Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 13.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание
на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 10915 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
С решение
№ 188557 от 07.08.2017 г. по гр.д. № 6312/2016 г. на СРС, ГО, 119 състав съдът е осъдил ответникът „К.Т." ЕООД ЕИК*******
със седалище и адрес управление *** (сграда Крит), вход В,етаж 2, апартамент 18 чрез пълномощника адвокат К., да заплати на „М." ЕООД ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя М.С.С.чрез пълномощника адвокат П.Х.Ч., сумата
от 22 259.75 лева,
както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 5 433.58 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 11.09.2013 година до предявяването на иска
на 04.02. 2016 година, както и законна лихва върху главницата от предявяване на
иска на 04.02.2016 година до окончателното изплащане на сумата. С решението
ответникът „К.Т." ЕООД ЕИК******* е осъден да заплати
на ищцовото дружество „М."ЕООД, ЕИК******* разноски
в размер на 2 707.73 лева.
Недоволен от решението е останал
ответникът „К.Т."
ЕООД ЕИК*******, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно и необосновано. По-конкретно поддържа,
че от приетата като доказателство по делото пред СРС съдебно-почеркова
експертиза не може да бъде установено по категоричен начин, че подписът положен
върху документа е на управителя на ответното дружество. Излага съображения и че
по делото липсват доказателства за връчване на приложената по делото нотариална
покана на ответника, поради което неоснователен е и искът по чл.86 от ЗЗД. Искането към въззивната инстанция е да отмени да отмени
обжалваното решение и отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „М."
ЕООД ЕИК*******, оспорва жалбата по съображения
изложени в депозирания по реда на
чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Моли въззивният
съдебен състав да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
Решаващият въззивен състав приема, че обжалваното решение е постановено при правилно изяснена фактическа
обстановка.
На 24.07.2012
година между страните по делото е сключен договор за изработка, по силата на който ищецът „М." ЕООД в
качеството си на изпълнител се задължава на свой
риск да извърши строително монтажни работи за почистването на коритото на река Б.,
корекция на реката, изграждане на крайбрежна стена по брега на Б. река в района
около гробищния парк, в срок от четиридесет и пет календарни дни, в
съответствие с възложеното от ответника, а ответникът „К.Т."
ЕООД като възложител се задължава да заплати възнаграждение в
размер на общо 257 075.12 лева. Според чл. 3, ал. 3 от договора междинните
плащания се извършват за актувани с протокол действително извършени строителни
работи. Според чл. 3, ал. 4 окончателното плащане следва да бъде извършено в
седемдневен срок от получаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на
обекта.
На 10.12.2012 година и 11.02.2013 година управителите на ищцовото и ответното дружество извършват проверка на
извършените строително-монтажни работи и установяват, че са изпълнени. За
проверките са съставени протокол-акт от 10.12.2012 г. и протокол-акт от
11.02.2013 г. за извършени и приети строителномонтажни
работи №№1 и 2. Протоколите са подписани от управителите на ищцовото
и ответното двете дружества и са приети
като писмени доказателства по делото.
На 11.02.2013 година ищцовото
дружество издава процесната фактура
№ ********** за сумата от 42 259.75 лева. Във фактурата е посочено, че се
издава във връзка с извършените, описани по вид и приети от възложителя с Протокол-акт
за извършени строителномонтажни работи № 2 от
11.02.2013 г. Като получател върху фактурата е положен подпис от управителя на
ответното дружество.
По делото е допусната и приета от СРС съдебно-почеркова
експертиза, изготвена от вещото лице Д.К.В.на 10.02.2017 година. Видно от заключението й, подписът под представена по делото
фактура е положен от управителя на ответното дружество К.Д.К.с елементи на автоподлог.
На 03.01.2013 година Дирекцията за национален строителен
контрол издава Разрешение за ползване № ОТ-05-1525,
на строеж – „почистване коритото на река Б. река“, корекция на реката и
изграждането на крайбрежна стена по брега в района около гробищния парк“, прието
като доказателство и неоспорено от страните, с което разрешава ползването на
изградения от ищеца обект. Видно от протокол за установяване на годността за
ползване на строежа, в процеса на строителството не са настъпили са настъпили съществени отклонения по
смисъла на чл. 154, ал. 2 от Закона за устройство на територията спрямо
одобрените проекти.
По делото е допуснато изготвянето на финансово-счетоводна експертиза, чието
заключение е представено в съда от вещото лице Л.Б.Б.на
22.03.2017 година. Видно от заключението, процесната фактура № ********** от 11.02.2013 година е включена в дневника за
покупките за месец февруари 2013 година на ответното дружество„К.Т." ЕООД.
Ответното дружество е ползвало и данъчен кредит за нея.
В случая във връзка с наведените
в жалбите оплаквания съдът във въззивното решение
дължи произнасяне по спорния въпрос – налице ли е валидно
възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за изработка,
респ. кредитор ли е ищецът на твърдяното вземане по процесната
данъчна фактура.
При съвкупна преценка на събраните по
делото писмени доказателства се установява, въззивната инстанция споделя извода на
първостепенния съд и приема за
установено наличието на валидно възникнало
между страните по делото облигационно
правоотношение, към
което намират приложение разпоредбите на чл. 258 и сл. от ЗЗД, касаещи договора за изработка.
Договорът за изработка е неформален, консенсуален, двустранен и възмезден договор.
Консенсуален, защото страните
по него са обвързани, щом постигнат съгласие,
двустранен, защото създава задължения и за двете страни: за едната – да изработи нещо, за другата – да приеме изработеното и да го плати. Възмезден, защото срещу това,
което изпълнителят ще изработи, другата
страна дължи възнаграждение.
Съдът
приема, че ищецът е изпълнил задължението си по договора
за изработка – налице са двустранно подписани протоколи – актове от 10.12.2012
г. и 11.02.2013 г., издадено от Дирекцията за
национален строителен контрол Разрешение за ползване № ОТ-05-1525, на строеж –
„почистване коритото на река Б. река“, корекция на реката и изграждането на
крайбрежна стена по брега в района около гробищния парк“. Ищецът претендира стойността на описаните по вид и
приети от възложителя с протокол – акт от 10.12.2012 г. СМР. За същите е
издадена процесната фактура № ********** от 11.02.2013 г., която е осчетоводена при
ответника, включена в дневника за покупките за месец февруари 2013 година на
ответното дружество„К.Т." ЕООД, като последното е ползвало и данъчен
кредит за нея.
Настоящият въззивен
състав приема, че само по себе си, отразяването на процесната фактура в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. В
този смисъл именно е и трайната съдебна практика, в т. ч. и решение № 46 от
27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., което е постановено по новия
процесуален ред на чл. 290 ГПК. В този
смисъл е и практика на Търговската колегия на ВКС относно това,
че надлежното осчетоводяване на
една двустранно подписана фактура има значение на
договор между
страните (виж решение № 158 по
т.д. № 1128/2012 г. на I Т.О.). Сделката следва да се възприеме като потвърдена от търговецът-ответник
и на основание чл.301 от ТЗ, щом
последния не се е противопоставил веднага
след узнаването й (знанието
на ответника се презумира с
факта на осчетоводяване на фактурата
през м.02.2013 г.).
Съставянето на фактура
за дължимо възнаграждение
не е елемент от договора за изработка.
От приемането на извършената
работа възниква задължението
за заплащане на възнаграждението
на изпълнителя. Предпоставка за възникване на задължението по чл.
266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е поръчващият да приеме съответната работа. В
конкретния случай ответникът нито доказва, нито твърди да е направил
възражения, напротив – представения по делото протокол – акт от 10.12.2012 г.
за извършени СМР е подписан от възложителя, поради което работата следва да се
счита приета. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че ответникът
е приел извършените работа, поради което за него е възникнало задължението да
заплати на изпълнителя възнаграждение в претендирания
размер. При установяване на всички елементи от фактическия състав на спорното
право и при липса на доказателства за погасяване на процесното
задължение, искът за претендиралото възнаграждение по договора от 24.07.2012 г.
следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 309а ТЗ, настоящият съдебен състав намира
следното:
За основателността на предявения иск в тежест на
ищеца е било да докаже наличието на главен дълг и изпадането на ответника в
забава. В тежест на ответника е било да докаже погасяване на дълга на падежа.
Според чл. 3, ал. 4 окончателното плащане
следва да бъде извършено в седемдневен срок от получаване на удостоверение
въвеждане в експлоатация на обекта. По делото е представено разрешение за
ползване. Ето защо съдът намира, че ответникът дължи и
окончателно плащане.
Ответникът не е изпълнил задължението си да плати възнаграждение за приетата
работа в срок, поради което съдът счита, че той дължи обезщетение за забава.
Страните не спорят относно размера на това обезщетение, поради което съдът искът
следва да бъде уважен в предявения размер.
В упражнение
на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение, вкл. в частта за
разноските.
С оглед
изхода на спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата страна, но такива
не бяха доказани пред настоящият съдебен състав, като пълномощникът
й адв.Ч. в проведеното пред
въззивната инстанция на 18.04.2019 г. о.с.з. е заявил, че не претендира
разноски за пред СГС.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 188557 от 07.08.2017 г.
по гр.д. № 6312/2016 г. на СРС, ГО, 119 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.