Решение по дело №1410/2020 на Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

 

№ IV – 210

 

20.08.2020 г., гр. Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито заседание на двадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА

2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА

 

            при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1410 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж, Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, гр. София, жк. ,,Младост 4", Бизнес парк София, сграда 14, чрез пълномощника юрисконсулт Николета Матева, срещу Решение № 812 от 04.03.2020 г. по гр. д. № 5704/2019 г. на Районен съд - Бургас в ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН предявения от въззивника против В.А.Р., ЕГН **********,***, иск с правно основание  чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 , ал. 1, т. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК във  чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК  и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата над присъдения размер от 614, 39 лева до пълния претендиран размер от 2524, 39 лева, представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS – 14396321/ 04.01.2017г., ведно  със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 3333/2019 г. на – 24.04.2019г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което вземане е издадена заповед № 1732/25.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 3333/2019 г. на БРС.

Във въззивната жалба се навеждат оплаквания против извода на съда, че сторените от ответника плащания в размер на 1910 лева следва да бъдат отнесени за погасяване на най-обременителното задължение по аргумент от чл. 76, ал. 1, изр. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), респективно посочената сума е приспадната от размера на претендираната главница. Поддържа се, че заплатените от ответника суми след подаване на исковата молба са в размер на 180.00 лева, с които е следвало да бъде погасено частично претендираното вземане за главница. Твърди се, че останалите плащания в размер на 1730.00 лева са сторени преди подаване на исковата молба и със същите е намален претендирания с исковата молба размер на процесната главница.

Жалбоподателя моли съда да отмени решението в частта, с която искът за главница е отхвърлен за сумата от 614, 39 лева до 2344, 39 лева, и да постанови решение, с което да признае за установено, че В.А.Р. му дължи сумата в размер на 2344, 39 лева - непогасена главница по договор за кредит № PLUS-14396321. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100, 00 лева.

Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради което е процесуално допустима.

            В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия, който е получил препис от нея чрез пълномощника си адвокат Кокаларова.

            В съдебно заседание въззивното дружество не изпраща представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.

            В съдебно заседание въззиваемият се представлява от пълномощника адвокат К., която оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира за присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност приема следното:

            По отношение на доводите за извършените от длъжника плащания:

            Пред Районен съд – Бургас е постъпило заявление вх. № 18149/24.04.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ срещу длъжника В.А.Р. за следните суми по Договор за потребителски кредит PLUS – 14396321/04.01.2017г.: 2 770 лева – главница, 353, 57 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2017 г. до 05.07.2018 г.; 141, 37 лева – мораторна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 11.04.2019 г. В заявлението са изложени твърдения, че заявителят е отпуснал потребителски кредит в размер на 2 770 лева в полза на длъжника В.А.Р., който се е задължил да погаси заема на 18 вноски, всяка в размер на 200, 69 лева, но е преустановил плащането на вноските по кредита на 05.02.2017 г., като до този момент е заплатил 0 вноски.

            Въз основа на заявлението е издадена е заповед за изпълнение № 1732 от 25.04.2019 г. за следните суми: 2 770 лева – главница по Договор за потребителски кредит PLUS – 14396321/04.01.2017г., 353, 57 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2017 г. до 05.07.2018 г.; 141, 37 лева – мораторна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 11.04.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 24.04.2019 г. до окончателното изплащане, както и 65, 30 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

            Заповедта е връчена на длъжника чрез неговата майка на 03.05.2019 г., като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по делото е постъпило възражение от длъжника по чл. 414а ГПК. В него е оспорено твърдението на заявителя, че на 05.03.2017 г. е преустановено плащането по кредита и са приложени вноски бележки за направени плащания за периода 31.05.2017 г. – 09.10.2018 г., както и за последно плащане от 16.05.2019 г.

            В тридневен срок от получаване на съобщението заявителят е подал становище, с което признава стореното от длъжника погашение по дълга в размер на 430, 00 лева, за което е представено платежно нареждане от 16.05.2019 г. – след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По отношение на останалите плащания, за които са представени платежни нареждания, заявява, че същите са направени преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са отразени при формиране на заявената претенция за дължими суми.

            В указания от съда едномесечен срок на 16.07.2019 г. заявителят е подал искова молба срещу длъжника за признаване за установено, че дължи следните суми: 2 524, 39 лева – главница по главница по Договор за потребителски кредит PLUS – 14396321/04.01.2017г., 0 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2017 г. до 05.07.2018 г.; 141, 37 лева – мораторна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 11.04.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане. В исковата молба за изложени твърдения, че с Договор за потребителски кредит PLUS – 14396321/04.01.2017г. ищецът е отпуснал заем в размер на 2 770 лева в полза на ответника, който се е задължил да го погаси на 18 вноски, всяка в размер на 200, 69 лева, но е преустановил плащането на вноските по кредита на 05.02.2017 г., като до този момент е заплатил 0 вноски.

            По делото са представени доказателства за извършени плащания по процесния кредит в общ размер от 1910 лева, както следва: 31.05.2017 г. – 20 лева; 29.06.2017 г. – 20 лева; 11.08.2017 г. – 20 лева; 02.10.2017 г. – 20 лева; 21.11.2017 г. – 20 лева; 22.01.2018 г. – 20 лева; 03.04.2018 г. – 20 лева; 11.06.2018 г. – 100 лева; 25.07.2018 г. – 600 лева; 09.10.2018 г. – 100 лева; 16.05.2019 г. – 430 лева; 13.06.2019 г. – 360 лева; 14.08.2019 г. – 180 лева, т. е. преди подаване на заявлението на 24.04.2018 г. – общо 940 лева; след подаване на заявлението на 24.04.2018 г. и преди подаване на исковата молба на 16.07.2019 г. – 790 лева; след подаване на исковата молба на 16.07.2019 г. – 180 лева.

При така установената фактическа обстановка и изложените в исковата молба твърдения неоснователни се явяват доводите на въззивника, че плащанията в размер на 1730, 00 лева са сторени преди подаване на исковата молба и със същите е намален претендирания с исковата молба размер на процесната главница, а частично претендираното вземане за главница е следвало да бъде погасено само със сумата от 180, 00 лева, която е заплатена след подаване на исковата молба. В исковата молба липсват твърдения в тази насока, а въвеждането им в настоящото въззивно производство е недопустимо на основание чл. 266, ал. 1 ГПК. Както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба ищецът-заявител е поддържал, че длъжникът по процесния кредит не е заплатил нито една месечна погасителна вноска. Обстоятелството, че претендираните с исковата молба суми са в по-нисък размер от заявените в заповедното производство, само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод, че ищецът е съобразил извършените плащания при формиране на размера на исковата претенция, при липсата на изрични твърдения в тази насока. При наличие на своевременно наведено от ответника правопогасително възражение за частично плащане съдът е длъжен да го вземе предвид, като присъди непогасената част от вземането, изхождайки от заявения от ищеца размер в съответствие с принципа на диспозитивното начало.

По отношение на доводите за неправилно приложение на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД урежда поредността за погасяване на няколко еднородни задължения към едно и също лице, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всичките. В процесния случай не са налице предпоставките за приложение на посочената разпоредбата, тъй като по делото не се касае за няколко еднородни задълженията по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.

Относимата разпоредба е тази на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, която урежда поредността на погасяване при съществуването на едно задължение, което се формира от поне два елемента – главница, лихви, разноски. Това е така, защото по отношение на изпълнението на паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК).

В процесния случай обаче претендираната със заявлението възнаградителна лихва не е предмет на исковото производство, а по отношение на мораторната лихва първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано в тази отхвърлителна част. Доколкото предмет на въззивна проверка е само тази част от решението, с която е отхвърлен частично искът за главницата, то не са налице условията за приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, тъй като се касае само за един от компонентите на едно парично задължение и въпросът за поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД не стои на дневен ред.

Въз основа на изложените съображения съдът намира за неоснователен предявеният иск за приемане за установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата над присъдения размер от 614, 39 лева до пълния претендиран размер от 2524, 39 лева, представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS – 14396321/ 04.01.2017г., ведно  със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 3333/2019 г. на – 24.04.2019 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което вземане е издадена заповед № 1732/25.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 3333/2019 г. на БРС.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната част решението се явява правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото въззиваемият има право на разноски съобразно направено искане и представените доказателства за извършването им. Ето защо въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемия сумата от 200 лева, представлява заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване, поради което е окончателно.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 812 от 04.03.2020 г. по гр. д. № 5704/2019 г. на Районен съд - Бургас в обжалваната част.

ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж, Франция чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, гр. София, жк. ,,Младост 4", Бизнес парк София, сграда 14, да заплати на В.А.Р., ЕГН **********,***, сумата от 200 лева, представлява заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.