Р
Е Ш Е
Н И E
гр.Б.Слатина, 30.12.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
БЕЛОСЛАТИНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, Първи граждански състав, в публично съдебно заседание
на 16 декември, Две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ГЕРДОВА
при секретаря Таня Тодорова,
като разгледа докладваното от Съдия Гердова гр.д. № 566/2020 год. по описа на
РС-Б.Слатина, за да се произнесе взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „Т.Б.А.Б.” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от Н.Г.С. и А.Ч.Д.– Изпълнителни директори, чрез
пълномощника юрисконсулт С.Р.Р., с която се иска да се признае на установено, че ответникът И.М.С., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, дължи присъдените със заповед №
829/25.10.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417,т.2 от ГПК по частно гр. дело № 1372/2018г. по описа на
БСлРС следните суми: 5733,33 лв. главница, дължима на
основание сключен договор за потребителски кредит № ********** от 21.12.2017г.,
договорна лихва в размер на 1665,06 лв. за периода от 25.03.2018г. до 26.05.2018г.,
обезщетение за забава за периода от 25.03.2018г. до 15.10.2018г. в размер на 430,73 лв., ведно със законна лихва,
считано от датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК – 24.10.2018г., до окончателното
изплащане на вземането, както и
да се осъди ответника да заплати на ищцовото дружество направените разноски по
заповедното производство и по исковото производство, включително и
юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК.
ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК вр.чл.124,ал.1 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК
ответника И.М.С. не е депозирал писмен отговор, но е поискал допускане на
правна помощ, тъй като не може да се защитава сам и поради липса на финансови
средства да си упълномощи адвокат.
С определение
постановено вз.з. на 08.09.2020г. съдът предоставил правна помощ на ответника И.М.С., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** за процесуално представителство по гр.д.№ 566/2020г. по описа на
РС-Б.С. до приключването му с влязъл в сила съдебен акт.
С определение
постановено в з.з. на 19.10.2020г. съдът на основание л.26,ал.2 от ЗПрП
назначил адв.Ц.Й.В. от ВрАК за особен
представител на ответника И.М.С., който да го представлява по гр.д.№
566/2020г. по описа на РС-Б.С. до приключването му с влязъл в сила съдебен акт.
Препис от исковата молба и
доказателствата към нея са изпратени на адв.Ц.Й.В. от ВрАК, която в срока по чл.131 от ГПК е
депозирала писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер по
изложените в него съображения.
По
делото са събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д.№ 1372/2018г. по
описа на РС-Б.Слатина.
Съдът като
взе предвид доводите изложени в исковата молба и след преценка на доказателствата
по делото по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.№
1372/2018г. срещу длъжника И.М.С. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес
*** е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК № 829/25.10.2018г.
в полза на кредитора „Т.Б.А.Б.” ЕАД, за сумата от 5733,33 лв. главница, дължима
на основание сключен договор за потребителски кредит № ********** от
21.12.2017г., такси за периода от 25.03.2018г. до 26.05.2018г. в размер на 0
лв., договорна лихва в размер на 1665,06 лв.
за периода от 25.03.2018г. до 26.05.2018г., обезщетение за забава за
периода от 25.03.2018г. до 15.10.2018г. в размер на 430,73 лв., ведно със
законна лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК –
24.10.2018г., до окончателното изплащане на вземането, както направените
разноски по заповедното производство в размер на 156,58 лв. внесена държавна
такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта и изпълнителният
лист по чл.417 от ГПК са връчени на длъжника И.М.С. с ЕГН **********, с постоянен
и настоящ адрес *** на 24.01.2020г. по реда на чл.46,ал.2 от ГПК-член от
домакинството на длъжника, чрез ЧСИ Иванка Цонкова с район на действие ОС-В., а
възражението му по чл.414 от ГПК е подадено на 24.02.2020г., т.е. в
законоустановеният едномесечен срок.
На заявителя са дадени
указания да предяви иск за установяване на вземането си и такъв е предявен, въз
основа на който е образувано настоящето производство по гр.д.№ 566/2020г. по
описа на БСлРС.
С исковата молба ищеца
навежда доводи, че по силата на договор за потребителски кредит № **********
сключен между страните по делото на ответника е предоставена сума в размер на
5000,00 лв. Сочи се, че в чл. 7 ал.1 от Договора е посочен общият размер на
кредита от 6124,00 лв., като към него се включва еднократна такса за оценка на
риска в размер на 656,16 лв., дължима в деня на подписване на договора за
кредит, която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя е
дължимите месечни вноски съгласно погасителния план предвид заявеното му
желание в искането-декларация. Твърди че, съгласно чл.7, ал.2 от
договора потребителския кредит за общо ползване, средствата по кредита се
превеждат от кредитора по банкова сметка ***. Излага, че в случаите, когато
потребителят е пожелал сключване на застраховки или да се присъедини към
застрахователните програми средствата се превеждат от кредитора към сметка на
застрахователя, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с
подписването на договора. Сочи че в настоящия случай потребителят е пожелал да
сключи застраховка живот в размер на 468,00 лв. Твърди, че общата крайна сума от
8070,97 лв. е разсрочена на 24 погасителни месечни вноски, от които 23 вноски,
всяка в размер на 336,29 лв., ведно с последна изравнителна в размер на 336,30
лв. Сочи че, уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява
предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на 28,05
%. Твърди, че предоставената сума кредитополучателят има задължение да върне на
месечни вноски, всяка включваща 2 /два/ компонента: главница и договорна
лихва. Излага се, че длъжникът е преустановил плащанията по договора
за три месечни вноски, съгласно погасителния план към договора, а именно:
вноски с падежи 25.03.2018г., 25.04.2018г. и 25.05.2018г., поради което е
настъпила предсрочна изискуемост на задължението. Сочи се, че в Договора е
уредена автоматична предсрочната изискуемост върху непогасеното задължение на
клиента при неплащане на три поредни месечни вноски (чл. 16, ал.2), като
въпреки това ответникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита. Твърди, че разпоредбите на чл. 25.8 до чл. 25.11 (вкл.) от Договора за
потребителски кредит сочат за съгласие между страните, че взаимната
кореспонденция следва да се изпраща на адреса за контакт, посочен в договора,
като в случая това е постоянния и настоящ адрес на длъжника И.М.С. ***. Навежда
доводи, че според чл. 25.10 от Договора при промяна на адресите за
кореспонденция и контакти страните са длъжни да уведомят за това в писмен вид,
като доказването, че дадено писмо е изпратено до посочения адрес е в тежест на
страната, която е изпратила писмото. Твърди се, че в случая ищецът
разполага с писмени документи, според който уведомлението за предсрочна
изискуемост е адресирано именно до адреса на кредитополучателя, посочен в
процесното съглашение, като постоянен адрес *** Стамболийски №106, но е върнато
като „непотърсено“.
Към датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК (24.10.2018г.) задължението на И.М.С. с ЕГН **********,
към кредитора „Т.Б.А.Б.” ЕАД е било в общ размер от 7398,39 лв., от което: 5733,33 лв. - главница, 1665,06 лв.-
договорна лихва и 430,73 лв. обезщетение за забава за периода от 25.03.2018г.
до 15.10.2018г.
Поради неиздължаване на
вноските от длъжника по кредита, за ищеца се породил правен интерес от
търсената съдебна защита.
Назначеният особен
представител на ответника с писменият отговор депозиран в срока по чл.131 от ГПК оспорва иска по основание и размер. Счита, че клаузата установяваща размера
на договорната лихва накърнява добрите нрави, поради което се явява нищожна. Следователно
като нищожна клауза тя не поражда действие и съответно не се дължи от
ответника.
Освен това твърди, че
шрифтът на който е изготвен договора за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, поради което договора е нищожен на това
основание и моли съдът да го обяви за такъв.
Поискал е представянето на
оригинала на договора за потрелителски кредит от ищеца и същият е представен.
В с.з. особен представител
на ответника заявява от негово име, че не оспорва факта, че С. е получил сумата
по кредита, която ищцовото дружество му е превело. Единствено възразява относно
недействителността на договора относно шрифта на самия договор съгласно чл. 22
от ЗЗП вр. чл.10, ал.1 ,от ЗПК.
Противопоставил се на
искането на ищеца за допускане на ССчЕ относно размера на кредита, тъй като не
се оспорва иска по размер. Едиствените оспорвания са от юридически харакатер
относно недействитерлноста на договора. Поради тази причина и съдът не е
допуснал назначаване на ССчЕ, за изясняване на факти, които са безспорни.
При така
изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
За успешното
провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е да докаже учреденото
по негова инициатива заповедно производство по реда на чл. 417 от ГПК и
издадена в негова полза Заповед за изпълнение; спазване на срока по чл. 415,
ал. 1 от ГПК; качеството си на кредитор спрямо ответника, че искът е предявен в
едномесечния преклузивен срок; да установи и възникването в негова полза на
изискуемо вземане, за което е издадена заповедта, т.е. да докаже, че между
страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба
договор, по който ищецът е изправна страна и по силата на който за ответникът е
възникнало задължение да заплати сумите, предмет на исковете в претендирания
размер; да бъде установено и поставянето в забава на ответника, както и
претенцията за обезщетение за забава по размер.
Съответно в тежест на
ответника е да докаже точно изпълнение на договорните си задължения, вкл. наведени
от него положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете,
от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Не се спори по
делото, а и се установява от приложеното ч.гр.д. № 1372/2018 г. по описа на
БСлРС, че в полза на ищеца е издадена по реда на чл.417,т.2 от ГПК заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми. Установява се от
приетите по делото доказателства, че издадената заповед е връчена на длъжника
по реда на чл.46, ал.2 от ГПК-член от домакинството на длъжника. Същият е
депозирал в законоустановеният срок възражение по реда на чл.414 от ГПК, поради
което и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения
преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземането, което поражда
правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата
допустимост.
Ищецът „Т.Б.А.Б.“ ЕАД основава претенцията
си въз основа на сключен договор за потребителски кредит № ********** от 21.12.2017г.,
по силата на който е предоставил на ответника кредит в общ размер от 6124,00
лв., от който: кредит в размер на 5000,00 лв., BANK ЖИВОТ АГЕНТ в размер
на 468,00 лв., еднократна такса за оценка на риска в размер на 656,16 лв.,
която сума ответникът се е задължил да върне по установения между тях
начин - чрез равни месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и размер,
определени в погасителен план, неразделна част от Договора за кредит.
Уговорена е била както възнаградителна лихва по
кредита, така и дължимата лихва за просрочие.
Въз основа на попълнено от
ответника И.М.С. заявление-декларация за установяване на договорни отношения с
„Т.Б.А.Б.“ЕАД-гр.С., между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
********** от 21.12.2017г. От договора се установява, че ответникът като
кредитополучател, е получил от ищеца, като кредитодател, потребителски кредит в
размер на 5 000,00 лева. От потребителя-ответник е закупена и застраховка BANK ЖИВОТ
АГЕНТ на стойност 468,00 лв., като е финансиран от банката и със стойността на
еднократната такса за оценка на риска в размер на 656,16 лв., при което общият размер на
кредита е договорен на стойност 6124,16 лв. В договора е уговорен годишен
процент на разходите 48,38%, годишен лихвен процент 28,05%, лихвен процент на
ден, представляващ 1/360 част от годишния лихвен процент. При тези
договорки, касаещи лихвата и главницата, общото задължение по кредита е
посочено като 8070,97 лв. Кредитополучателят се задължил да върне така
посочената обща сума на 23 вноски от по 336,29 лв. и последна изравнителна
вноска(24-та)в размер на 336,30 лв. Съгласно погасителния план, месечните
погасителни вноски са платими на 25-то число, а последната 24-а вноска е
платима на 25.12.2019г.
В договора за кредит са
посочени /чл.15 и сл./: приложимият лихвен процент при просрочие, начините за
неговото променяне и стойността на разходите при неизпълнение;
последиците за заемополучателя при просрочие на вноските; правото на отказ на
потребителя /заемополучателя / от договора; реда за прекратяване на договора. В
договора се съдържат и декларации на потребителя /заемополучателя/, че са
му предоставени: безвъзмездно на хартиен носител и на български език, в ясна и
разбираема форма Рамков договор за платежни услуги от 21.12.2017г. и Общите
условия за предоставене на платежни услуги относно сключване на договора.
В заявлението-декларация за
установяване на договорни отношения ответника С. е дал съгласие за сключването
на застраховка „Живот“, както и съгласие банката да финансира еднократната
такса за оценка на риска при насрещно задължение от потребителя да възстанови
таксата и лихви към нея с месечните вноски по погасителния план.
Съответно, със сключения
между страните рамков договор за платежни услуги-раздел VІІ и декларацията към
него от 21.12.2017г., потребителя декларирал, че е получил предварително цялата
предварителна информация по чл.41 от ЗПУПС, вкл.проект на договора преди
подписването му, Общи условия, Тарифа и Лихвен бюлетин, съгласен е с тях и
приема задължителната им сила като неразделна част от договора.(л.13 от
делото).
Като доказателство, че заявената
от потребителя застраховка „Живот“ е сключена, ищецът е представил
застрахователно удостоверение изд. от ЗК“Уника“АД.(л.15 от делото).
Страните не спорят, че
кредиторът-ищец е превел заемната сума на потребителя-ответник по иска.
Представено е уведомително
писмо от ищеца до ответника С., с което го уведомява за настъпила на 26.05.2018г. предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, на
основание чл.16, т.2 от договора, поради неплащане на погасителните вноски с
падежи 25.03.2018г., 25.04.2018г. и 25.05.2018г. Видно от представената
разписка за доставяне на писмото, същото е върнато с отбелязване, че пратката „не
е потърсена“ от получателя.
В Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването ѝ.
В чл.25.8-25.10 от
процесният договор е договорена цялата кореспонденция между страните, като
неполучаването на каквото и да било писмо във връзка с изпълнението на този
договор, не освобождава страната, която не е получила писмото от изпълнението
на задълженията по договора.
Според практиката на ВКС
фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като получено цели
защитата срещу недобросъвестно поведение на получаващата страна в случай, че
същата се укрива или отказва да получава съобщения. При липса на ясно разписани
в договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да счита,
че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса
на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за
получаващата страна, се приема, че договорната клауза не предвижда фингирано
връчване на съобщения (Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на
ВКС, I т.о., Решение № 208/09.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г. на ВКС, I т.о.,
Решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о.).
В случая се
установи, че кредиторът макар и да е разполагал с телефон за контакт на длъжника
посочен в процесният договор, не е положил каквито и да е усилия за редовното
уведомяване на ответника, като се е задоволил да изпрати само едно единствено
уведомление на постоянният му адрес чрез Български пощи.
С оглед гореизложеното
ответникът С. не е бил надлежно уведомен за обявяването на предсрочната
изискуемост на кредита.
Според задължителните
тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по
тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС допустимо е предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде
направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция (първа или въззивна), а не в деня на
предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл.
235, ал. 3 ГПК.
В конкретния случай към
датата на приключване на съдебното дирене в настоящото производство(16.12.2020г.) е настъпил падежът на
всички дължими вноски, като падежът на последната вноска е на 25.12.2019г., поради което съдът
следва да съобрази и този настъпил в хода на процеса факт с правно значение,
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
По делото няма
спор също така, че банката ищец има качеството на кредитор по смисъла на чл.9,
ал.4 ЗПК, а ответника има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
При тези
съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК
- и в ЗЗП.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на
чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според
чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е
недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
При
извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че договорът за
потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност в
цялост и не противоречи на изискванията на посочените разпоредби на ЗПК.
Спазена е писмената форма съгласно изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК,
както и останалите изисквания относно формата по чл.10, ал.1 ЗПК. В договора, в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-12, е разяснено наличието на право на отказ
от него.
Неоснователно
е възражението на особеният представител на ответника за неспазване
изискванията на ЗПК относно шрифта на договора. Съгласно чл. 10, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.
Изискването е въведено с оглед избягване възможността съществени клаузи от
договора да не бъдат прочетени от потребителя при сключването му поради
използване на различни шрифтове. Видно е от представения по делото договор в
оригинал, че той е изписан с един и същ шрифт при визуално сравнение на два текста(например т.15 и т.16 от договора),
поради което не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал.1
от ГПК и не се ангажираха доказателства относно това, че той е
по-малък от посочения в нормата размер.
Ето защо, съдът счита, че договорът не се
явява недействителен на соченото от ответника
основание в чл. 22 от ЗПК.
Основното
възражение на ответника чрез назначеният му особен представител въведено с
отговора на исковата молба, се свежда до действителността на клаузата от
договора, касаеща размера на договорената възнаградителна лихва, противоречаща
на добрите нрави.
С исковата молба се
претендира възнаградителна/договорна/ лихва в размер на 1665,06
лв. за периода от 25.03.2018г. до
26.05.2018г.
Договорната лихва е
възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен на 21.12.2017г., т.е. след изменението на
чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо
изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната
лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет
процентни пункта отгоре.
/Постановление № 426/18.12.2014 г. на МС за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, в сила от 01.01.2015г /. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 48,38 % не
надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен процент е
28,05 %. Следователно клаузата за възнаградитерлна лихва не е
нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Не се споделят
възраженията на ответника, че сключеният между страните договор е нищожен
поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за
норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Понятието
„добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите
нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи
на другата страна неизгодно условие. Предвид посочените по-горе критерии съдът
приема, че уговорените между страните договорни клаузи, вкл. и клаузите, с
които са определени дължимите лихви, такси и възнаграждения в полза на
кредитодателя не противоречат на добрите нрави.
С
оглед на всичко изложено по-горе, следва, че са налице основанията за
претендиране на търсените суми по договора, които не са били платени от
длъжника и са с настъпил падеж(25.12.2019г.) към датата на съдебното заседание
проведено на 16.12.2020г., който факт следва съдът да съобрази, изводимо от разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК.
Следва да се уважат предявените искове, като се признае дължимостта на вземането от
ответника, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение.
Основателно е и искането за установяване
на дължимост на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в съда до
окончателното й погасяване.
Вземането за лихва,
релевирано с иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД,
има акцесорен характер, като за основателността му следва да се установи
наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава. Съдът достигна до
фактически и правни изводи за наличието на главен дълг. Съгласно договора за
кредит заемателят е длъжен да заплаща погасителните вноски в срок, определен в
договора за кредит. Следователно изпадането в забава не е обусловено от
изпращането на покана до длъжника, а съвпада с изискуемостта, т.е. длъжникът
изпада в забава с изтичане срока за плащане на задължението. Размерът на
законната лихва върху дължимата главница за исковия период, като се вземе
предвид падежът на всяко от задълженията за главница, които се дължат, възлиза
на сумата в размер на 430,73 лв. за
периода от 25.03.2018г. до 15.10.2018г.
за която сума искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД следва
да се уважи.
РАЗНОСКИ:
При
произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по
сторените разноски, както за исковото, така и за заповедното производство съгл.
т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Ищеца е
поискал с исковата молба присъждане на разноски в заповедното и исковото
производство, като е представил и списък по чл.80 от ГПК.(л.22 от делото).
По
заповедното производство е поискал присъждане на 156,58 лв. държавна такса и 50.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
По
исковото производство ищеца поискал
присъждане на 189,35 лв. заплатена
държавна такса, за която сума има
плиложени платежни документи(л.23 и л.31 от делото) и 300,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
С оглед изменената
разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр.8/24.01.2017 г.) в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална
и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия,
включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за
заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на
заповедния съд в това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата
за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50,00 лв. до 150,00 лв., а в
исковото –от 100,00 лв. до 300,00 лв. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва
да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази, че от една страна - делото е с материален интерес
от 7829,12 лв. за вземания, произтичащи от договор за кредит. От друга страна,
извършената от юрисконсулта работа се състои в попълване на искова молба по
множество еднотипни искови производства, без явяване в открито съдебно
заседание, а с изготвяне на становище. В случая, сума от 150,00 лв. платима за
първата инстанция, съдът счита за справедлива с оглед правната и фактическа
сложност на делото.
Воден от гореизложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника И.М.С., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, ЧЕ
СЪЩИЯТ ДЪЛЖИ на „Т.Б.А.Б.” ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Н.Г.С.
и А.Ч.Д.– Изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт С.Р.Р., следните суми: 5733,33 лв. главница, дължима на основание сключен договор за
потребителски кредит № ********** от 21.12.2017г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК –
24.10.2018г., до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер
на 1665,06 лв. за периода от 25.03.2018г. до 26.05.2018г.,
обезщетение за забава за периода от 25.03.2018г. до 15.10.2018г. в размер на 430,73 лв., за които суми е издадена
заповед №
829/25.10.2018г. за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417,т.2 от ГПК по ч.гр.дело № 1372/2018г. по
описа на Районен съд – Б.С..
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от ГПК И.М.С., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б.А.Б.” ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Н.Г.С.
и А.Ч.Д.– Изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт С.Р.Р., направените разноски по настоящото исково производство по
гр.д.№ 566/2020г. по описа на
БСлРС в общ размер на 339,35 лв., както и сторените от ищеца
разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1372/2018г. по описа на
БСлРС в общ размер на 206,58 лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването на страните по делото, че е
изготвено.
На основание
чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението,
след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1372/2018г. по описа на БСлРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: