Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 03.04.2019 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГО, I-21 състав, в публичното заседание на двадесет и първи февруари две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. №1502 по
описа на СГС за 2017 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ.
Ищецът „У.Б.” АД твърди, че по силата на договор за ипотечен кредит за бизнес клиенти за микро
и малки предприятия №119 от 04.10.2006 г. е предоставил на ЕТ „ВИП К. А.“ кредит в
размер на 75 000,00 лв., а ответникът се е задължил да погасява ежемесечно
кредита, като крайния срок за погасяването му е 25.09.2018 г. Твърди още, че
кредитното правоотношение е изменено с анекс №1/11.11.2011 г., с ответникът Й.К.А.
е поел задълженията по договора за кредит в качеството му на солидарен длъжник.
Поддържа, че кредитополучателят не е заплатил дължимите месечни погасителни
вноски с падеж през периода 25.05.2012 г. – 25.03.2013 г., поради което целият
кредит е станал предсрочно изискуем, считано от 24.04.2013 г. Твърди и че подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, по което
заявление е образувано гр.д. №25393/2016 г. по описа на СРС, 90 с-в. По същото
дело има издадена заповед за незабавно изпълнение, но в законоустановения срок
длъжникът е подал възражение.
Ето защо,
предявява настоящия иск за признаване на установено, че ответникът му дължи следните суми по договор за ипотечен кредит за бизнес
клиенти за микро и малки предприятия №119 от 04.10.2006 г. и анекс №1 към него
от 11.11.2011 г., а именно: 57 804,13 лв. - главница, ведно със законната лихва
от 12.05.2016 г. до окончателното изплащане, 38 251,19 лв. - договорна лихва за
периода 25.05.2012 г. - 11.05.2016 г., 144,51 лв. - такси, а при условията на
евентуалност, ако бъдат отхвърлени предявените установителни искове, са
предявени осъдителни искове за същите суми. Претендира и разноски.
Ответникът Й.К.А. в сроковете за отговор по чл.367 и 372 ГПК оспорва
предявените искове. Твърди, че не е страна по сочения договор за кредит, а
соченият анекс към договора е нищожен поради липса на съгласие и липса на
предписаната от закона форма. Оспорва
претенциите за договорна лихва, поради сочената от ищеца предсрочна
изискуемост, както и датата на настъпването и. Релевира и възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на договорната лихва. Претендира разноски.
Съдът, след като се запозна
със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа и правна страна:
СГС е сезиран с искове с правно основание чл.422 вр.
чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ и чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ.
Установява се от представения по делото от договор за
ипотечен банков ипотечен кредит за бизнес клиенти за микро и малки предприятия
№119/04.10.2006 г., че ищецът е предоставил на ЕТ „ВИП К. А.“ кредит с цел
инвестиционно финансиране в размер на сумата от 75 000,00 лв., със срок за
усвояване – не по-късно от 30 дни от подписване на договора, а кредитополучателят
се е задължил да погасява задълженията в срок до 25.09.2018 г. на 144 вноски,
съгласно погасителен план – Приложение №1 към договора. Първите 37 вноски за
периода 25.10.2006 г. - 25.10.2009 г. са в размер на 875,00 лв. всяка., а
останалите 106 за периода 25.11.2009 г. - 25.09.2018 г. – по 878,00 лв. Последната 144 вноска е
изравнителна в размер на 915,46 лв. В чл.9 от договора е предвидена договорна
лихва, която до 16.11.2009 г. е с фиксиран размер – 9,5%, а за останалия период
на срока е в размер, определен от сбора на действащия към момента базов лихвен
процент /БЛП/ на банката, увеличен с надбавка от 1 %. При просрочие на която и
да е вноска по лихвата или главницата се начислява върху неиздължените суми за
времето на забавата лихва за забава в размер на сбора между възнаградителната
лихва и надбавка в размер на 10%. Съгласно чл.14 от договора, предсрочна
изискуемост на кредита настъпва при просрочие на две последователни погасителни
вноски по лихва и/или главница Съдът приема, че уговорката за договорна лихва е
валидно възникнала. Договорът е в изискуемата от закона писмена форма.
Представен е по делото анекс №1/11.11.2011 г. към описания по-горе договор за кредит, по силата на
който ответникът е встъпил в дълг на основание чл.101 ЗЗД и се е задължил да отговаря солидарно с
кредитополучателя за целия размер на
кредита от 75 000,00 лв. Погасеният размер към този момент е
16 595,87 лв., редовната главница е в размер на 53 676,72 лв., а
просрочената изискуема част е в размер на 4727,41 лв. Уговорено е, че от датата
на подписване на анекса е в сила преференциален годишен лихвен процент в размер
на 7% до 24.10.2012 г. От 25.10.2012 г. годишният лихвен процент с падеж на
25-то число от всеки месец е в размер на сбора между базовия лихвен индекс и надбавка от 9,4%,
като към посочената дата е в общ размер на 13,037%. Лихвата върху просрочена
главница се формира като сбор от приложимия лихвен процент и надбавка от 2%,
която е незабавно изискуема. Уговорена е фиксирана лихва в размер на 5%,
начислявана върху наличния кредит при просрочие на лихва или главница и лихва,
едновременно с лихвата за редовен дълг и лихвата за просрочен дълг, която също
е незабавно изискуема. Посочено е в анекса, че към датата на подписването му
сумите по кредита са изцяло усвоени. Според новия погасителен план, посочен в
т.7.1 на анекса, оставащият дълг по банковия кредит следва да бъде погасен на
11 месечни вноски по 100,00 лв. всяка в периода 25.11.2011 г. - 25.09.2012 г.,
последвани от 71 месечни вноски по 750,00 лв. всяка в периода 25.10.2012 г. - 25.08.2018
г. и последна изравнителна вноска в размер на 4054,13 лв. на 25.09.2018 г.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът
кредитира напълно, се установява, че в изпълнение на процесния договор за
банков кредит на 12.10.2006 г. по разплащателна сметка с титуляр
кредитополучателя ЕТ „ВИП К. А.“ е постъпила сума в размер 75 000,00 лв.
По исковете с правно
основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ:
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства се
установява, че ответникът, полагайки подписа си под всяка страница в анекса се
е съгласил с всичките му клаузи, поради което валидно е встъпил в дълга по
договора за кредит от 04.10.2006 г. по силата на чл.101 ЗЗД. Липсата на съгласие по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД е налице в
случаите, когато няма две насрещни, противоположни по съдържанието си
волеизявления, като липсата на съгласие, като основание за нищожност, следва да
е налице към момента на сключване на договора. Подписът на съдоговорителя е
съставна част на документа, доказващ сключване на договора, и се заключава в
удостоверяването, че направеното изявление принадлежи на лицето, което го е
изписало. По делото липсва оспорване подписа на ответника, поради което съдът
приема, че същият е обвързан от процесния анекс към договора за банков кредит.
Неоснователно е и твърдението, че процесният анекс е нищожен, тъй като е
подписан за ищеца от лице без представителна власт. На първо място, ответникът
може да релевира възражение за нищожност, поради липса на съгласие от негова
страна, но не и за насрещната. На второ място, по същество не е и налице
сочената липса на съгласие, дори и да се приеме, че анексът е под писан от лице
без представителна власт, тъй като липсва противопоставяне от страна на търговеца
по чл.301 ТЗ.
Възраженията на ответника за нищожност на анекса към
процесния договор за кредит поради липса на предписаната от закона форма също са
неоснователни. Видно от представения екземпляр на анекса, същият отговаря на
изискването на чл.430 ал.3 вр. чл.293 ал.6 ТЗ, тъй като е в писмена форма, носи
подписите на ответника и всички други страни по договора.
Като съдлъжник на
кредитополучателя на основание чл.101 ЗЗД, ответникът носи солидарна
отговорност при виновно неизпълнение на договорните задължения по процесния
договор за банков кредит. Такова неизпълнение е налице от страна на всички
солидарни длъжници по него.
По делото ответникът е представил уведомление,
адресирано до него, от 23.04.2013 г. с изх. №01471/0113 по описа на ищцовото
дружество, с което банката-кредитодател обявява предсрочна изискуемост на целия
кредит в размер на 65 489,66 лв., от които 57 804,13 лв. – главница,
7541,02 лв. – лихви, 144,51 лв. – такси.
Ищецът е представил нотариална покана с рег. №2142,
том 1, акт 84, по описа на нот. Г.Г.с рег. №637 до ответника, с която му е
съобщено, че поради допуснато просрочие по кредита на основание т.17.1 същият е
обявен за предсрочно изискуем, както и че към 11.03.2016 г. непогасените
задължения са в размер 94 543,16 лв., от които 57 804,13 лв. – главница,
36 594,52 лв. – лихви и 144,51 лв. – такси. Нот. Г.Г.е удостоверил, че при
посещение на 27.03.2016 г. адресатът не е открит, поради което е залепено
уведомление по чл. 47 ГПК, а в рамките на двуседмичния срок не се е явило лице,
което да получи поканата.
В т.18 от ТР
№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато искът по чл.422 ал.1 ГПК е за
вземане, произтичащо от банков кредит, съдържащ уговорки, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото на кредитора
следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяването на
предсрочната изискуемост на кредита. Имайки предвид, че предметът на предявения
по реда на чл.422 ал.1 ГПК положителен установителен иск се определя от
основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение,
то следва да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в
заповедното производство и вземането, предявено в исковото производство. Когато
заявителят се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит/остатък от
кредита и предвид разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК, съгласно която искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочната
изискуемост трябва да предхожда образуването на заповедното производство. В
процесния случай е налице съответствие между вземанията, предявени в
заповедното и в исковото производства. Ищецът се позовава на чл.14 от договора
за кредит като основание за обявяване на предсрочна изискуемост.
Съгласно
заключението на ССчЕ, което съдът кредитира напълно, неизпълнение на
задължението за разсрочено заплащане на заемните средства на вноски е налице за
периода 25.05.2012 г. - 24.04.2013 г., през който не са заплащани падежирали
вноски за договорна лихва в размер на 5027,96 лв., главница – 5100,00 лв.,
както и такса за управление в размер на 144,51 лв. с падеж 04.10.2012 г.
Последно заплатената сума по кредита е на 28.02.2013 г. и е послужила за
погасяване на наказателна лихва. Вещото лице сочи още, че няма последващи
плащания по кредита.
Тъй като се
твърди неизпълнение, в тежест на ответника е, ако твърди да е изпълнил
договорното си задължение, да представи доказателства за това. Такива не са
ангажирани, поради това съдът намира, че са настъпили уговорените в договора за
кредит предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на всички останали
вноски. Ищецът е изпълнил и задължението си за обявяване на предсрочната
изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Безспорно е между страните, а се подкрепя и от заключението на ССчЕ, че волеизявлението на кредитора за обявяване на
настъпването на предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до ответника на
23.04.2013 г. Ответникът признава този факт в отговора и допълнителния отговор
на исковата молба, а също така представя и самото уведомление от 23.04.2013 г.
Ищецът от своя страна надлежно е осчетоводил обявяването на предсрочната
изискуемост, считано от 24.04.2013 г., като се позовава на тази дата в
представеното в производството извлечение от банкови сметки и във връчената на
ответника по реда на чл.47 ГПК нотариална покана.
Съгласно ССчЕ, за периода 12.10.2006 г. - 11.11.2011 г.
по кредита са извършени плащания в общ размер 53 056,81 лв., които са послужили
за погасяване на главница с падежи 25.10.2006 г. - 25.10.2010 г. – частично в
размер на 16 595,87 лв., договорна лихва с падежи 25.10.2006 г. - 25.10.2011 г.
в размер на 34 981,37 лв., лихва върху просрочена главница
- 849,81 лв., периодични такси -
629,76 лв. За посочения период не е заплатена главницата с падежи
от 25.10.2010 г. /част./ до 25.10.2011 г. вкл. в общ размер 4727,41 лв.
Последната сума с анекс №1 на 11.11.2011 г. е договорено същата да бъде
възстановена към редовната главница, която става в размер 58 404,13 лв.
Според заключението на ССчЕ в изпълнение на
горепосочения анекс №1 за периода 25.11.2011 г. - 28.02.2013 г. са извършени
плащания на суми в общ размер 3947,86 лв., от които договорна лихва с падежи
25.11.2011 г. - 25.04.2012 г. вкл. в размер на
2 235,80 лв., главница с падежи 25.11.2011 г. - 25.04.2012 г. – 600 лв.,
наказателна лихва – 1112,06 лв. За периода 25.05.2012 г. - 24.04.2013 г. не са
заплатени договорна лихва в размер на 5027,96 лв., главница – 5100,00 лв.,
които са с падеж в посочения период, както и такса за управление в размер на
144,51 лв. с падеж 04.10.2012 г. Последно заплатената сума по кредита е на
28.02.2013 г. и е послужила за погасяване на наказателна лихва. Вещото лице сочи
още, че размерът на незаплатените суми по процесния кредит, при условията на
предсрочна изискуемост е, както следва: 57 804,13 лв. - незаплатена
главница, 144,51 лв. - неплатена такса за управление, неплатена договорна лихва
с падежи 25.05.2012 г. - 24.04.2013 г. - 5027,96 лв., неплатена наказателна
лихва от 5% върху общия размер на неплатената главница за период от датата на
изискуемост до датата на подаване заявление по чл.417 ГПК - 12.05.2016 г. - 11
045,87 лв., незаплатена реструктурирана лихва, натрупана към 25.11.2011 г.,
представляваща разликата между стандартния ГЛП и преференциалната договорна
лихва от 7% във връзка със сключването на анекс №1 за периода 25.11.2011 г. -
24.04.2013 г. /датата на предсрочна изискуемост/ - 230,00 лв., незаплатена
лихва за просрочена главница, изчислена за период от датата на падежа на всяка
просрочена неплатена главница до датата на подаване заявление по чл.417 ГПК -
12.05.2016 г. - 21 621,92 лв.
Твърденията на ответника, че ищецът е начислявал
възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост на 24.04.2013
г. са неоснователни. Задължението
за лихва, когато е уговорено по заема за потребление /чл.240 ал.2 ЗЗД/,
представлява възнаграждение за ползването на паричната сума или за
възстановяване на направени плащания по изпълнението на съответния договор.
Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и
относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с
неизпълнение на главното задължение – уговорените лихви по заема се дължат и
когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които
възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като
възнаградителни. Видно от извлечението от
банковата сметка, кредитодателят претендира възнаградителната лихва по т.4.1 от
анекса само за периода 25.05.2012 г. - 24.04.2013 г.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът
кредитира напълно, се установи, че неплатената договорна лихва с падежи
25.05.2012 г. - 24.04.2013 г. е в размер
на сумата от 5027,96 лв. Останалата част от ищцовата претенция за лихви, видно
от заключението на ССчЕ, представлява наказателна лихва и такава за просрочие,
каквито не са претендирани в настоящето производство, респ. не са били предмет
и на заявлението по чл.417 ГПК, въз основа на което е образувано гр.д.
№25393/2016 г. по описа на СРС, 90 състав.
При тези данни и с оглед събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че искът за главница е изцяло
основателен, а искът за договорна лихва – частично основателен до размера на
сумата от 5027,96 лв. и за периода 25.05.2012 г. - 24.04.2013 г.
Възражението за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираната възнаградителна договорна лихва е неоснователно. Съгласно чл.114
ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Задължението,
поето от кредитополучателя и солидарните длъжници, е да внасят анюитетните
вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането
е било дължимо по отношение на банката. Съобразно практиката на ВКС /решение
№261 от 12.07.2011 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. № 795/2010 г. и решение №28 от
5.04.2012 г. на ІІІ ГО на ВКС по гр.д. №523/2011 г./ при договора за кредит,
който е разновидност на договора за заем, е налице неделимо плащане. В случай,
че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени
дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното
връщане на кредита на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да
приеме изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното
основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Спорен е
въпросът дали анюитетните вноски, които включват в себе си главница /размерът
на отпуснатия паричен заем/ и възнаградителна лихва /цената на кредита/ се
погасяват с общата петгодишна давност или за тях следва да се прилага кратката
тригодишна давност. Относно главницата е формирана трайна практика на ВКС,
според която се прилага общата давност по чл.110 ЗЗД. Договорната лихва следва
да се възприеме като едно единно фиксирано или определяемо задължение,
представляващо възнаграждението на банката по предоставянето на услугата -
паричен ресурс, което е разсрочено и включено заедно с главницата към общото
задължение по кредита чрез разпределянето му на отделни анюитетни вноски. Договорната
лихва не е типична законна лихва или уговорена лихва за забавено плащане и се
включва в анюитетната вноска, поради което следва тя също да се погасява с
общата петгодишна давност и за нея да не се прилагат правилата на чл.111 ЗЗД. В
този смисъл решение №90 от 31.03.2014 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. № 6629/2013 г.,
където ВКС е приел, че давността при анюитетните вноски следва да се брои пет
години назад от момента на сезирането на съда с исковата молба, съответно
заявлението по чл.417 ГПК. Възприемайки тези изводи, настоящият състав приема,
че заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като подадено на
12.05.2016 г., прекъсва течението на погасителната давност по отношение на
всички анюитетни вноски, дължими след 12.05.2011 г., съгласно чл.116 б. „б“ ЗЗД, поради което възражението за погасяването по давност на договорната лихва
е неоснователно, защото същата е начислена за периода 25.05.2012 г. –
24.04.2013 г.
По отношение на претенцията на ищеца за
заплащане на такса в размер на 144,51
лв. следва да се приеме, че възражението на ответника е основателно. Не е
посочено основанието за начисляване на претендираната такса, нито начина за
определяне на размера и. Ищецът не е
ангажирал доказателства, от които да става ясно освен основанието и и към кой
момент е начислена.
Поради изложеното, съдът намира, че предявеният иск за
главница се явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен за
пълния претендиран размер, предявеният иск за договорна лихва е частично
основателен до размера на сумата от 5027,96 лв. и за периода 25.05.2012 г. -
24.04.2013 г., и като такъв следва да бъде уважен до този размер и за този
период, и отхвърлен за разликата до пълния претендира размер и за периода
25.04.2013 г. – 11.05.2016 г., а предявеният иск за такса е неоснователен и
като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По исковете с правно
основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ:
С оглед формираните правни
изводи по исковете с
правно основание чл.415 вр. чл.422 ал.1 ГПК
вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за отхвърлената част от претендираната
договорна лихва и за претендираната заемна такса, съдът счита, че формално се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на исковете с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ.
Исковете обаче за неоснователни по посочените по-горе
мотиви за недължимост на договорна лихва за разликата над сумата от 5027,96 лв.
и за недължимост на претендираната заемна такса, поради което също следва да
бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва де се присъдят разноски, както
следва: в заповедното производство – в размер на сумата от 1256,56 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 1546,28 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение, и в настоящето производство – в размер на сумата от 1256,56
лв., представляваща държавна такса, сумата от 143,68 лв., представляваща
депозит за вещо лице и сумата от 2677,19 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в
настоящето производство в размер на сумата от 1185,01 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415 вр. чл.422 ал.1 ГПК, че Й.К.А., ЕГН **********, адрес: ***,
дължи на „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, пл. „********, на основание чл.79 ал.1 ЗЗД
вр. чл.430 ТЗ, сумата от 57 804,13
лв., ведно със законната лихва,
считано от 12.05.2016 г. до окончателното изплащане, представляваща неизплатена
главница по договор за ипотечен кредит за бизнес клиенти за микро и малки
предприятия №119 от 04.10.2006 г. и анекс №1/11.11.2011 г., сумата от 5027,96
лв., представляваща договорна лихва за периода 25.05.2012 г. - 24.04.2013
г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
до пълния претендиран размер от 38 251,19 лв. и за периода 25.04.2013 г. –
11.05.2016 г., както и иска за сумата от 144,51 лв., представляваща заемна
такса, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК
по гр.д. №25393/2016 г. по описа на СРС, 90 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „У.Б.“
АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, пл. „********, срещу Й.К.А., ЕГН **********, адрес: ***, евентуални
искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за заплащане на сумата
от 33 223,23 лв., представляваща договорна лихва за периода 25.05.2012 г.
– 11.05.2016 г. и за заплащане на сумата от 144,51 лв., представляваща заемна
такса, съгласно договор за ипотечен кредит за бизнес клиенти за микро и малки
предприятия №119 от 04.10.2006 г. и анекс №1/11.11.2011 г.
ОСЪЖДА Й.К.А.,
ЕГН **********, адрес: ***,
да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, пл. „********, на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 2802,84 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 4077,43 лв., представляваща разноски в
настоящето производство.
ОСЪЖДА „У.Б.“
АД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление:***, пл. „********, да заплати на Й.К.А., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 1185,01 лв.,
представляваща разноски в настоящето производство.
Решението
подлежи на обжалване пред САС с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му
на страните.
СЪДИЯ: