Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………………………
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-22 състав, в публично заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Румяна Аврамова, като разгледа
докладваното от съдията т. дело N 1352
по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ищецът ДП Н.К.„Ж.И.“ твърди, че има подписан с ответника
договор № 5111/13.08.2015 г. за доставка
на пет броя железопътни моторни влекачи, по който е извършил авансово плащане в
размер на 2 520 000 лева на 16.09.2015 г. Ищецът твърди, че поради неизпълнение на
задълженията на ответника е развалил договора с писмо от 14.07.2016 г. След
прекратяване на договора е усвоил внесената от ответника банкова гаранция за
авансовото плащане в размер на 2 100 000 лева без ДДС, но ответникът
остава да му дължи разликата между реално платената от ищеца сума по разваления
договор от 2520000 лева и стойността на усвоената гаранция от 2100 000 лева.
Предвид изложеното моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от
420000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното плащане. Претендира
направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. В молба от 19.07.2018 г. е посочена банкова
сметка ***, съобразно изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК.
Ответникът „Р.“ ЕООД подава отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва
предявения иск. Не оспорва наличието на твърдения в исковата молба договор, но
оспорва същият да е развален от ищеца поради пълно неизпълнение на ответника.
Счита, че не дължи процесната сума на
ищеца, тъй като тя е начислена като ДДС по едностранно издадена от ищеца
фактура. В допълнителния отговор заявява, че с ищеца са постигнали споразумение за разсрочено плащане на сумите,
във връзка с което е заявил пред данъчните органи искане за възстановяване на
сумата за ДДС, която процедура изисква технологично време. В хода на
производството, с молба от 19.03.2019 г. поддържа, че не са доказани елементите
на фактическия състав на иска, поради което иска от съда да отхвърли иска. В
случай, че съдът приеме иска за основателен, заявява искане да не бъде осъждан
за направените от ищеца по делото разноски, тъй като не е дал повод за
завеждане на делото.
Съдът, след като взе предвид доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл.12 и
чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното:
На 13.08.2015 г. между страните е
сключен договор № 5111, с който ищецът е възложил на ответника да достави и
пусне в действие пет броя железопътни моторни влекачи, съгласно техническа
спецификация, неразделна част от договора. Страните по делото не спорят, а и от
представените от ищеца писмени доказателства се установява, че ищецът е платил
на ответника на 16.09.2015 г. сумата от 2 520 000 лева като първо авансово
плащане по договора.
На 18.07.2016 г., на ответника е
връчено изявление на ищеца, че разваля договора поради неизпълнение на
задължението на ответника да достави и пусне в действие железопътните моторни
влекачи в уговорения с договора срок.
След разваляне на договора, ищецът е
усвоил предоставената от ответника по договора банкова гаранция в размер на 2
100 000 лева.
С писмо с вх. № на ищеца от 10.10.2018
г. /исковата молба е подадена на 28.06.2018 г./ ответникът декларира пред ищеца
желанието си да плати остатъчното си задължение по договора в размер на
420 000 лева, като иска да му бъде дадена възможност да плати разсрочено
тази сума на 6 вноски от по 70 000 лева, последната от който до 31.03.2019
г.
Предвид установените факти, настоящият
съдебен състав, намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД е основателен, по следните съображения:
Според чл. 55, ал. 1 ЗЗД който е
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия текст в него са уредени три
различни специални фактически състава на неоснователно обогатяване, като
третият от тях се отнася до отпаднало с обратна сила основание.
В настоящия случай се установи, че във
връзка със сключения между страните на 13.08.2015 г. договор ищецът е предоставил
на ответника сумата от 2 520 000
лева. Ответникът, чиято е доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, не
установи да е изпълнил възложената с договора работа в уговорения срок. Правилата
за разпределение на доказателствената тежест задължават съда да приеме, че
фактите, за които не е проведено главно и пълно доказване от страната, носеща
тежестта на доказване, не са осъществени. В този смисъл следва да се приеме, че
е налице виновно неизпълнение от страна на ответника на поети с договора за
изработка задължения. В договора /чл. 30/ страните са уговорили, че при неизпълнение
на задължение от страна на изпълнителя, възложителят има право да развали
едностранно договора без предизвестие. Клаузата на чл. 30 от договора
установява по съществото си право на изправната страна да развали договора,
поради виновно неизпълнение на поето с договора задължение, като за упражняването
на това право не е необходимо кредиторът да дава на длъжника подходящ срок за
изпълнение, което е отклонение от диспозитивната норма на чл. 87, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Развалянето не може да настъпи автоматично и за да настъпи правната
промяна по развалянето е необходимо да има изявление от кредитора до длъжника.
Допустимо е страните да уговорят да не се изпраща покана за изпълнение /какъвто
е настоящия случай/, но за да настъпи правната промяна по разваляне е
необходимо да има изявление на кредитора до длъжника. Аргумент в подкрепа на
това е и нормата на чл. 87 ал. 2 ЗЗД, според която, дори когато изпълнението е
станало невъзможно или късното
изпълнение е безполезно за кредитора, е необходимо кредиторът да отправи своето
изявление за разваляне до длъжника. Дори
в случаите на „фикс сделки”, при които забавеното изпълнение е равно на пълно
неизпълнение, кредиторът е длъжен да изрази воля за разваляне и е освободен
само от задължението да изпрати покана за изпълнение. В този смисъл е и нормата
на чл. 201 ал. 2 ЗЗД, която позволява развалянето да стане без спазване на чл.
87 ЗЗД, но кредиторът /продавач/ трябва да съобщи, че е упражнил правото си.
Кредиторът упражнява правото си на разваляне на договора чрез едностранно
волеизявление. В случая от доказателствата по делото се установи, че
волеизявлението на кредитора за разваляне на договора е достигнало до ответника
на 18.07.2016 г. и от този момент договорът следва да се счита прекратен. След развалянето на договора ответникът дължи връщане на получената по разваления
договор престация. Установи се, че
предоставената от ищеца престация от 2 520 000 лева е частично
възстановена чрез усвояването на банковата гаранция за сумата от 2 100 000
лева, съответно остава сума за възстановяване в размер на 420 000 лева, за
репарацията на която сума ответникът не е представил доказателства.
Предвид изложеното Съдът намира, че
предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход
на производството, ответникът дължи на ищеца разноски и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, които
възлизат общо на 17100 лева /16 800 лева държавна такса и 300 лева
юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е
съобразен с разпоредбата на чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ/. Неоснователно се явява
искането на ответника по чл. 78, ал. 2 от ГПК.
В тази разпоредба е предвидено, че ако ответникът с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат върху ищеца. Последните две предпоставки, при наличие на
които разноските остават в тежест на ищеца, са предвидени в закона кумулативно.
В настоящия случай, следва да се приеме, че тези предпоставки
не са налице, доколкото ответникът не е признал изрично иска. Напротив, в
молбата на ответника от 19.03.2019 г., която е
докладвана в първото по делото заседание, изрично се заявява становище за
неоснователност на иска поради неустановяване на предпоставките на фактическия
състав по чл. 55, ал. 1 от ГПК. Съдържанието на тази молба е мотивирало съда да
остави без уважение искането на ищеца по чл. 237, ал. 1 от ГПК. Това означава, че не се
установяват посочените в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставки, при наличието на които Съдът не възлага на ответника направените от ищцовата
страна разноски.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Р.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на ДП Н.К.„Ж.И.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сумата от 420 000 /четиристотин и
двадесет хиляди/ лева, представляваща платена сума на отпаднало основание - по
развален договор № 5111 от 13.08.2015 г., ведно със законната лихва от 28.06.2018
г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Р.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на ДП Н.К.„Ж.И.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК,
разноски по производството и юрисконсултско възнаграждение в размер на общо 17100 /седемнадесет хиляди и сто/ лева.
Решението може да бъде обжалвано пред
Софийски градски съд, в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия: