Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 28.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публичното съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов
в. гр. дело № 1341 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 450852 от 16.07.2018 г., постановено по гр. дело № 89647/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 141 с-в, е отхвърлен предявеният от Т.И.Г. срещу З. „Б.И.“ АД
иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1120.00
лв., заявена като частична претенция от сума в общ размер на 1600.00 лв., ведно
със законната лихва от 22.12.2017 г. /датата на депозиране на исковата молба
пред съда/ до окончателното изплащане, претендирана като обезщетение за
претърпени имуществени вреди в резултат на пътнотранспортно произшествие,
настъпило на 06.02.2017г. в гр. Бургас на кръстовището на ул. „Сан Стефано“ с ул. „Александровска“, и
съставляващо застрахователен риск, покрит съгласно договор за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, застраховател по който е
ответникът, изразяващи се в разходи за закупуване на „заключваща Л-плака“,
направени на 15.02.2017г. и начислени по фактура № **********/15.02.2017г.,
издадена от МБАЛ „Б.“ ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Т.И.Г., чрез адв. С.С., в която се поддържа, че
първоинстанционното решение е неправилно, поради допуснати нарушения на процесуалния
и материалния закон. Твърди се, че съдът е достигнал до неправилния извод, че
липсва един от елементите на деликтната отговорност – виновно противоправно
поведение на делинквента. От събраните по делото доказателства се установило,
че било налице разминаване в установената от тях фактическа обстановка и в
частност досежно факта в коя пътна лента
се движело процесното МПС при настъпване на инцидента, респ. къде по ширината
на пътното платно било осъществено мястото на удара. Както от заключението на
вещото лице по САТЕ, така и от констативния протокол за ПТП се установявало, че
автомобилът се движел в лявата от две пътни ленти, спрямо посоката му на
движение. Първоинстанционният съд приел релевираното от ответника възражение за
изключителна вина на пешеходеца като основателно, без същото да било доказано
от З. „Б.И.“ АД в условията на пълно и главно доказване. В нарушение на
правилата на логиката СРС приел, че щом констативният протокол за ПТП бил
представен от ищцата по делото, която се позовавала на изложената в него
фактическа обстановка, то следвало да се приеме за доказано, че тя е пресичала
на червен сигнал на светофара. Констативният протокол за ПТП, подобно на
протокола за оглед на местопроизшествие, не можел да служи като доказателство
за установяване на механизма на ПТП. Заключението на вещото лице за непредотвратимост
на удара в дясна пътна лента било твърде хипотетично, като по делото не бил
доказан приносът на ищцата към настъпването на вредоносното събитие. Изводът на
съда за абсолютна непредотвратимост на ПТП за водача бил изцяло хипотетичен и
не бил подкрепен от събрани по делото доказателства. Заастъпената от съда теза,
че водачът на лекия автомобил действал правомерно, противоречала на материалния
закон и на практиката на ВКС, според които водачите на автомобили са длъжни във
всеки един момент да следят за препятствия по пътя. В случая били налице
множество условия, които изисквали осъществяване на движението при повишено
внимание – ПТП настъпило в зоната на кръстовище с обособено място за
преминаване на пешеходци и то в тъмната част на денонощието, съответно при
намалена видимост. Дори и да бил налице принос на пострадалата, при
съобразяване на факта, че отговорността на водачите на МПС за осигуряване
безопасността на движението, била значително по – голяма в сравнение с тази на
пешеходците, константната съдебна практика приемала процент на съпричиняване за
пешеходците при настъпило ПТП в размер не по – голям от 30 %. Предвид
гореизложеното се иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение.
Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът
по жалбата З. „Б.И.“ АД счита, че решението на СРС е правилно, поради което
моли да бъде потвърдено. С молба от 15.04.2019 г. претендира присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
за установено следното:
Предявен
е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Правната
норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на
претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за
неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав,
от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи
материални предпоставки /юридически факти/: 1/ застрахованият виновно да е
увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от
своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното
поведение на застрахования и 2/ наличие на застрахователно правоотношение,
произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между
делинквента и ответника - застраховател.
Спорният
по същество във въззивното производство въпрос е единствено относно обстоятелството
от чие противоправно поведение е настъпило процесното ПТП.
От
събраните по делото доказателства се установява следната обстановка, при която
е реализирано процесното ПТП. Съгласно представените констативен протокол № 769р-1221,
протокол за оглед на местопроизшествие както и съгласно показанията на свидетеля
С.Руменов Калъчев, които съдът кредитира като ясни, безпротиворечиви и
еднопосочни, на 06.02.2017 г., в гр. Бургас, в тъмната част на денонощието
/около 20.00 ч./, свидетелят С.К.управлявал лек автомобил марка „Деу“, модел „Лацети“,
с рег. № *****, със скорост около 35 км/ч, като при преминаване през
кръстовището на бул. „Сан Стефано“ и ул. „Александровска“ реализирал ПТП с
ищеца Т.И.Г., която пресичала на червен сигнал на светофарната уредба за
пешеходци. Пътното платно на мястото на произшествието се състояло от две ленти
за движение в двете посоки. От доказателствата по делото категорично се
установява, че непосредствено преди удара, управляваният от свид. К.автомобил
се движел в дясната пътна лента. В тази насока е и съставеният констативен
протокол, като вещото лице погрешно е приело, че най – вероятното място на удара е било по –
широчина на платното за движение – в лявата лента за движение, считано по посоката
на ориентация на лекия автомобил. От схемата на ПТП, обективирана в представения
констативен протокол е видно, че управляваният от свид. К.автомобил се е движел
в дясната лента за движение, от страната на обозначения светофар за пешеходци и
централна спирка за автобуси от градския транспорт. В подкрепа на този извод е
и протокола за оглед на местопроизшествие, в който е отразено, че същото е било
запазено от служител на сектор „ПП“ – Бургас, като десните гуми на управлявания
от свид. К.автомобил се намирали на 60 см. от крайната дясна ограничителна
непрекъсната линия, която е била разположена непосредствено до бордюра на
тротоара, от който ищецът Т.Г. е започнала пресичането на пътното платно. При
това положение, както правилно е отчел и първоинстанционният съд, следва да се
приеме, че процесният автомобил е бил заварен на местопроизшествието в крайната
дясна пътна лента за движение, която е била с размер 3.10 м. Свидетелят С.К.също
заявява еднопосочно, че непосредствено преди удара е управлявал автомобила в
крайната дясна лента за движение. Въззивният съд кредитира показанията на
посочения свидетел, тъй като освен безпротиворечиви, същите се подкрепят и от
представените писмени доказателства по делото. Предвид гореизложеното, настоящият
съдебен състав не кредитира заключението на вещото лице по допуснатата САТЕ, в
частта, в която е прието, че към момента на настъпване на произшествието
управляваният от свид. К.автомобил се е движел в лявата лента за движение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 3 от Закона за движението по пътищата
/ЗДвП/, при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да
преминават по пешеходните пътеки при спазване на светлинните сигнали и
сигналите на регулировчика, а съгласно чл. 114, т. 1 ЗДвП, на пешеходците е
забранено да навлизат внезапно на платното за движение.
При
така изложената фактическа обстановка, правилно първоинстанционният съд е
приел, че в нарушение на законовите изисквания, пострадалата Г. е предприела
внезапно пресичане на кръстовището на пешеходна пътека при наличие на
забраняващ пресичането светлинен сигнал, вследствие на което същата е
претърпяла описаните в исковата молба вреди.
В
конкретния случай, липсата на противоправно поведение на свид. К.за причинените
на ищеца вреди се основава на следните обстоятелства:
1/
на първо място водачът се е движил със съобразена скорост, при спазване на
изискванията за безопасно движение при конкретните пътни условия – в тъмната
част на денонощието, при сравнително ясна видимост и суха настилка,
управляваният от свид. К.автомобил се е движел със скорост от около 35 км/ч,
т.е. под максимално разрешената за този участък /50 км/ч/, като за него е
светел разрешителен сигнал за преминаване през кръстовището. Правилно
първоинстанционният съд е посочил, че зад водача на процесния автомобил са се
движели и други автомобили, които заедно с него преминали на зелен сигнал на
предходната светофарна уредба, като при управление със скорост, по – ниска от
тази, с която се е движел свид. К.- 35 км/ч, би създало пречки за нормалното
движение на другите МПС по пътя;
2/
свид. К.е управлявал процесния автомобил в крайната дясна лента на движение,
като при внезапната поява на пътното платно на пешеходеца Г., при липса на
разрешаващ сигнал за пресичане за пешеходците, водачът на процесното МПС не е
имал възможност да реагира и да спре без да реализира ПТП с пешеходеца. В този
смисъл и вещото лице е посочило, че при движение на водача в дясната пътна
лента ударът би бил предотвратим единствено при условие, че пешеходецът се е
движел много бавно. В конкретния случай, от доказателствата по делото не се
установява пострадалата Г. да се е движела много бавно, като правилно и
обосновано първоинстанционният съд е посочил, че от житейска гледна точка не би
могло да се приеме, че нормален човек би пресичал на много бавен ход на червен
забранителен сигнал на кръстовище, по което се движат автомобили.
Действително,
както е посочено и във въззивната жалба, процесното ПТП е настъпило в зоната на
кръстовище с обособено място за преминаване на пешеходци, но следва да се
акцентира на обстоятелството, че на конкретното място както движението на
автомобилите, така и пресичането на пешеходците е било регулирано от светофарна
уредба, която както водачите на автомобилите, така и пешеходците са длъжни да
спазват и да не преминават на забранителен сигнал за това. Доколкото в
конкретния случай водачът на автомобила се е движел в крайната дясна лента за
движение със скорост от около 35 км/ч, след подаден от светофара сигнал с
немигащи светлини със зелен цвят, а пешеходецът е навлязъл внезапно в платното
за движение, при наличие на забраняващ пресичането сигнал, следва да се приеме,
че водачът на автомобила не е допуснал нарушения на правилата за движение,
регламентирани в ЗДвП, поради което същият не е действал противоправно.
Поради
съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, постановеното решение следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора, право на разноски в настоящото производство има единствено
въззиваемата страна З. „Б.и.“ АД. Същата претендира разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 420 лв. с ДДС /350 лв. без ДДС/, платени изцяло и в
брой, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно
е възражението на насрещната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, тъй като претендираното такова е в минималния размер, изчислен
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
С
оглед на цената на исковете и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 450852 от 16.07.2018 г., постановено по гр. дело № 89647/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 141 с-в.
ОСЪЖДА
Т.И.Г., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на З. „Б.и.“ АД, с ЕИК: *****,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 420 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/