Р Е
Ш Е Н
И Е №
152
гр.
Шумен, 28.09.2017 г.
Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на тридесети
август две хиляди и седемнадесета година, в състав
Съдия: Т. Димитрова
при секретаря С. Методиева, и с участието на окръжен прокурор при Окръжна
прокуратура – Шумен М. Георгиева, като разгледа докладваното от съдия
Т. Димитрова гр.д. № 396 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
С решение № 10/12.01.2017 г. по гр.д. № 396/2016
г. по описа на ШОС, имащо характер на определение, съдът е оставил без
разглеждане, като недопустими, предявените от „ К. „ ЕООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление: гр. В., ж.к. ..., представлявано от К.А.Н., ЕГН
**********, срещу Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – гр. С.,
ул. ..., иск по чл.2а от ЗОДОВ, вр.
чл.32 от ЗОПДИППД / отм. /, за сумата от 10 000.00 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на депозиране на мотивирано
искане за налагане на обезпечителни мерки върху имуществото му по ч.гр.д. № 1493/2010 г. по описа на ВОС и акцесорен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
заплащане на лихва за забава върху главницата считано от 22.07.2010 г., като е
прекратил производството по делото досежно тях. В посочената част решението е
обжалвано от ищеца и отменено с определение № 402/10.07.2017 г. по в.гр.д. №
296/2017 г. по описа на ВАпС, като делото е върнато на ШОС за произнасяне по
същество на предявените искове, предмет на разглеждане в настоящото
производство.
В съдебно
заседание на 30.08.2017 г. ищецът заявява, че поддържа исковите си претенции и
моли да бъдат уважени изцяло като му бъдат присъдени и извършените по делото
разноски.
Ответникът КОНПИ –
гр. С. оспорва исковете изцяло като неоснователни и моли за отхвърлянето им,
както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата
страна ШОП изразява становище, че исковете са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
В исковата си
молба, уточнена с молба вх. 5213/02.11.2016 г., ищецът твърди, че на 25.01.2001 г., в офисите
на ЕТ ”К.”, гр. В. нахлули въоръжени и маскирани полицаи от специалните части на МВР
за борба с организираната престъпност, които извършили оглед, претърсване и
изземване на документи, свързани с фирмата. При осъществяване на дейността си, същите се държали
унизително и обидно със собственика на фирмата К.А.Н., като го злепоставили
пред служители, полицаи и поемни лица. В началото на 2002 г. било образувано
досъдебно производство № 3066/2002 г. по описа на ОСС - Варна, по което на 10.09.2002
г. К.Н. бил разпитан
като свидетел. На 30.06.2009 г. същият бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл.257, ал.1, вр. с чл.26 от НК, а на 23.09.2009 г. Окръжна
прокуратура – В. внесла във Варненския окръжен съд обвинителен акт срещу него, с
обвинение за извършено престъпление по
чл.257, ал.1, вр. с чл.225, ал.1 от НК / отм. /, вр. с чл.26, ал.1 от НК. С
присъда № 103/06.12.2011 г. по НОХД 550/2011 г. по описа на ВОС, подсъдимият Н. бил
оправдан по повдигнатите му обвинения. Присъдата била потвърдена с решение от 05.04.2012 г. по ВНОХД №
25/2012 г. по описа на ВАпС, оставено в сила с решение № 395/25.01.2013 г. по
н.д. № 1286/2012 г. по описа на ВКС. Междувременно, във връзка с воденото срещу
Н. наказателно
производство, с решение № 143/16.04.2010 г., Комисията за установяване на имущество, придобито
от престъпна дейност / сега Комисия за отнемане
на незаконно придобито имущество / образувала срещу него производство за установяване на имущество, придобито от
престъпна дейност, като внесла във ОС – В. и ОС – С. мотивирани искания за налагане на обезпечителни
мерки върху движимо и недвижимо имущество на Н. ***, находящо се на територията на В. и С. област. С определение от
22.07.2010 г. по ч.гр.д. № 1493/2010 г. ВОС допуснал исканите обезпечения, с
обезпечителни мерки - възбрани върху имоти и запори върху МПС, изброени в
исковата молба, както и запор на дружествени дялове на Н., притежавани от него в
капитала на „ К. „ ЕООД „. С определение от 31.08.2010 г. по в.ч.гр.д. № 460/2010 г., ВАпС потвърдил определението
на ВОС за допускане на обезпечението,
като с определение от 19.10.2010 г. по ч.гр.д. № 499/2010 г. на ВКС, въззивният
съдебен акт не бил допуснат до
касационно обжалване. Поради наложените обезпечения върху имуществото му, дружеството претърпяло неимуществени вреди, изразяващи се в затруднения
в дейността му и уронване на търговския му имидж. Въз основа на изложените факти, ищецът моли съдът
да осъди ответника КОНПИ – гр. С. да му заплати сумата от 10 000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата от 22.07.2010
г. до окончателното й плащане, на основание чл.2а от ЗОДОВ, вр. чл.32 от
ЗОПДИППД / отм. / – за иска за главница и чл.86, ал.1 от ЗЗД – за иска за лихва
за забава.
Съдът приема, че предявените
искове са с правно основание чл.2а от ЗОДОВ, вр. чл.32 от ЗОПДИППД / отм. / –
за исковете за главница и чл.86, ал.1 от ЗЗД – за исковете за лихва за забава,
като основава посочената правна квалификация на заявените от ищеца правно релевантни факти и
искания, решение № 335/31.05.2010 г. по гр.д. № 840/2009 г., ІІІ г.о. на ВКС, както
и задължителните мотиви към определение № 52/27.07.2016 г. по адм.д. № 43/2016
г. на Смесен петчленен състав на ВАС и
ВКС, според които не всички отношения между КОНПИ, като специализиран
държавен орган по чл.5, ал.1 от ЗОПДНПИ и проверяваните лица при осъществяване
на предвидената в ЗОПДНПИ проверка, са равнопоставени. Част от дейността на
КОНПИ по ЗОПДИППД / отм. / и ЗОПДНПИ е с белезите на правозащитна -
юрисдикционното производство протича между равнопоставени страни и решаващият
орган стои извън тях и материалното правоотношение, от което произтича спора.
Такива са действията по обезпечаване, предявяване и разглеждане на иска, и за
вреди от неправомерното им извършване. С оглед систематичното място на
разпоредбата на чл.2а от ЗОДОВ, законодателят е имал предвид отговорността на
Държавата за дейността на КОНПИ да се реализира пред общите съдилища по ГПК,
подобно отговорността на правозащитните органи. Този извод се налага и с оглед
решение № 2/23.05.2013 г. по к.д. № 1/2013 г. на КС, в което е прието, че някои
решения на КОНПИ имат характера на административни актове, но за тях
специалният ЗОПДНПИ предвижда защитата на засегнатите лица да се осъществи по
друг ред - пред общите съдилища. В същия
смисъл са и определение по гр.д. № 13/2013 г. на Петчленен състав на ВКС и
определение № 305/29.04.2014 г. по ч.гр.д. № 2099/2014 г., ІІІ г.о. на ВКС,
определение № 423/09.07.2014 г. по гр.д. № 3914/2014 г., І г.о на ВКС и
определение № 474/18.05.2016 г. по гр.д. № 1563/2016 г., ІV г.о. на ВКС, задължителни за съда на основание чл.274, ал.3
от ГПК.
Исковете са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
По основателността на исковите претенции – От събраните писмени доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, се установява, че с постановление от 30.06.2009 г. на следовател при ОСС –
В. по сл.д. № 3066/2022 г. К.Н. бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл.257, ал.1, вр. с чл.26 от НК. На 23.09.2009 г. Окръжна прокуратура – В. внесла пред Варненски окръжен съд обвинителен
акт срещу обвиняемия
по ПП № 1684/2002 г. по описа на ОП – В. по сл.д. № 3066/2002 г. на ОСС – В., с обвинение за извършено престъпление по чл.257, ал.1, вр. с чл.225,
ал.1 от НК / отм. /, вр. с чл.26, ал.1 от НК. С присъда № 103/06.12.2011 г. по НОХД 550/2011 г.
по описа на ВРС, Н. бил оправдан по повдигнатите му обвинения. Присъдата била обжалвана и оставена в
сила с решение от 05.04.2012 г. по ВНОХД № 25/2012 г.
по описа на ВАпС, потвърдено с
решение № 395/25.01.2013 г. по н.д. № 1286/2012 г. по описа на ВКС. Във връзка със заведеното
наказателно
производство и уведомление от 16.03.2010 г. от
ОП - Варна, с решение
№ 143/16.04.2010 г., Комисията за
установяване на имущество, придобито от престъпна дейност / сега Комисия за отнемане на
незаконно придобито имущество / образувала срещу Н. производство за установяване на имущество, придобито от
престъпна дейност, като внесла в ОС – Варна и ОС – Смолян мотивирани искания за
налагане на обезпечителни мерки върху движимо и недвижимо имущество, находящо се в
области Смолян и Варна, притежавано от него и „ К. „ ЕООД, гр. В., чиито
едноличен собственик бил. С определение от 22.07.2010 г. по ч.гр.д. № 1493/2010 г. ВОС допуснал
исканите обезпечения, с обезпечителни мерки - възбрани върху имоти и запори
върху МПС, собственост на посочените лица, изброени в исковата молба, както и запор на дружествени дялове на Н., притежавани в капитала на „ К. „ ЕООД. Определението на ВОС било потвърдено с определение от 31.08.2010 г. по
в.ч.гр.д. № 460/2010 г. ВАпС, което било обжалвано и не било допуснато до касационно
обжалване с
определение от 19.10.2010 г. по ч.гр.д. № 499/2010 г. на ВКС. Наложените
обезпечителни мерки били отменени с определение 15.03.2013 г. по ч.гр.д.№
1491/2010 г. по описа на ВОС, по молба на Комисията.
Така установените факти
налагат извод, че, при липса на предвидените от закона основания, а именно –
осъществена от лицето престъпна дейност, КУИППД / сега КОНПИ / е взела решение
за образуване на производство за установяване на имущество, придобито от
престъпна дейност и е внесла в съда искане за налагане на обезпечителни мерки,
вследствие на което с определение на ВОС от 22.07.2010 г. са били наложени
възбрани и запори върху имущество на ищеца, отменени с определение от
15.03.2013 г. на ВОС, което ангажира деликтната отговорност на ответника за
репариране, на основание чл.2а от ЗОДОВ на всички евентуални вреди, претърпени
от ищеца като пряка и непосредствена последица от посочените незаконосъобразни
действия на държавния орган.
Заключението си за наличие на предпоставки за реализиране деликтната отговорност
на ответника във връзка с визираните по-горе действия, предприети от негови
длъжностни лица при осъществяване на служебните им задължения, съдът основава и
на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 166/18.10.2016 г. по гр.д. № 1642/2016
г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, определение №
165/01.06.2016 г. по ч.гр.д. № 921/2016 г., І г.о., определение №
474/18.05.2016 г. по гр.д. № 1563/2016 г., ІV г.о. и определение №
326/01.04.2016 г. по гр.д. № 834/2016 г., ІV г..о., според която, съгласно
чл.12 ЗОПДИППД / отм. / Комисията има задължение да извърши проверка за
установяване на имущество, което е
придобито от престъпна дейност на лица, за които е установено, че са придобили
имущество със значителна стойност, за което може да се направи основателно
предположение, че е придобито от престъпна дейност, и срещу тях е започнало
наказателно преследване за някое от изчерпателно изброените в чл.3 от Закона
престъпления. В зависимост от резултатите от проверката, Комисията разполага
със свобода на преценка дали да извърши последващите предвидени в закона
действия – дали да образува производство за установяване на имущество,
придобито от престъпна дейност, дали да внесе в съда мотивирано искане за
налагане на обезпечителни мерки, а след това и мотивирано искане по чл.28 от
Закона, дали да поддържа веднъж внесеното пред съда искане, какви действия да
предприема във връзка с него и дали да обжалва постановените съдебни актове. За
всички свои действия, тя носи отговорност като процесуален субституент на
Държавата по реда на ЗОДОВ. Вземането на решение за образуване на производство
за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, съответно
последващите го действия, включая внасяне в съда на мотивирано искане за
налагане на обезпечителни мерки, са действия при или по повод изпълнение
правомощията на Комисията, които са винаги незаконни при липса на очертаните от
закона предпоставки за предприемането им към датата на осъществяването им или
при последващо отпадане на основанията за извършването им. Само при наличие на
предвидените законови основания е допустимо образуване и развитие на
процедурата по установяване на незаконния източник на придобитото имущество.
Само тогава ограниченията на собствеността, следващи от нея, в необходима
степен защитават интересите на обществото. Нейното провеждане е недопустимо,
ако законовото основание за образуване на процедурата не съществува или ако
отпадне в периода на нейната висящност. Това е така защото производството
засяга частната собственост, която с чл.17, ал.3 от КРБ е прогласена за
неприкосновена. А, неприкосновеността й е накърнена, ако при липсата на
законово основание, държавни органи проверяват източниците за придобиването й.
Яркият пример за това се проявява във втория етап на процедурата – при налагане
на обезпечителните мерки от съда. Отговорността на Комисията за вреди,
причинени от нейни действия, във връзка с иницииране и провеждане на
производство по установяване на незаконно придобито имущество е деликтна. За
ангажиране на отговорността й в този случай е необходимо наличието на няколко
кумулативно действащи предпоставки – вреда, причинена на ищеца, тя да е
настъпила от незаконни действия или бездействия на длъжностни лица или държавни
органи при приложение на ЗОПДИППД / отм. / и да е налице пряка причинна връзка
между действието, респ. бездействието и
настъпилата вреда. На обезщетяване от Комисията подлежат всички вреди, които са
причинени на лицето, в резултат на воденото срещу него производство. Доколкото
се касае за отговорност по ЗОДОВ, при определяне на обезщетението намират
приложение общите постановки по т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004
г. на ОСГК на ВКС. Всеки случай е индивидуален и относимите към него
обстоятелства са специфични, поради което съдът дължи различна преценка. При
определяне на обезщетението следва да се съобразят освен релевантните за всяко
увреждане обстоятелства, още и всички специфични обстоятелства, произтичащи от
характера на производството по ЗОПДИППД / отм. /, в което проверяваното лице
следва да доказва всички твърдени от него обстоятелства, от които черпи права,
и това е свързано с много по-големи процесуални лични усилия, време и ресурси
при организиране на защитата му. Освен това, доколкото започва с налагане на
обезпечителни мерки върху цялото имущество на проверяваното лице, по време на
висящността му, за продължителен период от време то е в невъзможност да се
ползва от притежаваните от него средства.
Що се отнася до това дали
ищецът е претърпял реално вреди от действията на КУИППД, от какво естество и в
какъв размер, според правната теория и трайно установена съдебна практика, в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в
своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето,
намиращи не само негативно отражение в психиката, но и в социален дискомфорт в определен
период от време. Обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правно защитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след
преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и при наличие
на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи.
Справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Като база за определяне паричния еквивалент на
обезщетението следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на увреждането. Размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване
за пострадалия.
Според задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №
47/10.09.2010 г. по т.д. № 625/2008 г., ІІ т.о., решение № 281/21.06.2012 г. по
гр.д. № 1240/2011 г., ІV г.о. и др., лицата, на които законът дава право да
търсят обезщетение за неимуществени вреди са само физическите лица, тъй като
само те могат да чувстват болки и страдания. Присъждането на обезщетения за
неимуществени вреди по правилото на чл.52 от ЗЗД на ЮЛ – търговец е лишено от
основание в закона. Вярно е, че, според действащото право с нормата на чл.52 от ЗЗД, законодателят е създал правно задължение за обезвреда на неимуществените
вреди при всички състави на непозволено увреждане, но непосочвайки изрично
конкретно правните субекти, имащи право на обезщетяване за същите, то явно е
възприето правилото – да бъдат определяни според вида на вредата, т.е. от вида
на засегнатото благо. Следователно при съобразяване на сочения критерий се
налага извод, че неимуществени вреди са причинени, когато увреждането е
засегнало психическата сфера на пострадалия, като трайно и продължително
състояние, а това житейски и правно е въобще неприложимо към ЮЛ, дори и да е
търговец. Претърпените от ЮЛ вреди поради увреждане доброто име търговеца имат
всякога конкретни имуществени измерения, поради което не подлежат на обезщетяване
по правилото на чл.52 от ЗЗД. Задължителната съдебната практика – решение №
179/08.09.2010 г. по т.д. № 656/2008 г., ІІ г.о. на ВКС, допуска възможността
неимуществени вреди да бъдат претендирани от ЕТ, с оглед спецификата в
правосубектността на търговеца.
В конкретната хипотеза се претендират неимуществени вреди от името на
ЕООД, на основание чл.2а от ЗОДОВ, който предвижда отговорност на Държавата за
вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на органите и длъжностните лица по ЗОПДНПИ, извършени
при или по повод изпълнение на правомощията или службата им. Предвид това, че
законът не определя специфични критерии относно вида на подлежащите на
обезщетяване вреди, различни от възприетите в ЗЗД, визираната по-горе съдебна
практика и принципните постановки, залегнали в правната теория и практика
относно характера на вредите, определяни като „ неимуществени „, съдът приема,
че на обезщетяване на основание чл.2а от ЗОДОВ подлежат всички вреди от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и длъжностните
лица по ЗОПДНПИ, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или
службата им, които са могли и реално са претърпени от правния субект,
претендиращ обезвреда за тях и се намират в пряка причинно-следствена връзка с
визираните незаконни актове, действия или бездействия. В този смисъл, след като
е житейски и правно обоснована невъзможността
юридическото лице да изпитва емоционални, психични и физически неразположения
от каквито и да било увреждащи действия, насочени срещу имуществото или
дейността му, тъй като не притежава сетивност и интелект, чрез които би могло
да възприеме подобен вредоносен резултат и да го почувства и осъзнае като
вреда, съдът приема, че юридическите лица не могат да търпят неимуществени
вреди и съответно – не притежават материално право да претендират обезвреда за
тях. Ако такива вреди възникнат, те биха могли да се проявят единствено под
формата на увреждане неимуществената сфера на физическите лица, свързани с
дейността на юридическото лице като негови членове или персонал, тъй като
правната природа на юридическите лица като самостоятелни субекти не допуска
обективно да бъде осъществено засягане на техни блага от емоционално, психическо
и нравствено естество или пък накърняване на физическата им цялост, по начин да
им бъдат причинени болки и страдания. Ето защо, дори от конкретни незаконни
действия срещу юридическото лице да бъдат реализирани неимуществени вреди, те
не могат обективно да бъдат определени като увреждане на същото, тъй като не
засягат пряко неговия субект и не биха могли да бъдат нито индивидуализирани,
нито определени по обем, особено що се касае до корпоративните дружества.
Изложеното намира опора и в основополагащия принцип, че вреди могат да се претендират
само от лицето, чиято правна сфера засягат пряко. Що се касае до едноличните
търговски дружества, каквото е ищцовото, съдът счита, че, като самостоятелни
правни субекти в правния мир, подобно на корпоративните дружества, те не са
носители на индивидуална сетивност, психика и интелект, които биха могли да
бъдат засегнати от определени действия или бездействия, което обективно
изключва възможността да търпят неимуществени вреди. Негативни емоционални,
психични и физически изживявания от засягане нормалната дейност на дружеството,
като пряка и непосредствена последица от увреждащото действие, биха могли да
настъпят единствено в правната сфера на едноличния им собственик, в качеството
му на носител на активите и пасивите от дейността на дружеството и пряко
ангажиран с неговия просперитет, като логическата връзка, обосноваваща правото
на обезвреда на физическото лице за посочените вреди е същата, която обосновава
правото на близки на пострадалия да претендират неимуществени вреди, причинени
вследствие на негово телесно увреждане. Друг довод, в подкрепа на изложеното е,
че, ако се предостави правна възможност, както на едноличното дружество, така и
на едноличния му собственик да претендират вреди, следствие от конкретно засягане
дейността на дружеството, би бил нарушен принципът за еднократност на
обезщетението за едни и същи вреди, тъй като и двете обезщетения биха постъпили
реално в имуществената сфера на едно и също лице и едното би довело до
необоснованото му обогатяване за сметка на деликвента, което е недопустимо.
В тази връзка и с оглед с конкретно претендираните от ищеца вреди,
следва да се отбележи също, че засягането дейността и уронването търговския
имидж на юридическото лице обективно се изразява в отлив на партньори и
клиенти, намаляване обема на дейността на предприятието или размера на
реализираните печалби, които вреди имат винаги точно определено стойностно
изражение и не попадат в категорията неимуществени. Друг е въпросът, че, както
бе посочено по-горе юридическото лице не е носител на рецептори и качества,
посредством които би могло да бъде емоционално или физически засегнато от намаляване
на търговския му оборот или уронване на доброто му име.
В съответствие с изложените фактически и правни доводи, съдът приема, че
предявените главен и акцесорен иск се явяват неоснователни, поради липса на
материално право на ищеца да претендира обезвреда за неимуществени вреди от
ответника.
Досежно разноските по делото,
счита, че не следва да се присъждат с настоящото решение, тъй като касаещите
конкретните претенции са присъдени в полза и тежест на надлежните страни с решение №
10/12.01.2017 г. по гр.д. № 396/2016 г. по описа на ШОС, във връзка с оставяне
без разглеждане на исковете и прекратяване на производството по делото, макар и
на друго правно основание по чл.78 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от „ К. „ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. В., ж.к. ...,
представлявано от К.А.Н., ЕГН **********, срещу Комисия за отнемане на
незаконно придобито имущество – гр. С., ул. ..., иск по чл.2а от ЗОДОВ, вр. чл.32 от ЗОПДИППД / отм. /,
за сумата от 10 000.00 лева / десет хиляди лева / – обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на депозиране на мотивирано
искане за налагане на обезпечителни мерки върху имуществото му по ч.гр.д. № 1493/2010 г. по описа на ВОС и акцесорен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
заплащане на лихва за забава върху главницата считано от 22.07.2010 г..
Решението подлежи на обжалване пред
Апелативен съд – Варна, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: