№ 1424
гр. Русе, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Г. Трифонова
при участието на секретаря Теодора Ив. Петрова
като разгледа докладваното от Милена Г. Трифонова Гражданско дело №
20244520106980 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове от Е. И. Х. от гр. Русе, чрез упълномощен
адв. Д. Г. от АК – Ловеч против „Фератум България“ ЕООД, гр. София с правно основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.19, ал.4 и чл.11, т. 10 от ЗПК за прогласяване недействителност
на договор за потребителски кредит № 1295574 от 20.10.2023 г., сключен между страните,
поради неточно посочване на ГПР, както и в условията на евентуалност – иск прогласяване
нищожност на чл.5 от същия договор на осн. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Твърди се, че по силата на
договора кредиторът е предоставил на кредитополучателя заем в размер на 4000 лева, при
лихвен процент – 35%, посочен в договора ГПР – 49,66%, който заем следвало да бъде
върнат на 18 вноски, като посочената обща сума за връщане била в размер на 5400 лева.
Съгласно чл.5 от договора кредитът се обезпечавал с поръчителство от Multitude Bank в
полза на кредитора. Едновременно с договора за заем ищецът сключил и договор за
поръчителство, по силата на който дължал допълнително възнаграждение в размер на 4040
лева. В резултат на посоченото в действителност ищецът дължал сума в общ размер на 9440
лв. по договора за заем вместо посочената в договора – 5400 лева. Заявява, че сключването
на договор за поръчителство е било задължително условие за предоставяне на кредита и
представлява допълнително възнаграждение за кредитора. Възнаграждението по договора за
поръчителство не било взето предвид при определяне на посочения в договора размер на
ГПР, поради което счита, че договорът за заем е недействителен. При условията на
евентуалност се иска прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договора за заем
относно осигуряване на обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство.
В дадения срок за отговор по чл.131 ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД е
оспорил исковете като неоснователни.
1
След като съобрази становищата на страните, събраните по делото
доказателства и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
По делото не се оспорва и е видно от писмените доказателства – договор за
предоставяне на потребителски кредит, че на 20.10.2023 г. ищецът Е. Х. е сключил договор
за предоставяне на потребителски кредит № 1295574 с „Фератум България“ ЕООД с ЕИК
*********. По договора за потребителски кредит кредиторът „Фератум България“ ЕООД
предоставил на ищеца заемната сума в размер на 4000 лв., която кредитополучателят се
задължил да върне в рамките на 18 месеца, на 18 бр. вноски съгласно погасителния план,
включващи главница и лихва, при уговорен лихвен процент по кредита 23,33% според т.3 от
договора и ГПР 49,66% според т.4 от договора. В т.3 на договора е посочена обща сума,
дължима от кредитополучателя, в размер на 5400 лв., от които 1400 лв. лихва. Съгласно т.5
от договора кредитът се обезпечава от поръчителство, предоставено от Multitude Bank, в
полза на кредитора. Съгласно т.4.3. от стандартния европейски формат /преддоговорна
информация/, ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с предложения
от кредитора гарант, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат 4040 лева. В
същата точка изрично е посочено, че тези разходи не се включват в ГПР по кредита, тъй
като не влизат в общия разход по кредита съгласно ЗПК, защото касаят допълнителна
услуга, която не е задължително условие за предоставяне на кредита.
По делото не е представен погасителен план относно заплащането на сумата,
свързана с поръчителството, но от приложеното удостоверение за наличие на задължение,
издадено от ответника /л.13/, към 09.09.2024 г. ищецът дължи по договора за потребителски
кредит, сключен с „Фератум България“ ЕООД, сума в размер на 4193,92 лв., от които 2799,1
лв. размер на усвоения кредит, 324,86 лв. лихва по кредита и 1069,96 лв. такса за банкова
гаранция /услуга предоставена от партньор на „Фератум България“ ЕООД, свободно избрана
от кредитополучателя/.
Въз основа на установените фактически положения, съдът достига до следните
правни изводи:
Видно от съдържанието на сключения между ищеца и ответника „Фератум България“
ЕООД договор за предоставяне на потребителски кредит, същият притежава
характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което
в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като
ищецът има качеството на потребител.
При разглеждане доводите на ищеца за недействителност на договора за кредит,
както и при извършване на служебната проверка на осн. чл.7 ГПК, съдът констатира
наличието на неравноправна клауза в процесния договор, водеща до неговата
недействителност.
Съгласно т.5 от договора за потребителски кредит кредитополучателят при
кандидатстването за кредит сам е посочил избрания поръчител. Същевременно в т.4.3. на
2
стандартния европейски образец се посочва, че при кандидатстване кредитополучателят
може да избере да сключи договор за гаранция с гарант /поръчител/, посочен от кредитора, за
да обезпечи задълженията си по кредита. Сочи се, че сключването на договор за гаранция не
е задължително условие за сключването на договор за кредит. Същевременно не е ясно дали
кредитът би бил отпуснат при липса на подобна гаранция. Не е видно и какви са
алтернативите за кредитополучателя, ако не избере предложения от кредитора гарант –
следва ли да представи други гаранции и какви. От издаденото от ответника удостоверение
е видно, че таксата за гаранция, предоставена от партньор на дружеството, се начислява и
дължи наред със задължението за погасителни вноски по кредита. В преддоговорната
информация е посочен предварително размерът на таксата за гаранцията – 4040 лв., поради
което съдът приема, че този разход е бил известен на кредитора при предоставяне на
кредита. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепя доводите за
доброволност при избора на обезпечение. От формулировката им съдът достига до извод, че
за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, той дължи възнаграждение за
предоставяне на гаранция с предложено от кредитора юридическо лице – гарант, доколкото
липсват други посочени алтернативни начини за обезпечаване на кредита. Съгласно
удостоверението за задължения, издадено от ответника, това възнаграждение се дължи в
полза на самия кредитор.
Допълнителната услуга – обезпечаване на кредита чрез гаранция има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника,
което противоречи на предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването
на заетите средства, съответна на получените гаранции. Чрез посочената договорна клауза
кредиторът на практика прехвърля върху потребителя отговорността си по чл.16 ЗПК да
извърши предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, вменявайки
му условия с прекомерна финансова тежест, надхвърляща по размер предоставената заемна
сума. Подобни уговорки водят до скрито оскъпяване на кредита и противоречат на добрите
нрави, поради което са недействителни. От удостоверението /л.13/ е видно, че общото
задължение на кредитополучателя включва и вноските във връзка с гаранцията. Плащането
на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формиране на
оповестения в договора ГПР, като изрично е посочено, че не се включва в ГПР, защото касае
допълнителна услуга. Този начин на оповестяване на разходите не кореспондира на
изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. При отчитане възнаграждението за предоставяне на
гаранция като несъмнен разход, действителния ГПР би бил значително завишен и би
надхвърлил многократно максимално допустимия размер съгласно ЗПК.
Налице е обвързаност между договора за потребителски кредит и възнаграждението
за поръчителство. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, което е наречено доброволно, но не е ясно дали без сключване
на договор за гаранция кредитът би бил действително предоставен. Липсата на други
възможни начини за обезпечаване на задължението, сключването на договор за гаранция
3
задължително с посочено от кредитора юридическо лице и начисляване на задълженията по
договора за гаранция към кредитора по договора за кредит, наред със задълженията за
главница и лихва , водят до категоричния извод, че дори при наличие на отделни договори
за кредит и за гаранция, същите са взаимно свързани.
Предвид установената взаимовръзка между двата договора, съдът счита, че при точно
изчисляване на ГПР, в него следва да се включи и задължението за заплащане на
възнаграждение по договора за гаранция. Доколкото размерът на ГПР е на стойност, почти
равна на максимално допустимия размер съгласно ЗПК, без в него да се включва
възнаграждението по договора за гаранция, надвишаващо по размер заемната сума, при
съобразяване на този разход ГПР би надвишил значително както посочения в договора
размер, така и максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и
ал.2, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по чл.11,
ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират с изискуемото съдържание по т.10 – ГПР и
общата сума, дължима от потребителя, която в действителност не е 5400 лв., а 9440 лв. с
включеното възнаграждение за поръчителство/гаранция.
Неточното посочване на ГПР и надвишаването на допустимия размер на ГПР са
самостоятелни основания за нищожност на целия договор за кредит. Макар и чл.19, ал.5
ЗПК да предвижда нищожност на отделната клауза, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността
на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени
по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката
би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една
от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на
ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът
за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се
изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК за включването на клауза за ГПР. Предвид посоченото в случая е неприложима
разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор
обуславя недействителност на целия договор.
С оглед на гореизложеното, налице е нарушение на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК при
определяне на ГПР в процесния договор за кредит, водещо до неговата недействителност на
основание чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С оглед основателността на главния иск, предявеният в условия на евентуалност иск
не подлежи на разглеждане.
4
Предвид изложеното, с оглед изхода на спора, на осн чл.78 ГПК и чл.38 ЗАдв. в полза
на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на ищеца като материално затруднено
лице, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева,
съобразявайки цената на уважения иск, извършената от адвоката работа и липсата на
съществена фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че в
проведеното с.з. пълномощникът на ищеца не се е явил. Ответникът следва да заплати в
полза на ищеца разноските за държавна такса в размер на 160 лева, а с оглед установената
обща стойност на договора за кредит в размер на 9440 лв., ответникът следва да заплати по
сметка на РРС допълнителна държавна такса в размер на 217,60 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Фератум България“ ЕООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост 3, бул. „Александър
Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, че договор за предоставяне на потребителски кредит №
1295574/20.10.2023 г., сключен между Е. И. Х. с ЕГН ********** и „Фератум България“
ЕООД с ЕИК *********, е недействителен, поради неточно посочване размера на ГПР.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Младост 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис
20, да заплати на Е. И. Х. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, ул. „М...., деловодни разноски
в размер на 160 лв. за държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Младост 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис
20, да заплати на на адв. Д. Г. от АК - Ловеч адвокатско възнаграждение в размер на 400,00
лв. за предоставена безплатна правна помощ на Е. Х. като материално затруднено лице.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Младост 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис
20, да заплати в полза на Русенския районен съд допълнителна държавна такса в размер на
217,60 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
5