверения за наследници
/л.24, л.83/, че ищецът Т. Т. е единствен наследник по закон на брат си А. К. Д., починал на
12.07.2005г. Ответникът В. Н. Ф. е син и единствен наследник на своята майка З.Й. Д.а
починала на 14.04.2015г.
Видно от представеното удостоверение за сключен граждански брак /л.72/, А. К. Д. и
З.Й. З. са съпрузи считано от 28.02.1983г.
Видно от представения по делото нотариален акт № 41, том 3, дело № 791/1983г., на
7
07.03.1983г. А. К. Д. е продал на съпругата си З.Й. Д.а собствения си недвижим имот,
представляващ 1/8 ид.част от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в гр.Варна,
ул. „Д." /бивша ул. „А.З."/ № 19, ведно с ½ ид.част от втория етаж на жилищната сграда в
имота, състоящ се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както
и 1/8 ид.част от подобренията в дворното място за сумата от 365 лева, представляваща
данъчна оценка на имота.
Продавачът Ал.Д. е придобил имота на посочения адрес, представляващ ¼ ид.част от
дворното място, целият втори етаж на жилищната сграда и ¼ ид.част от подобренията в
дворното място, по силата на договор за замяна сключен с Е.П.К., обективиран в нот.акт №
10, том 9, дело № 3139/1980г. Посочено е в акта, че тарифната оценка на имота е 7079 лева.
Представен е и нот.акт № 147, том 9, дело № 2932/1987г. обективиращ договор за
прехвърляне на процесния имот на ул.“А.З.“ № 19 срещу задължение за издръжка и гледане
сключен между З. Д.а със съгласието на съпруга си А. Д., при посочена данъчна оценка на
имота - 230 лева, както и нот.акт № 29, том 20, дело № 6015/1992г. за продажба на имота
сключен между Ал.Д., със съгласието на съпругата си З. Д.а и В. Ф. с предмет процесния
имот, при посочена базисна пазарна цена от 10662,50 лева.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Р.К., която
посочва, че познава А. К. Д. и З.Й. Д.а. Двамата сключили брак през 1983г., но преди това
живели във фактическо съвместно съжителство около 10 години в жилището на улица „Д."
№ 19. Жилището било в трагично състояние и се нуждаело от основен ремонт. А. бил
културен и ерудиран човек, който не проявявал никакви признаци на душевно болен, макар
свидетелката да посочва, че и е известно, че А. да е имал психично заболяване. След
сключване на брака със З. Д.а, двамата създали хубаво семейство и не са имали никакви
проблеми. Посочва, че инициативата за сключване на разпоредителната сделка в полза на З.
Д.а била на А. Д., който го сторил в полза на съпругата си. За извършване на необходимия
ремонт на жилището А. разчитал на сина на З.. До преди брака си с А. Д. З. била
материално осигурена, живеела спокойно в апартамент до църквата „Св.Н.“, който получила
при развода си с Н. Ф..
С влязло в законна сила на 04.08.2011г. решение постановено по гр.д.№ 4795/2005г.
по описа на ВРС са отхвърлени предявените от Т. К. Т. против З.Й. З., В. Н. Ф. и Е.И. Ф.
искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
договора за покупко-продажба по нотариален акт № 41, том 3, дело № 791/1983г., поради
противоречие със закона предвид липсата на продажна цена, както и предявеният в
условията на евентуалност от него иск с правно основание чл.31 от ЗЗД за унищожаване на
същия договор, поради това, че към момента на сключването му прехвърлителят А. Д. не е
могъл да разбира и ръководи действията си.
Въз основа на гореизложената фактическа обстановка и при съобразяване на
относимите правни разпоредби, съдът установява следното от правна страна:
По предявения иск за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на
добрите нрави:
Твърденията, с които е обоснована исковата претенция за сключване на сделката по нот.акт
№ 41/1983г. в противоречие с добрите нрави са, че купувачката З. Д.а е придобила имота на
съществено по-ниска цена от реалната му стойност /25 пъти по-ниска/, възползвайки се от
известното й заболяване на продавача А. Д. – напреднала форма на шизофрения.
Трайната съдебна практика на ВКС и правната доктрина непротиворечиво приемат, че
добрите нрави са неписани общовалидни морални норми или произтичат от тях и са
критерии за оценка на сделките. Противоречаща на добрите нрави би била сделка, чийто
предмет или цел са дотолкова морално недопустими или забранени, че не би следвало
изобщо да бъде сключвана. Накърняване на добрите нрави е налице и при сделки,
нарушаващи основните принципи на справедливост и добросъвестност в гражданските
8
правоотношения, като нарушението следва да е дотолкова съществено, че да е съизмеримо с
нарушаването на закона или заобикалянето му. Сключена в противоречие с добрите нрави
например е и сделка, при която се постига неоснователно обогатяване на една от страните
по нея поради съществена нееквивалентност на престациите.
При преценка на атакуваната сделка с наложилите се в съдебната практика критерии за
нищожността й поради противоречие с добрите нрави, съдът намира че същата не отговаря
на тях.
Процесната сделка е двустранна и възмездна с предмет покупко-продажба на ½ ид.част
от притежавана от продавача собственост на имота в гр.Варна – жилищен етаж и ид.части от
дворното място на цена равна на данъчната оценка на имота /365 лева/.
Сделката е сключена на 07.03.1983г. между съпрузи /бракът между продавача Ал.Д. и
купувача З. Д.а е сключен на 28.02.1983г./, по време на действие на глава втора –
„Прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от гражданите“ на Закона за
собствеността на гражданите /обн., ДВ, бр.26/30.03.1973г., отм. ДВ, бр.21/13.03.1990г./.
Сделката, с оглед специфичността на страните по нея /съпрузи/ попада в приложното поле
по чл.15, ал.1, т.1 от ЗСГ /отм./, която допуска придобиването на вещните права да стане без
посредничеството на народния съвет. Съгласно ал.3 на чл.15, при сделки между съпрузи,
роднини по права линия и между братя и сестри, местните и държавните такси се заплащат
върху данъчната оценка на застроените имоти, която съдът намира, че следва да се разбира
като действителна цена. В случая този извод е направен и от съда с решението по гр.д.№
4795/2005г. по описа на ВРС, който разглеждайки иск между същите страни за нищожност
на същата сделка /по нот.акт № 41/1983г./ поради противоречие със закона предвид липса на
посочена в акта продажна цена е приел, че вписаната данъчна оценка на имота е всъщност
цената на сделката, за която няма спор между страните, че е заплатена.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на ищеца в исковата
молба, възпроизведени и във въззивната жалба, че цената, на която праводателката на
ответника е закупила процесния имот, представляваща данъчната му оценка към 1983г., е
над 20 пъти по-малка от пазарната му стойност.
На първо място по делото не са ангажирани доказателства от ищеца, комуто е указана
доказателствената тежест с доклада на делото, относно това каква е била „действителната
пазарна стойност на имота“ към момента на разпоредителната сделка.
От друга страна при действието на ЗСГ /чл.17/ цените на недвижимите имоти са
нормативно определени. В редакцията на чл.17 от ЗГР действаща от 1973г. до изменението
й през 1979г., цените са определяни по Тарифа утвърдена от Министерския съвет, а в
редакцията след изменението й на 14.12.1979г. до отмяната й през 1991г. – по Наредба за
цените на недвижимите имоти утвърдена от МС. Т. е в различните периоди /считано от
1973г. до 1991г./ са действали различни актове /тарифа, наредба/, указващи различен ред за
формиране на цените на недвижимите имоти при сключване на разпоредителни сделки с тях
при действието на ЗСГ. Това именно е причината в актовете за собственост предхождащи и
9
следхождащи атакуваната сделка по нот.акт № 41/1983г. цената на процесния имот, макар и
нормативно опредЕ., да се различава. Така през 1980г., когато е изповядана сделката замяна
по нот.акт № 10/1980г., с която Ал.Д. е придобил процесния имот от трето лице, изрично в
нот.акт е посочено, че цената е по тарифна оценка /7079 лева за целия имот, или 3539,50
лева за ½ ид.част от него/.
В процесната разпоредителна сделка /покупко-продажба по нот.акт № 41/1983г./ както
и в последващата /по нот.акт № 147/1987г./., цените са определени по приложимата към този
момент Наредба за цените на недвижимите имоти и същите са с близка стойност /365 лева
по сделката от 1983г. и 230 лева по сделката от 1987г./. Съществено по-високата стойност на
имота по сделката с нот.акт № 29/1992г. /10700 лева/ се дължи на факта, че след отмяната на
глава втора на ЗСГ с ДВ, бр.21/1990г., сделките са изповядвани по свободно договорени
цени, при това при съществено променени обществено икономически отношения в страната.
В обобщение, наличието на нормативно регламентирани цени на недвижимите имоти
изключва възможността за свободно договаряне на същите, което налага извод за
неоснователност на твърденията на ищеца, че има друга „действителна пазарна стойност на
имота“, различна от посочената по самата сделка. Дори да се приеме, че в качеството си на
съпрузи страните по сделката по нот.акт № 41/1983г., попадат в изключенията, спрямо които
глава втора от ЗСГ /отм./ не намира приложение и са могли да договарят свободно
продажната цена, то съобразно изложеното по-горе не се установи тя да е съществено
различаваща се от цената, при която сделката би била сключена с всяко трето лице /което не
е съпруг или роднина по права линия/. Налице е реално заплатена от купувача продажна
цена, съвпадаща с данъчната оценка на имота, което изключва хипотезата на практически
липсваща престация като проявление на накърняващо добрите нрави поведение от страна
на купувача по продажбеното правоотношение.
В допълнение следва да се посочи, че трайно установената съдебна практика е
константна в посока, че изповядването на сделка с предмет недвижим имот на данъчната му
оценка не означава априори нееквивалентност на престациите. Това е така, тъй като цената
на имота е функция от множество фактори – състояние на имота, личността на страните по
сделката, намерения, с които всяка от страните встъпва в продажбеното правоотношение и
др. В случая следва да бъде отчетено, че според показанията на св.Р.К. имотът, предмет на
атакуваната сделка е бил в „трагично състояние“, а продавачът Ал.Д. е поел инициативата за
сключване на сделката както с цел да осигури спокоен живот на съпругата си З. Д.а, с която
преди брака съжителствал повече от 10 години, така и за да подсигури евентуалната
финансова подкрепа от синът й /ответникът В. Ф./ във връзка с наложителните ремонти
дейности по имота. Вярно е, че сделката е изповядана около седмица след сключване на
брака между страните, но този факт сам по себе си не е в състояние да презумира извод за
недобросъвестно осъществен натиск от страна на съпругата за сключване на сделката.
Доказателства в подкрепа на това съждение ищецът не е ангажирал. Напротив, това че са
станали съпрузи е направило възможно /предвид изключението предвидено в чл.15, ал.1, т.1
от ЗСГ /отм.// продажбата от страна на А. Д. да стане в полза именно на избрания от него
10
купувач /съпругата му/, а не такъв посочен от народния съвет, какъвто е бил действащия по
това време законов ред.
Ищецът не установи при условията на пълно и главно доказване и твърденията си, че
купувачът по сделката З. Д.а се е възползвала от доказано психиатричното заболяване на
продавача и свой съпруг, така че на това основание да е закупила имота на крайно занижена
цена. Както бе посочено по-горе, имотът не е придобит на занижена цена, а още по-малко се
установява това да е следствие на доказано недобросъвестно поведение на купувача във
връзка с известното и психическо страдание на продавача.
Безспорен факт е, че А. Д. е диагностициран с психиатрично заболяване - параноидна
шизофрения още през 1971г. Не е спорно също, че повече от 10 години преди брака,
сключен през 1983г. и още 20 години след брака той и З. Д.а са съжителствали като
семейство. Дългосрочното фактическо съжителство между тях е индиция за реални
съпружески взаимоотношения с обичайното за тях съдържание – доверие, взаимопомощ,
грижа за другия, а не фиктивни, целящи имуществено облагодетелстване на един от
съпрузите. Доказателства за прояви от страна на жената, с които да е демонстрирала
незачитане на съпруга или възползване от здравословното му състояние с цел лично
облагодетелстване, респективно за поведение от страна на продавача, което да разкрива
признаци на заболяването му не са ангажирани по делото. Единствено информативни в тази
посока са показанията на св.К., която посочва, че двамата създали хубаво семейство, а
самият Ал.Д. не проявявал по никакъв начин признаци на заболяването си и дори той
инициирал сключването на сделката в полза на съпругата си. Съдът, при липса на доказано с
присъда лъжесвидетелстване на свидетеля, каквото позоваване е налице от въззивника в
жалбата му, приема показанията за достоверни и на това основание ги поставя в основата на
правните си изводи.
Нещо повече, въпросът за способността на продавача Д. да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи, към момента на сключване на атакуваната
сделка, е разрешен положително, с извод за дееспособността му, с влязло в законна сила
решение по гр.д.№ 4795/2005г. по описа на ВРС, обвързващо страните по настоящото
производство със силата на пресъдено нещо. Фактът, че Д. е бил в състояние на пълна
ремисия от заболяването си се подкрепя и от обстоятелствата, че седмица преди
сключването на сделката, на 28.02.1983г. същият е встъпил в брак – очевидно без да са били
налице медицинските пречки за това,
С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че не се установи по пътя на
пълното и главно доказване покупко-продажбата сключена с нот.акт № 41/1983г. между А.
Д. и З. Д.а да е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, при нееквивалентност
на престациите в следствие недобросъвестното поведение на купувача и злоупотреба със
здравословното състояние на продавача, което налага извод за неоснователност на исковата
претенция по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Сбъдването на вътрешно – процесуалното условие – отхвърлянето на главния иск е
основание за произнасяне по същество по евентуално предявения иск.
11
По иска за нищожност на сделката поради невъзможен предмет
Нищожни на основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД са договорите, които имат невъзможен
предмет.
Предмет на сделката могат да бъдат вещи, действия, бездействия, имуществени блага и
всичко онова, към което е насочено поведението на страните по нея. За да е действителна сделката,
нейният предмет следва да е възможен – да съществува в реалната действителност, ако има
материален характер и за разпореждането с него да не съществува непреодолима правна пречка.
Абсолютния характер на правото на собственост означава, че същото е противопоставимо
на всички трети лица, както и че реализирането му зависи единствено от волята и действия
на неговия титуляр.
В случая предмет на атакуваната сделка е ½ идеална част от притежаваното от продавача
право на собственост по отношение на процесния имот. Имотът е реално съществуваща
недвижима вещ, която участва в граждански оборот, т.е сделките с него не са запретени от
закона.
Наведените от ищеца твърдения, че продадената част от имота не отговаря на
критериите за самостоятелно ползване, поради това че към нея липсва самостоятелен вход и
санитарно помещение са относими към атакувана разпоредителна сделка с предмет реално
обособена част от имот, но не и при продажба на съответна част от обема на цялото право
на собственост /идеална част/. С разпоредителната сделка продавачът е трансформирал
едноличната си собственост в съсобственост с купувача, без това да е свързано с
необходимост от някакво фактическо и функционално разделяне на имота. Именно на това
основание за нуждите на действителността на сделката е без значение дали имотът е
фактически обособим на реални части или не. Предметът на сделката по нот.акт № 41/1983г.
е възможен, а тя самата на това основание е действителна. Искът за прогласяване на
нищожността й на основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД поради невъзможен предмет е
неоснователен.
По жалбата срещу решението по чл.250 от ГПК
Въззивникът Т. Т. оспорва решението по чл.250 от ГПК постановено от
първоинстанционния съд на 26.04.2023г., с което е отказано допълване на основното
решение от 15.03.2023г. чрез произнасяне и по иск за присъждане в полза на ищеца на
парично обезщетение в размер на 30 000 лева за причинени от ответника В. Ф.
неимуществени вреди в резултат от направени от последния в съдебно заседание на
15.02.2023г. изявления, които ищецът възприел като обидни и подигравателни. По
същността си, решението, с което първоинстанционния съд е оставил без уважение молбата
на ищеца по чл.250 от ГПК, без да се е произнесъл по основателността на иска, има характер
на определение /така Определение № 2015/06.07.2023г. по гр.д.№ 4091/2022г. по описа на
ВКС/.
За да се произнесе по основателността на жалбата настоящият съдебен състав
съобразява, че предметът на дължимото от първоинстанционния съд произнасяне е очертан
в определението на ВКС № 311/14.07.2022г. постановено по ч.гр.д.1561/2022г. по описа на
ВКС, с което след частична отмяна на прекратителното определение на ВРС делото му е
върнато за произнасяне по исковете с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и
чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД. Такова произнасяне е направено в основното решение по делото
чл.235 от ГПК постановено на 15.03.2023г.
Искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е заявен от
12
ищеца във второто проведено по делото съдебно заседание /на 15.02.2023г./. Налице е
следователно последващо /след исковата молба/ обективно кумулативно съединяване на
искове, което обаче е допустимо само в изрично посочените в закона случаи – чл.211 от ГПК
– предявяване на насрещен иск от ответника в срока за отговор по чл.131 от ГПК и чл.212 от
ГПК – предявяване на инцидентен установителен иск от ищеца или ответника до
приключване на първото по делото съдебно заседание. В случая не е налице допустима
хипотеза за предявяване на напълно нов иск от ищеца в рамките на висящото съдебно
производство, поради което съдът не дължи произнасяне по основателността му. Отказвайки
да допълни съдебното решение по реда на чл.250 от ГПК с произнасяне по недопустимо
предявения нов иск в рамките на висящото съдебно производство, първоинстанционният
съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден.
По частната въззивна жалба с вх.№ 262461/18.05.2023г. срещу определението по
чл.248 от ГПК.
Жалбоподателят оспорва като неправилно и незаконосъобразно определението на
първоинстанционния съд от 26.04.2023г., с което е оставена без уважение молбата му за
изменение на решение № 260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа
на ВРС в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ответника В. Ф.
адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева. Твърденията са, че липсват доказателства
ответникът да е сторил реално посоченият разход за адвокатско възнаграждение, а при извод
за действителното му заплащане се прави възражение за прекомерност на същото и искане
за намаляването му до минималния размер съгласно Наредба 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие № 373310/11.08.2021г.
сключен между ответникът В. Ф. и процесуалния му представител. Посочен е размер на
договореното възнаграждение от 5000 лева и заплащане на същото в брой от клиента към
адвоката. Договорът е двустранно подписан и в частта касаеща съвпадащите изявления за
заплащане на договореното възнаграждение в брой има характер на разписка.
Договорът за правна защита и съдействие е сключен в течение на срока за отговор по
чл.131 от ГПК на ответника и преди депозирането му в съда. Уговореният и заплатен размер
на адвокатското възнаграждение е за процесуално представителство и защита по гр.д.№
****/****г. по описа на ВРС, по което към момента на сключването му срещу ответника са
били предявени общо 4 иска – три от тях са с предмет недействителност на правна сделка, а
един е облигационен с предмет неоснователно обогатяване. Писменият отговор на
ответника съдържа аргументи срещу допустимостта и основателността на всеки от четирите
предявени иска. Обстоятелството, че производството по 2 от тях е било прекратено не
променя извода, че на ответника се следват разноски и за осъществената защита по тях, по
аргумент от чл.78, ал.4 от ГПК. Искане за присъждането им е направено непосредствено
след постановяване на прекратителното определение на ВРС от 15.10.2021г., но
произнасянето по него не е било с отделен съдебен акт за разноски, а едва със съдебното
решение.
13
Настоящият съдебен състав намира релевираното от ищеца по делото възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за неоснователно.
Съобразно цената на предявените искове – три иска за нищожност с цена от по 16972,67
лева и един облигационен иск с цена от 5100 лева - частичен от 150000 лева и приложимата
към момента на сключване на договора редакция на Наредба 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /ДВ, бр.68/31.07.2020г./, минималният размер на
адвокатското възнаграждение за защита и процесуално представителство по тях, дължим от
ищеца на основание чл.78, ал.3 и ал.4 от ГПК е 3702,54 лева. Заплатеният размер от 5000
лева не се явява прекомерен /същият надвишава минималния с около 25%/, тъй като е
съобразен с фактическата и най-вече правната сложност на спора, предвид множеството
предходно провеждани съдебни производства между същите страни, решенията по които са
относими към допустимостта и основателността на предявените искове, каквото позоваване
е направено като защитно възражение от ответника. Нещо повече производството по гр.д.№
****/****г. по описа на ВРС е продължило повече от 2 години и по него процесуалният
представител на ответника е осъществявал защита не само по съществото на предявените
искове, но и срещу обжалванията на ищеца пред въззивната и касационната инстанция
касаещи прекратяване на част от спорното право, а така също и в процедури по чл.250 и
чл.248 от ГПК - също инициирани от ищеца.
До идентичен краен извод е достигнал и първоинстанционния съд в проведеното
производство по чл.248 от ГПК, поради което обжалваното определение №
260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС се явява правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено като такова.
По разноските пред въззивната съдебна инстанция
И двете страни са направили искане за присъждане на сторените при въззивното
разглеждане на спора съдебно-деловодни разноски, като съобразно изхода му основателно
се явява искането на въззиваемата страна В. Ф..
За проведеното въззивно обжалване на решение № 260031/15.03.2023г. постановено по
гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС въззиваемият Ф. е претендирал за присъждане на
заплатеното от него адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева. Същото е договорено
и надлежно заплатено в полза на адвоката и е в минимален размер определен по реда на
чл.7, ал.2, т.3 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
/редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, ДВ,
бр.88/04.11.2022г./, поради което искането за присъждането му следва да бъде уважено и
сумата да бъде възложена в тежест на въззивника Т. Т..
Въззиваемият В. Ф. е направил искане за присъждане на разноски за заплатено от
него адвокатско възнаграждение за проведеното въззивно обжалване на решението по
чл.250 от ГПК, което с оглед резултата от инстанционния контрол се явява основателно за
сумата от 400 лева, съгласно представеният договор за правна защита и съдействие №
414677/08.06.2023г. Възнаграждението е в минимален размер съобразно чл.9 от Наредба
1/2004г. Отговорността за разноски се извежда от принципа за възмездяване на страната,
14
спрямо която в случая са предприети неоснователни процесуални действия, принудили я да
организира адвокатска защита срещу тях и да направи разноски /така Определение №
50188/21.11.2022г. по гр.д.№ 4634/2021г. на ВКС/. На това основание, предвид
неоснователността на жалбата, разноските следва да бъдат възложени в тежест на
жалбоподателя Т. Т..
Разноски за инициираното от Т. Т. недопустимо обжалване на Определение №
260059/27.02.2023г., с което е оставена без разглеждане молбата му от 24.02.2023г. за
допускане на поправка на протокола от проведено съдебно заседание на 15.02.2023г., по
което съдебният състав се е произнесъл с определение № 2648/06.07.2023г. по настоящото
дело, не следва да бъдат присъждани, тъй като обжалваният акт няма самостоятелен
характер, не разрешава правен спор и не съставлява източник на самостоятелно задължение
за възлагане на разноски.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№
****/****г. по описа на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260043/26.04.2023г. /имащо характер на определение/
постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС, с което на основание чл.250, ал.1 от
ГПК е оставена без уважение молбата на Т. К. Т. за допълване на постановеното по делото
решение № 260031/15.03.2023г. посредством произнасяне по претенцията му за присъждане
на обезщетение в размер на 30 000 /тридесет хиляди/ лева за претърпени неимуществени
вреди.
ПОТВЪРЖДАВА Oпределение № 260132/26.04.2023г., с което е оставена без
уважение молбата на жалбоподателя Т. К. Т. за изменение на решение №
260031/15.03.2023г. постановено по гр.д.№ ****/****г. по описа на ВРС в частта за
разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ответника В. Н. Ф. адвокатско
възнаграждение в размер на 5000 лева.
ОСЪЖДА Т. К. Т. , ЕГН **********, с адрес к.к.“Св.Св.К. и Е.“ ****, п.к.21-21 ДА
ЗАПЛАТИ на В. Н. Ф., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Д.“ № 19 сумата от 4400
/четири хиляди и четиристотин/ лева, представляваща сторени разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване на
съобщението за постановяването му, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
15
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16